№ 683
гр. Перник, 29.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЕРНИК, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на четиринадесети юни през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Симона Пл. Кирилова
при участието на секретаря ЕМИЛ Н. КРЪСТЕВ
като разгледа докладваното от Симона Пл. Кирилова Гражданско дело №
20221720105630 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 235, ал. 1 ГПК.
Образувано е по искова молба на „ЕОС Матрикс“ ЕООД срещу Х. Г. Р., с която по
реда на чл. 422 ГПК е предявен иск за установяване дължимостта на сумата от 5479,61 лева
– падежирали и неплатени вноски по Договор за потребителски кредит № FL**********, за
които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК.
Поради оттегляне в хода на процеса на претенцията за установяване по реда на чл.
422 ГПК дължимостта на договорна лихва в размер на 1282,11 лева, производството в тази
част съответно е прекратено.
Ищецът твърди, че на 20.09.2007 г. праводателят му по договор за цесия –
„Юробанк България“ АД и ответника, сключили договор за кредит, по силата на който
кредиторът предоставил на кредитополучателя паричен заем в размер на 6000 лв., която
следвало да бъде върната на 120 анюитетни месечни вноски, с краен падеж 20.09.2017 г.
Задължението за връщане на кредита включвало и уговорка за фиксирана годишна лихва в
размер на 10,50 % през първата година, а за всяка следваща година – БЛП плюс надбавка в
размер на 8,2 пункта, при БЛП към момента на сключване на договора 7,750 %, при ГПР
16,48 %. След усвояване на кредита кредитополучателят не изпълнил насрещните си
задължения към Банката, като в негова тежест останало непогасено задължение в общ
размер на 6761,72 лева, от които 5479,61 лв. главница и договорна лихва в размер 1282,11
лева.
Ищецът извежда материалноправната си легитимация да претендира от ответника
процесните вземания като цесионер по договор за цесия, сключен с „Юробанк България“
1
АД на 18.01.2016 г., която се твърди, че била съобщена на длъжника от страна на цесионера
като пълномощник на цедента, за което на длъжника било изпратено уведомление от
пълномощник на цедента на 29.01.2021 г., върнато като непотърсено. Със съобщението на
ответника бил даден и 15-дневен срок за доброволно плащане. Тъй като всички вземания
били падежирали на 20.09.2017 г., за същите кредиторът-цесионер се снабдил със заповед за
изпълнение по ч.гр.д. № 2317/2022 на ПРС, срещу която постъпило възражение в срок от
длъжника.
Ответната страна е подала отговор на исковата молба, с който твърди, че не
съществуват договорни правоотношения между страните, а също така и вземанията са
погасени по давност. В с.з. излага подробни съображения, че в чл. 15 от договора за кредит е
предвидена клауза за предсрочна изискуемост, без изпращане на уведомление, като този
ефект е настъпил повече от 5 години преди депозиране на исковата молба, поради което
вземанията – автоматично предсрочно изискуеми, са погасени по давност. Оспорва се
уведомяването за извършената цесия. Оспорва се договорът за цесия, както и възможността
банкова институция да цедира вземанията си. Моли искът да бъде отхвърлен.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото относими
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2
ГПК и чл. 12 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Районен съд Перник е сезиран с установителен иск с правна квалификация чл. 422,
ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК.
От представените договор за потребителски кредит № FL **********, съдържащ
права и задължения по договори за заем и договори за поръчителство, подписан от Х. Р.
като кредитополучател (което обстоятелство не се оспорва) и от Юробанк – като кредитор,
се установяват твърденията за съществуващи облигационни правоотношения между
страните с посочените в исковата молба задължения. По силата на договора за заем
кредиторът предоставил на кредитополучателя паричен заем в размер на 6000 лв., която
следвало да бъде върната на 120 анюитетни месечни вноски, с краен падеж 20.09.2017 г.
Задължението за връщане на кредита включвало и уговорка за фиксирана годишна лихва в
размер на 10,50 % през първата година, а за всяка следваща година – БЛП плюс надбавка в
размер на 8,2 пункта, при БЛП към момента на сключване на договора 7,750 %, при ГПР
16,48 %. От погасителния план се установява, че общата сума, подлежаща на връщане,
възлиза на 11630,81 лева, от които главница 6000 лв. (колкото е и отпусната заемна сума), и
договорната лихва – на 5630,81 лева.
Усвояването на заемната сума се установява от платежното нареждане и ССчЕ, като
индиция за същото са и извършваните във времето частични погасявания.
В процесния случай договорът за заем е сключен при спазване специалните
изисквания на ЗПК, подписан е от двете страни, носи подписа на кредитополучателя на
всяка стра-ница, посочени са индивидуализиращите данни за страните, размера на
получената сума, общият размер, който потребителят следва да върне, лихвения процент,
размерът, броят, пе-риодичността и датите на плащане на погасителните вноски. Ето защо
2
процесният договор за кредит съставлява валиден източник на права и задължения и
обвързва страните.
При тези предпоставки се установи, че кредиторът е изпълнил основното си
облигаторно задължение да предостави в заем парична сума, поради което за ответника се е
породило задължение да върне получената в заем парична сума.
От заключението на ССчЕ, кредитирано от съда като подробно и компетентно, се
установява, че по сключения договор е извършено плащане в размер на 1944,60 лв., от които
1424,21 лв. са отнесени за погасяване на падежирали вноски договорна лихва за периода от
20.09.2007 г. до 20.06.2009 г., а 520,39 лв. – за погасяване на главница. По този начин
непогасеният остатък на вземането възлиза в размер на 5479,61 лв. главница за периода от
20.07.2009 г. до 20.09.2017 г. , както и 5464,82 лв. договорна лихва за периода 21.06.2009 г.
до 20.09.2017 г.
Няма основание извършваните погасявания да бъдат отнесени единствено за
погасяване на главницата, доколкото клаузата за заплащане на договорна лихва е
действителна и е произвела действие. Процесният заем е обезпечен с издаване на запис на
заповед – чл. 14, ал. 1 от Договора. Съгласно заключението на ССчЕ размерът на
договорната лихва по погасителен план възлиза на 6889,03 лева. Следователно размерът на
уговореното договорно възнаграждение не надхвърля двукратния размер на законната лихва
за периода на действие на договора (6090 лв., определена от съда по реда на чл. 162 ГПК),
поради което размерът е обоснован, не е налице противоречие на уговорката с добрите
нрави и кредитополучателят наред със задължението за главницата дължи и договорна
лихва за ползване на паричния ресурс.
Съгласно заключението на ССчЕ по кредита няма осчетоводена предсрочна
изискуемост, като на 18.01.2016 г. задължението по кредита е било прехвърлено на
цесионера ЕОС Матрикс ЕООД с главница 5479,61 лв. и лихва в размер на 1282,11 лв. към
31.12.2015 г.
Поначало няма забрана банково дружество да цедира своето вземане. Възможността
банката да прехвърли вземанията си към потребителя на трето лице не води до увреждане
интересите на кредитополучателя, а и възможността банката да прехвърля портфейли с
вземания, особено когато са необслужвани или погасени по давност, е важно средство за
осигуряване на свежи парични средства. Касателно договори за потребителски кредит
такова ограничение е предвидено в чл. 26, ал. 1 ЗПК – тази възможност да е предвидена в
договора с потребителя. Поради особения характер на отношенията между банката и
кредитополучателя и по-конкретно поради идеята, че тези отношения се крепят на доверие и
очакване за лоялност, в определени случаи промяната на кредитора може да доведе до
увреждане на потребителя. В случая в чл. 18 от Договора изрично е уговорена възможност
на кредитора да прехвърля правата си по договора на трето лице. Няма данни сочената
клауза да съставлява недобросъвестна търговска практика и въз основа на конкретните
обстоятелства по настоящия случай (съобр. чл. 145, ал. 1 ЗЗП) да се констатира желание на
банката чрез цесия да увреди потребителя, поради което клаузата поражда съответните
права и задължения за страните по договора, с последиците по чл. 26 ЗПК.
От представените доказателства се установяват твърденията на ищеца, въз основа на
които същият извежда процесуалната и материалната си легитимация си, а именно –
3
сключен договор за цесия с кредитора на ответника /„Юробанк България“ АД/, по силата на
който вземането по процесния кредит му е прехвърлено, като ответникът е надлежно
уведомен за цесията от ищеца-цесионер като пълномощник на цедента, с получаване
на преписа от исковата молба, ведно с приложенията. В този смисъл съдебната практика
е трайна и последователна и възраженията на ответника са неоснователни.
При тези данни се установява, че възникналото вземане за главница 5479,61 лв. за
периода от 20.07.2009 г. до 20.09.2017 г. надлежно е било прехвърлено на ищеца-цесионер.
Следователно в негова полза е възникнало описаното в исковата молба (и предмет на
заповедното производство) вземане, поради което съдът следва да обсъди въведеното от
ответника правопогасяващо възражение за изтекла погасителна давност за същото. По
отношение вземанията за настъпили вноски за главница приложимата е общата петгодишна
погасителна давност по чл. 110 ЗЗД. В случая с договора страните са уговорили разсрочено
плащане на заемната сума, а в погасителния план е отразен падежът на всяка една отделна
вноска.
На първо място, ответникът твърди, че са настъпили предпоставките за автоматична
предсрочна изискуемост на кредита още преди сключването на договора за цесия през
18.01.2016 г., като едва на 29.01.2021 г. е изпратено уведомление на ответника – неполучено
от последния, а съдебни действия са предприети през м. април 2022 г., поради което
давността за цялото вземане – предсрочно изискуемо, е изтекла.
Предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което за разлика от
общия принцип в чл. 20а, ал. 2 ЗЗД, настъпва с волеизявление само на едната от страните и
при наличието на две предпоставки: обективният факт на неплащането и упражненото от
кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем. В този смисъл е и нормативното
тълкуване, извършено с т. 18 от ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. ОСГТК на ВКС
– не е достатъчно страните по договора за банков кредит да уговорят условия за предсрочна
изискуемост и условията да са се осъществили, а е необходимо кредиторът да е упражнил
надлежно правото си да обяви предсрочната изискуемост.
Действително, в настоящия случай в договора е уговорена т. нар. клауза за
„автоматична“ предсрочна изискуемост, но доколкото предсрочната изискуемост не е била
обявена на длъжника от кредитора /няма твърдения и данни за това, вкл. с оглед
заключението на ССчЕ/, предсрочна изискуемост не е настъпила, вкл. в светлината на ТР
№ 4/2013 г., съответно всяка вноска е изискуема на уговорения с договора падеж.
Ето защо, на второ място, възражението за погасителна давност следва да бъде
обсъдено в този аспект. По релевантния за изхода на настоящия спор въпрос е налице
противоречива съдебна практика, във връзка с която с Разпореждане от 07.06.2023 г. на
Председателя на ВКС е образувано тълк.дело № 3/2023 г. на ОСГТК на ВКС по правния
въпрос: „При уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски
с различни падежи, откога тече съгласно чл. 114 ЗЗД давностният срок за главницата
и/или за възнаградителните лихви – от датата на падежа за всяка вноска или от
настъпване на изискуемостта на целия дълг, включително в хипотеза на предсрочна
изискуемост?“.
До постановяване на тълкувателно решение по поставения въпрос настоящият състав
възприема разбирането, че началният момент, от който тече погасителната давност за
всяка отделна вноска при уговорено разсрочено погасяване на главното задължение, е
моментът на изискуемостта на съответната вноска, като не възприема поддържаното от
ищеца становище, че началният момент на давността за цялото вземане е крайният падеж
на договора (който в случая е 20.09.2017 г.). Съображенията за това са следните:
Всяко субективно право включва в съдържанието си притезанието – възможността за
принудителното му осъществяване спрямо задълженото лице, ако субективното право бъде
нарушено. Длъжникът изпълнява точно в темпорално отношение, ако престира на падежа –
4
с настъпването на падежа – определения от страните момент за осъществяване на дължимия
резултат, вземането е вече изискуемо и кредиторът не само разполага с правото си да иска
изпълнение, а то вече се счита поискано („срокът кани вместо човека“) и ако не бъде
осъществено в този момент, изпълнението е вече закъсняло.
Съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността започва да тече от деня, когато вземането става
изискуемо, когато възниква в правото на иск в материален смисъл и субективното право
преминава в състояние на притезание, съответно е годно да бъде защитено чрез
правозащитните органи и да бъде осъществявано принудително. Доколкото ефектът на
погасителната давност засяга именно възможността за принудително осъществяване на
правото, тя тече от момента, в който тази възможност е възникнала, т.е. от момента, в който
възникне правото на иск в материален смисъл, притезанието.
Възможността за безсрочна защита на субективните права създава несигурност както
между страните на гражданското правоотношение, така и в гражданския оборот.
Погасителната давност е институт, установен от законодателя в обществен интерес, с цел
да бъдат стимулирани правните субекти своевременно да упражняват своите субективни
права, като по този начин се осуетява застоят в правните отношения и се внася ритъм в
гражданския оборот, а същевременно от давността пряко се ползва и носителят на правното
задължение. В известна степен тя е израз на правният и философски възглед за придаване на
нормативна сила на фактическото положение, в интерес на правната сигурност, когато в
продължителен период от време двете състояние не си съответстват. Етичното оправдание
на неблагоприятните последици за носителя на субективното право при погасителната
давност е, че той е разполагал с достатъчно време да го упражни, а бездействието му създава
предположение за липса на интерес, при което не му е необходима защита от
правозащитните органи. Балансът между принципите на справедливостта (индивидуалния
интерес) и правната сигурност и бързина на оборота (обществения интерес) законодателно е
обезпечен чрез нормите за спиране и прекъсване на давността, т.е. нормативно е създадена
гаранция за защита интереса на кредитора, ако последният е бил обективно препятстван да
реализира правото си в продължителен период от време.
В аналогичен на горния смисъл досежно съдържанието на субективните права и
възможността за тяхната защита, включително и по принудителен ред, както и с оглед
същността на института на погасителната давност, са изразени многобройни становища и в
правната теория – така Т.,К.,П.,М.,К.,А. и др.
Това нормативно положение е израз и на принципа contra non valentem agere non
currit praescriptio („Срещу онзи, който не може да действа, давност не тече“). Същият е
въведен законодателно още с отменения текст на чл. 47 от Закона за давността, според който
„Времето за погасяването на всякакъв вид искове се изчислява от деня, в който те са могли
да бъдат упражнени, когато другояче не е разпоредено“. Така в Решение № 2/2000 г. на
КС се приема, че всеки срок се основава на мълчаливото предположение, че в
предоставения му период от време носителят на съответното право разполага с
действителната възможност да упражни и защити правото си, като конституционен
елемент на последното. Аналогично, в делото JA Pye (Oxford) Ltd v United Kingdom
(Жалба № 44302/02) ЕСПЧ отказва да признае, че погасителна давност е засегнала правата
на ищците, тъй като същите „не са изненадани“ и са могли да предприемат действия за
спиране на давността. В този случай според Съда не е засегнат балансът между
индивидуалния и обществения интерес, стоящ в основата на института на давността.
Аналогични съображения относно принципа са развити и в т. 10 на мотивите на ТР № 2/2013
г. на ОСГТК на ВКС.
В случая страните са уговорили разсрочено плащане на заемната сума, а в
погасителния план е отразен падежът на всяка една отделна вноска. След настъпване на
падежа на всяка отделна вноска тя става не само изпълняема, но и изискуема – кредиторът
5
може да изисква същата принудително, т.е. разполага с действителна възможност за
защита.
Единствено за пълнота следва да се посочи, че в Решение № 50002 от 02.02.2023 г.
на ВКС по гр. д. № 701/2022 г., III г. о., ГК , постановено след приемане на ТР № 5/2022 г.
и след цитираното от ищеца решение по чл. 290 ГПК, също е възприето застъпеното и от
настоящия състав разбиране, че „За всяка вноска с настъпил падеж тече погасителна
давност, защото банката може да се снабди с изпълнителен лист за нея. В този смисъл е
т. р. 8/19 г. на ОСГТК и решение № 45/20 г. на ІІ ТО“.
Поради изложените съображения настоящият състав намира, че доколкото е настъпил
падежът на отделни вноски по кредита, същите вече са изискуеми и кредиторът има
практическа възможност да поиска изпълнение, за тях тече и погасителна давност.
Заявлението по чл. 410 ГПК, с което давността е прекъсната, е подадено на
21.04.2022 г. /пощ.кл./, т. е. погасени по давност биха били вноски за главница с настъпил
падеж преди 21.04.2017 г. Непокрити от периода на 5-годишна погасителна давност в
случая остават вноските за главница за периода от 20.05.2017 г. до 20.09.2017 г., в размер на
528,40 лева.
При тези данни искът за главница следва да бъде уважен за посочения размер и
период, а отхвърлен за остатъка до пълния предявен размер като погасен по давност.
Съгласно задължителните указания, дадени в т.13 от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на
ВКС, при прекратяване на исковото производство по чл.422 ГПК, не по спогодба, съдът
разглеждащ установителния иск обезсилва издадената в заповедното производство заповед
за изпълнение на парично задължение, като обезсилването на заповедта се постановява
заедно с определението за прекратяване на производството по иска. Доколкото в настоящия
случай обезсилване на заповедта не е постановено с прекратителното определение, същото
следва да бъде сторено в настоящия съдебен акт досежно оттеглената претенция за
договорна лихва.
По разноските:
Страните имат право на разноски, съобразно уважената, отхвърлената и прекратената
част на предявените претенции в исковото и в заповедното производство.
Ищецът е сторил разноски в размер на 135,24 лв. – платена държавна такса и 250,00
лв. – депозит за ССчЕ, от които пропорционално на отхвърлената и прекратената част на
исковете му се дължат общо 30,10 лв. (10.57 ДТ лв.+19.54 лв. разноски за вещо лице) за
исковото производство и 10,57 лв. държавна такса в заповедното производство.
Ответникът е заплатил адвокатско възнаграждение в исковия процес в размер на 900
лв., което не надхвърля минималния размер, съобразно чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/2004 г.,
като пропорционално на изхода на спора му се дължат 829.67 лв.
Така при компенсация на двете насрещни вземания за разноски ищецът следва да
заплати на ответника сумата от 789 лв. разноски.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД, ЕИК
********* срещу Х. Г. Р., ЕГН ********** установителен иск с правно основание чл. 422,
ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, че
в отношенията между страните съществува изискуемо вземане в полза на „ЕОС
МАТРИКС“ ЕООД спрямо Х. Г. Р. за сумата в размер на 528,40 лева – главница по Договор
6
за потребителски кредит № ********** за периода от 20.05.2017 г. до 20.09.2017 г., за която
сума е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 2317/2022 г. по
описа на РС-Перник, като ОТХВЪРЛЯ иска за признаване за установено в отношенията
между страните дължимостта на главница за разликата над 528,40 лева до пълния предявен
размер от 5479,61 лева – падежирали вноски за периода до 20.04.2017 г., поради изтекла
погасителна давност.
ОБЕЗСИЛВА Заповед № 1470/03.05.2022 г. в частта относно вземането за
договорна лихва в размер на 1282,11 лева за периода от 20.09.2007 г. до 20.09.2017 г.,
поради оттегляне на исковете и прекратяване на производството в тази част с протоколно
определение от 14.06.2023 г.
ОСЪЖДА „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД, ЕИК ********* да заплати на Х. Г. Р., ЕГН
********** сумата 789,00 лева – разноски в производството – по компенсация.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Окръжен съд Перник
в двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от решението да се връчи на страните на осн. чл. 7, ал. 2 ГПК.
Съдия при Районен съд – Перник: _______________________
7