РЕШЕНИЕ № 224
Гр.
Пловдив, 18. 02.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД ПЛОВДИВ, ГО, седми въззивен граждански състав, в публичното заседание
на двадесет и осми януари две хиляди и
двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Стефка Михова
ЧЛЕНОВЕ:
Борис Илиев
Христо Иванов
при секретаря Ангелина
Костадинова, като разгледа докладваното от младши съдия Иванов въззивно гр. дело № 2739 по описа за 2019 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 и следващите от ГПК.
Производството е образувано по въззивна жалба,
подадена от Г.И.Х. против решение № 334/11.102019г., постановено по гр.д. №
85/2019 г., по описа на Районен съд - Карлово по описа на Районен съд -
Карлово, с което е отхвърлен предявения от него иск против Консорциум Чистота –
Карлово за заплащане на сумата от 1200 лв., представляваща обезщетение в размер
на две брутни трудови възнаграждения по чл. 222, ал.3 от КТ, ведно със
законната лихва, считано от подаване на исковата молба – 23.01.2019 г., до
окончателното плащане.
Във въззивната жалба са изложени съображения
за незаконосъобразност и неправилност на обжалваното решение и се иска неговата
отмяна и постановяване на ново с уважаване на претенцията.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата
страна.
Пловдивският окръжен съд, след като провери обжалваното решение
съобразно правомощията си по чл.269 от ГПК, прецени събраните по делото
доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди възраженията,
доводите и исканията на страните, намери за установено от фактическа и правна
страна следното:
Въззивната
жалба е подадена в срок, от страна, която има право да обжалва и срещу подлежащ
на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима.
Първоинстанционният
съд е бил сезиран с иск от Г.И.Х. КТ
срещу Консорциум
„ЧИСТОТА КАРЛОВО“, като е претендирал да му се заплати сумата от 1200 лева,
представляваща обезщетение в размер на две брутни трудови възнаграждения по чл.
222, ал.3 от КТ. Ищецът твърди, че с трудов договор №
130/18.04.2018 г. бил назначен по трудово правно отношение на работа в ответния
Консорциум
като „****“ с месечна заплата в размер на 600 лева. Със Заповед № 107/06.06.2018 г. било прекратено трудовото правоотношение с
ответника на основание чл.325 ал.1 т.1 КТ, като не му било изплатено полагащото
се обезщетение по чл.222 ал.3 КТ в размер на две брутни трудови възнаграждения
или 1200 лева. Г.И.Х. придобил право на пенсия за осигурителен стаж
и възраст към 17.08.2017г. Била му
отпусната и лична пенсия.
Ответникът Консорциум „ЧИСТОТА
КАРЛОВО“, ЕИК176740221, представлявано от С. Г. чрез процесуалния си
представител, оспорва иска.“ Не отрича, че между страните е съществувало
трудово правоотношение, което било прекратено по взаимно съгласие и на ищеца
били изплатени суми на основание чл224 от КТ за неползван платен годишен
отпуск. Процесната заповед била подписана от страните
и била връчена на същата дата, а именно 06.06.2018
г., като ищецът декларирал, че няма никакви настоящи и бъдещи претенции към
Консорциум „ЧИСТОТА КАРЛОВО“. Моли съда да постанови решение, с което отхвърли
иска като неоснователен.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в
жалбата.
Първоинстанционното
решение е валидно и допустимо /постановено е в рамките на правораздавателната
власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита/. На следващо място
съдът следва да извърши проверка досежно правилността
на обжалвания съдебен акт.
РС-Карлово е събрал всички
доказателства, които имат значение за изясняване на правния спор.
Решението е правилно, като на основание чл.272 от ГПК въззивният
състав препраща към мотивите, изложени от РС-Карлово.
Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната
жалба е необходимо да се добави и следното:
От фактическа страна по делото не се
спори между страните, а и се установява от приетите писмени доказателства/ трудов договор № 130 от 18.04.2018 г. и заповед № 107 от
06.06.2018 г./, че страните са били в трудово
правоотношение през периода от 18.04.2018 г. до 06.06.2018
г. включително,
и ищецът е получавал брутна заплата в размер на 600 лева като„***“. От Разпореждане № ********** от 02.10.2017г. на ТП на
НОИ-гр.Пловдив се установява, че на ищеца е отпусната лична пенсия за
осигурителен стаж и възраст на основание чл. 68, ал.1,2 от КСО, считано от
17.08.2017 г.
Предпоставките за придобиване правото
на обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ са две - прекратяване на трудовото
правоотношение, като е без значение основанието за това, и придобиване на право
на пенсия за осигурителен стаж и възраст към момента на прекратяването на
трудовото правоотношение. За да е налице хипотезата на чл. 222 ал.3 от КТ,
придобиването на правото на пенсия за осигуритетелен
стаж и възраст трябва да е станало към момента на прекратяването на трудовото
правоотношение. Обезщетението с правно основание чл. 222 ал.3 от КТ се дължи
еднократно - само при първоначалното придобиване право на пенсия, независимо
дали правото е придобито поради наличието на определена възраст или без оглед
на това. Съгласно формираната задължителна практика характерът и функциите на
обезщетението по чл. 222ал.3 от КТ не е да репарира причинени вреди на
работника или служителя през времето на трудовия му стаж при работодателя, а
представлява възмездяване на лоялността на работника или служителя към
работодателя, проявявана в дълъг период от време, тоест обезщетението по чл.222
ал.3 от КТ има гратификационен характер.
Придобилите
и упражнили правото си на пенсия за осигурителен стаж и възраст лица, при
прекратяване на последващи трудови правоотношения,
нямат право на обезщетение по чл.222, ал.3 КТ. В този смисъл е задължителната
практика на ВКС, формирана с решение № 720/25.10.2010 г. по гр.д. № 191/2010 г.
на ВКС, ІV г.о. решение № 235/03.07.2014 г. по гр.д. № 969/2014 г. на ВКС, ІV
г.о. и решение № 270/24.03.2014 г. по гр.д. № 1296/2013 г. на ВКС, ІІІ г.о.,
постановени по чл.290 ГПК. Според тази задължителна практика на ВКС,
обезщетението по чл.222, ал.3 КТ може да се изплаща само веднъж при
придобиването право на пенсия. Правото на пенсия трябва да бъде придобито към
момента на прекратяването на трудовото правоотношение и се дължи еднократно при
първоначалното прекратяване на трудовото правоотношение, независимо дали то е
придобито поради наличието на определена възраст или без оглед на това.
Придобилите и упражнили правото си на пенсия за осигурителен стаж и възраст,
при прекратяване на последващи трудови правоотношения
нямат право на обезщетение по чл.222, ал.3 КТ (така решение № 235/03.07.2014 г.
по гр.д. № 969/2014 г. на ВКС, ІV г.о., постановено по чл.290 ГПК). В този
смисъл, когато работникът или служителят е придобил правото на пенсия при
прекратяване на трудовото му правоотношение, той има право на обезщетение по
чл.222, ал.3 КТ, но когато впоследствие отново постъпи на работа по трудов
договор, правото на обезщетение вече е възникнало за работника или служителя и
може да бъде реализирано от тях само по отношение на работодателя, при когото
първоначално са придобили правото на лична пенсия за осигурителен стаж и
възраст и по това правоотношение, при действието, на което е възникнало
правото.
В конкретиката
на настоящия случай процесното трудовото
правоотношение между страните е възниканало и
прекратено през 2018 г., като ищецът
вече е бил придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст още през
2017 г. по друго правоотношение. Следователно, в полза на ищеца по отношение на
ответника не е възникнало правото на обезщетение по чл.222 ал.3 от КТ., тъй
като не са се осъществили и не са налице кумулативно предвидени предпоставки в хипотезиса на нормата.
Във възивната жалба,
Г.И.Х. се домогва да установи, че
правото му на обезщетение евентуално произтича от предишно трудово
правоотношение. В исковата молба жалбоподателят ясно основава претенцията си на трудово
правоотношение възникнало на основание трудов договор №
130/18.04.2018 г. В гражданското право диспозитивното начало е основополагщ принцип, което
означава, че съдът не може да се произнася служебно, а само ако е сезиран с иск
или жалба.
Предметът на съдебното произнасяне и участниците в процеса също се определят по
волята на търсещото защита лице. Недопустимо е
съдът да се произнася въз основа на факти и обстоятелства, на които
страните не са се позовали. От посочения принцип следва, че съдът е длъжен да
разгледа само иска, с който е сезиран и да се произнесе само по въведените от
страните факти и обстоятелства, твърдяни
в исковата молба. В този смисъл предметът на иска е спорното
правоотношение основано на трудов
договор № 130 от 18.04.2018 г.. На още
по-силно основание жалбоподателят ищец не може да въвежда нови твърдения за
субективни права, произтичащи от различни от спорното правоотношение, за първи
път във възивната жалба./ в този смисъл Тълкувателно
решене № 1/2001 ОСГК на ВКС, а също и Решение № 45 от 20.04.2010г. по т.д. №
516/2009г., ТК, II, Т.О. на ВКС, Тълкувателно
решение № 4 от 18.06.2014 г.,
постановено по тълк. д. № 4/2013 г/
Поради
съвпадане с крайните изводи на първостепенния съд, въззивната
жалба на ответника е неоснователна , а решението е правилно и следва да се
потвърди.
При този изход на делото пред настоящата инстанция не следва да бъдат
присъждани разноски, тъй като такива не
са направени и претендирани от въззиваемата
страна.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№ 334/11.10.2019г., постановено по гр.д. № 85/2019 г., по описа на Районен съд
- Карлово.
Решението е
окончателно на основание чл.280 ал.3 от Гражданския процесуален кодекс и не подлежи
на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.