Р Е Ш Е Н И Е
№261271
гр. Варна, 17.11.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД,
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, XVIII състав, в открито
публично заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди и двадесета
година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ДЕНИЦА СЛАВОВА
при участието на секретаря Антоанета Димитрова сложи за разглеждане гр. дело № 20031 по описа за 2019 година, докладвано от съдията, и
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е образувано по иска на „Т.М. *“ ЕООД, * със седалище и адрес на управление ***, срещу „О.Ф.Б.“ ЕАД, * със седалище и адрес на управление *** с правно
основание чл. 49 във вр. с чл. 45 от ЗЗД във вр. с чл. 99 от ЗЗД, за осъждане на ответника да заплати на
ищеца сумата от 386.16лв.,
представляваща цедирано вземане с предмет имуществена
вреда, изразяваща се в удръжка от трудовото възнаграждение на лицето *, с ЕГН **********
– вноска месец декември 2014г.,
причинена в резултат от неправомерно поведение на служител/и на ответника –
злоупотреба с процесуално право, изразяваща се в продължаване на принудителното
изпълнение по и.д.№637/2011г. при ЧСИ *, рег.№*, по издадени заповед за
незабавно изпълнение и изпълнителен лист по реда на чл.417 от ГПК по
ч.гр.д.№1533/2011г. на ВРС, ХХV състав, въпреки знанието за липса на качеството
поръчител на *, с ЕГН ********** по
Договор за кредит от 13.08.2007г., въз основа на който са издадени ЗНИ и ИЛ по
ч.гр.д.№1533/2011г. на ВРС, ХХV състав и е предприето принудителното
изпълнение.
В исковата молба се твърди, че по заявление на „*“ ЕАД е образувано заповедно
производство по ч.гр.д.№ 1533/2011г. по
описа на РС–Варна за вземане по Договор за кредит за текущо потребление от
13.08.2007г. и Допълнително споразумение от 30.06.2010г. към Договора за
кредит срещу лицата *, *-поръчител и *-поръчител.
Твърди се, че лицето * не
се е намирал в облигационна връзка, включително и като поръчител с банката по
отношение на процесното вземане, претендирано с Договор за кредит за текущо
потребление от 13.08.2007г. /а е бил поръчител по друг договор/, но въпреки
това Банка ДСК ЕАД е подала заявление до ВРС за издаване на заповед за
незабавно изпълнение и изпълнителен лист срещу него.
Издадена е Заповед №
1324/02.02.2011г. за изпълнение на парично задължение
въз основа на документ по чл.417 от ГПК, с която освен кредитополучателя и
действителния му поръчител *, е осъден в качеството му на поръчител и * да
заплати на Банка ДСК ЕАД, сума в общ размер на 14 456,39лв. произтичащи от
Договор за кредит от 13.08.2007г.
Твърди се, че по издадения
изпълнителен лист е образувано изпълнително дело №637/2011г. при ЧСИ *, рег.№*
срещу * и на 14.07.2011г. му е връчена покана за доброволно изпълнение. Сочи
се, че * не е подал възражение срещу издадената заповед, поради което тя е
влязла в сила, като е наложен запор върху трудовото му възнаграждение.
Твърди се, че ответното
дружество е конституирано като взискател по изпълнителното дело поради
настъпило частно правоприемство на вземането по
силата на сключен с първоначалния взискател Договор за покупко-продажба на
вземания от 12.06.2012г.
Твърди, че ответното
дружество е образувало в качеството си на частен правоприемник ч.гр.д№
8534/2011г. по описа на Районен съд-Варна за вземане по договор за кредит за
текущо потребление от 23.11.2007г. отпуснат на *, по което е издадена Заповед
за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК от
07.06.2011г, с която * е осъден да заплати в качеството му на поръчител на
Банката сума в общ размер на 16 296,12лв. по договор за кредит за текущо
потребление от 23.11.2007г.
След запознаване с двете
заповедни производства и образуваните изпълнителни дела * е разбрал, че е
плащал чуждо задължение, за което не се е съгласявал да поръчителства.
Вследствие на подадено от ищеца възражение по ч.гр.д.№ 8534/11г. на ВРС е било
образувано гр.д.№702/2014г. по описа на ВРС, като с влязло в сила съдебно
решение изпълнително дело №911/2013г. е било прекратено по отношение на *.
Твърди се, че вследствие
на постъпилите средства от удръжките от трудовото възнаграждение на *, изп.д.№637/2011г. е приключено поради пълно погасяване на
дълга по него.
