Р Е Ш
Е Н И Е №
260527
гр.Пловдив, 11. 12. 2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Пловдивският окръжен съд, въззивно
гражданско отделение – V с., в публичното заседание на двадесети октомври през две хиляди и двадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Радостина Стефанова
ЧЛЕНОВЕ : Надежда Дзивкова
Силвия
Алексова
Секретар Петя Цонкова
като разгледа
Докладваното от съдия Радостина Стефанова
възз.гр.д.№ 1448/2020г.
И за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК
във вр. с чл.108 от ЗС.
Постъпила е въззивна жалба от Д.М.З., ЕГН- **********,***, чрез адв. П.Т., съдебен адрес ***, против Решение №
722/27.02.2020г., постановено по гр.д.№ 18512/2018г.на Районен съд –Пловдив, III гр.с., с което признато за установено по
отношение на него, че Д.Г.Ч., е собственик на основание преработване по
чл. 94 и 95 от ЗС и е осъден да му предаде
движима вещ - едноетажно метално хале, нанесена в КККР като сграда с ИД № 56784.525.52.1 по плана на гр.
Пловдив, разположена в поземлен имот с ИД № 56784.525.52 с административен
адрес гр. П., ул. ***, както и е осъден
да му заплати
на сумата от 879,70 лв., представляваща съдебно деловодни разноски пред Районен
съд. Моли решението да бъде отменено изцяло като незаконосъобразно и вместо това
да се постанови друго, с което да бъде отхвърлен
предявения иск като неоснователен. Претендира разноски.
Въззиваемата страна Д.Г.Ч.,
ЕГН: **********, адрес-***, чрез адв. Л.К., съдебен адрес ***,
депозира писмен отговор, че въззивната жалба е неоснователна. Претендира
разноски.
Пловдивският окръжен съд – V възз. гр. с., след преценка на
процесуалните предпоставки за допустимост на жалбата и събраните
доказателства по делото във връзка
с доводите на страните, прие за установено следното:
Пред
Районен съд – Пловдив от Д.Г.Ч. против Д.Г.Ч. е заведена искова молба
/с писмени уточнения на л.20 и л.28, неразделна част към нея/, с която посочва,
че ищецът през 1992 г. е придобил правото на собственост
по отношение на метално хале, понастоящем заснето като сграда с ИД №
56784.525.52.1 по плана на гр. Пловдив, с административен адрес- ул. ***, което
хале било монтирано от него в ПИ с ИД № 56784.525.52. Халето било построено от
ищеца в качеството му на ЕТ „Челси – Д.Ч.” с негови
материали. Ч. поддържа, че процесното хале било движима вещ. Изтъква, че вещта
била заведена като актив в счетоводството на едноличния търговец. Фирмата на ЕТ
била заличена на основание § 5, ал.1 от ПЗР на ЗТР на 01.01.2012
г., като правоприемник на активите и пасивите било физическото лице – ищец.
Посочва, че с Договор за наем от 07.11.2005 г. предоставил халето на наемателя А.
Т. Т. за срок от 10 години, като след изтичане на срока на договора наемателят
предал вещта на ответника. Поддържа, че ответникът осъществява държане процесната вещ и
отказва да я върне на ищеца без правно основание. Претендира ответникът да бъде
осъден да предаде процесното хале на ищеца.
Към исковата молба прилага Договор за наем от 07.11.2005г., сключен между Ч.
и Т., скица на ПИ, скица на сграда,
удостоверение, изд. от „ИО“ за заличаване от 01.01.2012г.
на ЕТ „Челси –Д.Ч.“ и Писмо от 31.03.2017г.,
изпратено от Община –Пловдив, Дирекция „МДТ“ до Д.Ч. относно декларирани данни
за обект „преместваемо, сглобяемо, метално хале“, находящо се в гр. П., ул. ***, Декларация по чл. 16, ал.2
ПЗР на ЗУТ и счетоводна справка за завеждане на актив.
Ответникът Д.М.З. в срока по чл. 131 от ГПК е депозирал Писмен отговор за
неоснователност на предявения иск. Оспорва изложените в исковата молба
твърдения, като намира, че съгласно тях ищецът претендирал да е собственик на
метална конструкция, послужила за изграждането на сграда с ИД № 56784.525.52.1,
построена в ПИ с адрес- гр. П., ул. ***. Застъпва, че в недвижимия имот била
построена сграда, която обаче била недвижим имот, както и че в имота не се
намирала описаната в исковата молба движима вещ. Оспорва да владее или да държи
движими вещи, собственост на ищеца. Твърди, че е собственик на недвижимия имот
- металното хале, на основание изтекла в негова полза придобивна
давност. Моли за отхвърляне на иска и за присъждане на сторените разноски.
В хода на
производството е са приети, изготвените от в.л.В. Р. заключения на Основна СТЕ за
пазарната стойност на металното хале и Допълнителна СТЕ по въпросите дали
процесното хале представлява строеж по см. на ЗУТ, дали е прикрепено към
земята, дали представлява сграда и
евентуално, ако бъде демонтирана металната конструкция дали ще се наруши
целостта му.
Разпитани
са и допуснатите свидетели Х. Г. и св.А. Т. /за ищеца/ и св. Г. К. /за
ответника/.
Районният
съд, за да уважи предявения иск, излага основни съображения, че по отношение на
основните спорни въпроси затова какъв е характерът на вещта, предаването на
чието владение се иска с исковата молба – движима или недвижима вещ; както и
налице ли е идентичност между вещта, претендирана с
исковата молба, вещта реално находяща се в имот с ИД
№ 56784.525.52 и притежаваща собствен ИД № 56784.525.52.1 и вещта, владяна от
ответника, отговор дава неоспореното от страните заключение на Допълнителната
техническа експертиза, изготвено от вещото лице Р. От същото се установява, че
вещта с ИД № 56784.525.52.1 представлява метално хале, едноетажно, без вътрешни прегради с размери 8
м х 30 м = 240 m2 и височина 4 м.
Конструкцията му се състои от
метални носещи вертикални стълбове, монтирани в терена, най-вероятно
закрепени с анкерни болтове върху нарочно изпълнени
бетонови стъпки, хоризонтални метални елементи, стъпили върху вертикалните
стълбове и 11 бр. покривни метални ферми, покрити с компрометирана ламарина. Оградните стени са изпълнени с ламаринени панелни елементи
- стар модел. В последствие стената по дългата източна фасада допълнително е
изградена с тухли, като е запазена основната конструкция на халето. При
изграждането подът е на земята, в последствие е изпълнена бетонова настилка.
Входната врата по южната фасада е двукрила метална. Налице е вътрешна врата по източната фасада.
Наличен е отвор по западната фасада без монтирана врата. Таванът представлява
покривна конструкция, образувана от металните ферми и покрита с ламарина.
Халето е без В и К и без ел. захранване, в последствие било включено ел. захранване от ответника.
В тази връзка, Районният съд мотивира, че на §5, т. 38 от ДР на ЗУТ халето с ИД 56784.525.52.1 не представлява строеж. Съгласно чл. 56 от ЗУТ - процесното метално
хале е преместваем обект и не е трайно прикрепено към
земята, тоест същото представлява движима вещ. Заключението на вещото лице
изцяло кореспондира на констатациите, обективирани в
представеното като доказателство по делото Писмо с изх. № 17 СР 163 /
31.05.2017 г. на Община - Пловдив, поради което е и кредитирано. Районният съд
се е позовал и на трайна съдебна практика на ВКС, че идентичност между претендирани от
различни лица движими/недвижими вещи се установява посредством изслушването на
съдебно техническа експертиза /Решение № 121 /14.06.2016 г., по гр. д. № 6282
от 2015 на ВКС, I г.о., Решение № 389 от 10.05.2010 г. по гр. д. № 364
от 2009 г. на ВКС, I г. о., Решение №
112 /15.01.2013 г., по гр.дело № 777 по описа за 2011 година на ВКС, II г.о./.
При тази изясненост досежно
характеристиката на вещта, Районният
съд квалифицира, че следва намерят
приложение чл. 94 и чл. 95 от ЗС, според които разпоредби - лице, което
построи/преработи за своя сметка нова вещ със собствени материали, става
собственик на новоизработената вещ. При направения
анализ на доказателствата са кредитирани показанията на свидетеля Х. Г., който
разказал как преди много години ищецът в
процесния недвижим имот набрал строителна бригада,
която от негово име и за негова сметка, с осигурени от него материали,
построила процесното хале. Предвид на това, Районният съд е наложил извод, че ищецът
е станал собственик на процесната вещ на претендираното от него правно основание, а именно
преработване на притежавани от него материали. Като косвени индиции
са преценени и приложените към исковата молба писмени документи - Договор за
наем, писмо изх. № 17 СР 163 / 31.05.2017 г. на Община Пловдив, декларация по
чл. 16, ал.2 ПЗР на ЗУТ, счетоводна справка за завеждане на актив.
Действително, тези документи не са установили пряко конкретно придобивно основание в полза на ищеца, но те са едно
свидетелство, че правото му на собственост върху процесната
вещ не е било оспорвано през годините, нито от граждани, нито от общинската
администрация, поради което и Районният съд счита документите като допълнителен аргумент за кредитиране показанията на св. Х.
Г.. По делото не е съществувал спор, че
построяването е станало от името и за сметка не на ищеца в качеството му на ФЛ,
а от името и за сметка на ЕТ „Челси-Д.Ч.“. В този
смисъл е и представената счетоводна справка за завеждане на актив. Доколкото ЕТ не представлява правен субект,
различен от самото ФЛ, то в такъв случай е установена активната материална легитимация на ищеца.
Позовава се на Решение № 231 от 25.03.2010 г. по т.д. № 226/2009 г. на ВКС и на
Решение № 80/26.07.2012 г., търг. дело № 287 по описа за 2011 на ВКС, I т.о.
С построяването на процесната вещ не е станала
собственост на собственика на ПИ 56784.525.52 по силата на приращението,
доколкото съгласно изричната законова разпоредба на чл. 92 ЗС, за да намери
приложение този институт, вещта следва да е трайно прикрепена към недвижимия
имот.
Районният съд изтъква, че по делото е нямало спор, че ответникът владее
метално хале с ИД № 56784.525.52.1, а и това се е установило от приложения като
доказателство Договор за наем, затова че на 07.11.2005 г. ищецът отдал под наем
процесната вещ на св. Т.. От показанията на св. Т. се
е установило, че същият е преотдал под наем имота на
ответника и неговия баща, като същите поели заплащането на уговорената наеман
цена спрямо ответника. Заплащането на наема продължило до края на 2015 г. За
периода от януари 2016 г. до датата на подаване на исковата молба нито са
изложени твърдения, нито са представени доказателства за налични облигационни
отношения между ищеца и ответника, по силата на които ответникът да притежава
правото да продължи установената фактическа власт върху процесното хале.
По отношение на възражението на ответника за придобиване на процесната вещ по давност,
Районният съд аргументира, че доколкото се е установило, че процесната
вещ е движима и доколкото в отговора не са описани твърдения ответникът да е
придобил владението на правно основание годно да го направи собственик /в които
случаи владението би било добросъвестно по смисъла на чл. 70, ал.1 ЗС/, то
приложимо е правилото на чл. 80, ал.1 от ЗС за придобиване правото на
собственост върху движима вещ по давност чрез 5 годишно недобросъвестно давностно владение. Наложен е извод, че не са налице
предпоставките за придобиване на чужда движима вещ чрез недобросъвестно
владение, а именно - упражняване на фактическа власт върху чуждата движима вещ;
фактическата власт да е под формата на
владение, а не на държане; владението да
е трайно, непрекъснато, несмущавано и да е упражнявано в период не по-малък от
5 години; позоваване на придобивната давност като процесуално средство за защита на
материалноправните последици на давността, зачитани към момента на изтичане на
законовия срок. По делото не е имало спор затова, че от неустановена дата след 2005 г. до датата на
подаване на исковата молба /21.11.2018г./ ответникът е упражнявал фактическа
власт върху процесната вещ. Спорен по делото е
въпросът дали фактическата власт е осъществявана от него в качеството на
държател или в качеството на
владелец. Районният съд се е позовал на константна съдебна практика, според
която, когато фактическата власт върху
дадена вещ се осъществява въз основа на облигационно
правоотношение, то тази фактическа власт не следва да се квалифицира като „владение“,
а като „държане“, тъй като липсва субективният елемент на владението, тоест държателят не владее вещта като своя. Затова държателят
не може да придобие вещта по давност, независимо от продължителността на
фактическата власт. /Решение №118/21.05.2013 г. по дело №1535/2013 г. на ВКС, Решение
№ 159 от 14.06.2013 г. по гр. д. № 1492 / 2013 г. на ВКС, Решение № 180 от
25.04.2012 г. по гр. д. № 198/2011 г. на ВКС, Решение № 53 от 11.06.2015 г. по
гр. д. № 6031 / 2014 г. на ВКС, 1-во гр. о., Решение № 270 от 20.05.2010 г. по
гр. д. № 1162/2009 г. на ВКС, Решение
№139 /16.01.2017 г., по гр. д.№ 2165 / 2016 г., ВКС, II г.о./.
В процесния случай, се е установило, че през 2005
г. ищецът отдал под наем процесната вещ на св. Т.. В неустановен по делото момент
св. Т. /през 2010 г. или 2011 г./ преотдал под наем вещта
на ответника и неговия баща срещу задължението да заплащат уговорените с ищеца
наемни вноски. Св. Т. изрично подчертал, че имотът не е негов и че сам той го е
взел под наем от ищеца. До края на 2015 г. първо бащата на ответника, а след
това самият ответник заплащали наемната цена на св. Т., който я предавал на
ищеца, а от известен момент нататък ответникът заплащал наеманата цена и
директно на ищеца.
Районният съд мотивира, че съгласно задължителната съдебна практика, обективирана в ТР от 06.08.2012 г. по тълк.
д. № 1/2012 г. на ВКС държателят може да придобие вещ, която се намира в негова
фактическа власт, само ако първо преобърне
владението в държане. За да стане това обаче той следва да манифестира на
собственика промяната в субективното си отношение спрямо вещта, тоест с действията си, насочени спрямо собственика по един явен и
недвусмислен начин да покаже, че е започнал да счита вещта за своя собствена и
да отрича претенциите на останалите правоимащи лица
върху нея /т. нар. interversio possessionis/.
В този случай давностният срок започва да тече едва
от преобръщане на държането във владение /Решение № 41/ 26.02.2016 г., по гр.д. № 4951 от 2015
година, ВКС, I г.о., Решение № 115/ 28.10.2016 г.,
по гр.дело № 977 по описа на ВКС за 2016 г., II г.о., Решение № 110 от
20.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 870/2011 г., II г. о., ГК, Решение №
197/27.10.2015 г., по гр.д.№2426 по описа за 2015 г. на ВКС, I г.о./.
По делото липсват твърдения, а и не са били ангажирани доказателства ответникът
да е извършил спрямо ищеца такива действия, които да насочват към промяната в
субективното му отношение към процесната вещ. До края
на 2015 г. ответникът редовно и надлежно е заплащал на ищеца дължимата наемана
цена, включително и лично, може да се направи извод, че той по един
недвусмислен начин е демонстрирал спрямо ищеца, че продължава да държи вещта
като чужда и да зачита правото му на собственост върху същата. Самият факт на невръщане на вещта след
изтичане срока на облигационното отношение не може да се приравни на
манифестация на преобръщането на държането във владение. /Решение №139 /16.01.2017 година, по гр. д.№ 2165 по
описа за 2016 година, ВКС, II г.о., Решение № 291/ 09.08.2010 г. по гр. д. № 859/2009г. на ІІ г.о. на ВКС,
Решение № 12/ 19.02.2014 г. по гр.д.№ 1840/2013 г. на І г.о. на ВКС, Решение №
115 от 28.10.2016 г. по гр.д. № 977/2016 г. на ІІ г.о. и др./ . Но дори и да се
приеме, че невръщането на имота,
съчетано с неплащане на наемна цена за периода след изтичане на срока на
договора за наем за халето е действие, което манифестира преобръщането на
държането във владение, то отново не са налице предпоставките за придобиване на
вещта по давност от ответника, доколкото няма да е налице предпоставката да е
изтекъл 5 годишен давностен срок считано от преобръщане
на владението /срокът на договора за наем е изтекъл през ноември 2015 г., а
исковата молба е входирана на 21.11.2018г./ С
предявяване на исковата молба дори и да е текло давностно
владение, същото се прекъсва, а до 21.11.2018 г. би и бил изтекъл само срок от
три години, при необходим, за да придобие ответника вещта по давност съгласно
чл. 80, ал.1 от ЗС срок от пет години. Не са такива действия от обхвата на „interversio possessionis“
засвидетелстваните от св. К. СМР, които ответникът и неговият баща са извършили
по отношение на процесната вещ. Това е така,
доколкото извършването на текущи ремонти, свързани с експлоатацията на вещта е
едно от правата и задълженията на наемателя по силата на представения наемен
договор. Не са такива действия „interversio possessionis“ думите на бащата на ответника към св. К., че
смята някой ден халето да остане за сина му, защото те са били отправени към
едно трето за имуществения спор лице, а не към собственика на вещта.
С
подадената въззивна жалба от Д.М.З. се възразява срещу
направените правни изводи с атакуваното решение и намира същото за неправилно.
ПдОС – V гр.с., въззивна инстанция,
на осн. чл.269 от ГПК, се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По
останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
От съдържанието на въззивната жалба
се извличат основни възражения, че неправилно Районният съд е приел, че липсва
една от предпоставките за уважаване на предявения иск, а именно, че ответникът
не разполагал с правно основание за упражняваната от него фактическа власт,
както и че не е успял да преобразува държането във владение, респ. не е
придобил процесната вещ по давност. Процесното хале е владяно първоначално от М. З. – баща на
ответника, а впоследствие от Д.З., като и двамата са използвали халето за
сервиз. След смъртта на М. З., синът е продължил да владее вещта
необезпокоявано. Поддържа се, че в тази
насока твърденията били доказани чрез показанията на св.Г. К., които били
игнорирани от Районния съд и е постановен неправилен съдебен акт.
Въззивната инстанция намира, че възраженията следва да бъдат оставени без уважение. Съгласно чл. 68 от ЗС - Владението е упражняване на фактическа власт
върху вещ, която владелецът държи, лично или
чрез другиго, като своя /ал.1/. Държането е упражняване на фактическа власт върху вещ, която
лицето не държи като своя /ал.2/. От заключението на СТЕ с в.л.Р., прието в съд. заседание на 04.11.2019г.
без възражения от страните, се достига до извод, че описаното метално хале по
своето естество и характеристика съставлява движима вещ, доколкото е монтирано, преместваем
обект е и е нетрайно закрепено към земята. При внимателен демонтаж на отделните
части от конструкцията на халето по обратен ред на монтажа – елемент по
елемент, целостта на металното хале не може да бъде нарушена. Вещта е била
заведена в счетоводството, като съгласно Счетоводна справка „Хале ламарина“ е
включено в активите на ЕТ с балансова стойност 1 040 лв. Същата вещ е била предмет и на Договор за
наем, сключен на 07.11.2005г. за срок от 10 години. Въззивната
инстанция намира, че правилно са кредитирани показанията на ищцовите
свидетели Х. Г. и А. Т., тъй като са много
конкретни, убедителни и пряко кореспондират с всички останали доказателства по
делото. Първият от тях е станал очевидец на изграждането на халето пред много
години в “Столипиново“, като дори след като било монтирано, той лично му
доставил стари врати и е участвал при изграждането на стелажите вътре. Не знае
някой да е оспорвал собствеността. Вторият свидетел А. Т. е потвърдил, че това
хале можело да се ползва и за гараж и затова го взел той лично под наем от Ч. и
се настанил там. Държал го три – четири месеца и после го преотдал
под наем на други хора, които продавали въглища. След това го преотдал
пак под наем на бащата на ответника –М. З., който винаги си е плащал наема навреме
и проблеми нямало така до 2015г., докато един ден не разбрал от сина му Д., че
бил починал. Свидетелят Т. е потвърдил също, че подписът, положен в Договор за
наем от 07.11.2005г. /на л.8/ е
неговият. Потвърдил е отново, че този гараж е на ищеца, а бащата З. не е имал
претенции за собственост. В тази насока се налага и изводът, че не са налице
доказателства за трансформация от държане по см. на чл.68 ал.2 от ЗС във
владение по см. на чл.68 ал.1 от ЗС с намерение за своене
на вещта, нито пък са осъществени каквито и да било фактически действия, които
да могат да бъдат преценявани като демонстрация от лицето З., считащо се вече
за нов собственик към лицето Ч., за което счита да е предходен собственик. На
следващо място, няма и как да е изтекъл петгодишният срок за придобиване на
вещта по 80, ал.1 от ЗС доколкото с предявяване на исковата молба давностното
владение се прекъсва, а до завеждането й в Районен съд на 21.11.2018 г. евентуално
би бил изтекъл само срок общо към три години.
Обжалваното решение се явява законосъобразно и
подлежи на потвърждаване.
Разноски.
Съобразно правния резултат жалбоподателят Д.М.З. ще следва да бъде осъден да заплати на въззиваемата страна Д.Г.Ч. сумата 500 лв. за направени разноски за адвокатско възнаграждение във въззивна инстанция.
По мотивите, Пловдивският окръжен съд - V възз.гр.с.
Р Е
Ш И :
Потвърждава Решение № 722/27.02.2020г.,
постановено по гр.д.№ 18512/2018г. на Районен съд –Пловдив, III гр.с.
Осъжда Д.М.З., ЕГН- **********,***, да заплати на Д.Г.Ч.,
ЕГН: **********, адрес: ***, сумата 500 лв.
за направени разноски за адвокатско възнаграждение по възз.гр.д.№
1448/2020г. по описа на Окръжен съд –Пловдив, V гр.с.
Решението може да се обжалва с касационна
жалба пред ВКС в едномесечен срок от връчването при условията на чл.280 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :