Р Е Ш Е Н И
Е № 119
Гр. Сливен, 07.07.2020
г.
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД СЛИВЕН, в
публично заседание на шестнадесети юни две хиляди и двадесета година в състав:
Административен
съдия: Иглика Жекова
при участието на прокурора ……………….
и при секретаря Ваня Костова, като
разгледа докладваното от съдия Иглика Жекова административно дело № 555 по
описа на Административен съд гр. Сливен за 2019 година, за да се произнесе
съобрази следното:
Производството е образувано
по жалба от С.В.К. *** срещу Отказ на Главния архитект на Община Сливен да
издаде удостоверение за търпимост на сгради в поземлен имот с идентификатор №
67338.435.22 по КК на гр. Сливен и землището на града, обективиран в писмо изх.
№ 9400-22554(1)/25.11.2019 г. Оспорването намира правното си основание в
нормата на чл. 215 от Закона за устройство на територията и се движи по реда на
чл. 145 и сл. от АПК.
В жалбата си
оспорващият твърди, че заповедта е незаконосъобразна, като постановена в
противоречие с материалния закон и при допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Заявява и
нищожност на административния акт, като издаден при липса на компетентност.
Отказът бил постановен при неизяснена фактическа обстановка, както и при
неизвършена цялостна преценка относно трайното предназначение на територията,
върху която са изградени сградите. Не било съобразено, че имотът е във вилна
зона, а не върху земеделска земя. Издадената скица не била съобразена с
фактическото ползване на имота във връзка с липсата на устройствен план за
територията. Административният орган следвало да направи преценка към момента
на построяване на сградите, а не към настоящия момент. Сочените в акта норми
били ирелевантни, тъй като имотът се намирал извън регулацията на града и за
същия нямало действащ устройствен план, като за преценката за търпимост
следвало да намерят приложение разпоредбите на ЗТСУ, ППЗТСУ и Наредба № 5
ПНТСУ. Моли съда да отмени оспорения отказ и върне преписката на компетентния
орган за произнасяне.
В с.з. оспорващият,
редовно и своевременно призован, не се явява. Представлява се от надлежно
упълномощен адв. Д. О. ***, който поддържа жалбата и моли съда да я уважи, с
претенция за разноски. В писмени бележки поддържа жалбата, заявява нищожност на
акта поради липса на представителна власт у неговия издател, както и –
незаконосъобразност. Позовава се на § 3 от ПРЗИДЗТСУ, като твърди, че според
доказателствата е налице индиция за процедура по
узаконяване на жилищната сграда, а в акта липсвали мотиви в тази насока.
Органът не бил установил и кой е точният момент на построяване на сградата и
кой закон е действал – дали ЗТСУ, или ЗПИНМ. Основната сграда била разположена
на границите на имота, като не била нито на регулационната линия, нито на
уличната регулация. Строежът бил допустим и по сега действащия ЗУТ, в която
връзка се позовава на § 16 от ЗУТ, на което основание органът следвало да
извърши преценка за допустимост. В акта липсвали и фактически основания за
неговото издаване. Неточно били установени и фактите по случая. Счита още, че
административният орган не е извършил цялостна преценка относно трайното
предназначение на територията, върху която е изградена сградата, за да обоснове
приложимия закон. Издадената скица на поземления имот не била съобразена с
фактическото ползване на имота във връзка с липсата на устройствен план за
територията и наличие на ОУП. Твърди, че актът е немотивиран и не може със
заключението на съдебно – техническата експертиза да се домотивира
той. Позовава се на § 2 ал. 1 от ПРЗИДЗТСУ, като счита, че към него момент
законът е позволявал независимо къде се намира сградата, същата да може да бъде
узаконена. Неоснователно в тази връзка административният орган твърдял, че
обстоятелството, че земята е земеделска принципно изключва издаването на
удостоверение за търпимост. Фактът дали сградата е узаконена или не бил
ирелевантен, доколкото ако сградата имала строителни книжа и документи, то
нямало да е необходимо удостоверение за търпимост. Счита, че цитираният § 2 ал.
1 от ПРЗИДЗТСУ е допускал да се строи и да не се премахват построени в
земеделска земя сгради. Моли съда за отмяна на административния отказ, с
претенция за разноски.
В с.з.
административният орган Главен архитект на Община Сливен, редовно и
своевременно призован, се явява лично и с гл. юрк М. С.,
които оспорват жалбата и молят съда да я отхвърли. Претендира се юрисконсултско възнаграждение и е възразено за прекомерност
на адвокатското възнаграждение. В писмени бележки заявява съображения за
законосъобразност на постановения отказ, с претенция за разноски.
Въз основа на
всички събрани в хода на съдебното дирене и относими
към спора доказателства, съдът прие за установено следното от фактическа страна:
С Нотариален акт за
собственост на недвижим имот, придобит по силата на давностно
владение, вписан под № 79, том VIII, дело № 1171/2018
г. С.В.К. и К. П. К. били признати за с. по силата на давностно
владение на следния недвижим имот: сграда с идентификатор № 67338.435.22.1,
представляваща друг вид сграда за обитаване на един етаж със застроена площ
73.0 кв.м., сграда с идентификатор № 67338.435.22.2, представляваща
селскостопанска сграда на един етаж със застроена площ 31.0 кв.м., сграда с
идентификатор 67338.435.22.3, представляваща селскостопанска сграда на един
етаж, със застроена площ 24.0 кв.м., всички построени в поземлен имот с
идентификатор 67338.435.22 по КК на гр. Сливен, целият с площ от 1 341
кв.м., находящ се в м. „Башчардак“, трайно
предназначение на територията: земеделска, начин на трайно ползване: “За
земеделски труд и отдих“ (съгласно § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ).
На 18.11.2019 г. С.В.К.
подала до Главния архитект на Община Сливен Заявление за издаване на
удостоверение за търпимост на сгради с идентификатори 67338.435.22.1,
67338.435.22.2 и 67338.435.22.3, построени през 1981 г. в ПИ № 67338.435.22 в
м. „Башчардак“, гр. Сливен.
Процесният имот е
бил закупен от С.В.К. и К. П. К. с неформален писмен договор от 18.07.1988 г. с
продавачи С. И. М. и Р. М. С писмо от ОбНС пор. №
418, изпратено в изпълнение на Окръжно № XII/3.04.1978
г. на Министерство на финансите относно регистрирането на незаконни строежи или
части от строежи на жилищни и вилни сгради и на сгради за сезонно ползване съгласно § 3 ал. 1 от ПЗР на ЗТСУ С. М. бил
уведомен за внасяне на еднократна такса от 100 лева за узаконяване на
построената сграда в м. „Голям Батмиш“ в 7 – дневен
срок от датата на уведомяването. По делото към същото е приложена и нечетлива
приходна квитанция.
Съгласно писмо от
Община Сливен, към 1978 г. няма действащ план за м. „Голям Батмиш“,
както и няма действащ подробен устройствен план, не е наличен и регистър на незаконни
строежи или части от строежи на жилищни и вилни сгради и на сгради за сезонно
ползване.
Съгласно извадка от
приобщен по доказателствата ОУП на територията, поземлен имот с идентификатор
по КК на гр. Сливен № 67338.435.22 – земеделски с НТП „За земеделски труд и
отдих“, находящ се в м. „Башчардак“, землище на гр.
Сливен попада в устройствена зона, определена като ССР – терени за земеделски
нужди с възможност за промяна на предназначението.
В хода на съдебното
дирене е изготвена и приета като неоспорена от страните съдебно – техническа
експертиза, която съдът кредитира като изготвена компетентно, безпристрастно и
непротиворечаща на останалия събран по делото доказателствен материал. Съгласно
експертното заключение, съобразно § 2 ал. 1 т. 2 от ЗТСУ (в сила от 01.01.1978
г.) не се премахват незаконни вилни и сгради за сезонно ползване, построени в
неурегулирани терени върху земя, която се обработва от собствениците, като ал.
3 от § 2 предвижда допустимите строежи да се узаконяват по установения ред; действащата
към този момент нормативна уредба на чл. 108 от ППЗТСУ допуска в местата,
предоставени за земеделско ползване при условията и реда на действащите
специални разпоредби, да може да се разрешава строеж на малки икономични
постройки за сезонно ползване със застроена площ до 20 кв.м. и височина 3 м. до
стрехата, въз основа на ЧЗР – не е установено наличие на ЧЗР за имота; от
документите се установявало, че към 1978 г. в имота на С. М. е имало незаконна
сграда, за която е платена такса за регистрирането ѝ по реда на отменения
§ 3 от ПР на ЗТСУ, като липсват данни дали тази сграда съвпада с някоя от
процесните сгради с идентификатори 67338.435.22.1, 67338.435.22.2 и
67338.435.22.3; липсват данни за незаконната сграда да е проведена процедура по
реда на § 2 ал. 3 от ПР на ЗТСУ (в сила от 01.01.1978 г.), съгласно която
незаконните строежи по ал. 1, които са допустими по действащите разпоредби и застроителни планове и могат да се използват самостоятелно,
се узаконяват по установения ред, без да се отнемат в полза на държавата по чл.
173. Според заключението на вещото лице, плащането на такса е регистрирането на
незаконния строеж, но липсват данни за проведена процедура по узаконяване на
незаконния строеж по реда на чл. 162 от ЗТСУ. Съгласно заключението, по
действащия ОУП на община Сливен ПИ с идентификатор 67338.435.22, в който са
разположени процесните сгради попада в устройствена зона със статут „Терени за
земеделски нужди с възможност за промяна на предназначението“, като липсват
данни за започната процедура по изменение на предназначението и изработване на
ПУП за имота. Предходен устройствен план за територията е ТУП на отдиха на
община Сливен от 1988 г., според който статута на територията е „земи за
земеделско ползване“ – неурбанизирана територия. Според експертното заключение,
допустимото строителство съгласно действащата към 1978 г. нормативна уредба
(чл. 108 от ППЗТСУ), допуска в местата, предоставени за земеделско ползване при
условията и реда на действащите специални разпоредби, да може да се разрешава
строеж на малки икономични постройки за сезонно ползване със застроена площ до
20 кв.м. и височина 3 м. до стрехата, въз основа на ЧЗР – не е установено
наличие на ЧЗР за имота, липсват данни и относно това коя от трите процесни
сгради е идентична с незаконната сграда, регистрирана през 1978 г., поради
които обстоятелства не може да се направи извод, че сградата/дите са търпим строеж. Вещото лице заключава, че имотът с
идентификатор 67338.435.22 попада в територия с действащ устройствен план, а именно
ОУП на община Сливен, като имотът попада в устройствена зона със статут „Терени
за земеделски нужди с възможност за промяна на предназначението“ и на основание
чл. 9 ал. 2 от ЗУТ промяната на предназначението на поземления имот с цел
застрояване се извършва въз основа на влязъл в сила подробен устройствен план. Според
заключението, издадената скица за имота съответства на предвижданията на
действащия общ устройствен план, а процесният имот се намира извън строителните
граници на кв. „Асеновец“, за който има одобрен регулационен план и приет през
1995 г. предварителен проект на застроителен и
регулационен план.
Горната фактическа
обстановка съдът прие за установена въз основа на всички събрани в хода на
съдебното дирене годни, относими и допустими доказателствени
средства. Съдът изгради своите изводи от фактическа страна на база всички
приложени по делото, в т.ч. и административната преписка писмени доказателства,
неоспорени от страните по предвидения в закона ред.
Въз основа на така
изградената фактическа обстановка, съдът формира следните изводи от правно
естество:
Оспорването е направено
в рамките на регламентирания от закона срок, от лице, което има правен интерес
от това производство и срещу административен акт, който подлежи на съдебен
контрол, поради което то е допустимо.
Разгледано по
същество, оспорването се явява неоснователно и като такова следва да бъде отхвърлено.
Съображенията на
съда в тази насока са следните:
След като е сезиран
с оспорване, при служебния и цялостен контрол върху законосъобразността на
обжалвания административен акт, съгласно нормата на чл. 168 ал. 1 от АПК, съдът
провери изначално неговата валидност. Това се налага както предвид изрично
наведения в жалбата довод за нищожност, така и поради принципа на служебното
начало в административния процес, въведен с нормата на чл. 9 от АПК.
Обжалваният
административен акт е издаден от компетентен административен орган, в кръга на
неговите правомощия, въз основа на
законосъобразни, предшестващи издаването му действия, в съответната писмена
форма и съдържа необходимите реквизити. Оспореният административен отказ е
постановен от главния архитект на Община Сливен, действащ при спазване на териториалните
предели на правомощията си и в рамките на предоставената му от закона (чл. 141
ал. 1 от ЗУТ, § 16 ал. 1 изр. второ от ПР на ЗУТ, § 127 ал. 1 изр. второ от ПЗР
на ЗУТ) материална компетентност. Съгласно § 127 ал. 1 от ПЗР на ЗУТ, строежи,
изградени до 31.03.2001 г., за които няма строителни книжа, но са били
допустими по разпоредбите, които са действали по времето, когато са извършени,
или по действащите разпоредби съгласно този закон, са търпими строежи и не
подлежат на премахване или забрана за ползване, те могат да бъдат предмет на прехвърлителна сделка след представяне на удостоверение от
органите, които са овластени да одобряват съответните инвестиционни проекти, че
строежите са търпими. Както цитираната норма, така и разпоредбата на § 16 ал. 1
изр. второ от ПР на ЗУТ предоставят материалната компетентност за издаване на
удостоверения за търпимост на органа, овластен да одобрява инвестиционни
проекти. Този административен орган, по арг. от чл.
141 ал. 1 от ЗУТ е главният архитект на общината, следователно същият разполага
както с персонална, така и с материална компетентност да издава, съответно – да
постановява откази за издаване на категорията административни актове -
удостоверения за търпимост на сгради. Противно на твърдяното в жалбата, това
налага извода, че процесният акт е валиден, като издаден в писмена форма и от
материално, териториално и персонално компетентен административен орган. При
издаването на процесния административен отказ не са допуснати и съществени
нарушения на административнопроизводствените правила.
Същият е резултат от предшестващи го, нормативноустановени
и законосъобразни действия и процедури. При съставяне на оспорения отказ
главният архитект е събрал и обсъдил всички относими
към искането за издаване на удостоверение за търпимост писмени доказателства и
данни. Така изложеното мотивира съда да приеме, че оспореният административен
акт е валиден и процесуално законосъобразен. При цялостен анализ на събраните
по делото доказателства и преценка на относимите материалноправни норми съдът намира, че обжалваният
административен отказ на Главния архитект на Община Сливен е и материално
законосъобразен по следните съображения:
Предмет на преценка
за законосъобразност по делото е отказ за издаване на удостоверение за
търпимост на сгради, постановен от Главния архитект на Община Сливен, обективиран
в писмо изх. № 9400-22554(1)/25.11.2019 г. Търпимостта като правен институт е
регламентирана в нормите на § 16 от ПР на ЗУТ и § 127 от ПЗР на ЗУТ, приложими
съобразно годината на извършване на съответните строежи. Съгласно § 16 ал. 1
изр. първо от ПР на ЗУТ, строежи, изградени до 7 април 1987 г., за които няма
строителни книжа, но са били допустими по действащите подробни
градоустройствени планове и по правилата и нормативите, действали по време на
извършването им или съгласно този закон, са търпими строежи и не подлежат на
премахване и забрана за ползване. В процесния случай от доказателствата се
установява, че сградите са изградени без строителни книжа, както и че вероятно една
от трите сгради е построена преди 1978 г., когато е заявена за регистрация с
декларация от 30.04.1978 г., а другите две – през 1981 г. (както е заявила сама
оспорващата К. в подаденото заявление). Нормата регламентира три кумулативни
хипотези, при наличието на които може да се приеме, че сградите са търпим
строеж, т.е. попадат под особената закрила на цитирания параграф. Първата от
тях изисква строежите да са незаконни, обстоятелство, което в настоящия случай
е доказано по безспорен начин – за сградите липсват одобрени строителни книжа,
както и липсват данни да е завършена за едната от тях започнатата процедура по
узаконяване през 1978 г.
Втората изискуема и
необходима предпоставка, за да се приеме, че строежите са търпими е същите да
са допустими по действащите подробни градоустройствени планове. Тази хипотеза в
процесния случай не е налице, доколкото за поземления имот, в който са
застроени същите не е наличен подробен устройствен план, както и не е действал
такъв преди приемането на ОУП през 2019 г. В тази връзка следва да се отбележи,
че видно от представената скица от СГКК, а и съгласно експертното заключение,
местността „Башчардак“ се намира в зона по § 4 от ПЗР
на ЗСПЗЗ в землището на гр. Сливен, като за тази зона има изработен преди 1989
г. териториално – устройствен план на отдиха на Община Сливен, съгласно който
статута на територията е „земи за земеделско ползване“ – неурбанизирана
територия. Следващата нормативно изискуема хипотеза е уредена кумулативно с
предходната – строежите са били допустими по действащите към момента и по сега
действащите нормативни разпоредби. В процесния случай сградите са изградени при
действието на Закона за териториално и селищно устройство (ЗТСУ) и Правилника
за неговото прилагане (ППЗТСУ). Следователно, за да се извърши преценка относно
допустимостта на строежа и неговото съответствие с действащите разпоредби,
следва да се анализира действащото и приложимо към 1978 г. и 1981 г.
законодателство. Съгласно относимата към периода
разпоредба на чл. 108 от ППЗТСУ (отм.) и с оглед местоположението на имота,
извън строителните граници на населените места строежи могат да се извършват
въз основа на частично застроително решение, като
съобразно ал. 2 частичните строителни решения по ал. 1 се одобряват от кмета на
общината. В процесния случай липсват данни, а и това е установено по безспорен
начин от проверката на вещото лице, че частично строително решение за сградите
не е издавано. Съобразно чл. 108 ал. 7 от ППЗТСУ (отм.), допустимо е в местата,
предоставени за земеделско ползване при условията и реда на действащите
специални разпоредби, да може да се разрешава строеж на малки икономични
постройки за сезонно ползване със застроена площ до 20 кв.м. и височина 3 м. В
случая и трите сгради са със застроена площ над 20 кв.м., от което следва, че
не може да се приеме, че същите са допустими като строежи по действащите
разпоредби.
Съобразно § 3 от ПР
на ЗТСУ (в сила от 01.01.1978 г.) лицата, построили сгради по предходния
параграф, са длъжни да подадат молба за регистрирането им до общината в
шестмесечен срок от влизане в сила на тези изменения и допълнения на закона в
сила, като при регистрацията на сградите по § 2 ал. 1 т. 2 и т. 3 се заплаща
такса от 100 до 1000 лв., съобразно с вида и стойността на сградата, независимо
от глобата за извършеното нарушение. В случая има данни по делото (въпреки, че
представената приходна квитанция е нечетлива), че такса от 100 лв. е заплатена
от бившия с. С. М. Липсват доказателства обаче, че е била проведена процедурата
по узаконяване, изискуема и регламентирана в § 2 ал. 3 от ПР на ЗТСУ, цитирана
по – горе, респ. чл. 108 ал. 1 от ППЗТСУ. Изложеното налага извода, че
заявената за регистрация през 1978 г. сграда не е била узаконена своевременно,
както и не е била допустима по действащите към този момент нормативни
изисквания и в съответствие с действащия застроителен
план. С приобщено по делото писмо пор. №
418 на ГНС – Сливен, отдел „Финанси“ е видно, че в изпълнение на Окръжно от
3.04.1978 г. на Министерство на финансите относно регистрирането на незаконни
строежи или части от строежи на жилищни и вилни сгради и на сгради за сезонно
ползване съгласно § 3 ал. 1 от ПЗР на ЗТСУ, за сградата в м. „Голям Батмиш“ Сливенско землище е определено (съгласно декларация
№ 2255/30.06.1978 г.) С. М. да внесе еднократна такса в размер на 100 лв. на
основание Тарифата за определяне на таксите (ДВ, бр. 31/1978 г.). Цитираният
подзаконов нормативен акт е Тарифа за определяне размера на таксата при
регистрацията на сградите по § 2 ал. 1 т. 2 и 3 от преходните разпоредби на
ЗТСУ. Съгласно § 2 ал. 1 т. 2 от ЗТСУ, не се премахват по реда, предвиден в закона,
незаконни строежи или части от строежи на жилищни и вилни сгради и на сгради за
сезонно ползване, построени до влизане в сила на тези изменения и допълнения на
закона в регулирани и неурегулирани поземлени имоти, когато сградите са
построени върху земя, която постоянно се обработва от собствениците (лозе,
овощни градини или други трайни насаждения). Според изискванията на § 2 ал. 3
от ЗТСУ, незаконните строежи по ал. 1,
които са допустими по действащите разпоредби и застроителни
планове и могат да се ползват самостоятелно, се узаконяват по установения ред,
без да се отнемат в полза на общините и държавата по чл. 173.
Предвид
доказателствата, сградите не могат да се квалифицират като „търпим” строеж
по смисъла на § 16 ал. 1 от ПР на ЗУТ. Цитираната разпоредба визира
необходимите предпоставки, при кумулативното наличие на които един строеж не се
премахва. Липсата на която и да е от тези предпоставки, води до неприложимост
на § 16 ал. 1 от ПЗР на ЗИДЗУТ, респ. строежът да не подлежи на премахване. За
да попада в тази изключителна хипотеза строежът трябва да е незаконен, като
същият следва да е изграден до 7 април 1987 г. и да е бил допустим по
действащите подробни устройствени планове и по правилата и нормативите,
действали по време на неговото извършване или съгласно ЗУТ. Следващата
разпоредба на § 16 - ал. 2 пък урежда
хипотеза на забрана за премахване на друга категория незаконни строежи – тези, започнати
в периода 8 април 1987 г. – 30.06.1998 г. и допустими по действащите подробни
градоустройствени планове и по правилата и нормативи, действали по време на
извършването им. В настоящия случай (както се отбеляза по – горе) от
ангажираните от оспорващата страна писмени доказателства се установява, че
процесната сграда, изградена до 7 април 1987 г. не е допустима по действащите
към момента на изграждането ѝ нормативни изисквания. Както сочи
експертизата, съобразно чл. 108 ал. 1 и ал. 7 от ППЗТСУ, извън строителните
граници на населените места строежи могат да се извършват въз основа на
частично строително решение, като в местата, предоставени за земеделско
ползване при условията и реда на действащите специални разпоредби, може да се
разрешава строеж на малки икономични постройки за сезонно ползване със
застроена площ до 20 кв.м. и височина 3 м. до стрехата. В случая сградата,
построена през цитирания период – до 1978 г. не може да се индивидуализира
измежду трите сгради в имота, които съставляват Друг вид сграда за обитаване с
площ от 73 кв.м., Селскостопанска сграда с площ от 31 кв.м. и Селскостопанска
сграда с площ 24 кв.м., всички на един етаж, но всички те са със застроена площ
над 20 кв.м. Едновременно с това обаче, в своето Заявление за издаване на
удостоверение за търпимост, настоящата оспорваща К. сочи, че сградите в имота
са построени през 1981 г., което от своя страна опровергава представените доказателства
за регистриране по реда на ЗТСУ на сграда, строена до 1978 г., налична в имота.
В случая доколкото е декларирана година на построяване – 1981 г., неприложима
се явява и разпоредбата на § 16 ал. 3 от ПЗР на ЗИДЗУТ, съгласно която, не
подлежат на премахване незаконни строежи, започнати след 30 юни 1998 г., но
неузаконени до влизане в сила на закона (2.01.2001 г.), ако са били допустими
по действащите подробни градоустройствени планове и по правилата и нормативите,
действали за посочения период или съгласно ЗУТ и ако бъдат декларирани от
собствениците им пред одобряващите органи в 6 – месечен срок от обнародването
на закона.
На следващо място,
правилно оспореният административен отказ е мотивиран с оглед разпоредбата на §
127 от ПЗР на ЗУТ. Съгласно тази норма, строежи, изградени до 31 март 2001 г.,
за които няма строителни книжа, но са били допустими по разпоредбите, които са
действали по времето, когато са извършени, или по действащите разпоредби съгласно
този закон, са търпими строежи и не подлежат на премахване или забрана за
ползване. И тази норма касае незаконни строежи, т.е. такива, реализирани без
изискуемите строителни книжа и без реализиран разрешителен режим. Съгласно
доказателствата по делото, процесният имот съставлява земеделски такъв с трайно
предназначение на територията „Земеделска“ и начин на трайно ползване „За
земеделски труд и отдих“, съгласно § 4 от ЗСПЗЗ, т.е. намира се извън
строителните граници на населеното място.
Както се отбеляза
по – горе, в периода от 1.06.1973 г. до 31.03.2001 г. и съответно – 09.07.1973
г. до 31.03.2001 г. правилата и нормативите за устройството и застрояването на
населените места и извънселищните територии са
регламентирани от ЗТСУ (отм.) и ППЗТСУ (отм.), като съгласно чл. 108 ал. 1 т. 1
от ППЗТСУ (отм.), извън строителните граници на населените места строежи могат
да се извършват въз основа на частично строително решение в земеделски земи по
реда на Наредба № 2 за застрояване на земеделските земи, когато обектите са
съвместими с основното предназначение на земите. Допустимото съобразно чл. 108
ал. 7 от ППЗТСУ (отм.) строителство е било за строежи на малки икономични
постройки за сезонно ползване със застроена площ до 20 кв.м. и височина 3 м. до
стрехата. В случая и трите сгради са с по –голяма от допустимата площ, което
налага извода, че към момента на изграждането им не са били съответни на
нормативните изисквания.
На следващо място
процесните сгради са недопустими и по действащите към настоящия момент норми на
ЗУТ. Съгласно чл. 59 от цитирания закон, извън границите на урбанизираните
територии застрояване се допуска при спазване на предвижданията на действащ общ
устройствен план за територията на общината и въз основа на действащ план за
застрояване на поземления имот. В настоящия случай според приложения по делото
действащ към настоящия момент ОУП, поземленият имот с идент.
№ 67338.435.22 (в който са застроени процесните сгради) попада в устройствена
зона със статут „Терени за земеделски нужди с възможност за промяна на
предназначението“. Към момента, според експертното заключение липсват данни за
започната процедура по промяна предназначението на имота и изработване на ПУП
за имота. Следователно към момента липсва застроителен
план за имота, а приложимия ОУП не предвижда застрояване, предвид статута на
територията като „Земи за земеделско ползване“.
Изложеното налага
извода, че процесните сгради не попадат в хипотезите на § 16 от ПЗР на ЗИДЗУТ и
§ 127 от ПР на ЗУТ и са недопустими по правилата и нормативите, действали от 1981
г. до настоящия момент, поради което и постановения от главния архитект отказ
за издаване на удостоверение за търпимост се явява законосъобразен. Съвкупната
преценка на горните обстоятелства налага извода за законосъобразност на постановения
и атакуван в настоящото съдебно производство индивидуален административен акт. Неоснователни
се явяват и не се споделят от настоящата съдебна инстанция твърденията на
жалбоподателя, че административният орган е постановил своя акт, без да изпълни
задължението си по чл. 39 от АПК за установяване на фактите и обстоятелствата
от значение за случая. Видно от мотивите в акта, същите са съобразени с
действащата нормативна уредба и съответни на доказателствата при извършената
проверка по заявлението. Възприетото от органа от фактическа страна (със
съответните му правни изводи) е доказано в хода на настоящото съдебно
производство с годни, относими и допустими
доказателствени средства – писмени доказателства и заключение на компетентно
вещо лице. В този смисъл законосъобразни са и изводите на административния
орган относно „търпимостта” на строежа, противно на твърдяното от оспорващата
страна.
Атакуваният
административен акт е мотивиран, изложените в него фактически обстоятелства са
установени и в хода на настоящото производство. Обжалваният административен акт
е издаден от компетентен орган и в предписаната форма, съдържа изискуемите
съгласно чл. 59 ал. 2 от АПК реквизити, мотивиран е, при постановяването му не
са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените
правила или противоречие с материалния закон и с целта на закона. Предвид това
оплакванията на оспорващата за незаконосъобразност са неоснователни.
С оглед изложеното,
съдът намира, че обжалваният отказ за издаване на удостоверение за търпимост,
обективиран в писмо изх. № 9400-22554(1) от 25.11.2019 г. на Главния архитект
на Община Сливен е материално и процесуално законосъобразен, а подадената срещу
него жалба – неоснователна.
Предвид отхвърлянето
на оспорването се явява неоснователно искането на оспорващата страна за
присъждане на направените по делото разноски. Основателно е и следва да бъде
уважено искането за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, претендирано от
административния орган. Възнаграждението за процесуално представителство,
защита и съдействие, осъществено от юрисконсулт в хода на съдебното
производство следва да се определи на основание чл. 78 ал. 8 от ГПК, във вр. с чл. 144 от АПК, във вр. с
чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ в размер на 100,00 (сто) лева.
Водим от горното,
съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ жалбата на С.В.К. ***
срещу Отказ на Главния архитект на Община Сливен да издаде удостоверение за
търпимост на сгради в поземлен имот с идентификатор № 67338.435.22 по КК на гр.
Сливен и землището на града, обективиран в писмо изх. №
9400-22554(1)/25.11.2019 г., като НЕОСНОВАТЕЛНА.
ОСЪЖДА С.В.К. *** да заплати на Община Сливен
разноски в размер на 100,00 (сто) лева.
Решението подлежи
на касационно обжалване пред Върховния Административен съд на РБългария в 14 - дневен срок от съобщаването му на
страните.
Административен
съдия: