Р Е Ш
Е Н И Е
№ 663 / 25.10.2019 година, гр. Хасково
В ИМЕТО НА НАРОДА
Хасковският районен съд Първи граждански състав
На тридесети септември през две хиляди и деветнадесета
година
В публичното заседание в следния състав:
Председател : Мария Ангелова
Членове :
Съдебни заседатели:
Секретар Михаела Бончева
Прокурор
Като разгледа докладваното от съдия Мария Ангелова
Гражданско дело номер 2943 по описа за 2018
година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 422 ал.1, вр. чл.415 ал.1 т.2 от ГПК,
вр. чл. 79 ал.1, вр. чл.99 и сл., и чл.86 ал.1 от ЗЗД; от „Агенция за събиране
на вземания” ЕАД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр.
София, бул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25, сграда Лабиринт, ет.2 офис 4,
представлявано от управителите Н.Т.С. и М.Д.Д.; против М.К.И. с ЕГН ********** ***.
Ищецът твърди, че на 17.01.2018 г. бил подписан индивидуален договор за
продажба и прехвърляне на вземания, ведно с приложение № 1 от същата дата,
сключен на основание чл.2.1 от рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания
/цесия/ от 20.12.2016 г., сключен между „УниКредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД и
ищеца. По силата му, вземането срещу ответника, произтичащо от договор за
стоков кредит № 2752936/31.05.2017 г., било прехвърлено на ищеца с всички
привилегии, обезпечения и принадлежности, вкл. лихви, такси, комисионни и
разноски. Вземането било индивидуализирано в горепосоченото приложение. По реда
на чл.99 ал.3 от ЗЗД до ответника било изпратено уведомление от цедента, чрез
цесионера, с изх. № УПЦ-П-УКФ/2752936/29.01.2018 г. – чрез „Български пощи“
ЕАД, с известие за доставяне. Отделно от това, уведомление било изпратено от
цедента и чрез ЧСИ с рег. № 929, а именно с изх. №
УПЦ/УПЦ-С-УКФ/2752936/26.04.2018 г., за което той бил уведомен чрез залепване
на уведомление по постоянен адрес. На основание чл.4.3. от договора за цесия,
ищецът като цесионер се задължил от името на цедента и за своя сметка да
изпраща уведомления за извършената цесия, за което разполагал и с изрично
пълномощно. Към исковата молба се представяли двете цитирани уведомления, които
се иска да бъдат връчени на ответника от съда, което съставлявало надлежно
съобщаване на цесията и прехвърлянето на вземането пораждало действие за
длъжника, което следвало да бъде съобразено от съда.
Процесното вземане произтичало от сключен на 31.05.2017 г. между „УниКредит
Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД, като кредитодател, и ответника, като
кредитополучател, договор за стоков кредит № 2752936, при спазване на
разпоредбите на Закона за потребителския кредит /ЗПК/ и на основание ОУ,
неразделна част от договора. С подписването на договора, кредитополучателят
удостоверил, че му е предоставен целият обем преддоговорна и договорна
информация от страна на банката, получил е екземпляр от ОУ, запознат е с тях и
безусловно ги приема. Съгласно чл.5 ал.1 от ОУ, стоковият кредит се отпускал за
цената на стоката, закупена от потребителя в търговски обект. В този случай
сумата по кредита се превеждала от кредитодателя директно на съответния
търговец,от който кредитополучателят закупува стоката, като кредитът се считал
усвоен от потребителя от датата на заверяване на сметката на съответния
търговец със сумата на отпуснатия кредит. Така при условията на договора и ОУ,
кредиторът предоставил на кредитополучателя кредит в размер на 769 лв., която
сума била преведена по банкова сметка ***.05.2017 г., с
което изпълнил своето задължение по договора. Това се потвърждавало от
издадената от търговеца Техмарт на кредитополучателя фактура/ служебен бон №
**********/31.05.2017 г. за закупуването на процесната стока, където
кредитополучателят се подписал, че е получил същата. С договора, страните
постигнали съгласие, че главницата или общият размер на кредита, е 853,62 лв.,
включващ цената на стоката от 769 лв. и еднократна застрахователна премия от
84,62 лв. Подписвайки договора за кредит, кредитополучателят се задължил да
ползва отпусната му сума и да я върне с начислените лихви и разноски, в
сроковете и при условията по договора. Според договора, усвоената парична сума
по кредита за срока на действие на договора се олихвявала с възнаградителна
лихва с фиксиран месечен размер за целия срок, като се начислявала от датата на
покупката на стоката от търговския обект, като страните договорили годишен
лихвен процент в размер на 24% или в общ размер на 115,02 лв. Общата сума,
която кредитополучателят се задължил да върне при сключването на договора била
в размер на 968,64 лв., платима на 12 броя анюитетни месечни погасителни
вноски, всяка в размер на 80,72 лв. В инкорпорирания в договора погасителен
план били посочени датите, на които следва да се погаси всяка от вноските, като
първата погасителна вноска била с падеж 21.06.2017 г., а последната –
21.05.2018 г. Последната дата била крайният срок за издължаване на всички
задължения по кредита, предвид на което не бил обявяван за предсрочно изискуем.
Посоченият в плана размер на всяка от вноските включвал съответна част от
главницата на отпуснатия кредит, застрахователната премия и договорната
/възнаградителна/ лихва върху главницата към момента на предоставяне на
кредита. Според чл.13 ал.1 от ОУ, при забава на кредитополучателя, той дължал
на кредитодателя, освен всички просрочени и неизплатени суми, и обезщетение за
забава в размер на годишната законна лихва, разделена на 360 дни за всеки ден
на забава, изчислена върху просрочената дължима главница. Затова на длъжника
било начислено обезщетение за забава върху незаплатените дължими суми в размер
на 70,25 лв. за периода от 21.06.2017 г. до датата на входиране на задължението
в съда. Длъжникът не бил извършвал плащания по дължимия паричен заем към
дружеството. Ето защо, за ищеца възниквал правен интерес, да предяви вземането
си по съдебен ред, като подал заявление по чл.410 от ГПК, което било уважено по
ч.гр.дело № 1883/2018 г. на ХРС. Заповедта за изпълнение била връчена при
условията на чл.47 ал.5 от ГПК, предвид на което и на основание чл.422, вр.
чл.415 ал.1 т.2 от ГПК, за ищеца възниквал правен интерес от предявяване на
настоящия иск в указания му срок.
Предвид изложеното, ищецът иска, съдът да постанови решение, с което да приеме
за установено по отношение на ответника, че той дължи на ищеца сумите, както
следва:
- 853,62 лв. - главница по 12 броя неплатени погасителни месечни вноски за
периода 21.06.2017 г. – 21.05.2018 г.;
- 98,46 лв. – договорна /възнаградителна/ лихва, начислена за периода
21.06.2017 г. – 17.01.2018 г.;
- 70,25 лв. – обезщетение за забава, дължимо за периода от 21.06.2017 г. до
датата на подаване на заявлението;
както и законната лихва върху главницата от датата на
подаване на заявлението в съда до окончателното изплащане; като на ищеца се
присъдят направените по делото разноски. В допълнителни писмени становища по
делото, ищецът поддържа предявените искове и иска уважаването им изцяло. В
открито съдебно заседание не изпраща свой процесуален представител.
Ответникът, призован при условията на чл.47 ал.6, вр. ал.1 от ГПК, не
представя отговор на исковата молба по чл.131 от ГПК в законоустановения
едномесечен срок. Такъв отговор в указания му срок представя назначеният му на
същото основание особен представител, който счита предявения иск за допустим,
но за неоснователен и недоказан, като иска отхвърлянето му изцяло. Възразява,
че ответникът не бил надлежно уведомен за извършената цесия по чл.99 ал.3 от ЗЗД, за да породи тя действие спрямо него. Действително, до ответника на два
пъти били изпращани уведомления за цесията, но те не били получени от него,
като не бил направен опит за връчването им и на другите известни адреси – чрез
работодател и по настоящ адрес. Този пропуск не кореспондирал с правата на
ищеца, да приложи чл.8 от договора, а именно – със съгласието на потребителя,
да събира данни и информация, касаеща лицето в случай на просрочие. И т.к.
ответникът не подписал договора със задължението да информира кредитора
своевременно за промяна на адреса за кореспонденция, то не следвало
неполучаването на писма да се тълкува в негова вреда. Липсвало и обявяването на
предсрочна изискуемост на кредита с конкретен размер на задължението и
уведомяването на ответника за това. Заради формалното спазване на разпоредбата
на чл.47 ал.5 от ГПК, ответникът бил лишен от възможността да организира
защитата си, да оспори претенцията или да я заплати доброволно, като спести
настоящите съдебни и деловодни разноски. Особеният представител на ответника го
представлява в открито съдебно заседание, като иска отхвърлянето на предявения
иск изцяло, като неоснователен и недоказан. Навежда и допълнителни възражения,
че в случая липсвала яснота относно начина на формиране на ГЛП и на ГПР,
клаузите за които не били индивидуално уговорени.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в
съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното:
Като писмено доказателство по делото се представи и прие договор за стоков
кредит № 2752936/31.05.2017г., сключен между „Уникредит кънсюмър файненсинг“ ЕАД
и ответника, като потребител. Договорът съдържа погасителен план, видно от
който цената на стоката – мобилни телефони и
аксесоари е в размер на 769 лв., със застраховка към кредита – живот,
безработица + моб.телефон, с общ размер на застрахователната премия 84,62 лв.,
с общ размер на кредита /главница/ от 853,62 лв., обща дължима сума от
потребителя 968,64 лв., с продължителност на кредита от 12 месеца и размер на
погасителните вноски от 80,72 лв., подробно описани по падежни дати в периода
21.06.2017 г. – 21.05.2018 г.; с посочен вид погасителен план /приложима
лихвена конвенция/ - анюитетен /30/360/, с ГЛП 24, с ГПР 26,83. С полагането на
подписа си под договора, ответникът е декларирал, че е прочел, разбрал и
безусловно приема написаното на всяка една страница от договора, в т.ч. ОУ и
погасителния план, неразделна част от него. Договорът е подписан от кредитен
посредник и от ответника, положил свой подпис и под всяка страница на ОУ. Съгласно
чл.5 ал.1 от ОУ, стоковият кредит се отпуска за цената на стоката, закупена от
потребителя в търговски обект. В този случай сумата по кредита се превежда от
кредитодателя директно на съответния търговец, от който кредитополучателят
закупува стоката, като кредитът се счита усвоен от потребителя от датата на
заверяване на сметката на съответния търговец със сумата на отпуснатия кредит. Според
чл.13 ал.1 от ОУ, при забава на кредитополучателя, той дължи на кредитодателя,
освен всички просрочени и неизплатени суми, и обезщетение за забава в размер на
годишната законна лихва, разделена на 360 дни за всеки ден на забава, изчислена
върху просрочената дължима главница. Възможност за прехвърляне на вземанията от
кредитодателя на трето лице, страните по договора са уговорили в чл.13 ал.6 и 7
от ОУ. Ищецът представи по делото фактура № 705942/31.05.2017 г., издадена от
„Магнум Д” ЕООД на ответника, като клиент, ведно с фискален бон от същата дата,
на обща стойност с ДДС 769 лв. за закупена стока – подробно описан смартфон.
Същата е подписана от съставителя и от ответника.
Процесният рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания е сключен
на 20.12.2016 г. между „Уникредит
кънсюмър файненсинг“ ЕАД, като цедент, и „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД,
като цесионер. По силата му, цедентът се е задължил ежемесечно, чрез отделни
договори за цесия, да прехвърля възмездно срещу възнаграждение портфейл от свои
просрочени и изискуеми вземания, произхождащи от договори за потребителски
парични и стокови кредити, сключени от цедента с физически лица, които не се
погасяват редовно, заедно със съпътстващите гаранции, привилегии, обезпечения и
другите принадлежности на цесионера, определени и индивидуализирани, съгласно
приложение № 1 към всеки отделен месечен договор за цесия /т.2.1./. Цедентът се
е задължил да прехвърля ежемесечно вземания за изплащане на парични суми, които
са станали изискуеми и са необслужвани от длъжниците за период от над 180 дни
/т.2.2./. Продажбата и прехвърлянето ще се осъществяват ежемесечно като отделно
самостоятелно формирано портфолио, закупувано от 01.01.2017 г. до 31.12.2018
г., за което ще бъдат сключвани самостоятелни месечни договори за цесия, като
продадените и прехвърлени вземания ще се описват в приложение № 1 за всеки
отделен договор за цесия, неразделна част от него /ч.2.3./. Продажбата и
прехвърлянето на вземанията от цедента на цесионера има действие за страните от
датата на влизане в сила на всеки отделен договор /т.4.1./. Цесионерът е
изрично упълномощен за уведомяване на длъжниците, чиито вземания се прехвърлят,
което се задължава да извърши сам от името на цедента, като цедентът се
задължава в срок от 3 дни от подписване на рамковия договор, да му предостави
изрично писмено пълномощно за уведомяване на длъжниците, по смисъла на чл.99
ал.3 от ЗЗД /т.4.3./. Рамковият договор съдържа имена и подписи на представите
на двете търговски дружества – съконтрахенти. От неговата дата е и пълномощно №
ПЛ-16-00162-1/20.12.2016 г. от изпълнителния директор на „Уникредит кънсюмър
файненсинг“ ЕАД в полза на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, да уведомява от името на дружеството, съгласно чл.99 ал.3 от ЗЗД, всички
длъжници по всички вземания, които то му е цедирало с процесния рамков договор,
както и да преупълномощава трети лица с тези права. Между същите две дружества и
във връзка с рамковия им договор, е сключен и индивидуален договор за продажба
и прехвърляне на вземания (цесия) от 17.01.2018 г. По силата му, цедентът
прехвърля и продава, заедно със съпътстващите гаранции на цесионера, портфолио
от необслужвани от длъжниците вземания за период от над 180 дни просрочие,
произхождащи от договори за потребителски кредити, сключени от цедента с
физически лица /т.1.1/. Тези вземания били описани в приложение № 1 към
договора, неразделна част от него и отнасящи се към дата 17.01.2018 г.
/т.1.2./. Продажбата и прехвърлянето на вземанията от цедента на цесионера има
действие от датата на влизане в сила на договора – датата на неговото
подписване /т.3.1., вр. т.2.3./. Относно уведомяването на длъжниците за цесията
се съдържа клауза /т.3.2./, дословно идентична с тази по рамковия договор.
Индивидуалният договор съдържа имена и подписи на представите на двете
търговски дружества – съконтрахенти. От неговата дата е и потвърждение от
цедента за извършената по този договор цесия на парични вземания на основание
чл.99 от ЗЗД с № Д-18-00071-1/17.01.2018 г. По делото се представи приложение
№1 към процесния индивидуален договор за продажба и прехвърляне на вземания
(цесия) от 17.01.2018 г., в което под № 133 и по процесния договор за кредит е
посочен като длъжник ответникът в настоящото производство за сумите от – 853,62
лв. остатък от главница, 149,42 лв. остатък от лихви и 1 003,04 лв. общо
дължимо към датата на цесията.
До ответника на адреса му от исковата молба са били изпратени от кредитора
и цедент, чрез ищеца – цесионер, две идентични по съдържание уведомителни писма
за извършеното прехвърляне на вземания (цесия), въз основа на рамковия и
индивидуалния договор, а именно – едното с изх. № УПЦ-П-УКФ/2184072/29.01.2018 г.,
а другото с изх. № УПЦ/УПИ-С-УКФ/2752936/26.04.2018 г., като към
първата дата задължението му възлиза на 1 003,04 лв., включително
начислена лихва за просрочие, а към втората дата – 1 022,33 лв. И двете писма съдържат и уведомление, че
поради просрочие и неплащане на погасителните вноски по договора, вземанията по
него са станали изискуеми изцяло и в пълен размер, считано от 17.01.2018 г. Относно
изпращането на първото от цитираните писма по делото се представи известие за
доставяне № PSSDTS00879NI с дата на пощенското клеймо 05.02.2018 г., видно от
което пратката не е била доставена по причина „преместен“. Второто писмо е било
възложено за доставяне на ЧСИ с рег. № 929, изпратил го до ответника с придружително
писмо с изх. № 17297/10.05.2018 г. Видно от оформена към него разписка, адресът
е бил посетен от призовкар на 14.05.2018 г., но ответникът не е бил намерен,
като по данни на живущите там и на съседи, той не живеел там повече от 15
години. Същото отбелязване съдържа и разписка към представеното уведомление по
чл.47 от ГПК от същата дата 14.05.2018 г., когато то е било залепено на адреса.
Видно от отбелязване на помощник-ЧСИ от 30.05.2018 г., в 2-седмичния срок от
залепване на уведомлението ответникът не се е явил да получи книжата, поради
което и на основание чл.47 ал.5 от ГПК е счел същите за редовно връчени. За
тези обстоятелства ищецът е бил уведомен от ЧСИ с придружително писмо с изх. №
21061/04.06.2018 г., в което е посочено още, че от справка в НБДН се
установило, че постоянният и настоящ адрес на ответника е този, на който е бил
търсен, а от справка в НОИ се установило, че не работи по трудов договор, за да
могат да му бъдат връчени книжата по месторабота.
За цялостното изясняване на фактическата обстановка по делото, по искане на
ищеца, съдът назначи и изслуша съдебно-счетоводна експертиза, чието заключение
приема като компетентно и безпристрастно дадено и ще коментира при необходимост
по-долу в настоящите мотиви.
За процесното си вземане против ответника, ищецът в настоящото производство
е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК с
вх.рег. № 15013/ 02.08.2018 г., въз основа на което е образувано производство
по ч.гр.дело № 1883/2018 г. на ХРС. Заявителят е основал вземането си на
процесните договор за потребителски кредит, рамков и индивидуален договор да
цесия и приложение № 1 към него, както и на обстоятелството, че поради
неплащане в срок на три последователни погасителни вноски, кредитът бил обявен
за предсрочно изискуем, на основание чл.16 ал.2 б.“а“ от ОУ, считано от 17.01.2018
г. – датата на прехвърляне на вземането. Уведомлението за обявяване на
предсрочната изискуемост било получено от ответника на 14.05.2018 г. По това ч.гр.дело
е издадена заповед № 816 за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК
от 03.08.2018 г., по силата на която е разпоредено, длъжникът – ответник в
настоящото производство, да заплати на кредитора – ищецът в настоящото производство, сумите, както
следва: 853,62 лв. главница, 98,46 лв. възнаградителна лихва за
периода 21.06.2017 г. – 17.01.2018 г.; и 70,25 лв. обезщетение за забава за
периода от 21.06.2017 г. до 17.01.2018 г.; ведно със законната лихва върху
главницата от датата на подаване на заявлението в съда 02.08.2018 г. до
окончателното изплащане; както и направените по делото разноски от 25 лв. за
държавна такса и 100 лв.за юрисконсултско възнаграждение. Заповедта е била
връчена на длъжника при условията на чл.47 ал.5 от ГПК, при което съдът е
указал на заявителя да предяви иск за установяване на вземането си, което той е
сторил с настоящата искова молба в рамките на срока.
При така установената фактическа обстановка, съдът достига до следните
правни изводи по основателността на предявените искове:
Преди всичко, предявеният иск е допустим, като подаден в законоустановения
за това в чл.422 ал.1, вр. чл.415 ал.4, вр. ал.1 т.2 от ГПК, срок и от надлежна
активно легитимирана за това страна. Разгледан по същество, същият се явява неоснователен,
като съображенията на съда за това са множество. С предявяване на настоящия
специален установителен иск се цели да се установи със сила на пресъдено нещо
наличието на вземането, за което именно е била издадена заповедта за
изпълнение, т.к. подаденото срещу нея възражение или връчването й по реда на
чл.47 ал.5 от ГПК пречи за влизането й в сила. В тази връзка, на изследване в
настоящото производство подлежи преди всичко въпросът, дали е налице
идентичност между заповедното и исковото производства – и от субективна и от
обективна страна, в т.ч. и що се отнася до техния предмет. В заявлението за издаване
на заповед за изпълнение заявителят задължително следва да опише, от какво
произтича вземането му, предвид чл.410 ал.2, вр. чл.127 ал. 1 и 3 от ГПК. Съдът
задължително следи за наличие на достатъчно описание на вземането, като целта
е, длъжникът да може да формира виждане, кое вземане се претендира, за да може
да прецени оспорва ли го или не. Вземането трябва да бъде индивидуализирано по
начин, който да позволява и извършването на проверка, целяща да установи, дали
заявителят по заповедното производство предявява иск за същото вземане. В
настоящия случай, в заявлението си до съда от 02.08.2018 г. заявителят е
основал вземането си на процесните договор за потребителски кредит, рамков и
индивидуален договор да цесия и приложение № 1 към него, както и на
обстоятелството, че поради неплащане в срок на три последователни погасителни
вноски, кредитът бил обявен за предсрочно изискуем, на основание чл.16 ал.2
б.“а“ от ОУ, считано от 17.01.2018 г. – датата на прехвърляне на вземането.
Уведомлението за обявяване на предсрочната изискуемост било получено от
ответника на 14.05.2018 г. Въз основа на тези му фактически твърдения, респ.
въз основа на твърдяната настъпила предсрочна изискуемост на вземането, е и
издадената от съда заповед по чл.410 от ГПК. В исковата си молба обаче ищецът
основава вземането си на същите облигационни отношения, но като твърди не
настъпила предсрочна изискуемост на вземането, а настъпил краен падеж на
договора за кредит – 21.05.2018 г. – дата, предхождаща както подаването на
исковата молба, така и подаването на заявлението по чл.410 от ГПК. Изрично
подчертава, че кредитът въобще не е бил обявяван за предсрочно изискуем, което
не кореспондира със данните по изпращаните до ответника уведомления за цесията,
включващи и волеизявление за настъпването на предсрочната изискуемост на
вземанията по договора. Изцяло недоказани остават доводите по заявлението по
чл.410 от ГПК, че предсрочната изискуемост настъпила на 17.01.2018 г. – датата
на прехвърляне на вземането, а уведомлението за обявяване на предсрочната
изискуемост било получено от ответника на 14.05.2018 г. Това е така, т.к. на
никоя от тези две дати ответникът не е получил сочените уведомления – по
съображения, подробно изложени по-долу в настоящите мотиви. Изложената ищцова
позиция се различава съществено от тази му като заявител в заповедното
производство. В този смисъл, процесуалното поведение на ищеца не е
последователно от момента на депозиране на заявлението по чл.410 от ГПК и до
даване ход на устните състезания в настоящото производство. Това е достатъчно
основание за отхвърлянето на предявения иск изцяло, като неоснователен.
Същевременно съдът се съобразява със задължителната съдебна практика, че
въвеждането на друго основание, от което произтича вземането, различно от това,
въз основа на което е издадена заповедта за изпълнение, не води до
недопустимост на исковия процес /решение № 281/ 06.01.2016 г. по дело №
1589/2015 г. на ВКС, ГК, III г.о., вр. т.11.б. от ТР № 4/18.06.2014 г. на ВКС
по т.д. № 4/ 2013 г. на ОСГТК/. В този смисъл, произнасянето следва да е по
същество. Предмет на делото по установителния иск е съществуването на вземането
по заповедта за изпълнение. Вземането на кредитора съответства на задължението,
което длъжникът трябва да изпълни, посочено в заповедта съгласно чл.412 т.6 ГПК. Що се отнася до неговото основание, посочването му е необходимо съдържание
на исковата молба съгласно чл. 127 ал.1 т.4 ГПК, като в производството по реда
на чл.422 ГПК не намират приложение правилата за изменение на иска по чл.214 ГПК - за изменение на основанието чрез заменяне или добавяне на друго
основание, от което произтича вземането по издадената заповед за изпълнение,
както и за увеличение на размера на иска. Ищецът в настоящото производство не
проведе пълно и главно доказване на соченото от него обстоятелство, че
съществува вземането по издадената заповед за изпълнение, и това е следващо
основание за отхвърляне на предявения иск изцяло.
По категоричен начин по делото се установиха облигационните правоотношения,
от които ищецът черпи процесните си права. Процесният договор за стоков кредит
№ 2752936/ 31.05.2017 г. и сключен между
„Уникредит кънсюмър файненсинг“ ЕАД и ответника, като потребител. Договорът
съдържа погасителен план, видно от който цената на стоката е в размер на 769
лв., със застраховка към кредита – живот, безработица + моб.телефон, с общ
размер на застрахователната премия 84,62 лв., с общ размер на кредита
/главница/ от 853,62 лв., обща дължима сума от потребителя 968,64 лв., с
продължителност на кредита от 12 месеца и размер на погасителните вноски от
80,72 лв., подробно описани по падежни дати в периода 21.06.2017 г. –
21.05.2018 г.; с посочен вид погасителен план /приложима лихвена конвенция/ -
анюитетен /30/360/, с ГЛП 24, с ГПР 26,83. Вземанията си против длъжника кредиторът,
като цедент, е прехвърлил на ищеца, като цесионер, по силата на индивидуален
договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 17.01.2018 г. и приложение
№ 1 към него, във връзка с рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания
помежду им от 20.12.2016 г. В приложението вземанията са индивидуализирани,
като – 853,62 лв. остатък от главница, 149,42 лв. остатък от лихви и 1 003,04
лв. общо дължимо към датата на цесията. Възможност за такова прехвърляне на
вземанията на трето лице, страните по договора са уговорили в чл.13 ал.6 и 7 от
ОУ. Съгласно разпоредбата на чл.99 ал.4 от ЗЗД, цесията има действие спрямо
длъжника от деня, когато му бъде съобщена от предишния кредитор. Такова
уведомяване по отношение на ответника в случая не се установява към датата на
подаване заявлението по чл.410 от ГПК. С процесния договор за цесия продавачът
се е задължил да изпрати писмени уведомления до длъжниците за цесията и това
той е сторил с писма до ответника от 29.01.2018 г. и 26.04.2018 г. Същите обаче
не са били получени от него, като пощенската обратна разписка за първото писмо
съдържа отбелязване, че пратката не е получена поради преместване на адресата,
а връчването на второто е било възложено на ЧСИ по реда на чл.47 от ГПК. Както
приема ВКС в практиката си, няма пречка предишният кредитор да упълномощи новия
кредитор да извърши съобщението до длъжника като негов пълномощник. Това
упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99 ал. 3 и ал. 4
от ЗЗД, а длъжникът може да се защити срещу неправомерно изпълнение в полза на
трето лице като поиска доказателства за представителната власт на новия
кредитор (в този смисъл е решение № 137 от 02.06.2015 г. на ВКС по гр. д. №
5759/ 2014 г., III г. о., ГК, постановено по реда на чл.290 от ГПК). Но за да
има действие цесията спрямо длъжника, уведомлението за нея трябва да е
достигнало до знанието му. Както се посочи, такова обстоятелство не е налице по
отношение на ответника, нито към датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК, нито към датата на предявяване на настоящия иск и до даване ход на устните
състезания по делото. Не би могло да се приеме, че той е надлежно уведомен за
цесията със залепването на уведомление по реда на чл.47 от ГПК от ЧСИ,
доколкото изискуемо е фактическото лично уведомяване на длъжника. Дори нещо
повече, не би могло да се приеме, че той е надлежно уведомен за цесията и с
настоящата исковата молба. Действително, няма пречка, поради отсъствие на
специални изисквания в закона за начина, по който длъжникът следва да бъде
уведомен от цедента за извършената цесия, цесията да се счете за надлежно
съобщена на длъжника тогава, когато изходящото от цедента уведомление е връчено
на длъжника като приложение към исковата молба, с която новият кредитор е предявил
иска си за изпълнение на цедираното вземане (решение № 123/ 24.06.2009 г. по т.
д. № 12/2009 г. състав на ВКС, ІІ т. о., решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. №
1711/2013 г. на ВКС, І т. о.); като получаването на уведомлението в рамките на
съдебното производство по предявен иск за прехвърленото вземане следва да бъде
съобразено по правилото на чл.235 ал.3 от ГПК. В случая обаче ответникът не е
получил препис от исковата молба и приложенията, тъй като връчването е
извършено надлежно по реда на чл.47 от ГПК. Затова, тъй като ответникът не е
получил и в хода на съдебното производство процесното уведомление, следва
изводът, че извършената цесия все още не е произвела спрямо него своето
действие, по смисъла на чл.99 ал.4 от ЗЗД. В тази връзка следва да се отбележи,
че макар и уведомлението да е било връчено на особения му представител,
назначен му от съда по реда на чл.47 ал.6 от ГПК, уведомяването му за цесията
не би могло да произведе действие спрямо ответника, тъй като се касае за
представителство по закон, а не за договорни пълномощия. При тези
обстоятелства, съдът приема, че процесната цесия не е породила действие спрямо
ответника и той не дължи плащане на задълженията, произтичащи от процесния
договор за кредит, в полза на цесионера – ищцовото дружество. Това е следващо основание
за отхвърляне на предявения иск изцяло.
В допълнение на горните съображения следва да се посочи, че процесният
договор за кредит от 31.05.2017 г. попада в приложното поле на Закона за
потребителския кредит /ЗПК/, в сила от 12.05.2010 г. Същевременно,
към него е приложима и общата императивна закрила срещу неравноправно
договаряне, в сила от 10.06.2006 г. (§ 13 т. 12 от ДР на ЗЗП, вр. чл. 143 и сл.
от ЗЗП), както и нормите на Европейското общностно право - Директива 93/13/ЕИО
на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските
договори. В тази връзка, съдът има предвид, че следва да следи служебно и при
незаявено основание за нищожност на договора, когато: 1.) е нарушена норма
предвидена в закона в обществен интерес и не се изисква събиране на
доказателства; 2.) е относимо до формата /външната страна на представения
правопораждащ спорното право документ/; 3.) е налице противоречие с добрите
нрави /решение № 229 от 21.01.2013 г. по т.д.№ 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС,
т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 год. на ОСТК на ВКС и др./; 4.) е налице
неравноправна клауза в потребителски договор /решение по дело № С-472/11 на
Съдът на ЕС; решение № 23 от 7.07.2016 г. по т. дело № 3686/2014 г. на ВКС, I
т. о., и др./.
Общата потребителска закрила по чл. 146 ал.1 от ЗЗП, вр. чл.24 от ЗПК,
предвижда, че неравноправните клаузи в
договори между потребители и търговци са нищожни, като е обусловена от две
предпоставки: потребителски характер на договора и липса на индивидуално
договаряне, доколкото въведената като общо правило за всички държави от ЕС
система на защита се основава на идеята, че потребителят е в положение на
по-слаба страна спрямо доставчика (включително и при финансова услуга), от
гледна точка както на преговорните си възможности, така и на степента си на
информираност. В конкретния случай, съдът приема, че клаузите от процесния
договор не са били индивидуално уговорени с кредитополучателя. По делото се
установи, че ответникът не е получил подробна преддоговорна информация от
заемодателя за точните параметри на кредита, според изискването на чл.58 ал.1
от ЗКрИ – за общите разходи по кредита и за обективните критерии, въз основа на
които могат да се изменят, ГЛП, метода за изчисляване на лихвата, както и
условията за промяната й, допълнителни задължения, свързани с разплащанията. Едва
с погасителния план към договора ответникът е уведомен за основните
характеристики на кредита, в т.ч. ГЛП от 24 % и ГПР от 26,83%. Потребителят
обаче не е бил уведомен, как се формират тези стойности, в каквато насока е и
заключението на вещото лице. Същите са залегнали като клаузи от договора за
кредит, които съдът счита за неравноправни, по силата на чл.143 т.9 от ЗЗП, вр.
чл.24 от ЗПК, т.к. налагат приемането на условия, с които потребителят не е
имал възможност да се запознае преди сключването на договора; в резултат на
което той не е бил в състояние да прецени икономическите последици от
сключването на договора, съставляващо още едно основание за неравноправието им,
по силата на новата т.18 от същия, вр. чл.24 от ЗПК. Същевременно, тези клаузи
/за ГЛП и ГПР/ ищецът не доказа да са били индивидуално уговорени, за да е
приложимо спрямо тях изключението по чл.146 ал.1 от ЗЗП. Напротив предоставеният
на ответника договор, без подробно описание на формулата за изчисление на ГЛП и
на ГПР, сочи на стандартизирани действия по сключване на договора, без
възможност за ответника, да влияе на съдържанието на клаузите; при което се
налага извод, че сключеният договор е с клаузи, подготвени предварително - типови
и стандартно предлагани на клиентите на заемодателя за съответния вид кредит
/чл.146 ал.2 от ЗЗП/. Съдържащата се в договора декларация, че с подписването
му ответникът е прочел, разбрал и безусловно приема написаното на всяка една от
страниците на договора, т.ч. и ОУ и погасителния план – съдът намира за
ирелевантно. При позоваване на неравноправен характер на договорна клауза от
потребител, както е в случая, или при служебна проверка от съда за евентуално
неравноправен характер на клауза от потребителски договор, съгласно решение №
23/ 07.07.2016 г. по т.д. № 3686/14 г. на ВКС, І т.о., търговецът или
доставчикът следва да установи индивидуалното уговаряне на оспорената клауза,
като само обстоятелството, че договорът е подписан, е ирелевантно за дължимата
от съда защита на потребителя. Ако посоченото обстоятелство - подписване на
договора от потребителя, би освобождавало търговеца от задължението да докаже,
че клаузите са били индивидуално уговорени, това поначало би имало за последица
изключване на защитата при всички потребителски договори. Индивидуално
уговорена клауза по смисъла на чл. 146 от ЗЗП е клауза в потребителски договор,
която не е била изготвена предварително от търговеца или доставчика, или дори и
да е била изготвена предварително, потребителят е могъл да изрази становище по
нейното съдържание, доколкото при достатъчно информиран избор, я е приел. В
случая обаче по вече изложените съображения, ответникът не е разполагал с такъв
избор. В изложения смисъл е и съдебната практика по решение № 98/25.07.2017 г.
по т.д. № 535/2016 г., ТК, I т.о. на ВКС. Предвид гореизложените съображения,
клаузите от процесния договор относно ГЛП и ГПР - съдът намира за нищожни, като
неравноправни и неиндивидуално уговорени /чл.146 ал.1, вр. чл.143 т.9 и 18,
вр.чл.147 от ЗЗП, вр. чл.26 ал.1 от ЗЗД, вр. чл.24 от ЗПК/. Тези клаузи обаче
са толкова съществени за процесния договор за потребителски кредит, че тяхната
неравноправност води до нищожност на целия договор – чл.146 ал.5 от ЗЗП.
Съгласно чл. 26 ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожност на
договора, когато те са заместени по право от повелителните правила на закона
или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без
недействителните й части. В случая не е налице нито една от тези две хипотези –
нищожните клаузи на процесния договор относно определянето на ГЛП и ГПР да
бъдат заместени по право от повелителни норми на закона или договорът за кредит
да се сключи и ако в него не са включени тези клаузи. Като се изходи и от
характера на този договор, който е възмезден, включването на клаузи за
договаряне на лихвен процент по кредита и ГПР по него е въведено като изрично
изискване в чл.11 ал.1 т.9 и 10 от ЗПК. Предвид на това в случая не е приложима
нормата на чл.26 ал.4 от ЗЗД и нищожността на посочените по-горе клаузи на
процесния договор обуславя недействителността му като цяло.
Независимо от гореизложените съображения, основаващи се на общата
потребителска закрила по ЗЗП, в случая е налице недействителност на процесния
договор за потребителски кредит и на основание ЗПК. Съгласно чл. 22 от ЗПК
/ред. ДВ бр.18 от 05.03.2010 г./, договорът за потребителски кредит е
недействителен и когато не са спазени изискванията на чл.10 ал.1 от същия.
Актуалната редакция на последния текст гласи, че договорът за потребителски
кредит се сключва в писмена форма по ясен и разбираем начин. Според чл.147 ал.
1 от ЗЗП и чл.5 от Директива 93/13/ЕИО, клаузите на договорите, предлагани на
потребителите, трябва да бъдат съставени по ясен и недвусмислен начин. Ищецът
не ангажира по делото доказателства за метода на определяне на ГЛП и ГПР, в
т.ч. за вида на компонентите, които участват при определяне на стойността им, с
посочване на техните количествени изражения и относителните им тегла, при което
не са изпълнени изискванията на чл.33а от ЗПК. Компонентите от формулата,
следва да имат своите числени стойности и измерения, за да може да бъде
направен прост математически извод, дали уговорените ГЛП от 24 % и ГПР от
26,83% съответстват на формулата. В случая това не е налице. Така ответникът
като потребител към датата на сключване на договора, който е релевантният
момент за преценка неравноправието на оспорените клаузи /чл.145 ал.1 от ЗЗП/ -
не е разполагал с информация относно съществени условия на договора – за ГЛП и
за ГПР, определяни по неясна методика. Обективно не може да се очаква от
средния потребител без специални знания и опит да оцени съответствието им с
формула по методика, за да се очаква от него да може да има информирано
становище по тях, респ. да ги приеме или не. Нещо повече, според трайната
съдебна практика /решение № 98/25.07.2017 г. по т.д. № 535/2016 г., ТК, I т.о.
на ВКС; решение № 165/02.12.2016 г. по т.д. № 1777/2015 г., ТК, I т.о. на ВКС;
решение № 205/07.11.2016 г. по т.д. № 154/2016 г., ТК, I т.о. на ВКС; решение №
95/ 13.09.2016 г. по т.д. № 240/2015 г., ТК, II т.о. на ВКС; решение №
424/02.12.2015 г. по гр.д. № 1899/2015 г., ГК, V г.о. на ВКС/, част от самия
договор, а не във вътрешни правила на банката, следва да бъде методът на
изчисление на съответния лихвен процент с ясна и конкретно разписана
изчислителна процедура, посочваща вида, количествените изражения и
относителната тежест на всеки от компонентите – пазарни индекси и индикатори;
както и конкретната формула за определяне на възнаградителната лихва като
съществен елемент от съдържанието на този вид договор. В настоящия случай,
процесният договор не съдържа подобно съдържание и кредиторът не може да се
счита за добросъвестен, за да е приложимо правилото на чл.144 ал.3 т.1 от ЗЗП.
В този смисъл е последователната практика на Съда на ЕС /решение от 23.04.2015
г. по дело С - 96/14; решение от 30.04.2014 г. по дело С - 26/13; решение от
26.02.2015 г. по дело С - 143/13; решение по дело С-472/10; решение по
съединени дела С-154/15, С-307/15 и С-308/15 от 21.12.2016 г./. Тълкуването на
съда поставя като изискване за яснота и разбираемост, клаузата да е така
формулирана, че да е разбираема не само от граматическа гледна точка, но и в
договора да е изложен прозрачно точният механизъм за изменението на договора,
както и отношението между този механизъм и механизма, предвиден в другите
клаузи, така че потребителят да може да предвиди въз основа на ясни и
разбираеми критерии произтичащите за него икономически последици. При съмнение
относно смисъла на определено условие, то се тълкува по благоприятен за
потребителя начин - чл. 147 ал. 2 от ЗЗП. Липсата на обективен характер и на
основателност на причината за изменението на договора, както и непосочването на
конкретните външни фактори/ показатели за това, не могат да се компенсират от
уведомяването на потребителя и от правото му на прекратяване на договора (в
този смисъл е решение от 21.03.2013 г. по дело С - 92/11 на СЕС).
Когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или
други разходи по същия /чл.23 от ЗПК/. В този смисъл, ищецът като цесионер би
могъл да се легитимира като носител на материалното право единствено за
неизплатената главница по цедираното му вземане на заемодателя по заемния
договор, доколкото само съществуващи вземания могат да се прехвърлят и сред тях
не са тези по приетите за нищожни клаузи. Същата обаче не се дължи на ищцовото дружество, т.к. предвид горните съображения на съда, процесната цесия не е породила действие спрямо ответника и той
не дължи плащане на задълженията, произтичащи от процесния договор за заем, в полза на цесионера – ищцовото дружество.
Предвид изложените съображения, предявените субективно и обективно
съединени искове се явяват неоснователни и недоказани
и съдът следва да ги отхвърли изцяло.
Мотивиран така, съдът
Р
Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявените обективно съединени
искове с правни основания чл. 422 ал.1, вр. чл.415 ал.1 т.2 от ГПК, вр. чл. 79
ал.1, вр. чл.99 и сл., и чл.86 ал.1 от ЗЗД; от „Агенция за събиране на
вземания” ЕАД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр. София,
бул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25, сграда Лабиринт, ет.2 офис 4, представлявано от
управителите Н.Т.С. и М.Д.Д.; против М.К.И. с ЕГН ********** *** - да се приеме
за установено по отношение на ответника, че той дължи на ищеца по договор за
стоков кредит № 2752936/31.05.2017 г. с „Уникредит кънсюмър файненсинг“ ЕАД, което
дружество е прехвърлило вземанията си по този договор на ищеца, по силата на индивидуален
договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 17.01.2018 г. и
приложение № 1 към него, във връзка с рамков договор за продажба и прехвърляне
на вземания помежду им от 20.12.2016 г.; а именно, че му дължи сумите, както
следва:
- 853,62
лв. - главница по 12 броя неплатени погасителни месечни вноски за периода
21.06.2017 г. – 21.05.2018 г.;
- 98,46 лв.
– договорна /възнаградителна/ лихва, начислена за периода 21.06.2017 г. –
17.01.2018 г.;
- 70,25 лв.
– обезщетение за забава, дължимо за периода от 21.06.2017 г. до датата на
подаване на заявлението;
както и
законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението в съда до
окончателното изплащане;
за които суми е издадена заповед № 816 за
изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК от 03.08.2018 г. по ч.гр.дело
№ 1883/2018 г. на Районен съд – Хасково.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен
съд - Хасково в 2-седмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ :/п/ не се чете
Вярно с оригинала!
Секретар:М.Б.