Сочи, че още през 2013г.
ответното дружество чрез свои служители е узнало от * факта, че е било
предприето принудително изпълнение въз основа на несъществуващо поръчителство,
но въпреки това е продължило недобросъвестно и в нарушение на добрите нрави,
принудително да се удовлетворява. Счита, че поведението на ответника съставлява
злоупотреба с процесуални права по чл.3 от ГПК.
Твърди, че горното вземане
е прехвърлено на ищеца с договор за покупка и прехвърляне на вземане от
28.03.2018г., като на длъжника е изпратено уведомление по чл.99 от ЗЗД, като е
дадена възможност за доброволно заплащане на процесната сума в 14 дневен срок
от получаването. В отговор на поканата, длъжникът е изпратил становище, с което
е отказано плащане на процесната сума.
В срока по чл.131 от ГПК е постъпил писмен отговор от
ответника, в който се оспорва иска като неоснователен.
На първо място твърди, че
процесния договор за цесия от 28.03.2018г. е нищожен поради невъзможен предмет,
доколкото счита, че твърдяната от ищеца имуществена вреда няма характер на прехвърлимо вземане. Твърди, че обезщетението за вреди има
характер на вземане с оглед личността /intuitu personae/ и в този
смисъл е непрехвърлимо според естеството си.
На следващо място
възразява, че липсват предпоставките за реализиране на претендираната от ищеца
отговорност за непозволено увреждане по чл. 3 от ГПК. Счита, че по делото
липсват доказателства за наличие на вреда, съгласно твърденията на ищеца.
Твърди, че по силата на Договора за покупко-продажба на вземания от
12.06.2012г. * ЕАД прехвърля на ответното дружество пакет от вземания, ведно с
всички привилегии, обезпечения и други принадлежности, сред които е и това
срещу * в качеството му на задължено лице по влeзли в
сила изпълнителни титули - Заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист
от 02.02.2011г., издадени по ч.гр.д.№ 1533/2011г. по
описа на ВРС. Твърди, че ответника като частен правоприемник на цедента се ползва от издадените в полза на Банката и влезли
в сила преди цесията Заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист от 02.02.2011г. издадени по ч. гр.д.№1533/2011г. по описа на ВРС,
въз основа на които по искане на * ЕАД е образувано изп.д.№
637/2011г. по описа на ЧСИ *. Твърди, че след получаване на поканата за
доброволно изпълнение на 14.07.2011г. лично от *, същият не е упражнил правата
си по чл. 414 от ГПК и възможността за възражение е преклудирана
за него. Твърди че пропускането от страна на * на възможности, които са му
предоставени по закон, не е основание да се приема, че ответното дружество с
поведението си е злоупотребило с права. Възразява, че предприемането на
принудително изпълнение за вземане, с което кредитора разполага с влязъл в сила
изпълнителен титул не съставлява противоправно поведение. Възразява, че запорът
върху трудовото възнаграждение на * е поискано от предходния взискател по
изпълнителното дело * ЕАД, поради което счита че не е налице
причинно-следствена връзка между поведението на ответника и твърдените от ищеца
вреди. Цитира практика по предходни дела. Счита, че в случай, че са произтекли
вреди в конкретния случай, то същите са в резултат на грешка на служител на „*“
ЕАД – отговорния юрисконсулт, който е представил погрешен договор за
поръчителство, както и на съдия при РС – Варна, който не е изследвал обстойно
предоставените му документи, ведно със заявлението. Твърди се още, че дори да
се приеме, че е било налице недобросъвестно процесуално поведение (в случая на
юрисконсулт на „*" ЕАД) и то е послужило като основа за издаване на
заповедта за изпълнение, то след като същата е влязла в сила, искът за обезвреда с основание чл. 3 от ГПК не може да бъде предявен
- цитира правна доктрина. Счита още, че
не налице твърдяната от ищеца злоупотреба с процесуални права по смисъла на чл.
3 от ГПК, и т.к. самото узнаване от страна на „* *“ ЕАД, че * не е
поръчителствал за процесното задължение не покрива съдържанието на
недобросъвестност и злоупотреба с процесуални права. Моли да се отхвърли предявения
иск. Претендира разноски.
В с.з. ищеца
поддържа иска си и моли за уважаването му, а ответника моли за отхвърлянето му
като неоснователен.
След съвкупна
преценка на доказателствата по делото и съобразявайки становището на страните и нормативните актове, регламентиращи процесните
отношения, съдът приема за установено
следното от фактическа и правна страна:
По делото няма спорни факти.
