Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 22.10.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и девети септември през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Димитринка Костадинова-Младенова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №1802 по описа за 2020 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение от 21.10.2019 год., постановено по гр.дело №5998/2019 год. по описа на
СРС, ГО, 41 с-в, С.о.е осъдена да заплати на Е.С.Л. по искове с правно основание
чл. 49 вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД сумата от 2 668.08
лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди – медицински разходи
във връзка с лечение за закупуване на медикаменти, заключваща плака и свободен
винт, туртор 3L, доплащане за възстановителни
процедури в санаториум „Про“ ЕАД – клон Павел баня и СБР „Здраве“ ЕАД –
гр.Банкя, разходи за транспорт до ортопедична болница „Витоша“ до гр.Банкя, до
ІІ МБАЛ и с.Павел баня и сумата от 28.79
лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди във формата на
пропуснати ползи, изразяващи се в разликата между сбора от месечните трудови
възнаграждения, които ищцата би получила ако е била на работа за периода от
09.01.2015 год. до 08.01.2016 год. и изплатените й реално обезщетения за
временна нетрудоспособност за същия период, настъпили в резултат на счупване на
дясна подбедрица в горната част на платото и счупване на лява предмишница в
дистална трета, вследствие на подхлъзване и падане върху заледен, натрупан и
непочистен сняг, поради заледяване на настилката, настъпило на 09.01.2015 год.,
около 20.00 ч. в гр.София, на ул.“К. Драгнев“, пред жилищен блок 257 и пицария
„Верона“ с посока на движение от бул.“Ломско шосе“, ведно със законната лихва
върху тези суми, считано от датата на увреждането – 09.01.2015 год. до
окончателното им изплащане, като исковете са отхвърлени в останалата им част до
пълните предявени размери и ответникът С.о.е осъден да заплати както следва: на
ищцата Е.С.Л. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в
размер на 276 лв. и на адв. К.И.Н. сумата от 251.71 лв., представляваща
възнаграждение за безплатно процесуално представителство по чл. 38, ал. 2 ЗА, а
ищцата е осъдена да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК
направените разноски по делото в размер на 174.15 лв.
Срещу
решението в частта му, в която са отхвърлени предявените искове, е подадена в законоустановения
срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищцата Е.С.Л.. Жалбоподателката
поддържа, че първоинстанционният съд бил приел, че исковете за обезщетения за
имуществени вреди следва да бъде уважен в частта му за направените разходи за
лекарства в размер на 261 лв., за заключваща плака и свободен винт в размер на
1 250 лв., за туртор в размер на 67 лв., за рехабилитация в Павел баня в
размер на 695 лв., за рехабилитация в Банкя в размер на 215 лв. и за транспорт
в размер на 200 лв., както и в частта му за пропуснати ползи в размер на 28.79
лв., като отхвърлил иска за разходи за допълнителна силна храна в размер на
1 080 лв., за болногледач в размер на 600 лв., за рехабилитация в размер
на 1 000 лв., както и за пропуснати ползи в размер на 1 051.21 лв. По
делото били събрани доказателства, че тези разходи били направени, а по
отношение на тези за рехабилитация вещото лице по съдебно-медицинската
експертиза било посочило, че са били необходими. Освен 10-те сеанса, които се
поемали от здравната каса, ищцата се нуждаела от допълнителна рехабилитация.
Ноторно било обстоятелството, че за възстановяването на един болен се правели
допълнителни разходи за т.нар. усилена диета. При наличие на болен с тежки
счупвания, каквито имала ищцата, тя следвало да поема храна, която би я
възстановила по-бързо. Вещото лице по съдебно-медицинската експертиза било
посочило диетата, която е необходима, за да зарасне костта по-бързо и от тази
диета 6 лв. се харчели допълнително на ден за храна, освен основната храна,
която се купува за семейството. За качествено зарастване на костите били
необходими бульони, правени от най-вече от телешко месо, пилешко месо, които
оскъпявали храната. Необходимо било да се приемат плодове и зеленчуци, сокове и
неузряло сирене, което не се продавало в търговската мрежа и било по-скъпо,
отколкото в магазините. Според постоянната практика на ВКС, разходите, свързани
с лечението на пострадалия и прилагането на необходимите за него грижи,
представлявали пряка и непосредствена последица от причиненото увреждане.
Такива разходи можело да бъдат заплащането на възнаграждение на болногледач,
когато това се налага. Възможно било полагането на грижите за пострадалото лице
да се осъществява от член на семейството или друг близък родственик, който по
тази причина е принуден да не работи и е останал без трудово възнаграждение. В
този случай също се дължало обезщетение в размер на необходимото възнаграждение
за болногледач. Грижите за пострадалото лице можело да бъдат полагани и от
други хора, извън кръга на роднините, като в този случай се дължало заплащане на
обезщетение в размер на платеното възнаграждение. По делото била доказана и
разликата между трудовото възнаграждение и обезщетението за временна
нетрудоспособност в пълния претендиран размер от 1 080 лв.По време на
лечението си ищцата била получавала с 80 % по-малко отколкото ако била работа.
Доказването на разходите за болногледач, силна храна, рехабилитация и
пропуснатите ползи можело да се осъществи с гласни доказателства. СРС бил счел,
че тези вреди трябва да се установяват само с разходни документи. Ето защо моли
решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете – уважени. Претендира
и присъждането на направените разноски по делото.
Ответникът
по жалбата С.о.не е депозирал писмен отговор на въззивната жалба.
Срещу
решението в частта му, в която са уважени предявените искове е подадена в законоустановения срок
по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника С.о.. Жалбоподателят поддържа,
че решението на СРС е немотивирано, като не били обсъдени и направените възражения
за съпричиняване на вредоносния резултат и прекомерност на претендираните
обезщетения., доводите за неотносимост на представените от ищцата частни
документи, както и възраженията за неистиността им. Първоинстанционният съд не
бил обсъдил задълбочено събраните доказателства по делото. Конкретната
метеорологична обстановка налагала ищцата да съобрази своето придвижване на
мястото на инцидента. Настъпилите за ищцата вреди били случайни, не били
типичен и устойчив резултат на неизпълнение на нормативно установено задължение
за ответника. Т.е. същите били косвени и не подлежали на обезщетяване. СРС не
бил изследвал възможността ищцата да предвиди обстановката и да предприеме
възможно най-безопасния за нея преход при зимни условия. Произшествието било настъпило
вследствие на случайно събитие или криво стъпване, поради краткотрайна
разсеяност от страна на пострадалата, на нестабилност в походката поради
ползването на неподходящи за сезона обувки. В исковата молба не било посочено,
че ищцата е била придружавана от едно или повече лица при настъпване на
инцидента. В същото време първоинстанционният съд бил кредитирал безкритично
показанията на свидетелката Й.относно причините за настъпване на травматичните
увреждания вследствие на загуба на равновесие, без същата реално да е била
очевидец на случилото се. Не било установено наличието на пряка и
непосредствена връзка между щетите и твърдяното увреждащо деяние. Дори и в
действителност да били извършени разходи по лечението, не било необходимо
ищцата да прави по-голяма част от тях във връзка с оздравителния процес,
съответно не било установено задължението на ответника да ги възстанови. Не
било установено какво количество червени меса и плодове била потребявала ищцата
в периода след инцидента. В тази връзка следвало да се имат предвид
разясненията по т. 7 от ППВС № 4/1968 год., съобразно които при търсене на
обезщетение за имуществени вреди, изразени в разходи за лечение, усилена храна,
чужда помощ и пр., следва да се събират доказателства да необходимостта от
такива разходи и за действителното им извършване, както и за техния размер. Ищцата
не била ангажирала доказателства за разходите за усилена храна, поради което не
й се дължало обезщетение от 1 080 лв. Вещото лице по съдебно-медицинската
експертиза било посочило, че за нуждата от допълнителна усилена храна не са
представени документи за спазване на посочения режим, респ. не е установено
извършването на подобни разходи. Данни по делото за необходимост от спазване на
специална диета не обосновавали извод за доказаност на претенцията в тази част.
Правилно СРС бил приел, че не се дължи обезщетение за направени разходи за
чужда помощ. Ответникът не дължал разходите за рехабилитатор и болногледач. В
представените по делото епикризи не фигурирали препоръки за осъществяването на
определен бой рехабилитационни сеанси като етап от процеса на възстановяване.
Твърденията за заплащане на 20 сеанса от рехабилитатор на място в къщи не били
подкрепени с доказателства Не било установено дали реално и в какъв обем са
били осъществени болничните грижи, броят на рехабилитационните мероприятия и
евентуално заплатената от ищцата цена, както и дали въобще имало необходимост
от тях. Показанията на свидетелката Йорданова, която била близка на ищцата, не
следвало да бъдат възприемани безкритично. По отношение на претенцията за
обезщетение за имуществени вреди във формата на пропуснати ползи следвало да се
има предвид заключението по съдебно-счетоводната експертиза. Нелогични били
изводите на СРС по отношение на разходите за таксиметров и автобусен транспорт.
Доказаният брой посещения в различни лечебни заведения не водел до закономерно
заключение, че пострадалата действително била реализирала транспортни разходи
във връзка с лечението, тъй като не били приложени каквито и да било документи,
удостоверяващи твърденията й. При условията на евентуалност счита, че
обезщетенията следва да бъдат определени съобразно правилото на чл. 52 ЗЗД. Ето
защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете –
отхвърлени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото и юрисконсултско
възнаграждение.
Ответницата
по жалбата Е.С.Л. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в
обжалваната от ответника част.
Софийски
градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
насрещните страни, намира за установено следното:
Предявен
е за разглеждане иск с правно основание чл. 49 вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за
обезщетение за имуществени вреди.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваните му части, но е
частично неправилно.
Въз
основа на съвкупната преценка на събраните писмени доказателства и гласни
доказателства чрез разпита на свидетелката Х.Н.Й., които при преценката им, в
т.ч. по реда на чл. 172 ГПК, следва да бъдат ценени като ясни, убедителни,
житейски логични, обективни – тъй като са изградени на преките й възприятия и
не се опровергават от останалия доказателствен материал по делото, както и от заключението
на вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-медицинската
експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК подлежи на
кредитиране, въззивният съд приема за установено, че на 09.01.2015 год., около
20.00 ч., при движение по ул.“К. ***, пред жилищен блок 257 и пицария „Верона“
с посока на движение от бул.“Ломско шосе“, ищцата се подхлъзнала и паднала върху заледен участък от пътната
настилка, върху който имало натрупан и непочистен сняг, в резултат на което получила
следните увреждания: счупване на дясна подбедрица в горната част на платото и
счупване на лява предмишница в дистална трета. Приложеното на ищцата лечение на
ляв горен крайник било консервативно – наместване и поставяне на гипс, а на
дясното коляно – оперативно – поставена метална остеосинтеза и ортеза за
обездвижване.
Отговорността по чл. 49 ЗЗД е
особен вид безвиновна и обективна отговорност за чужди противоправни и виновни
действия,като тази отговорност има гаранционно-обезпечителен характер. За да се ангажира отговорността на ответника по посочената разпоредба,
следва да се установят общите предпоставки, при които за определено лице би
възникнала деликтна отговорност, както и допълнителния факт на възлагане на
работа на деликвента от ответника и причиняване на вредите при или по повод
тази работа – виж Постановление № 7 от 29.XII.1958 г., Пленум на ВС, Постановление № 17 от 18.XI.1963 г., Пленум на ВС,
Постановление № 4 от 30.X.1975 г., Пленум
на ВС и Постановление № 9 от 28.XII.1966 г., Пленум на
ВС. В ППВС № 9/1966 г. е прието,
че в някои случаи се касае до неспазване на правилата за извършване на
възложената работа, а в други случаи до невземане на необходимите мерки за
предотвратяване на увреждането; за възложителите бездействието е основание за
отговорност за увреждането, когато то се изразява в неизпълнение на задължения,
които произтичат от закона, от техническите и други правила и от характера на
възложената работа.
Непозволеното увреждане – чл. 45 ЗЗД, се основава на
нарушението на правната норма, изискваща от гражданите да не увреждат
субективните права, имуществото и телесната цялост на другите физически или
юридически лица. Непозволеното увреждане е сложен юридически факт, елементи на
който са: 1/ деяние /действие или бездействие/, 2/ вредата, 3/
противоправността на деянието, 4/ вина и 5/ причинната връзка между
противоправното и виновно поведение на дееца и настъпилите вреди. Вината се предполага до доказване на противното –
чл. 45, ал. 2 ЗЗД.
Когато се твърди , че вредите са причинени от бездействие, за да е
противоправно бездействието, то на претендирания деликвент трябва да е
предписано нормативно задължение за действие. В този смисъл, за да
е противоправно бездействието на служители на С.о., то трябва да има правна
норма, която да ги задължава да извършват дейност по ремонт и поддържане на процесния общински пътен участък.
Съгласно чл. 3, ал. 1 от Закона за пътищата /ЗП/,
пътищата са републикански и местни, като последните са общински и части. Общинските
пътища са публична общинска собственост – чл. 8, ал. 3 ЗП, като тяхното
изграждане, ремонт и поддържане се осъществява от общините съгласно законовата
разпоредба на чл. 31 ЗП. Съответната община, като юридическо
лице, осъществява дейностите по чл. 31 ЗП чрез своите
служители или други лица, на които е възложила изпълнението. Поддържането на пътищата включва полагането на системни грижи за осигуряване
на целогодишна нормална експлоатация на пътя и осъществяване на мерките за
защита на неговите съоръжения и принадлежности, а текущият ремонт
включва работите по отстраняване на локални повреди по настилката и пътните
принадлежности, причинени от нормалната експлоатация на пътя – чл. 47 от Правилника за приложение на Закона за пътищата /ППЗП/.
Следователно на общината е вменено задължението да ремонтира
и поддържа общинските пътища, в състояние, отговарящо на изискванията на
движението, в т.ч. полагане на дължимата грижа за снегопочистване и осигуряване
на безопасно придвижване на пешеходците – виж и чл. 167, ал. 1 от Закона за
движение по пътищата /ЗДвП/.
В частност именно противоправното бездействие
на служители на С.о.по
поддържането на процесния пътен участък е
довело до неизпълнение на задължението по чл. 31 ЗП, поради което са налице предпоставките по чл. 49, ал. 1 ЗЗД за ангажиране на
отговорността на ответника за причинените на ищцата имуществени вреди. ЗП
предвижда общо и абстрактно задължение на ответника да поддържа общинските пътища, без значение под въздействието на какви
фактори е настъпила частичната им негодност за осигуряване на безопасно движение по тях.
Основните спорни между страните въпроси във въззивното
производство са свързани с настъпването на твърдените имуществени вреди,
техният размер и наличието на принос на пострадалата за настъпването на
вредоносния резултат.
Сумите за специализирана храна, болногледач, лекарства,
медицински консумативи, лечение, рехабилитация и пр. намаляват имуществената
сфера на увредения. Те представляват пряка и непосредствена последица от
причиненото увреждане. Съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени
с т. 7 на Постановление № 4 от 23.12.1968 год., Пленум на ВС, когато се търси
обезщетение за имуществени вреди, изразени в разходи за лечение, усилена храна,
чужда помощ и пр., следва да се събират доказателства за необходимостта от
такива разходи и за действителното им извършване, както и за техния размер.
Т.е. на репарация подлежат действително вложените средства – с тях
имуществената сфера на пострадалия е реално намаляла. Размерът им се установява
с доказателства за действително разходваните от увредения суми, а ако такива
доказателства няма – чрез експертиза за стойността на стоките, услугите и
лечението към датата на извършване на съответния разход. – виж Решение
№ 307 от 01.08.2014 год. на
ВКС по гр. дело № 773/2012 год., IV
г. о., ГК.
Заплатеното възнаграждение за болногледач /когато това се
налага/ представлява разход, свързан с полагането на необходимите за пострадалия
грижи. Възможно е полагането на грижите за увреденото лице да се осъществява от
член на семейството или друг близък сродник, например възходящ, съпруг,
низходящ, който по тази причина е принуден да не работи и е останал без трудово
възнаграждение. В този случай също се дължи заплащане на обезщетение за
имуществени вреди в размер на необходимото възнаграждение за болногледач – виж
т. 4 от Постановление № 4 от 30.10.1975
год., Пленум на ВС. Грижите за пострадалото лице могат да бъдат полагани и от
други хора, извън кръга на роднините, и в този случай се дължи заплащане на
обезщетение за имуществени вреди в размер на платеното възнаграждение – в този
смисъл Решение № 163 от 31.10.2013 год. на ВКС по т. дело № 82/2012 год., ІІ т.
о., ТК.
Действителното извършване на
разходи за чужда помощ, рехабилитация и усилена храна, както и техният размер
могат да се установяват с всички допустими доказателствени средства, в т.ч. и с
експертиза /виж например Решение № 274 от
24.10.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2228/2016 г., IV г. о., ГК, Решение № 226 от 20.01.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2530/2015 г., III г.
о., ГК, Решение № 155 от 22.02.2010 г. на ВКС по гр. д. № 3836/2008 г., III г.
о., ГК/, като в процесуалният закон
няма изискване за установяване на тези обстоятелства с писмени доказателства.
В разглеждания случай е установено въз основа на писмените
доказателства по делото – епикризи, фактури, рецептурни бланки, протоколи за
извършени услуги по профилактика и рехабилитация, фискални бонове, гласните
доказателства чрез разпита на свидетелката Х.Н.Й., както и от заключението
по съдебно-медицинската експертиза и заключението на вещото лице по допусната и
изслушана в първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза,
което подлежи на кредитиране /чл. 202 ГПК/, че с оглед лечението на фрактурата
на дясното коляно, в т.ч. обездвижването на коляното, на ищцата е било
необходимо закупуването на заключваща плака и винт, чиято стойност възлиза на
1 250 лв., както и на тутор – 67 лв. Ищцата трябвало да пие лекарства 3
месеца, като изписаните такива през посочения период – на стойност 261 лв.,
били необходими за нейното лечение. Тя се нуждаела също така от рехабилитация
за около 3-4 месеца след свалянето на тутора на дясното коляно. Предписани й
били три рехабилитации по 7 дни, като през останалия период имала нужда също от
рехабилитатор за допълнителна рехабиитация на дясното коляно, поради което и
леченията в санаториумите в Павел баня – на стойност 695 лв. и в Банкя – на
стойност 215 лв. били необходими. За посещения за прегледи в болници и лечение
до 6-7-ия месец ищцата не е можела да се придвижва с градския транспорт и
тогава се е налагало да използва таксиметров транспорт – в частност специален
таксиметров транспорт, но на 8-9-ия месец;, когато се е налагало да ходи в
санаториумите в Павел баня и гр.Банкя е могла да ползва автобусен транспорт,
като направените от нея разходи за транспорт според броя установени посещения в
лечебни заведения възлиза на 200 лв. В този смисъл обоснован се явява изводът
на първоинстанционния съд, че горепосочените имуществени вреди са действително
настъпили в резултат на увреждането – чл. 51, ал. 1 ЗЗД.
На следващо място доказано е по несъмнен начин въз основа
на събраните доказателства по делото, че с оглед получените увреждания ищцата е
била в невъзможност да се грижи за себе си през първите два месеца на своето
лечение и тъй като е живеела сама, грижите са били престирани в домашна
обстановка от дъщеря й, свидетелката Й.и специално ангажиран от ищцата личен
асистент /болногледач/, на когото е заплащала месечно сумата от 200 лв. Видно е
от заключението по съдебно-медицинската експертиза, че ищцата категорично е
имала нужда и от допълнителна рехабилитация на дясното коляно, а от събраните
гласни доказателства – че е ползвала платени услуги на рехабилитатор, който я е
посещавал в къщи в продължение на 1 месец /т.е. 30 дни/, на когото заплащала по
50 лв. за процедура/сеанс.
Безспорно е по делото, че ищцата е имала нужда от допълнителни
разходи за усилена храна, включваща белтъчини, въглехидрати и витамини, на
стойност около 6 лв. на ден, в продължение на 6 месеца. От ценените показания
на свидетелката Й.се установява, че на ищцата е била назначена специална диета,
поради което приемала червени меса, прясно сирене и ежедневно плодове, като
разходите й за храна се увеличили.
Следователно и при съобразяване на заключението по
съдебно-счетоводната експертиза въззивният съд приема, че е доказано реалното настъпване
на твърдените имуществени вреди във формата на направени разходи за болногледач
в размер на 400 лв. /2 м. х 200 лв./, за рехабилитатор в размер на 1 000
лв. /20 дни х 50 лв./ и усилена храна в размер на 1 080 лв. /30 дни х 6
лв. за един месец; 180 лв. х 6 м. = 1 080 лв./.
Съгласно чл. 45, ал. 1 ЗЗД на обезщетяване подлежат
всички вреди в пряко причинна връзка с вредоносния резултат – както
имуществени, така и неимуществени. В тази връзка съобразно изричното
разрешение, дадено с т. 2 на Постановление № 4 от 23.12.1968 год., Пленум на
ВС, при определяне размера на имуществените вреди на увредения работник или
служител, изразени в това, че той поради увреждането не може да работи, докато
се намира в състояние на временна нетрудоспособност, следва да се изхожда от
разликата между действително получаваното възнаграждение към датата на
увреждането и паричното обезщетение за временна нетрудоспособност.
Настоящият съдебен състав приема, че доколкото е
несъмнено по делото, че с оглед установеното по надлежен ред състояние на временна
нетрудоспособност през периода от 09.01.2015 год. до 08.01.2016 год. ищцата не
е получавала трудово възнаграждение по
трудово правоотношение /по което работодател е „Фаст Пей София“ АД/, за което
към датата на увреждането е установено от заключението по съдебно-счетоводната
експертиза, че е в брутен размер от 592 лв., то обезщетението за имуществени
вреди във формата на пропуснати ползи, настъпването на които е пряка последица
от процесното увреждане, следва да се
съизмери с разликата между полученото обезщетение за временна нетрудоспособност
– 5 761.03 лв. и брутното трудово възнаграждение, което ищцата би получила
през исковия период, ако е работела – 7 385.90 лв., т.е. възлиза на сумата
от 1 596.08 лв., поради което и с оглед диспозитивното начало в
гражданския процес същата се легитимира като кредитор на вземане в
претендирания размер от 1 080 лв. Съгласно разпоредбата на чл. 66, ал. 1,
т. 7 КТ, трудовото възнаграждение е сбор от основното и допълнителните
възнаграждения с постоянен характер /виж и чл. 4, ал. 1 и чл. 11, 12 и 15, ал.
2 от Наредба за структурата и организацията на работната заплата - НСОРЗ/.
Основната заплата и допълнителните трудови възнаграждения образуват брутното
трудово възнаграждение – чл. 3 НСОРЗ и по силата на чл. 245 КТ именно то се
дължи от работодателя на работника или служителя. Поради това и определянето на
обезщетението за имуществени вреди във формата на пропуснати ползи в случая
следва да се извърши на базата на това възнаграждение, без от него да бъдат приспадани
данък по ЗДДФЛ и определените със закон вноски за социално осигуряване. Това е
така, тъй като принцип данъците и вноските за социално осигуряване са в тежест
на работника или служителя, определят се на базата на брутното му трудово
възнаграждение и се удържат от него, но едва при плащането му – виж например
Решение № 335 от 10.01.2012 год. на ВКС по гр.дело № 1230/2010 год., ІV г. о.,
ГК.
Възражението на ответника за съпричиняване се явява
неоснователно, поради следните съображения:
Принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД има винаги, когато с поведението си пострадалият е създал предпоставки за
осъществяване на деликта и за възникване на вредите или е улеснил механизма на
увреждането, предизвиквайки по този начин и самите вреди, респ. увеличил е техният размер /или необходимо е действията или
бездействията на пострадалия да са в пряка причинна връзка с настъпилия
вредоносен резултат, т.е. последният да е тяхно следствие, но не е необходимо
наличието на вина/. Тежестта за доказване е върху позоваващата се на съпричиняването
страна – ответника – виж т. 7 от ППВС № 17/1963 год. и т. 7 от Тълкувателно
решение № 1/2014 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2014 год., ОСТК.
В разглеждания случай по делото е установено единствено,
че на 09.01.2015 год., около 20.00 ч., същата се е движела по ул.“К. Дрангов“,
на която е нямало изградени тротоари, а на мястото на инцидента платното не е
било почистено от сняг и лед. Така установените факти сочат на еднозначния
извод, че ищцата се е движела по пътното платно поради невъзможност за преминаване
по тротоара, т.е. правомерно предвид разпоредбата на чл. 108, ал. 2, т. 1 ЗДП и
съответно изключват възможността за избор на по-безопасен преход при зимни
условия. Същевременно не са ангажирани каквито и да било доказателства, че
поведението е ищцата е допринесло за настъпването на вредите, а именно че
същата не е положила дължимата за здравето си грижа, като се е движела бързо,
невнимателно и непредпазливо, както и че е носела неподходящи обувки, в т.ч. за
значението на тези обстоятелства за начина на настъпване на уврежданията и
тяхната степен, а доказателствената тежест в тази насока е била на ответника.
Ето защо решението на СРС следва да бъде отменено, в
частта му, в която предявеният иск за имуществени вреди е отхвърлен за
разликата над 2 696.87 лв. до размера от 6 248 лв., т.е. за сумата от
3 551.13 лв., от която 1 080 лв. – извършени разходи за силна храна
за периода от 09.01.2015 год. до 09.07.2015 год., 1 000 лв. – извършени разходи
за рехабилитатор, 400 лв. – извършени разходи за болногледач и още 1 051.21
лв. – пропуснати ползи, изразяващи се в разликата между сбора от месечните
трудови възнаграждения, които ищцата би получила ако е била на работа за
периода от 09.01.2015 год. до 08.01.2016 год. и изплатените й реално
обезщетения за временна нетрудоспособност за същия период, която претенция
подлежи на уважаване, ведно със законната лихва, считано от датата на
увреждането до окончателното изплащане. Първоинстанционното решение трябва да
бъде отменено и в частта му, в която ищцата е осъдена да заплати на ответника
разноски за първоинстанционното производство за разликата над 9.31 лв.
В останалата обжалвана част решението на СРС следва да
бъде потвърдено, като правилно.
По отношение на
разноските:
С оглед изхода от настоящия спор и на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца неприсъдената
част от направените разноски в първоинстанционното производство за държавна
такса и за възнаграждение за вещо лице в размер на 361.51 лв., както и
направените разноски във въззивното производство за държавна такса в размер на
70.65 лв., съразмерно с уважената част от въззивната жалба, респ. уважената
част от иска.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде
осъден да заплати на адв. К.Н. неприсъдената част от възнаграждението за
безплатно процесуално представителство по чл. 38, ал. 2 ЗА в
първоинстанционното производство в размер на 329.68 лв., както и сумата от 466.32
лв., представляваща възнаграждение за безплатно процесуално представителство по
чл. 38, ал. 2 ЗА във въззивното производство.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р
Е Ш И
:
ОТМЕНЯ решението от 21.10.2019 год., постановено по
гр.дело №5998/2019 год. по описа на СРС, ГО, 41 с-в, в частта му, в
която е отхвърлен предявения от Е.С.Л. *** с правно основание чл. 49 вр. с чл.
45, ал. 1 ЗЗД за обезщетение за имуществени вреди за разликата над 2 696.87
лв. до размера от 6 248 лв., т.е. за сумата от 3 551.13 лв., от която
1 080 лв. – извършени разходи за силна храна за периода от 09.01.2015 год.
до 09.07.2015 год., 1 000 лв. – извършени разходи за рехабилитатор, 400
лв. – извършени разходи за болногледач и още 1 051.21 лв. – пропуснати
ползи, изразяващи се в разликата между сбора от месечните трудови
възнаграждения, които ищцата би получила ако е била на работа, за периода от
09.01.2015 год. до 08.01.2016 год. и изплатените й реално обезщетения за
временна нетрудоспособност за същия период, както и в частта му, в която
ищцата Е.С.Л. е осъдена да заплати на ответника С.о.разноски за
първоинстанционното производство за разликата над 9.31 лв., като вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА С.о., с адрес: гр.София, ул.“******, да заплати на
Е.С.Л. с ЕГН **********, с адрес: ***, по иск с правно основание чл. 49 вр. с
чл. 45, ал. 1 ЗЗД обезщетение за
имуществени вреди за разликата над 2 696.87 лв. до размера от 6 248
лв., т.е. сумата от 3 551.13 лв., от която 1 080 лв. – извършени
разходи за силна храна за периода от 09.01.2015 год. до 09.07.2015 год.,
1 000 лв. – извършени разходи за рехабилитатор, 400 лв. – извършени
разходи за болногледач и още 1 051.21 лв. – пропуснати ползи, изразяващи
се в разликата между сбора от месечните трудови възнаграждения, които ищцата би
получила ако е била на работа, за периода от 09.01.2015 год. до 08.01.2016 год.
и изплатените й реално обезщетения за временна нетрудоспособност за същия
период, настъпили в резултат на счупване на дясна подбедрица в горната част на
платото и счупване на лява предмишница в дистална трета, вследствие на
подхлъзване и падане върху заледен участък от пътната настилка, върху който е
имало натрупан и непочистен сняг, настъпило на 09.01.2015 год., около 20.00 ч.
в гр.София, на ул.“К. Драгнев“, пред жилищен блок 257 и пицария „Верона“ с
посока на движение от бул.“Ломско шосе“, ведно със законната лихва върху тази
сума, считано от датата на увреждането – 09.01.2015 год. до окончателното
изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решението от 21.10.2019 год., постановено по
гр.дело №5998/2019 год. по описа на СРС, ГО, 41 с-в, в останалите му обжалвани
части.
ОСЪЖДА С.о., с адрес: гр.София, ул.“******, да заплати на
Е.С.Л. с ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
направените разноски в първоинстанционното производство за държавна такса и за
възнаграждение за вещо лице в размер на 361.51 лв., както и направените
разноски във въззивното производство за държавна такса в размер на 70.65 лв.
ОСЪЖДА С.о., с адрес: гр.София, ул.“******, да заплати на
АДВ. К.И.Н., с адрес: ***, сумата от 329.68 лв., представляваща възнаграждение
за безплатно процесуално представителство по чл. 38, ал. 2 ЗА в
първоинстанционното производство и сумата от 466.32 лв., представляваща
възнаграждение за безплатно процесуално представителство по чл. 38, ал. 2 ЗА
във въззивното производство.
Решението подлежи
на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок
от връчването
му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/