№ 370
гр. София, 08.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на девети април през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:Ирина Р. Славчева
Членове:И. П. Георгиев
Лилия М. Руневска
при участието на секретаря Теодора Р. Вутева
като разгледа докладваното от И. П. Георгиев Въззивно гражданско дело №
20241800500851 по описа за 2024 година
С Решение № 363/19.12.2023г. по гр.д. № 725/2020г. на Районен съд – гр.
К. е допусната делба на поземлен имот с идентификатор 38978.900.1705 по
КККР на гр. К., одобрени със Заповед № РД–18–42 от 13.08.2015 г. на
изпълнителния директор на АГКК, с адрес на имота : гр. К., ул. „Е“ с площ от
598 кв. м., трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на
трайно ползване : ниско застрояване / до 10 м /, номер по предходен план :
квартал 63, парцел IХ- 1705,1706, при граници и съседи: имот с
идентификатор № 38978.900.5600, имот с идентификатор № 38978.900.1708,
имот с идентификатор № 38978.900.1706 и имот с идентификатор №
38978.900.1704, ведно с построената в имота двуетажна жилищна сграда,
със застроена площ 77,00 кв. м. /подробно описан в нот. акт № 72, том ХV,
дело № 2662/, при следните квоти: за А. М. А. – 12/24 ид. ч., за И. И. Д. – 5/24
ид. ч., за М. И. Д. – 5/24 ид. ч. и за Ц. И. Х. – 2/24 ид. ч.
С Решение № 306/30.08.2024г. по същото дело е допусната поправка на
очевидни фактически грешки, като е отхвърлен искът за делба спрямо
ответницата Ю. Д. и е постановен изричен диспозитив, с който е уважено
възражението на ищците И. Д. и М. Д. за възстановяване на запазените им
части от наследството на И. М. Д..
Настоящото производство е по реда на чл. 258 от ГПК и е образувано по
въззивна жалба на Ю. Д. и Ц. Х. срещу Решение № 363/19.12.2023г. по гр.д. №
725/2020г. на КРС, което жалбоподателките считат за неправилно и
незаконосъобразно. Оспорват правото на собственост на останалите
съделители върху делбените имоти, като посочват, че целият поземлен имот и
намиращата се в него къща са завещани на Ц. Х.. Твърдят също, че всички
сгради, описани в исковата молба, са строени и подържани без участието на
1
ищците, които нито са притежавали съсобственост, нито са упражнявали
владение върху имотите. Излагат съображения, че независимо че
наследниците на И. Д. имат запазена по закон част от неговото имущество,
наследодателят е имал право на разполагаема част, която успешно е завещал
на съделителката Ц. Х., а наследниците нямат правото да я искат. Оспорват
констатацията на съда, че останалите наследници на И. Д. (освен съпругата му
Ю. Д.) са приели наследството му по опис.
В срока по чл. 263 ГПК е постъпил отговор на жалбата от ищцата А. А.,
в който излага доводи за нейната неоснователност. Счита за недоказано, че И.
М. е бил собственик на целия делбен имот, както и че тя и останалите ищци
нямали право на собственост върху него. Подчертава, че освен това
ответницата Ц. Х. не е подала отговор на исковата молба и не е оспорила
своевременно собствеността на останалите съделители, а довод в тази насока
се излага едва във въззивната жалба. Описва фактическата обстановка по
делото и конкретизира родствените връзки между страните. Излага
съображения, че И. Д. е завещал повече, отколкото е притежавал, както и че
ответницата Ю. Д. не е приела наследството по опис, поради което няма
качеството на собственик по наследство на делбените имоти. Посочва, че
районният съд е достигнал до правилни изводи относно титулярството на
правото на собственост и правилно е допуснал делбата при съответните квоти.
Споделя и изводите на районния съд за това, че при наличие на завещание от
страна на И. Д. в полза на лице извън кръга на наследниците по закон, въпрос
на изследване е, дали наследниците, призовани към наследяване, са приели
наследството по опис – обстоятелство, което не се доказвало за Ю. Д., поради
което не е съсобственик на делбените имоти.
В срока по чл. 263 ГПК е постъпил отговор и от ищците И. и М. Д.и, в
който са възпроизведени идентични по смисъл и формулировка съображения
за правилност на обжалваното решение.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд жалбоподателките Ю.
Т. Д. и Ц. И. Х., редовно уведомени, не се явяват. Представляват се от адв. Т.,
който поддържа депозираната въззивна жалба и моли съда да я уважи. Прави
възражение за прекомерност на претендираното от насрещната страна
адвокатско възнаграждение и моли за намаляването му до законоустановения
минимум.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд въззиваемата А. М. Д.,
редовно уведомена, не се явява и не се представлява.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд въззиваемите И. И. Д. и
М. И. Д., редовно уведомени, не се явяват. Представляват се от адв. Д., която
изразява становище за неоснователност на жалбата и моли съда да я остави
без уважение. Претендира разноски.
Настоящият съдебен състав намира, че фактическата обстановка,
установена въз основа на събраните в първоинстанционното производство
доказателства, е описана в обжалваното решение, поради което не следва да се
възпроизвежда в настоящия съдебен акт.
Във въззивното производство е допуснато събирането на доказателства
във връзка с необходимостта от преценка за вида на процесното завещателно
разпореждане и, евентуално, формиране на наследствена маса по чл. 31 от ЗН,
както следва:
Представено е удостоверение за облагаеми имущества и декларирани
2
данни по ЗМДТ на И. М. Д. (л. 35 от делото), от което е видно, че това лице не
е декларирало недвижимо имущество.
Представени са и декларации по чл. 14 от ЗМДТ за облагане с данък
върху недвижими имоти на А. И.а В., В.Д. В. и Б.Д. Д., в които наследодателят
И. М. Д. е отбелязан като съсобственик на имоти заедно горните задължени
лица (л. 36 – 49 от делото).
Прието е и Удостоверение № 433200-15004 от 06.02.2025г., съгласно
което на името на И. М. Д. са регистрирани четири броя МПС (л. 51 – 52 от
делото).
Постъпило е и писмо от Общинска служба по земеделие – гр. С.,
съгласно което И. М. Д. не притежава земеделски земи, гори и земи от горския
фонд на територията на община С. (л. 65 от делото).
При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна
страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
1. По валидност
Обжалваното в настоящото производство съдебно решение е валидно,
доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е
подписано от разгледалия делото съдия, а формираната от последния воля е
ясно и разбираемо формулирана.
2. По допустимост
Решението е и допустимо, тъй като е постановено при наличие на
положителните и липса на отрицателни предпоставки за упражняване на
правото на иск, а първоинстанционният съд се е произнесъл по действително
предявените такива.
3. По същество
Въззивната жалба не съдържа конкретни оплаквания за пороци в
обжалваното решение, но оспорените с нея изводи на районния съд дават
основание да се приеме, че жалбоподателките навеждат доводи за негова
неправилност, които следва да бъдат обсъдени.
Настоящият съдебен състав не споделя възражението на
жалбоподателките, че ищците не са титуляри на правото на собственост върху
процесните имоти, а последните са изключителна собственост на Ц. Х.. По
делото не се спори, че М. Д. и В. Д. са били в брак, по време на който в режим
на СИО са придобили недвижим имот – дворно място и намиращата се в него
жилищна сграда. Със смъртта на М. Д. (настъпила на 03.12.1990г.) се е
прекратила бездяловата съсобственост между него и съпругата му В., в
резултат на което последната е придобила ½ ид.ч. от имота на лично
основание, а останалата ½ ид.ч. се е разпределила в равни дялове (т.е. по 1/6
ид.ч.) между нея и двете им деца – А. А. и И. Д.. Така, след смъртта на М. Д.,
В. Д. е притежавала 4/6 ид.ч. от процесните имоти, а А. А. и И. Д. са
притежавали по 1/6 ид.ч. от тях.
3
Установява се също, че преди образуването на настоящото производство
е починал И. Д. (30.12.2019г.), който е оставил като свои наследници по закон
съпругата си Ю. Д. и двете си деца – И. Д. и М. Д.. Наследяването по закон на
дела на И. Д. от процесните имоти от страна на тези лица е било осуетено от
представеното по делото саморъчно завещание на И. Д., с което той завещава
целия процесен поземлен имот и намиращата се в него сграда на третото лице
Ц. Х.. Както се посочи по- горе, обаче, към момента на смъртта си И. Д. е
притежавал само 1/6 ид.ч. от имота по силата на наследствено
правоприемство от М. Д.. Поради това правилно КРС е приел, че
завещателното му разпореждане не поражда действие за онези части от
собствеността върху този имот, които надхвърлят действително
притежаваната от завещателя 1/6 ид.ч.
Освен това, в настоящото производство ищците И. Д. и М. Д.
своевременно са навели възражение за възстановяване на запазените им части
от наследството на И. Д.. За правилното определяне на вида на завещателното
разпореждане (универсално или частно), както и за евентуално осъществяване
на процедурата по чл. 31 и сл. от ЗН, а също и за преценка, дали и в каква
степен са накърнени запазените части на наследниците по закон, в хода на
производството е изследван съставът на наследствената маса и са събирани
доказателства за притежавано приживе от И. Д. имущество. В хода на
въззивното производство съдът изрично е указал на страните необходимостта
от установяване на съответните обстоятелства, както и им е предоставил
множество възможности да докажат, че наследственото имущество на И. Д.
включва и други обекти освен посочените в процесното завещание. Нито в
първоинстанционното, нито във въззиното производство, обаче, са събрани
доказателства, които подкрепят това твърдение. Точно обратното: както се
посочи по- горе, от удостоверението за облагаеми имущества и декларирани
данни по ЗМДТ на И. М. Д. (л. 35 от делото) и писмо от ОСЗ- С. (л. 65 от
делото) се установява че И. М. Д. не е декларирал недвижимо имущество и не
притежава земеделски земи, гори и земи от горския фонд на територията на
община С.. Наистина, на л. 36 – 49 от делото се откриват декларации по чл. 14
от ЗМДТ за облагане с данък върху недвижими имоти на А. И.а В., В.Д. В. и
Б.Д. Д., в които завещателят И. М. Д. е отбелязан като съсобственик на
декларирани от тези лица имоти, но следва да се има предвид, че тези
декларации не изхождат от самия И. Д., както и не може да се изключи
възможността, част от посочените в тях имоти да са едни и същи, но да са
декларирани от различни собственици. Поради това и като цени тези
декларации в съвкупност с обсъдените по- горе справки, съдът намира, че не
се доказва притежавано от И. М. Д. недвижимо имущество извън делбеното
такова.
Сходни съображения може да се изложат и във връзка с данните,
съдържащи се в Удостоверение № 433200-15004 от 06.02.2025г., съгласно
което на името на И. М. Д. са регистрирани четири броя МПС (л. 51 – 52 от
делото), тъй като от него е видно, че всички тези МПС са с прекратена
регистрация.
Независимо от изрично дадените указания за представяне на
допълнителни доказателства за други притежавани имущества или
задължения от страна на И. Д., както и предоставянето допълнителен срок за
това, такива не са представени.
При тези данни съдът намира, че извършеното завещателно
4
разпореждане е от общ характер и обхваща цялото притежавано от И. Д.
имущество. Поради това и в съответствие с трайната съдебна практика следва
да се приеме, че извършеното завещателно разпореждане е универсално (арг.
от Решение № 268/29.09.2012г. по гр.д. № 410/2011г. на ВКС, Решение №
276/05.03.2014г. по гр.д. 2959/2013г. на ВКС, Решение № 25/12.02.2016г. по
гр.д. № 4119/2015г., Решение № 22/02.06.2017г. по гр.д. 3786/2014г.,
Определение № 282/03.06.2019г. по гр.д. 1182/2019г. на ВКС), независимо от
изричното посочване на конкретни имуществени обекти в него.
Като последица от това, за възстановяване на запазената част на всеки
от претендиралите я ищци – И. Д. и М. Д., е необходимо да се редуцират
прехвърлените със завещателното разпореждане права на наследодателя до
размера на разполагаемата част от неговото наследство, като при това не се
вземат предвид запазените части на онези наследници, които не са изявили
воля за тяхното възстановяване (в случая – Ю. Д.). Така, съгласно чл. 29, ал. 3,
изр. 2 от ЗН, когато наследодателят е оставил низходящи и съпруг, запазената
част на съпруга е равна на запазената част на всяко дете. В тези случаи
разполагаемата част при едно дете е равна на 1/3, при две деца е равна на 1/4,
а при три и повече деца е равна на 1/6 от наследството. В конкретния случай,
след смъртта си наследодателят И. Д. е оставил за наследници своята съпруга
Ю. Д. и двете си деца И. Д. и М. Д., откъдето следва, че разполагаемата част
на И. Д. от наследството му е в размер на ¼ ид.ч., т.е. на 1/24 ид.ч. от
делбените в настоящото производство имоти, доколкото приживе той е
притежавал 1/6 ид.ч. от тях. За тази 1/24 ид.ч. завещателното разпореждане
безспорно е породило ефект и тя е преминала в патримониума на Ц. Х..
Същевременно, запазените части за всяко едно от децата на завещателя (И. и
М.) и за неговата съпруга (Ю.) също са били в размери от по 1/24 ид.ч. от
имотите. Надлежно искане за възстановяването на съответната запазена част,
обаче, са отправили единствено ищците И. Д. и М. Д., поради което запазената
(но невъзстановена) на Ю. Д. част от наследството също е придобита от Ц. Х.,
като така обемът на нейното право на собственост в делбените имоти се
уголемява до 2/24 ид.ч.
В хода на производството е починала първоначално конституираната
съделителка В. Д., в резултат от което нейната собствена ½ ид.ч. от
процесните имоти, както и придобитата по наследство от съпруга М. Д. 1/6
ид.ч. (т.е. общо 4/6 ид.ч. от процесните имоти), са наследени от низходящите
от първи ред – А. А., от една страна, и от И. и М. Д.и по право на заместване
в равни квоти, от друга страна. В резултат от това наследствено
правоприемство А. А. е добавила към своята 1/6 ид.ч. още 2/6 ид.ч. от имота, а
всеки от съделителите И. Д. и М. Д. е добавил към вече притежаваната по
наследство от своя баща 1/24 ид.ч. по още 1/6 ид.ч. (т.е. 4/24ид.ч.). Така, в
обобщение, А. А. притежава ½ ид.ч. (т.е. 12/24 ид.ч.) от делбените имоти, а И.
и М. Д.и - по 5/24 ид.ч. от тях.
Неоснователен е доводът на жалбоподателките, че искът по отношение
на ответницата Ю. Д. бил отхвърлен, тъй като тя не била приела наследството
на своя съпруг по опис, както и че в случая по делото липсвал опис и по
отношение на другите наследници по закон. Съгласно правната теория
(Станева А. „Наследствено право“, изд. „Сиела“, 2022г., стр. 247) и съдебната
практика (т. 4 от Тълкувателно решение № 3/19.12.2013г. по т.д. 3/2013г.
ОСГК на ВКС) изискването за приемане на наследството по опис е
предпоставка за реализиране на правото на възстановяване на запазена част от
наследството само когато наследодателят е извършил дарствени
5
разпореждания или частни завещателни разпореждания, но не и когато
завещателното му разпореждане е универсално, в който случай
облагодетелстваното лице има качеството наследник, а не кредитор на
наследството. Както се обоснова по- горе, настоящият случай е именно такъв,
което налага извод, че приемането на наследството под опис не е било
предпоставка за възстановяването на запазената част на ощетените
наследници. Следователно, дори да няма доказателства това обстоятелство, то
не е пречка пред предявяване и уважаване на претенцията по чл. 30 от ЗН.
Поради същите причини съдът намира за неоснователен и довода, че
ответницата Ю. Д. не била придобила част от наследството на И. Д. защото не
била приела наследството по опис. Тя наистина не е съсобственик на
делбените имоти, но причината за това е друга, а именно – че тя не е
претендирала възстановяване на запазената по закон част от наследственото
имущество на И. Д.. Поради това, независимо от накърняването на тази част,
тя е преминала в патримониума на ответницата Ц. Х. по силата на
завещанието и в съответствие с волята на наследодателя.
Само за пълнота на изложението следва да отбележи, че в цитираното
по- горе тълкувателно решение е детайлно разгледан и въпросът за
доказателственото значение на описа и отграничаването му от правното
значение на волеизявлението по приемане на наследство по опис. Този въпрос
е бил повдигнат от една от страните в производството, но неговият отговор
следва непосредствено от мотивите на посочения тълкувателен акт, поради
което не се налага отделното му обсъждане.
Не води до различен извод и оплакването на жалбоподателките, че
ищците не били оказали никакво икономическо съдействие или помощ при
строежа и поддържането на сградите, както и че никога не били владели
имотите. Тези твърдения са ирелевантни за правото на собственост, тъй като с
фактическото му неупражняване то не се прекратява нито изгубва, а приносът
в изграждането и поддържането на имотите може да се релевира като
претенции по сметки във втората фаза на делбеното производство, но не се
отразява върху квотите в съсобствеността.
С оглед гореизложеното, настоящият съдебен състав намира, че
въззивната жалба е неоснователна, поради което следва да бъде оставена без
уважение.
4. По разноските
С оглед изхода от делото, право на разноски се поражда за въззиваемите в
производството, каквито и се претендират от всеки от тях. По делото са
представени доказателства за действителното им извършване (л. 25 и л. 29 от
в.гр.д. № 192/2024г.), като за А. А. претендираната сума е в размер на 600лв., а
за И. и М. Д.и е в общ размер на 1000лв. В срок е направено възражение за
тяхната прекомерност, което съдът намира за неоснователно по следните
съображения:
По аргумент от чл. 7, ал. 4, вр. ал. 2 от НВАР и с оглед данъчните оценки
на делбените имоти (л. 12 от първоинстанционното дело), защитимият
материален интерес на А. А. е в размер на ½ * (11697,20 + 4114,20) = 7905лв.,
като съгласно чл. 7, ал. 2 от НВАР, минималният размер на адвокатското
възнаграждение е 1090,50лв.
Изчислен по аналогичен начин, защитимият интерес на И. и М. Д.и е в
6
размер на по 3294лв. за всеки от тях, като, съгласно същата наредба,
дължимото възнаграждение за защитата на двамата ищци е в размер на
629,40*2 = 1258,80 лв.
Независимо от обстоятелството, че цитираната наредба не представлява
императив и не обвързва съда в преценката за справедливостта на
претендираното възнаграждение, тя олицетворява широкия консенсус на
адвокатската колегия за стойността на осъществявания от адвокатите труд и
поради това следва да има съпътстващо значение в осъществяването на тази
преценка. Поради това, доколкото претендираните възнаграждения не само не
надхвърлят, но и се намират под указаните в наредбата размери, а претенцията
за намаляването им е била изрично до установения в закона минимум, съдът
намира, че възражението за прекомерност е неоснователно. В допълнение към
това следва да отбележи, че в хода на въззивното производство са проведени
няколко на брой заседания и са събирани доказателства, във връзка с което
всеки от представителите е изразил становище. Поради това претендираните
възнаграждения следва да бъдат присъдени така, както са претендирани и
доказани.
С оглед гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 363/19.12.2023г. по гр.д. 725/2020г. на
Районен съд – гр. К., поправено с Решение № 306/30.08.2024г., постановено по
същото дело.
ОСЪЖДА Ю. Т. Д. с ЕГН ********** и Ц. И. Х. с ЕГН ********** да
заплатят на А. М. А. с ЕГН ********** на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК
сумата 600лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение във
въззивното производство.
ОСЪЖДА Ю. Т. Д. с ЕГН ********** и Ц. И. Х. с ЕГН ********** да
заплатят на И. И. Д. с ЕГН ********** и М. И. Д. с ЕГН ********** на
основание чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата 1000лв., представляваща разноски за
адвокатско възнаграждение във въззивното производство.
Решението може да се обжалва пред Върховния касационен съд на
Република България в едномесечен срок от връчване на препис от него.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7