Установява се, че срещу * в качеството му на поръчител по Договор за кредит за
текущо потребление от 13.08.2007г. е издадена Заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК № 1324/02.02.2011г. и ИЛ по ч.гр.д.№1533/2011г. на ВРС, ХХV състав, срещу която същият не е
възразил и тя е влязла в сила. Вземането е цедирано от
кредитора „*“ ЕАД на ответника „О.Ф.Б.“ ЕАД. Предприето е било изпълнение по изпълнително
дело №637/2011г. при ЧСИ *, рег.№*, чрез запор върху трудовото възнаграждение
на *, въз основа на което са правени удръжки от ТВ в размер на сумата от 386.16лв.
месечно. В последствие след като * получава съобщение за нова заповед за
изпълнение срещу него като поръчител на същия длъжник * /на който е
поръчителствал само за един кредит/, установява, че по Договор за кредит за текущо
потребление от 13.08.2007г. не е бил задължен като поръчител. По делото е било
прието за безспорно установено и ненуждаещо се от доказване, че през август
месец 2013 г., при проведена среща в О. „Ф.Б.“ ЕАД се е явил * лично и е заявил,
че не е поръчител по договора за кредит, по който е било предприето изпълнение,
при което служители на дружеството са проверили и узнали този факт.
Вземането на * срещу ответника е цедирано на ищеца с
договор за покупка и прехвърляне на вземане от 28.03.2018г., като на длъжника е
изпратено уведомление по чл.99 от ЗЗД.
Спорна по делото е правната
страна, а именно дали е налице неправомерно упражняване на процесуални права
/злоупотреба с право/ по смисъла на чл. 3 от ГПК, както и валидна ли е цесията
или нищожна поради невъзможен предмет, доколкото се твърди, че конкретната
имуществена вреда няма характер на прехвърлимо
вземане, тъй като е вземане intuito personae.
Предявеният иск намира правното
си основание в разпоредбата на чл. 49 от ЗЗД,
доколкото се претендира отговорността на дружество, възложило на своите служители работа, за вредите,
причинени от тези лица при или по повод
изпълнението на тази работа. Причинителят на вредната отговаря по основания състав на чл.
45 от ЗЗД, поради което за да бъде уважен искът по чл.
49 във. вр.
с чл. 45 от ЗЗД е необходимо да бъдат доказани от
ищеца всички предпоставки за възникване на деликтната
отговорност, а именно: противоправно поведение, вреди, причинна връзка между
вредите и противоправното поведение и вина. Вината, съгласно нормата на чл. 45 ал.
2 от ЗЗД, се предполага до доказване на противното. Въведената оборима презумпция по чл.
45 ал. 2 от ЗЗД, подлежи на оборване
от ответника.
Задължението за
добросъвестност на страните в гражданския процес е формулирано най-общо в чл. 3
от ГПК, който предвижда, че при отклонение от това правило виновната страна
носи отговорност за причинените вреди. Принципът
на правото, прогласен в чл. 3 ГПК е доразвит и в редица последващи
норми, в частност – чл. 403 ГПК, чл.440 ГПК, чл.441 ГПК, чл.513 ГПК и др.
Всички тези норми обаче уреждат специални състави на общата деликтна
отговорност.
Злоупотребата с право е противоправна, тя е налице, когато правото се упражнява
недобросъвестно – за да бъдат увредени права и законни интереси на други (чл.
57, ал. 2 от Конституцията), но също и в противоречие с интересите на
обществото (чл. 8, ал. 2 ЗЗД). /Така решение № 189/20.06.2014г. по г.д. №
5193/2013г. на ВКС, IV ГО/.
Превратното
упражнение на субективните права е укоримо с оглед
обществения интерес и правните последици са отказ от защитата им, като в
зависимост от естеството на действията, чрез които злоупотребата на правото се
извършва, увреденият може да иска съответно и обезщетение, и преустановяване на
увреждащата злоупотреба. Добросъвестността е налице, когато процесуалното право
се упражнява с убеждението, че то съществува. /Така Решение №257/14.07.2011г.
по гр.дело № 1149/2010 г. на ВКС, IV ГО/.
В
конкретния случай е безспорно установено между страните, че след август месец
2013 г., /което се явява момента на узнаване от страна на служители на
ответника за липсата на вземане срещу * по ИЛ по изпълнително дело №637/2011г.
при ЧСИ * /, вкл. към датата на процесната удръжка от ТВ – за месец декември
2014г., е извършвано принудително изпълнение в полза на ответника на ВЗЕМАНЕ,
за което е било ясно на ответника, че НЕ СЪЩЕСТВУВА. Следователно е налице
недобросъвестност от страна на служители на ответника при упражняване на
процесуалното му право на принудително изпълнение /упражняване при знание, че
материалното право не съществува/.
Процесуалните
права са дадени в полза на страните за защита на техни материални права. В
случай, че материалното право не съществува, процесуалното право за неговата
защита остава лишено от основание. Процесуалното право не може да съществува
валидно и законосъобразно без материалното право. Правото на принудително
изпълнение се явява защита на едно съществуващо материално право, което не може
да бъде реализирано доброволно и затова е необходима държавната принуда, която
да възстанови справедливостта като принуди носителя на задължение /длъжника/ да
изпълни същото. В случай обаче, че НЕ Е НАЛИЦЕ ЗАДЪЛЖЕНИЕ В МАТЕРИАЛНО-ПРАВЕН
СМИСЪЛ, държавната принуда се явява лишена от смисъл, основание и
законосъобразност. Тя се превръща в репресия от страна на лице, което не е
носител на права /няма вземане по отношение на длъжника/. Чрез привидно
правомерни процесуални действия /изпълнение при наличие на влязла в сила
заповед за изпълнение/ се постига неправомерен резултат /увреждане на права и
законни интереси на други – ощетяване/обедняване на лице, което няма валидно
материално правно задължение – не е поръчител по договора за кредит/. Поради
това упражняването на процесуални права в този случай се явява злоупотреба с
право.
Не е налице спор, че процесуалното право на
принудително изпълнение съществува. Въпросът е дали това е достатъчно.
Влизането
в сила на заповедта за изпълнение придава изпълнителна сила на заповедта, т.е.
същата подлежи на принудително изпълнение. Същата обаче няма сила на пресъдено нещо, доколкото за материалното правно не е имало
съдебно дирене. /така Определение № 291/27.07.2020 год. по ч.т.д. № 624 по
описа за 2020г. на ВКС, II ТО/. Поради това влязлата сила заповед за
изпълнение не може да се приравни на влязло в сила съдебно решение. При влязло
в сила съдебно решение, освен че е налице процесуалното право на принудително
изпълнение, то е налице и установеност на материалното право – СПН /обоснована
от съда презумпция, че материалното право съществува/. Само след отмяна на
влязлото в сила съдебно решение или прогласяването му за нищожно, презумпцията
отпада. В този случай добросъвестност имаме при влязло в сила съдебно решение
/когато е установено със СПН и материалното право/, но не и при влязла в сила
заповед за изпълнение, когато материалното право не е било обект на изследване.
При това положение, в случай, че на кредитора му е било известно и напълно ясно
/а за това няма спор/, че материалното право не съществува, той е бил
недобросъвестен – знаел е, че не съществува и въпреки това е предприел
принудително изпълнение. Поради това съдът намира, че е налице
недобросъвестност, т.е. злоупотреба с процесуални права.
В случай, че се приеме, че само при наличие на
процесуално право, без материално право, което то да защитава, е налице
добросъвестност, /т.е. че винаги е достатъчно само процесуалното право да
съществува и да бъде реализирано само за себе си/, при никакви обстоятелства не
бихме могли да говорим за злоупотреба с процесуални права, а това понятие е установено
в чл. 3 от ГПК.
Също не
би могло да бъде прието, че неподаването на възражение в срока по чл. 414 ГПК
при надлежно връчена заповед за изпълнение, по същество представлява признание
от длъжника, че дължи, съответно, че е съгласен да изпълни, включително и да
търпи принудително изпълнение /както е прието в Решение от 12.2019 год., по въззивно гр. дело № 1848/2019г. на ВОС/. Неподаването на
възражение е единствено пропуск на длъжника да реализира своите процесуални
права /в случая поради незнание, грешка или опущение, че процесната заповед за
изпълнение е издадена за друг договор, по който той не е поръчител/. Отделно от това съгласието на увреденото лице с
едно противоправно деяние, не може да превърне деянието в съобразено с правото
такова. Противоправността е обективна категория
/обективното противоречие с правото/ и се зависи от волята или съгласието на
лицето, което е претърпяло вредите от противоправното
поведение.
Всъщност
субективното отношение на увреденото лице изобщо не е предмет на обсъждане при предпоставките
за деликта. При него от значение е само субективното
отношение на деликвента – наличието на вина. В
конкретния случай не е оборена презумпцията за вина, поради което са налице
всички предпоставки за уважаване на иска.
По
отношение на вредите:
Отговорността
за вреди от злоупотреба с правото на иск по правното си естество е деликтна, поради което по общите правила дължимото
обезщетение обхваща всички преки и непосредствени имуществени (претърпени
загуби и пропуснати ползи) и неимуществени вреди.
В
конкретния случай се претендира само имуществената вреда, изразяваща се в
претърпяна загуба. Същата е в размер на сумата, излязла от патримониума
на лицето *чрез неправомерното принудително изпълнение по и.д.№637/2011г. при
ЧСИ *, рег.№* явяваща се вноска за месец декември 2014г. - 386.16лв.
Имуществената
вреда e обективна правна категория. Вредата най-общо казано е това
зло, което неизпълнението причинява в правната сфера на кредитора. Същата е
измерима и винаги конкретна. За неимуществените вреди размерът на вредата се
определя по справедливост, съгласно чл. 52 от ЗЗД. Дори и тогава обаче същата
има конкретна стойност.
Intuitu personae е латински
римско-правен термин и в превод на български означава „с оглед на личността“.
Терминът отразява елемента на лично доверие при някои сделки, като например
договора за поръчка (mandatum) и договора за
дружество (societas), при които личността на
договарящите се страни и от решаващо значение. Единствено поетото задължение
може да бъде Intuitu personae.
Вредата
се явява резултата от неизпълнението на задължението, независимо дали се касае
за задължение, поето с оглед личността или не. Вредата не може да бъде Intuitu personae или както
ответника сочи - непрехвърлимо според естеството си
вземане. Вредата е последицата, нарушението в правната сфера на кредитора.
Същата има паричен еквивалент и се явява „вземане“ с парично изражение. Като
такова може валидно да бъде прехвърляна с договор за цесия /прехвърляне на
вземане/.
Вземането от непозволено увреждане на * е валидно прехвърлено на ищеца с договор за покупка и прехвърляне на вземане от 27.03.2018г., като на длъжника е изпратено уведомление по
чл.99 от ЗЗД /получено съгласно доказателствата и липсата на оспорване на
21.05.2018г.
Поради това ищецът се явява
материално правно легитимиран да претендира процесното вземане за вреди.
Искът се явява основателен и
доказан и следва да бъде уважен.
Предвид изхода
на спора на ищеца се дължат и разноските
за производството, които са в размер на сумата от 350лв. съгласно списъка по чл. 80 от ГПК и доказателствата, на основание чл. 78
ал. 1 от ГПК.
Мотивиран от гореизложените съображения, съдът
Р
Е Ш И:
ОСЪЖДА „О.Ф.Б.“
ЕАД, ЕИК202317122 със седалище и адрес на управление *** ДА ЗАПЛАТИ НА „Т.М. *“ ЕООД, * със седалище и адрес на
управление ***, сумата от 386.16лв.
/триста осемдесет и шест лева и 16ст./, представляваща цедирано
вземане с предмет имуществена вреда, изразяваща се в удръжка от трудовото
възнаграждение на лицето *, с ЕГН ********** – вноска месец декември 2014г., причинена в
резултат от неправомерно поведение на служител/и на ответника – злоупотреба с
процесуално право, изразяваща се в продължаване на принудителното изпълнение по
и.д.№637/2011г. при ЧСИ *, рег.№*, по издадени заповед за незабавно изпълнение
и изпълнителен лист по реда на чл.417 от ГПК по ч.гр.д.№1533/2011г. на ВРС, ХХV
състав, въпреки знанието за липса на качеството поръчител на *, с ЕГН ********** по Договор за кредит от 13.08.2007г., въз
основа на който са издадени ЗНИ и ИЛ по ч.гр.д.№1533/2011г. на ВРС, ХХV състав
и е предприето принудителното изпълнение, на основание чл. 49 във вр. с
чл. 45 от ЗЗД във вр. с чл. 99 от ЗЗД.
ОСЪЖДА „О.Ф.Б.“
ЕАД, * със седалище и адрес на управление *** ДА ЗАПЛАТИ НА „Т.М. *“ ЕООД, * със седалище и адрес на
управление ***, сумата от 350лв. /триста и петдесет лева/, представляващи разноски по делото, на основание чл.78, ал. 1 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред
Варненски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването
му на страните. Решението да се връчи на страните
и да се обяви
в регистъра на решенията.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: