№ 53
гр. Пловдив, 29.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и първи март през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Васил Ст. Гатов
Членове:Милена Б. Рангелова
Деница Ц. Стойнова
при участието на секретаря Мариана Н. Апостолова
в присъствието на прокурора Добринка Люб. Калчева
като разгледа докладваното от Васил Ст. Гатов Наказателно дело за
възобновяване № 20225000600076 по описа за 2022 година
Производството е по реда на глава ХХXIIІ НПК.
С Присъда № 186/22.07.2020г. по нохд № 2083/19г., състав на
Пловдивския районен съд е признал подсъдимата В. Н. Т. за виновна в това,
че за времето от м. ноември 2017г. до 24.04.2018г. в гр. *, в с. * обл. *, на
ГКПП „*“ и гр. *– Република* при условията на продължавано престъпление,
в съучастие със съизвършителите В. Г. Г. и И. И. К. като съизвършител е
набрала, транспортирала и превела през границата на страната отделно лице –
В. Д. Д. с целта по чл.159а, ал.1 НК – с цел да бъде използван за отнемане на
телесен орган – бъбрек, независимо от съгласието му, като деянието е
извършено при условията на чл.159а, ал.2, т.6 НК – чрез даване и обещаване
на облаги – пари и на основание чл.159б, ал.2, вр. ал.1, вр. чл.159а, ал.2, т.6,
вр. ал.1, вр. чл.20, ал.2, вр. ал.1 и чл.55, ал.1, т.1 и т.3 НК я осъдил на две
години лишаване от свобода.
На основание чл. 66 ал.1 НК съдът отложил изпълнението на така
наложеното на подсъдимата Т. наказание с изпитателен срок от пет години,
1
считано от влизане на присъдата в сила.
Съдът приспаднал предварителното задържане на подсъдимата и се
разпоредил с разноските.
Първоинстанционната присъда била обжалвана от подсъдимата и с
Решение № 260171/21.07.2021г. по внохд № 2045/20г. по описа на
Пловдивския окръжен съд била изменена, като наказанието на подсъдимата Т.
било намалено на едно година лишаване от свобода, а изпитателния срок бил
намален на три години. В останалата част присъдата била потвърдена.
Поради липсата на процесуална възможност за касационно обжалване,
присъдата е влязла в сила на датата на постановяване на въззивното решение.
Срещу влязлата в сила присъда е постъпило искане за възобновяване на
делото. Изложените в искането доводи очертават касационните основания по
чл.348, ал.1, т.1 и т.2 НПК. Като съществено процесуално нарушение се сочи
липсата на отговор по възраженията на защитата за прилагане на института на
чл.13 НК. Според защитата неправилно инстанциите са квалифицирали
деянието на касаторката като продължавано престъпление и като не са
приложили разпоредбите на чл.13 и чл.9, ал.2 НК са нарушили материалния
закон. Претендира се възобновяване на делото, отмяна на постановеното
решение и оправдаване на осъдената, алтернативно се предлага връщане на
делото за разглеждането му от друг съдебен състав на Окръжния съд.
В съдебното заседание представителят на Апелативна прокуратура
предлага искането да се уважи, като намира, че деянието на осъдената е
формално осъществено, но обществената му опасност е явно незначителна.
Не намира място за приложение на разпоредбата на чл.13 НК. Претенциите за
допуснати съществени нарушения на процесуалните правила според
прокурора са неоснователни. Предлага делото да бъде възобновено и
касаторката призната за невиновна и оправдана.
Защитата на подсъдимата поддържа искането по изложените в него
съображения. Предлага се възобновяване на делото, отмяна на въззивното
решение и първоинстанционната присъда и оправдаване на осъдената или
връщане на делото за ново разглеждане във въззивната инстанция.
Осъдената поддържа защитниците си си и иска да бъде оневинена.
Апелативният съд, след като обсъди доводите на страните и извърши
проверка за наличие на основанията за възобновяване, установи следното:
2
Искането за възобновяване е направено в законния шестмесечен срок от
процесуалнолегитимирана страна по отношение на съдебен акт, който не е
проверен по касационен ред, поради което е допустимо.
Разгледано по същество искането за възобновяване на наказателното
дело е основателно.
Доводите, посочени в подкрепа на касационното основание по чл. 348,
ал. 1, т. 2 от НПК не могат да бъдат споделени. При преценката за наличието
на това основание следва да се отчете, че възобновяването на наказателното
дело е извънреден способ за контрол на влязлата в сила присъда, акт, ползващ
се със стабилитет и изпълняемост. Целта на производството е да установи
наличието на предвидените в закона основания за възобновяване, имайки
предвид стабилитета на влезлия в сила съдебен акт. Такива основания с оглед
направеното оплакване, биха били нарушения на процесуалните правила, от
категорията на съществените, допуснати при постановяване на акта, които да
поставят под съмнение законосъобразността му.
Извършената от настоящия състав проверка сочи, че такива нарушения
не се констатират по настоящето дело.
Не могат да бъдат възприети формално направените в искането
оплаквания във връзка с кредитирането на доказателствата, събрани по
делото, както и за липса на отговор в съдебните актове на възраженията на
осъдения.
Доказателствената дейност на инстанциите по фактите не сочи на
пороци при събиране, проверка и оценка на доказателствата и средствата за
тяхното установяване. Събрани са относимите и допустими доказателства,
като анализът им съобразно правилата на формалната логика е позволил
формиране на правилни изводи по предмета на доказване. Не се констатират
нарушения при формиране на вътрешното убеждение на решаващите
съдилища, доколкото в мотивите на съдебните актове е обективирана
преценката на доказателствените източници.
Без основание е и формалният довод за липса на отговор на
възраженията, направени от защитата на осъдената в решението на въззивния
съд. Съдът е изпълнил задължението си да провери изцяло правилността на
невлязлата в сила присъда и това по чл. 339, ал. 2 от НПК да изложи
основанията, поради които приема както доводите, изложени във въззивната
3
жалба и довели до изменение на присъдата в полза на касаторката, така и
съображения, с които не споделя останалите възражения на защитата. Във
въззивното решение макар и лаконично е отговорено на възраженията на
защитата, свързани с приложението на разпоредбите на чл.26, чл.13 и чл.9,
ал.2 НК.
Доколко те са правилни и законосъобразни е въпрос, попадащ в обхвата
на чл.348, ал.1, т.1 НПК и имащ за цел проверка за съответствието на
атакувания съдебен акт с приложимия материалния закон.
Възраженията на касаторката за неправилно приложение на
материалния закон са частично основателни.
Несподелими са съображенията, че инкриминираната деятелност не е
продължавано престъпление. Ноторна е разпоредбата на чл.26 НК и без да я
цитира настоящата инстанция намира за необходимо да отбележи само, че в
случая се касае за две отделни във времето деяния, извършени през
непродължителен период от време. Всяко едно от тези деяния има своята
специфика и различна характеристика на извършване и не може да се приеме,
че едното поглъща другото. Независимо, че и двете деяния преследват една и
съща цел и са насочени спрямо една и съща „жертва“, те са осъществени през
различни периоди от време и поотделно всяко едно от тях самостоятелно
обхваща признаците както от обективна, така и от субективна страна на
престъплението по чл.159б НК. Това е сторено при една и съща обстановка и
така на практика последващото се явява продължение на предходното. Ето
защо, приетата за установена усложнена престъпна деятелност на касаторката
съдържа всички признаци на „продължаваното престъпление“ и като са
приели, че тя попада в обхвата на разпоредбата на чл.26 НК решаващите
инстанции правилно са приложили материалния закон.
Неоснователни са и доводите на касаторката за това, че е действала при
условията на "крайна необходимост" по смисъла на чл. 13, ал 1 от НК. За да
бъде обсъждано изключване на обществената опасност на деянието на това
основание, е необходимо във възприетата от инстанциите по същество
фактическа обстановка да се съдържат обстоятелства за непосредствена
опасност за подсъдимата и семейството й, като при това, такава опасност да
не е могла да бъде избегната по друг начин. В рамките на установената в
атакуваните съдебни актове фактическа обстановка не са налице фактически
4
обстоятелства, които да бъдат интерпретирани на плоскостта на деяние,
извършено от Т. при крайна необходимост. Даже и да се възприеме тезата на
подсъдимата, че е действала с единствената цел да спаси живота на майка си,
която теза безспорно има сериозна основа в делото, то изобщо не може да се
обоснове извод, че твърдяната опасност за живота на майка й не е могла да
бъде избегната по друг начин, освен чрез осъществяване на инкриминираното
деяние, при положение, че има нормативно разписани правила и ред за
дейности свързани с донорството и трансплантациите, в случая Наредба № 17
от 27.05.2004 г. за условията и реда за включване на лица, нуждаещи се от
присаждане на органи, в служебния регистър на Изпълнителната агенция
"Медицински надзор" и за подбор на конкретен реципиент на орган, тъкан
или клетки, издадена от Министъра на здравеопазването.
Възраженията, че като са отказали да приложат разпоредбата на чл.9,
ал.2 НК първият и въззивният съд са нарушили закона обаче са основателни.
Установено е с необходимата категоричност, а и страните не спорят, че
действията на подсъдимата Т. формално се субсумират в диспозицията на
чл.159б, ал.2, вр. ал.1, вр. чл.159а, ал.2, т.6, вр. ал.1, вр. чл.20, ал.2 НК.
Основния въпрос, който се поставя в искането е засегнати ли са и до
каква степен обществените отношения, за чиято защита е създадена
горепосочената правна норма или казано с други думи каква е степента на
обществена опасност на деянието на осъдената Т.?
Първата инстанция, като съобразила, че Т. е осъществила няколко от
формите на изпълнителното деяние по чл.159б НК при няколко от
квалифициращите елементи е намерила, че обществената опасност на
деянието е завишена и не позволява приложението на чл.9, ал.2 НК.
Този извод е бил оспорен от осъдената с въззивната жалба.
По време на пренията в хода на въззивното производство защитата на Т.
и прокурорът са заели становище, че обществената опасност както на
деянието, така и на дееца е явно незначителна и са предложили да се
постанови нова присъда, с която Т. да бъде призната за невиновна и
оправдана на основание чл.9, ал.2 НК, като са изложили подробни
съображения в тази насока.
Въззивната инстанция се е задоволила да сподели съображенията на
първата такава, като допълнително е посочила, че предвид самата значима
5
обществена опасност на деянието, това дефинитивно изключва приложението
на чл.9, ал.2 НК.
Настоящият състав не споделя така изложените от решаващите
инстанции съображения и намира извода им за неприложимост на
разпоредбата на чл.9, ал.2 НК в настоящия казус за незаконосъобразен.
Въззивната инстанция не е съобразила, че липсват основания по
дефиниция да се отрече приложимостта на разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от НК
за което и да е от престъпленията в НК. Обществената опасност на деянието е
основен признак на всяко престъпление, поради което отсъствието й или пък
явната й незначителност обуславят и отсъствието на съответното
престъпление. Приложимостта на нормата се разпростира спрямо всички
престъпления, визирани в Особената част на НК, доколкото липсва изрична
разпоредба, изключваща определени престъпления от приложното поле на чл.
9, ал. 2 от НК. Дали деянието поради своята малозначителност не е
общественоопасно или е с явно незначителна степен на обществена опасност
се решава при цялостна преценка на всички обстоятелства относно обекта на
посегателство, степента на засягането му, характеристиките на конкретното
деяние, данните за личността на дееца, отразяващи се на обществената му
опасност, последиците от деянието и пр. Не без значение са и
характеристиките на дееца, които се отразяват на обществената опасност на
неговата личност.
В разглеждания казус тези обстоятелства са били пренебрегнати от
основния и въззивния съд.
На първо място без необходимата оценка са останали данните за Т. като
личност. И първата, и въззивната инстанция не са съобразили, че в общата
картина на всяко едно престъпление деецът се представя посредством
деянието си. Ерго, оценката на степента на обществената опасност на
конкретното деяние не може да бъде направена без да бъдат подложени на
преценка данните за дееца, защото личността на извършителя във всички
случаи се експонира в деянието и се отразява /позитивно или негативно/ на
неговата обществена опасност.
По делото е установено, че Т. е неосъждана, липсват данни за каквито и
да било нейни противообществени прояви, семейна е и има добра
професионална реализация и социална интеграция в средата, в която работи и
6
живее. Всичко това я очертава като личност, съобразяваща се със закона и с
общоприетите в обществото морални норми и минимизира личната й
обществена опасност до степен на пълното й изключване.
На следващо място, решаващите инстанции не са преценили степента на
индивидуалното й участие в общата престъпна деятелност. Не е отчетено, че
инициативата за търсене на донор не идва от самата нея, а от останалите
двама съучастници – К. и Г., които възползвайки се от състоянието й на
емоционален срив, в което е изпаднала, поради сериозно влошеното
здравословно състояние на майка си са решили да я вкарат в замислената от
тях престъпна схема. Това е така, защото Г. сам е предложил и обещал да
съдейства за намирането на донор и е сторил това със съдействието на К.,
като Т. няма нито пряко, нито косвено участие в осигуряването на донора.
Това са сторили единствено Г. и К., като последния е осъществил основната
дейност по склоняването на пострадалия Д. да продаде бъбрека си, по
организирането на необходимите изследвания за това, както и по
подготовката за превозването му до клиниката в гр. *, *. Така на практика
активните действия по набирането, склоняването и транспортирането на т.н.
„жертва“ са осъществени именно от тези двама подсъдими, докато Т. е имала
по – скоро „пасивно“ поведение, което намалява значително индивидуалния й
принос в общата съучастническа дейност.
Наред с това следва да се има предвид, че в рамките на преценката за
степента на обществената опасност на деянието се вземат предвид не само
обстоятелствата, които обективно въздействат отрицателно върху обекта на
престъплението, върху обществените отношения въобще и съзнанието на
гражданите, като конкретния престъпен резултат, други несъставомерни
вредни последици, начинът и средствата за въздействие и пр., но също и
субективните му характеристики извън вината, като подбудите, мотивите и
целите на дееца за извършването. Така че, съдът винаги дължи оценка на
конкретната обществена опасност на деянието, с всички посочени по-горе
нейни елементи и параметри.
В случая без необходимия анализ са останали мотивите и подбудите на
всеки един от съучастниците, които имат решаващо значение за определяне
на характера на индивидуалното участие в общата престъпна дейност, а от
там и за определяне на степента на засягане на охранените от правната норма
7
на чл.159б НК обществени отношения от всеки от тях поотделно.
От данните по делото се установява, че Г. и К. използвайки тежкото
заболяване на Е. К., специфичното емоционално състояние на дъщеря й В.Т.
и ниския социален статус на В. Д. са решили да се сдобият по престъпен
начин със значителни по размер парични средства от Т., която цел не може да
бъде определена по друг начин, освен като користна.
За разлика от тях целта и подбудите на Т. са продиктувани единствено
от желанието, присъщо на всеки съзнателен и разумен индивид да помогне
на майка си и да спаси живота й. Независимо от известното колебание в
началото, предизвикано от вътрешната й борба на мотиви, Т. в крайна сметка
е решила на всяка цена да помогне за спасяването на живота на майка си. За
вземането на това крайно решение в немалка степен са допринесли и двамата
й съучастници – К. и Г., които умело са прикрили истинските си користни
цели и с привидно благородни намерения са я въвлекли в организираното от
тях престъпление.
Не без значение за степента на обществената опасност на деянието е и
обстоятелството, че независимо от намирането на донор в лицето на В. Д. и
извършените изследвания за съвместимост между него и болната Е. К., до
лечение на последната в клиниката в гр. * и най – вече до трансплантация на
орган не се е стигнало, поради изключително влошеното й здравословно
състояние и последвалата след това смърт.
Изложените дотук аргументи, съобразени с конкретните специфики на
инкриминираното деянието и личността на осъдената Т. дават основание на
настоящата инстанция да приеме, че е налице хипотезата на чл. 9, ал. 2 от
НК. Касае се за инцидентна и изолирана проява в живота й, чието
въздействие върху защитимите обществени отношения е до такава степен
явно незначително, че инкриминираното й деяние не се явява престъпно.
Ето защо касационната инстанция намира, че липсва осъществен състав
на престъплението, за което Т. е призната за виновна и осъдена. Това налага
възобновяване на производството по делото, отмяна на въззивното решение и
потвърдената с него присъда, като на основание 304, пр.4, вр. чл.24, ал.1, т.1
НПК В. Н. Т. следва да бъде призната за невиновна и оправдана по
обвинението по чл.159б, ал.2, вр. ал.1, вр. чл.159а, ал.2, т.6, вр. ал.1, вр. чл.20,
ал.2, вр. ал.1, в рамките на фактическите положения по влязлата в сила
8
присъда.
Разноските по делото, които касаторката е осъдена да заплати, на
основание чл.190, ал.1 НПК следва да останат за сметка на Държавата.
Предвид горното и на основание чл. 425, ал. 1, т. 2, вр. чл. 422, ал. 1, т.
5, вр. чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК Апелативният съд,
РЕШИ:
ВЪЗОБНОВЯВА внохд № 2045/20г. по описа на Пловдивския окръжен
съд.
ОТМЕНЯ изцяло Решение № 260171/21.07.2021г. по внохд №
2045/20г. по описа на Пловдивския окръжен съд и Присъда №
186/22.07.2020г. по нохд № 2083/19г. на Пловдивския районен съд в частта, с
която подсъдимата В. Н. Т. е призната за виновна и осъдена по чл.159б, ал.2,
вр. ал.1, вр. чл.159а, ал.2, т.6, вр. ал.1, вр. чл.20, ал.2, вр. ал.1 НК като:
ПРИЗНАВА подсъдимата В. Н. Т., родена на 22.08.1982г. в гр. *,
живуща в с.гр. ул. „*“ №13, българка, българска гражданка, омъжена,
неосъждана, с висше образование и с ЕГН ********** ЗА НЕВИНОВНА в
това за времето от м. ноември 2017г. до 24.04.2018г. в гр. *, в с. * обл. *, на
ГКПП „*“ и гр. *– Република* при условията на продължавано престъпление,
в съучастие със съизвършителите В. Г. Г. и И. И. К. като съизвършител да е
набрала, транспортирала и превела през границата на страната отделно лице –
В. Д. Д. с целта по чл.159а, ал.1 НК – с цел да бъде използван за отнемане на
телесен орган – бъбрек, независимо от съгласието му, като деянието е
извършено при условията на чл.159а, ал.2, т.6 НК – чрез даване и обещаване
на облаги – пари и на основание чл.304, пр.4, вр. чл.24, ал.1, т.1 НПК я
ОПРАВДАВА по обвинението по чл.159б, ал.2, вр. ал.1, вр. чл.159а, ал.2, т.6,
вр. ал.1, вр. чл.20, ал.2, вр. ал.1 НК.
На основание чл.190, ал.1 НПК направените от В. Н. Т. разноски по
делото остават за сметка на Държавата.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
9
1._______________________
2._______________________
10