Р Е Ш Е Н И Е
№60
17.02.2020г. гр.Х.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД – Х. в открито съдебно заседание на двадесет и първи януари две хиляди и двадесета година в състав:
СЪДИЯ: Цветомира Димитрова
Секретар: Ангелина Латунова ……………………………………………………………
Прокурор:……………………………………………………………………………………
като разгледа докладваното от съдия Димитрова административно дело № 1331 по описа на съда за 2019 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 145-чл.178 от Административнопроцесуалния кодекс.
Образувано е по жалба на В.К.Д. ***, против Заповед № Н-392 от 30.10.2019г. на ВрИД Кмета на Община Х., с която на основание чл.17, ал.2, вр. с чл.17,ал.1,т.1 от Наредбата за реда и условията за управление и разпореждане с общинските жилища на територията на Община Х., чл.10, т.3 от Договор за наем на общински имот и протокол № 17/24.10.2019г. на Комисията по жилищно настаняване при Община Х., е прекратено наемното й правоотношение.
Твърди се, че оспорената заповед е незаконосъобразна, необоснована и издадена при съществено нарушение на административно-производствените правила. Сочи се, че в производството по издаване на административният акт не са били установени всички факти и обстоятелства от значение за правилното решаване на въпроса дали са налице всички предпоставки за издаване на настанителната заповед и сключване на договор за наем на общински недвижим имот, поради което било осъществено нарушение на чл. 35 от АПК. Административният орган в мотивите на обжалваната заповед посочил, като правно основание чл.10, ал.3 от Наредбата, без да вземе предвид представените от жалбоподателката сключени споразумения, с което я лишил от правото да бъде настанена за нов срок в общинско жилище.
По изложените съображения се иска постановяване на решение, с което се отмени като незаконосъобразна оспорената заповед.
В съдебно заседание жалбата се поддържа от пълномощник, който излага допълнителни съображения обосноваващи незаконосъобразността на оспореният административен акт. Сочи, че при издаване на заповедта не е взето предвид, че за прекратяването на наемното правоотношение не е бил уведомен сина на жалбоподателката, който също живеел в жилището. Твърди се също, че оспореният акт е издаден от ВрИД Кмет на Община Х., без същия да има правомощия за това. В тази връзка в Административен съд-Х. през 2018г. имало заведени 3 -4 дела, при които общината видели че не са прекратили правилно заповедите и ги оттеглили преди да се стигне до решение на съда.
Ответникът-Кмет на община Х., редовно призован, чрез процесуален представител оспорва жалбата.
Административен съд – Х., като прецени доказателствата по делото, приема за установено от фактическа страна следното:
Със Заповед № Н-53 от 29.03.2018г. В.Б., в качеството му на заместник-кмет на Община Х. настанил жалбоподателката в общинско жилище от фонд“Продажби“, находящо се в гр.Х., ж.к.“О.“ **, вх. *, ет.*, ап.*, състоящо се от една стая, кухня и сервизни помещения, с жилищна площ от 45 кв.м. и прилежащо избено помещение № 2. В заповедта било посочено, че настаняването е за срок от една година, считано от 01.04.2018г, . като за ползването на имота бил определен месечен наем в размер на 27.50 лева без ДДС. Административният акт бил връчен на В.К.Д. на 02.10.2018г. срещу подпис, на която датата въз основа на заповедта, между Община Х.-в качеството на Наемодател и жалбоподателката - в качеството на наемател, бил сключен Договор за наем с рег. № ОС-655/02.10.2018г.
С рег. индекс 94 В-2783-2 от 20.09.2019г., В. К.Д., посочила, че има финансови затруднения и просрочие в плащането на месечните й вноски към енерго и водоразпределителните дружества. Помолила, въпреки това, договорът й за наем да бъде подновен, като посочила че ще започне в най-кратък срок да заплаща допуснатите задължения.
На 24.10.2019г.
било проведено заседание на комисията по чл.9, ал.1 от Наредбата за реда и
условията за управление и разпореждане с общинските жилища на територията на
Община Х., резултатите от което били обективирани в протокол №
17 от същата дата. В т.II от протокола било посочено,
че поради това, че В.К.Д. има
неплатени консумативни разноски за отдаденото под наем жилище за повече от три месеца и заведено изпълнително дело от ЧСИ, същата
не отговаря на чл.17, ал.1, т.1 от Наредбата за реда и условията за управление и разпореждане с общинските
жилища на територията на община Х. и договорът й за наем следва да се счита за прекратен и не следва
да бъде продължен.
На 30.10.2019г. ВрИД Кмета на Община Х. издал заповед № Н-392, с която на основание чл. 17, ал.2, вр. със чл.17, ал.1 ал.1, т.1 от Наредбата за реда и условията за управление и разпореждане с общински жилища на територията на Община Х., чл.10, т.3 от Договора за наем на общински жилищен имот и Протокол № 17/24.10.2019г. на Комисията по жилищно настаняване при Община Х., прекратил наемното правоотношение с В.К.Д. и постановил жилището да се освободи в срок до тридесет дни от датата на получаване на заповедта. Видно от направеното върху същия отбелязване, удостоверено с подписа на получателя, административният акт е връчен на адресата си на 05.11.2019г.
Жалбата срещу заповедта е подадена чрез община Х. и заведена с вх. № 94 В-2783-3 от 14.11.2019г.
По делото като част от доказателствената съвкупност е приета пълната административна преписка по издаване оспореният акт и документи представени от жалбоподателката във връзка с наемното й правоотношение касателно процесното общинско жилище.
Наредбата за реда и условията за управление и разпореждане с общинските жилища на територията на Община Х. е общо известна и публично достъпна на адрес http://obs.haskovo.bg/article/5210/Naredba-za-reda-i-usloviyata-za-upravlenie-i-razporezhdane-s-obsthinskite-zhilistha-na-teritoriyata-na-Obsthina-Haskovo .
При така установената фактическа обстановка, като взе предвид приобщения по делото
доказателствен материал, доводите и възраженията на страните и като
прецени законосъобразността на
обжалвания административен акт съобразно чл.168, ал.1 от АПК, съдът достигна до
следните правни изводи:
Жалбата е подадена в срока по чл. 149, ал.1 от АПК, срещу годен за обжалване административен акт,
от надлежна страни, чийто права и
законни интереси са били засегнати и е процесуално допустима.
Разгледано по същество оспорването е основателно.
Съгласно чл.168
от АПК,
във връзка с чл. 142
от АПК,
съдът проверява законосъобразността на оспорения акт към момента на издаването
му на всички основания по чл.146
от АПК,
без да се ограничава само с тези посочени от оспорващия. Необходимо е да са
налице, в тяхната съвкупност, всички изисквания за валидност на
административния акт, а именно: да е издаден от компетентен орган, в
изискуемата форма, при спазване на административно-производствените правила, да
не противоречи на материално - правните разпоредби и да съответства на
целта на закона. Наличието на основанията визирани в чл. 146 от АПК, води до недействителност на административният
акт. За преценка, дали порока от който
акта страда води до нищожност или
унищожаемост, следва да се изхожда от
това дали нарушението на изискването за валидност е съществено, в който случай акта следва да бъде отменен,
или особено съществено, в който случай акта следва да бъде обявен за нищожен. Безспорно,
акт издаден от некомпетентен орган –било то материална, териториална или по
степен винаги е нищожен.
Учредяването и обемът на компетентност на всеки административен орган
е посочен в конкретният материален закон. Нормите уреждащи компетентността не
могат да бъдат тълкувани разширително, и единствено стриктното им
тълкуване отговаря на чл. 4, ал.1 от Конституцията на Република България.
Съгласно чл.17, ал.2 от Наредбата за реда и условията за управление и разпореждане с общинските
жилища на територията на община Х. (Н.), буквално преповтарящ
текста на чл. 46, ал.2 от Закона за общинската собственост, наемното
правоотношение се прекратява със заповед на органа, издал настанителната
заповед. В заповедта се посочват основанието за прекратяване на наемното
правоотношение и срокът за опразване на жилището, който не може да бъде
по-дълъг от един месец.
Оспорената в настоящото производство заповед е издадена от ВрИД Кмет
на Община Х.. Заповедта, с която В.К.Д. е настанена в процесното жилище, е издадена от друг административен орган- Заместник-Кмет на
Община Х..
За установяване
компетентността на издателя на индивидуалният административен акт и доколкото тежестта на доказване по
чл. 170, ал. 1 от АПК за установяване на фактическите основания, посочени в
административния акт и изпълнението на законовите изисквания при издаването
му е на административния орган, е дадена възможност на
ответната страна да представи по делото акт, с който заместник-кмета на община Х.
е бил оправомощен да издаде настанителната заповед при условията на заместване.
По делото е представена Заповед № 810 от 22.06.2017г., с която на основание чл. 39, ал.4 , вр. с чл.
44, ал.2 от ЗМСМА и чл. 5, ал.4 от Устройственият правилник на Община Х.,
кметът на общината е
оправомощил своя заместник- В.Б. да
подписва всички видов е заповеди касаещи отдаване под наем на обекти общинска
собственост изготвени от Дирекция“Икономика и стопански дейности, управление на
общинската собственост“, както и всякакви
договори за наем, по които община Х. е страна и са изготвени от същата
дирекция.
Въпросът за разликата в понятията
„делегиране“ и „заместване“ е бил
разгледан в Тълкувателно решение №4/22.04.2004г. на ВАС по ТР -4/2002г. В
същото, което е задължително за прилагане както от съдилищата, така и от
административните органи е възприето, че делегирането представлява възможност,
предвидена в закона временно за определен случай или период от време, съгласно
конкретната обстановка и преценката на горестоящ административен орган, той да
предостави част от правомощията си на някой от подчинените му органи. Подчиненият
орган издава административни актове въз основа на това специално
овластяване от органа, в чиято компетентност поначало е решаването на
съответния проблем. Заместването се
извършва в случаите, когато лицето титуляр на правомощия е в обективна
невъзможност да ги изпълнява. В този случай, предвид необходимостта от
непрекъснато функциониране на административният орган, по силата на изрична
писмена заповед, отсъстващият титуляр нарежда заместването му от друго лице. За
определеният период от време заместваният изпълнява правомощията на замествания в пълен обем,
като върши това от името на замествания орган. В същото тълкувателно решение
изрично е посочено, че делегирайки част
от правомощията си на свой подчинен орган, делегиращият не се е лишил от тях
въобще.Той е в правото си и сам да
постанови акт, за издаването на който
вече е делегирал другиму правомощия.
От съдържанието на така цитираната Заповед № 810/22.06.2017г. (издадена
почти година преди настанителната заповед) безспорно е видно, че с нея не са предоставени
правомощия на заместник-кмета на община Х.-В.Б., да
осъществява в пълен обем правомощията
на Кмет на общината за периода, в
който последния е в обективна невъзможност да изпълнява
задълженията си. Напротив-тази заповед не е издадена на
основание чл. 39, ал.2 от ЗМСМА, а на основание
ал.4 от същата норма и с нея са му делегирани конкретни правомощия- да подписва
заповеди и договори за отдаване под
наем. Липсват представени доказателства, а не се и твърди от ответника, че към датата на издаване на
процесната настанителна заповед е имало обективни и независещи от него причини,
поради които да не е можел да изпълнява функциите си на кмет. Следователно при постановяване на Заповед №
Н- 53 от 29.03.2018г., с която В.К.Д. е била
настанена в процесното общинско жилище, издателят
й не е действал от името на Кмета
на Община Х., а в лично качество–на заместник-кмет на същата община и въз
основа на делегирани му правомощия. Това е видно от начина на изписване на
длъжността на издателя- а именно Заместник-Кмет, без посочена заповед за
заместване и без обективиране, че се
действа от името на друг орган.
От горното следва извода, че издателят на заповедта, с която е
прекратено наемното правоотношение на жалбоподателката не е административният орган издал настанителната
заповед .
Обстоятелството, че делегирайки правомощията си, Кмета на Община Х. не се е лишил от правото предвидено в чл.15, ал.1 от общинската наредба да издава настанителни заповеди,
не води до различен правен извод. Това е така, тъй изискването на закона е административните
органи издали конкретните настанителна и прекратяваща наемните правомощия
заповед да съвпадат. Това е видно и от граматическото тълкуване на нормата на чл.
46, ал.2 от ЗОС, където законодателя изрично е посочил, че заповедта за
прекратяване може да се издаде само от органа, който е издал заповедта за настаняване,
т.е който фактически вече е сторил това.
При наличие на настанителна заповед издадена от друг административен
орган, който не е действал при условията на заместване, то ответникът е издал Заповед № Н- 392 от 30.10.2019г. при липса на предоставена му
от закона възможност да стори това. Издаденият от некомпетентен орган
административен акт винаги е нищожен,
тъй като на същият не е предоставена власт по силата на която да създава/прекратява
валидни права и задължения за
частноправните субекти предмет на издаденият акт.
Дори да би могло да се приеме,
че в случая Кмета на Община Х. е разполагал със нормативно предоставена възможност да издаде
оспореният в настоящото производство акт, доколкото хипотетично разполага с
правомощия да издава заповеди за
настаняване в общински жилища(макар по изложените по-горе съображения съдът да счита обратното), то въпреки
това обжалваният индивидуален административен акт отново би бил нищожен.
В чл.39, ал.4 от ЗМСМА е предвидено, че кметът
на общината и кметът на района могат да оправомощават заместник-кметове да
изпълняват техни правомощия в случаите,
когато това е предвидено в закон.
В цитираното по-горе в мотивите на настоящия съдебен акт Тълкувателно
решение №4/22.04.2004г. на ВАС по ТР-4/2002г. е предвидено, че възможността
за делегиране на административни правомощия се характеризира с няколко принципни
ограничения: никой не може да делегира правомощия, които не притежава; не могат
да бъдат делегирани правомощия, които законът определя като изрична
компетентност на съответния орган; органът, на когото са делегирани правомощия,
не може да ги предоставя другиму. Трайна и непротиворечива е както съдебната
практика на Върховният административен
съд, изразена в Решение №14762 от 02.12.2010г., по адм. дело № 5100/2010г. на
ВАС-4-то отд., Решение №
9776/13.07.2010г. по адм. дело № 2258/2010г. на ВАС 4-то отд. , Решение
№ 7599 от 09.06.2009г. по адм. дело № 15083/2008г. на ВАС 5-то отд., така и
съдебната теория, че не може да има валидно делегиране,(и следователно е налице некомпетентност), когато органът въобще не е
имал установено в закон право да делегира правомощията си. Именно такъв е и
настоящият случай. В Закона за общинската собственост не е предвидено, кой административен орган е компетентен да издаде
заповед за настаняване в общинско жилище, като в чл.45а от ЗОС е посочено, че
условията и редът за настаняване в общински жилища следва да се определят в наредба на Общинският съвет. В чл. 15,
ал.1 от Наредбата за реда и условията за управление и разпореждане с общински жилища на
територията на Община Х., изрично е
предвидено, че Настаняването в общински
жилища се извършва със Заповед на Кмета,
като в същия подзаконов нормативен акт, както и в ЗОС, липсва разпоредба нормативно регламентираща възможността кмета да делегира тези си правомощия, ето защо
и не може да се счита, че с представената
Заповед №810/22.06.2017 г., Заместник - кмета на Община Х., (преценявана от съда съобразно правомощията му по чл.17, ал.2
изр. 1-во от ГПК, вр. с чл.144 от АПК) е бил валидно оправомощен
да издава и подписва заповед за настаняване в общински жилища. Междувпрочем, по този въпрос вече сформирана практика на АдмС-Х. - Решение
№665/03.08.2018г. по адм. дело № 461/2018г. по описа на същия съд. Следователно,
осъщественото делегиране е било в
нарушение на чл.39, ал.4 от ЗМСМА, настанителната заповед-издадена
от некомпетентен орган и съответно не би могла
да поражда валидно права и задължения. Т.е. ,
преценена по реда на косвения съдебен контрол заповед № Н- 53 от 29.03.2018г. на Заместник-Кмета на Община Х. е нищожна. Оттук- към датата на издаване
на оспорената заповед не би могло да съществува
валидно наемно отношение, което да може да бъде прекратено. Това е така, тъй
като не би могло да бъде валидно прекратено нещо, което от правна гледна точка
е несъществуващо. Т.е. в този случай акта за прекратяване на едно недействително, от административноправна
гледна точка, наемно правоотношение, би бил лишен от всяка законова опора. В този смисъл и практиката на Върховният
административен съд изразена в Решение
№ 9321 от 9.07.2018 г. на ВАС по адм. д. № 1427/2018 г., III о.
По изложените по –горе съображения съдът намира, че оспорената заповед
е нищожна. Нищожният административен акт не поражда права и задължения и поради
това съдът следва да прогласи нищожността му, а не да го отмени.
При този изход на спора, основателна се явява претенцията на
жалбоподателката за присъждане на сторените в производството разноски в размер
на 310. 00 лева, от които 10.00 лева внесена държавна такса и 300.00 лева
действително заплатено адвокатско възнаграждение, съгласно договор за правна
защита и съдействие от 29.11.2019г.
Водим от гореизложеното и на основание чл.172 ал.2, предл.2-ро от АПК, съдът
Р Е Ш И:
ОБЯВЯВА НИЩОЖНОСТТА на Заповед № Н-392 от 30.10.2019г. на ВрИД Кмета на Община Х..
ОСЪЖДА Община Х. да заплати на В.К.Д., с ЕГН **********,***, разноски по делото в размер на 310.00( триста и десет) лева.
На основание чл.46, ал.5 от ЗОС, настоящото решение е окончателно и не подлежи на обжалване.
СЪДИЯ: