№ 777
гр. Стара Загора, 06.08.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, I-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на девети юли през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Генчо Атанасов
при участието на секретаря Живка М. Димитрова
като разгледа докладваното от Генчо Атанасов Гражданско дело №
20255530100850 по описа за 2025 година
Предявени са искове с правно основание чл. чл. 26, ал.1, пр. 1 ЗЗД, във вр. с чл.22
ЗПК, във вр. с чл. 10, ал.1, чл. 11, т.6, т.9а, т.10, т.11 и т.12 ЗПК и чл. 19, ал.4 ЗПК и
евентуален иск с основание чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД .
Ищецът С. П. С. твърди в исковата си молба, че на 14.08.2023 г. между него и
„Кредирект“ ЕООД бил сключен договор за потребителски кредит № .... По силата на
договора за потребителски кредит „Кредирект” ЕООД поело задължението да предостави на
ищеца - потребител по смисъла на ЗПК, парична сума в размер на 2000 лв., а той се
задължил да върне заемната сума, както и възнаградителна лихва и други такси и разходи
както следва: сума на кредита - 2000,00 лв.; срок на кредита - 18 месеца; годишен лихвен
процент - 47,00 %; годишен процент на разходите - 58,21 %; дължима сума по кредита - 2
949,52 лв. Съгласно чл. 6, ал. 1 от процесния договор за кредит следвало да предостави
обезпечение по начина и реда и отговарящо на условията на чл. 33, ал. 1 от Общите условия
- поръчител или банкова гаранция. В случай че такова не бъдело предоставено, клаузата на
чл. 18, ал. 1 от процесния договор за кредит предвиждала, че следвало да заплати неустойка
в размер на 3900,98 лв. (почти двукратно надвишаваща главницата по договора за кредит).
Предвид това счита, че процесният договор за потребителски кредит е изцяло
недействителен по смисъла на Закона за потребителския кредит и Закона за защита на
потребителите, а ако съдът приеме, че същият не е изцяло недействителен, то той съдържал
нищожни клаузи. Поради това иска от съда да прогласи, на първо място, пълната
недействителност на договора за потребителски кредит или евентуално - да прогласи
нищожността на отделни клаузи, съдържащи се в него. На първо място, съгласно
разпоредбата на чл. 22 от ЗПК договорът за кредит бил недействителен, когато не са спазени
1
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9. В
настоящия случай процесният договор за потребителски кредит бил недействителен поради
наличието на няколко от хипотезите, регламентирани в чл. 22 ЗПК. В чл. 10, ал. 1 ЗПК били
регламентирани изискванията, на които задължително трябвало да отговарят договорите за
потребителски кредит, за да са действителни, като едно от тях било изискването за шрифт
/не по-малък от 12/. В случая счита, че процесният ДПК не отговаря на това изискване,
шрифтът бил по-малък от 12, което се отнасяло и за Общите условия към него. Общите
условия, освен че не отговаряли на изискването за шрифт, поради липсата на разстояние
между редовете и абзаците, били трудни за възприемане от потребителя, което било
нарушение на ЗПК и ЗЗП. Също в чл. 11, ал. 1, т. 6 ЗПК като задължителен реквизит на
договорите бил посочен срок на договора за кредит. Счита, че такъв нямало в процесния
договор. Същият съдържал единствено погасителен план на вноски, което не можело и не
следвало да се тълкува като срок на договора. Отделно от това, в чл. 11, ал. 1, т. 9а ЗПК като
задължителен реквизит от съдържанието на всички договори за потребителски кредит било
регламентирано изискване за посочване методиката за изчисляване на референтния лихвен
процент, каквато методика в процесния договор липсвала. Нарушена била и разпоредбата на
чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. В договора следвало да е посочена не само цифровата стойност на
годишния лихвен процент, но и изчерпателно да се посочат всички разходи, които ще
направи и които били отчетени при формирането на годишния процент на разходите, тъй
като той бил икономически слабата страна по процесния договор и следвало да бъде
запознат и максимално информиран за разходите, които следвало да направи във връзка с
кредита. Грубо била нарушена и императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК. В
договора, както и в погасителния план не можела да се извлече информацията за размера на
включените в месечната погасителна вноска суми, а именно колко лихва, колко главница и
колко такса се погасява с всяка вноска и дали се дължат други такси по кредита /каквато
била задължително вменената на ищеца неустойка по чл. 18, ал. 1 от процесния договор/.
Счита, че в процесния договор за кредит е нарушена и разпоредбата на чл. 11, т. 12 от ЗПК.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 12 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвял на
разбираем език и съдържал информация за правото на потребителя при погасяване на
главницата по срочен договор за кредит да получи при поискване и безвъзмездно във всеки
един момент от изпълнението на договора извлечение по сметка под формата на
погасителен план за извършените и предстоящи плащания; погасителният план посочвал
дължимите плащания и сроковете и условията за извършването на тези плащания; планът
съдържал разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата
лихвата, изчислена на базата на лихвения процент, и когато е приложимо, допълнителните
разходи; когато лихвеният процент не е фиксиран или когато допълнителните разходи могат
да бъдат променени съгласно договора за кредит в погасителния план се посочвало ясно, че
информацията, съдържаща се в плана, е валидна само до последваща промяна на лихвения
процент или на допълнителните разходи съгласно договора за кредит. При сключване на
процесния договор за кредит на ищеца не били представени Общите условия към него, той
не ги бил подписал на всяка страница, каквито са изискванията на Закон за потребителски
2
кредит, което на самостоятелно основание влечало недействителността на процесния
договор за кредит. Предвид всичко гореизложено и съгласно чл. 22 и чл. 23 от ЗПК, когато
не били спазени изискванията на чл. 10, ал. 1 от ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 7 - т. 12, т. 20 от ЗПК,
чл. 12, ал. 1, т. 7 - т. 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит бил недействителен.
Счита, че процесният договор за потребителски кредит е недействителен и поради
изискването за предоставяне на обезпечение, предвидено в чл. 6, ал. 1 от същия,
респективно поради обективираното в чл. 18, ал. 1 от договора, задължение за заплащане на
неустойка. В чл. 6, ал. 1 договор за потребителски кредит, кредиторът едностранно му
вменил задължение да предостави обезпечение за кредита, като чисто формално му
предоставил 2 опции - да предостави банкова гаранция или поръчител - физическо лице.,
отговарящо на множество неизпълними изисквания, посочени в Общите условия.
Следователно клаузата на чл. 6, ал. 1 от процесния договор за кредит предвиждала
задължение за него, което на практика било неосъществимо. Нищожна поради противоречие
с добрите нрави била клаузата на чл. 6, ал. 2 от процесния договор за кредит,
регламентираща, че в случай, че не предостави обезпечение, съгласно чл. 6, ал. 2 от
процесния договор, същият дължал заплащането на неустойка в размер на 3900,98 лв. -
надвишаваща почти двукратно размер на главницата по процесния договор за кредит.
Представляваща на пръв поглед неустойка за неизпълнение на поетото с договора
задължение за предоставяне на обезпечение, всъщност представлявало скрита добавка към
възнаградителната лихва. Счита, че уговорената в процесния договор „неустойка“ е
уговорена за едно практически неизпълнимо задължение за предоставяне на обезпечение,
като от начина на сключване на договора и начина, по който е уреден режимът на
издължаване на „неустойката“ било видно, че същественото за кредитодателя е не
изпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение, което „неустойката“
гарантира, а получаването на самата „неустойка“. Поради, което предвидената в чл. 6 ал. 2
от процесния договор неустойка, излизала извън присъщите й обезщетителна,
обезпечителна и санкционна функции и не представлявала неустойка по смисъла на чл. 92
от ЗЗД, а допълнително възнаграждение за кредитополучателя. Неустойката не била
включена и при формиране на ГПР, което било заобикаляне на материалния закон и по-
точно на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Нищожна като противоречаща на добрите
нрави била и клаузата, включена в процесния договор за кредит, фиксираща размера на
възнаградителната лихва на 47,00%. Допустимият размер на договорната лихва не можел да
надвишава трикратния размер на законната лихва, каквато била константната практика на
ВКС, а в случая и от приложения договор за кредит било видно, че „Кредирект” ЕООД
фиксирал годишната лихва в размер на 47,00%, тоест - над 4 пъти законната лихва за
периода. Процесният договор за кредит бил нищожен именно поради включените две
нищожни клаузи в него - за заплащането на неустойка и за договорна лихва в размер на
47,00%, както и поради невключване в обявения процент на ГПР размерът на неустойката.
Счита, че ако тези клаузи не били част от договорното правоотношение, то кредиторът не би
сключил договора за потребителски кредит с него. Моли съда да постанови решение, с което
да прогласи недействителността/нищожността на Договор за потребителски кредит №... от
3
14.08.2023 г., сключен между него и ответното дружество „Кредирект“ ЕООД с ЕИК
********* поради противоречие с разпоредбите на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД, а в условие на
евентуалност и ако приеме, че процесният договор за потребителски кредит е действителен,
моли да прогласи нищожността на отделни клаузи, съдържащи се в него, а именно -
клаузата, регламентираща лихвен процент в размер на 47,00% и чл. 6 от процесния договор
за кредит, възлагащ в негова тежест да заплати неустойка за непредставяне на обезпечение
по кредита. Моли да му бъдат присъдени направените в настоящото производство съдебно-
деловодни разноски.
В законоустановения срок по делото е постъпил писмен отговор на исковата молба от
ответника „КРЕДИРЕКТ“ ЕООД, който взема становище за неоснователност на исковете. На
първо място, на основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделна договорна клауза не
влечала недействителност на целия договор, доколкото същият можел да се прилага и без
нея. Неустоечната клауза не била част от съществените параметри на договора за заем,
напротив тя самата била договорена между страните, за да обезпечи изпълнението на
акцесорно задължение на заемателя. В случай че неустойката се приемела за нищожна, то
същата щяла да се счита изначално за неуредена между страните, респективно твърдението
за нищожност на целия договор поради това, че тя не е включена в ГПР, били
неоснователни. Действителността на клаузите на Договор за потребителски кредит № ...
произтичала от това, че били съобразени с всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл.
10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК, както и с тези на Закона за предоставяне на
финансови услуги от разстояние (ЗПФУР), по реда на който е сключен процесния договор.
Видно от приложения лог файл, още преди подписване на договора за заем
кредитополучателят бил наясно с всички условия по договора, като сам избрал параметрите
и условията му. Предвид това клаузите по процесния договор се явявали индивидуално
договорени с конкретния потребител. Така безспорно се установявало, че
кредитополучателят е бил запознат още преди сключването на договора с неговите условия
и при добросъвестно договаряне от страна на ответното дружество. Клаузата, с която била
определена приложимата лихва по кредита, била индивидуално уговорена и съставена на
ясен и разбираем език. С нея страните договорили фиксиран лихвен процент, което напълно
изключвало възможността потребителят да не е бил наясно с размера на задължението си за
плащане на възнаградителна лихва. Когато лихвата била определена като фиксирана за
целия период, не се посочвал референтен лихвен процент, тъй като същият бил относим при
уговорена променлива лихва. Противно на твърдението в исковата молба, с клаузата за
неустойка не се заобикаляла нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а по отношение на формирането
на годишния процент на разходите /ГПР/ били спазени всички закрепени в чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК изисквания. Както в договора за потребителски кредит, така и в издадения стандартен
европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити ясно било
посочено какъв е размерът на ГПР и по какъв начин се формирал същият, а именно от
посочените в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК компоненти. При нормативно определен
лимит на ГПР към датата на сключване на договора от 66.45% и ГПР, определен в
процесния договор в размер на 58.21%, било видно, че в случая годишният процент на
4
разходите не надхвърлял пет пъти размера на законната лихва за забава, поради което не
било налице нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Уговорената неустойка не била и не следвало
да бъде включвана в ГПР. Кредитодателят бил длъжен да посочи ГПР и компонентите му
към датата на сключване на договора. От своя страна, неустойката била проявление на
свободата на договаряне между страните, като в настоящия случай била уговорена като
плащане, в случай че кредитополучателят не осигури обезпечение на главното вземане на
кредитодателя след сключване на договора. ГПР бил сбор от разходите, които представляват
цената за предоставената на потребителя услуга. За да бъдело информирано решението на
кредитополучателя, то същият следвало да е наясно предварително за размера на тази цена.
Именно поради това законодателят установил императивното задължение за институциите,
предоставящи заеми и кредити по занаят да посочват сбора и компонентите на ГПР.
Съгласно чл. 19, т. 2 от Директива 2008/48/ЕО „За целите на изчисляването на годишния
процент на разходите се определят общите разходи по кредита за потребителя, с изключение
на сумите, дължими от потребителя за неспазване на някое от задълженията му според
договора за кредит“. Неустойката, от своя страна, обслужвала неизпълнението и нейната
функция било да обезщети страната по сключения договор. Тя представлявала право на
изправната страна и подлежала на договаряне между страните. Нещо повече, в настоящия
случай, освен че неустойката била дължима от потребителя за неспазване на конкретно
задължение по договора, тя била уговорена като фиксиран размер и двете страни били
напълно наясно с размера й още преди да настъпи фактът на неизпълнение на задължението,
което обезпечава. Разходите, които се включвали в ГПР били такива, с които кредиторът бил
наясно към датата на сключване на договора. В настоящия случай неустойката била
индивидуално договорена между страните, като клаузата била напълно ясна и разбираема -
такава би била дължима след сключване на договора и само в случай че заемополучателят
не предложел обезпечение на задължението си. Неустойката била уговорена като фиксирана
сума и изцяло в полза на потребителя била разсрочена на вноски, които можело да изплати
заедно със съответната част за главница и лихва на всеки падеж. Търговецът внесъл
достатъчно яснота по този въпрос, като в погасителния план към договора била посочена
възможната вноска за неустойка за целия период на погасяване. Обстоятелството, че тя се
дължала само при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, било
недвусмислено уговорено в чл. 18, ал. 2 и ал. 3 от договора. В цитираните клаузи било
направено и ясно разграничение между задълженията за главница, лихва и неустойка и
изрично било посочено, че неустойката не се включва в ГПР. В погасителния план ясно и
точно били посочени размерите на вноските с и без неустойка, каква част от тях
представлявала лихва и главница към всеки един падеж. Неверни били твърденията, че
неустойката представлявала „добавка към възнаградителната лихва“. Лихвата по кредита
била възнаграждение за кредитора, като цена на предоставения финансов ресурс. Същата
представлявала задължителен и основен компонент от договора за кредит по дефиниция и
страните я уговаряли още преди сключването на договора за кредит. Обстоятелството, че
страните се договорили, в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение, неустойката да бъде изплащана на части, а не еднократно, и че всяка част от
5
нея щяла се плаща на падежите по договора, не водело до превръщането й в лихва.
Възнаградителната лихва била възнаграждение/цена, която се дължи за ползването за
определено време на предоставени от страна на заемодателя/кредитодателя по договор
парична сума или други заместими вещи. В настоящия случай лихвата по кредита ила
фиксирано уговорена за целия срок на договора, като при това обстоятелство "Кредирект"
ЕООД, не си запазило правото да променя едностранно същата. Между страните било
уговорено, че договорената лихва ще се разпределя във всяка една от вноските по кредита, а
няма да се заплаща на кредитодателя еднократно в пълен размер. По този начин се целяло
поставяне на кредитополучателя в по-благоприятно положение, тъй като не бил ангажиран с
връщане на суми в пълен размер в кратки срокове. В Част II от европейският формуляр били
посочени размерът на заемната сума, размерът на фиксираната възнаградителна лихва и
размерът на общата сума, която следва да бъде изплатена на кредитодателя, като по този
начин кредитополучателят бил напълно информиран за условията, преди да сключи
съответния договор. Погасителният план, който е неразделна част от договора, включвал
пълна и точна информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, както и каква част от вноската представлява главница и каква лихва.
Твърденията, че уговореният фиксиран лихвен процент по договора бил в противоречие с
добрите нрави, тъй като надвишавал три пъти размера на законната лихва, били неправилни
и необосновани. На първо място, доводът, че конкретно съотношение между
възнаграждението по договора и трикратния размер на законната лихва противоречало на
закона и основополагащи правни принципи, без подобен лимит да е законодателно уреден, и
при ясно и недвусмислено определен лихвен процент за целия срок на договора, не можело
да намери основание нито в закона, нито в правната доктрина. Наличието на противоречие с
добрите нрави се преценявало за всеки отделен случай, като меродавна за преценката била
конкретната фактическа обстановка. На следващо място, възнаградителната лихва била част
от ГПР, в същото време в закона бил установен максималният размер на ГПР, който към
датата на сключване на договора бил 66.45%. От това следвало, че максималният възможен
размер на договорната лихва бил нормативно регулиран, макар и опосредено.
Неоснователни и необосновани били и аргументите за нарушение на изискванията за шрифт
и форма. Явно било от представения към самата искова молба договор за кредит, че текстът
не е написан с по-малък шрифт от 12. Невярно било твърдението, че в договора не е посочен
неговият срок. Същият бил ясно уреден в чл. 3, ал. 2, т. 11 от договора. Не били налице и
никакви нарушения във връзка с погасителния план към договора. Същият бил неразделна
част от него - съдържал се на последната страница. В него ясно, недвусмислено и детайлно
били посочени всички възможни вноски по кредита, разбити по пера. С лог файла се
опровергавали и твърденията, че кредитополучателят не е получил Общите условия. Видно
от позиция № 35 от Лог файла, на потребителя били изпратени Договора за кредит и
Общите условия. При така формулираните клаузи и от съдържанието на договора ставало
ясно, че още към момента на сключването му потребителят бил уведомен за всички
възможни суми, с които би могъл да се задължи към кредитодателя, при всички възможни
хипотези на развитие на отношенията им. Това било постигнато с индивидуално уговорени
6
параметри на договора, за които потребителят бил наясно предварително, като имал
възможността да се откаже от договора без каквито и да било последици при сключването
му, както и след това. Оспорената от ищеца неустойка била уговорена като санкция за
неизпълнение, в случай че кредитополучателят не изпълни поетия с подписването на
договора ангажимент да предостави на кредитора си поне едно от следните обезпечения -
банкова гаранция или поръчител, отговарящ на посочените в договора условия. Съгласно чл.
11, т. 18 ЗПК предоставянето на обезпечения при потребителското кредитиране било
съобразена със закона практика, която не водела задължително до неравновесие в правата и
задълженията на страните. Процесният договор за потребителски кредит бил сключен
изцяло по волята на ищеца, който попълнил искане за сключване на договор за кредит,
получил подробна информация за желания от него кредитен продукт под формата на
Стандартен европейски формуляр и имал пълното право да се съгласи или не с отделни
клаузи на договора, вкл. да предложи различни формулировки. Дори да не могъл да обмисли
достатъчно добре ангажимента, който поема по силата на клаузата от договора, задължаваща
го да предостави обезпечение по кредита, кредитополучателят разполагал с цели 14 дни, в
които да упражни правото си на отказ от договора по реда на чл. 29 ЗПК, информация за
което получил още със Стандартния европейски формуляр. Именно чрез възможността за
отказ от договора се гарантирали в най-пълна степен правата на потребителя, в случай че
последният реши, че е сключил договор при недостатъчно изгодни за него условия. Друга
възможност за кредитополучателя било удължаването на двудневния срок чрез
предоставянето на нарочна молба до кредитора и/или предоставянето на различно
заместващо обезпечение като издаването на запис на заповед например. Нямало как в
случая да се твърди противоречие на договорната неустойка с добрите нрави поради
изброените по-горе причини и възможността кредитополучателят да може да въздейства
върху обстоятелствата, водещи до начисляването й, респективно върху цялостното й
отпадане. Неустойката имала предварително определен начален и краен момент, също така
била с фиксирани параметри за срока на договора. В разглеждания случай противоречие с
добрите нрави не било налице, още повече, доколкото при изследването на този въпрос се
правела проверка за наличие и на допълнителни критерии, които също отсъствали, като
например този дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи
като поръчителство, залог или ипотека, както и дали неустойката е в прекомерно
съотношение с очакваните от неизпълнението вреди. При сключване на процесния договор
кредитополучателят не предоставил обезпечение, което да гарантира интереса на кредитора
от връщането на предоставения заем, въпреки изискването за това, а от своя страна,
кредиторът направил предварителна оценка на вредите от липсата на такова обезпечение в
хипотезата на несъбираемост на вземането, калкулирайки я в договорната неустойка, като е
дал възможност и допълнителен срок на клиента да предостави такова обезпечение и
съответно да не плаща неустойката. Сключването на осем договора за кредит от страна на
ищеца оборвало твърденията за недобросъвестност от страна на ответното дружество,
противоречие с добрите нрави на процесната уговорка и нарушение на равноправието
между страните, доколкото от фактическата обстановка на трайните отношения между тях
7
ставало ясно, че същите договаряли равнопоставено, като ищецът сам инициирал
сключването на всеки един от договорите при пълно знание за условията им. Моли
предявените искове да бъдат отхвърлени, като претендира разноски.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на
страните, намери за установено следното.
Не се спори по делото, че на 14.08.2023 г. страните са сключили договор за
потребителски кредит № .../14.08.2023 г. Видно от същия, ответникът се е задължил да
предостави на ищеца потребителски кредит под формата на паричен заем в общ размер на
2000,00 лв., която сума ищецът се е задължил да върне на 18 месечни вноски при фиксиран
лихвен процент по кредита – 47% и годишен процент на разходите – 58,21%, при
обезпечение – поръчител или банкова гаранция. Видно от чл. 6, ал.1 от договора, страните са
се споразумели, че договорът за кредит ще бъде обезпечен с поне едно от посочените
обезпечения: 1. Безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска
банка, за период от сключване на договора за кредит до изтичане на 6 месеца след падежа на
последната редовна вноска по погасяване на кредита и обезпечаваща задължение в размер
на два пъти общата сума за плащане по договора за кредит, включващата договорената
главница и лихва или 2. Поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят
кумулативно на следните условия: При един поръчител – осигурителният доход да е в
размер на не по-малко от 7 пъти размера на минималната работна заплата за страната, при
двама поръчители – размерът на осигурителния доход на всеки един от тях следва да е в
размер на непо-малко от 4 пъти минималната работна заплата за страната; Да не е/са
поръчители по други договори за кредит, сключен/и с кредитора; Да не е/са
кредитополучател/и по договори за кредит, сключени с кредитора, по които да е налице
неизпълнение; Да нямат кредити към банки или финансови институции с класификация
различна от „редовен“, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно
справочните данни на ЦКР към БНБ; Да предоставят служебна бележка от работодателя си
или друг съответен документ, удостоверяващ размера на получавания от тях доход.
Съгласно чл. 18, ал.1 от договора, кредитополучателят се съгласява, че ако не предостави
договореното в чл. 6 от договора обезпечение в двудневен срок от сключването му или
представеното обезпечение не отговаря на условията, посочени в договорa за кредит,
кредитополучателят дължи на кредитора неустойка в размер на 3900,98 лева. Съгласно чл. 3,
ал.3 от договора – погасителен план, вноските за неустойка се дължат заедно /на същите
дати/ с вноските за погасяване на кредита.
В случая спорното материално правоотношение попада в легалната дефиниция на
договора за потребителски кредит, дадена в чл.9, ал. 1 ЗПК, според която това е договор, въз
основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя
кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение
за плащане. С оглед на това по отношение на процесния договор намират приложение
разпоредбите на ЗПК.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т.
8
7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 от същия закон, договорът за потребителски кредит
е недействителен. Следователно нарушаването на всяко едно от тези императивни
изисквания води до настъпване на последицицата по чл. 22 ЗПК – недействителност на
договора за кредит.
От анализа на съдържанието на процесния договор става ясно, че не спазено
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Според тази разпоредба договорът трябва да съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин. Годишният процент на разходите следва да включва
всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и
възнаградителната лихва и се изчислява по специална формула. Спазването на това
изискване дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР, респ. цялата
дължима сума по договора. В договора кредиторът се е задоволил единствено с посочването
като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР. Липсва обаче ясно
разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои
компоненти точно са включени в него и как се формира посоченият размер 58,21%/.
Съобразно разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК годишният процент на разходите изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит. Следователно в посочената величина, представляваща обобщен
израз на всичко дължимо по кредита, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да
бъдат включени всички разходи, които заемодателят ще стори и които са пряко свързани с
кредитното правоотношение. В случая в договора за кредит липсва яснота досежно тези
обстоятелства – например не е посочено дали при определяне на ГПР е включена
неустойката при непредставяне на обезпечение, която представлява занчителна част от
месечните вноски по погасителния план. Следва да се отбележи, че ГПР е величина, чийто
алгоритъм е императивно заложен в ЗПК, и приемането на методика, регулираща
изчисляването на разходите по кредита по начин, различен от законовия, е недопустимо. В
случая тези съставни елементи са неизвестни и не става ясно какво се включва в общите
разходи за потребителя при формиране на ГПР. Следователно неясни остават както
компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формира годишното
оскъпяване на заема.
В случая очевидно при определяне на размера на ГПР не е включена неустойката по
чл.11 от договора, тъй като размерът на неустойката възлиза на 3900,98 лв. и е почти
двойна на главното задължение на кредитополучателя и почти четири пъти по-голяма от
задължението за възнаградителна лихва, дължимо на ответника. С това допълнително
плащане се покриват разходи, които са свързани с договора за потребителски кредит и които
са били предварително известни на заемодателя, доколкото сключването заплащането на
9
неустойка при непредставяне на поръчителство е предвидено в самия договор за
потребителски кредит. Ето защо размерът на това плащане е следвало да бъде включен в
ГПР по кредита съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. с чл. 19, ал. 1 ЗПК. Като се има предвид, че
неустойката надвишава значително по размер както главницата по кредита, така и
договорната лихва, то включването й при определяне размера на ГПР би довело до
превишаване на законовия мининимум. Така на практика се стига до заобикаляне на
императивното изискване на чл.19, ал.4 от ЗПК за максималния размер на ГПР по
потребителски кредити, който в случая ще надхвърли допустимия петкратен размер на
законната лихва.
С оглед гореизложеното съдът намира, че договорът за потребителски кредит между
страните се явява недействителен на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и не
поражда целените правни последици. Искът за обявяване за недействителен на този договор
се явява основателен и като такъв следва да бъде уважен.
Предвид уважаването на главния иск съдът не следва да се произнася по евентуалния
иск за частична нищожност на договора за потребителски кредит, тъй като не се е сбъднало
вътрешно-процесуалното условие за разглеждането му.
На основание чл.78, ал.1 от ГПК следва да бъде осъден ответникът да заплати на
ищеца направените по делото, представляващи държавна такса в размер на 117,98 лв.
По делото от страна на ищеца е представен договор за правна защита и съдействие от
11.12.2024 г., видно от който процесуалният представител на същия – адв. Н. И. И., АК
София се е съгласил да окаже правна защита и съдействие по реда на чл. 38, ал.1, т.2 от
Закона за адвокатурата. Видно от получена електронна справка от ТД на НАП – Пловдив от
07.07.2025 г., към момента на сключване на договора за правна помощ, ищецът е бил в
трудово правоотношение с „ЕП КОМЕРС“ ООД, с размер на основното трудово
възнаграждение – 1200 лева, което правоотношение е прекратено на 14.12.2024 г. Постъпила
е справка от отдел „Местни данъци и такси“ при Община Стара Загора, видно от която към
19.06.2025 г. ищецът няма декларирано недвижимо имущество на територията на Община
Стара Загора. По делото е постъпило и писмо изх. № УРИ 122800-23035/26.06.2025 г. от ОД
на МВР Стара Загора, видно от което към този момент ищецът няма регистрирани МПС.
При така установените обстоятелства, досежно имущественото състояние на ищеца, съдът
намира, че по отношение на същия действително е приложима хипотезата на чл. 38, ал.1, т.2
от Закона за адвокатурата - ищецът представлява материално затруднено лице. В тези
случаи съгласно чл. 38, ал.2 от Закона за адвокатурата, ако в съответното производство
насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът или адвокатът от Европейския съюз има
право на адвокатско възнаграждение. Съдът определя възнаграждението и осъжда другата
страна да го заплати. Въведеното с посочената разпоредба правило, че съдът присъжда
възнаграждение в определения от Висшия адвокатски съвет размер – този с Наредба № 1 от
9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, не може да бъде приложено предвид
даденото тълкуване в решението на СЕС по дело C-438/22. Посочените в наредбата размери
10
на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне
служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и
приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед
цената на предоставените услуги (която трябва да е справедлива и обоснована), като от
значение са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и
преди всичко - фактическата и правна сложност на делото. В случая са предявени два
установителни иска в условията на евентуалност, като предвид несбъдването на
отрицателното вътрешно-процесуално условие съдът е разгледал и се е произнесъл само по
главния такъв с цена 2949,52 лв., по евентуалния иск не е провеждано самостоятелно
доказване, адвокатът на ищеца не е присъствал в нито едно от двете проведени откри
съдебни заседания, фактическата и правна сложност на спора не е по-висока от типичната за
подобен вид дела, доколкото липсват усложнения с оглед премета и страните. При така
изяснените параметри на релевантните за цената на адвокатската услуга обстоятелства,
съдът намира, че възнаграждението на адвоката на ищеца следва да бъде определено, като
се изхожда от минималното такова по чл. 7, ал.2, т.2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за
възнаграждения за адвокатска работа, при а именно 594,95 лв. Така, на основание чл. 38,
ал.2 от Закона за адвокатурата, следва да бъде осъден ответникът „КРЕДИРЕКТ“ ЕООД гр.
София да заплати на адвокат Н. И. И. от АК - София адвокатско възнаграждение в размер на
594,95 лв.
Воден от горните мотиви, съдът
РЕШИ:
ОБЯВЯВА за недействителен, на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договор
за потребителски кредит № .../14.08.2023 г., сключен между С. П. С., ЕГН **********, с
постоянен адрес: гр. ..., ... и настоящ адрес: гр. Стара Загора, ... и „КРЕДИРЕКТ“ ЕООД с
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Цариградско шосе“
№115Е, ет.5, представлявано от Н. П.П..
ОСЪЖДА „КРЕДИРЕКТ“ ЕООД с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Цариградско шосе“ №115Е, ет.5, представлявано от Н. П.П., да
заплати на С. П. С., ЕГН: **********, с постоянен адрес: гр. ..., ... и настоящ адрес: гр.
Стара Загора, ... сумата 117,98 лева, представляваща разноски по делото.
ОСЪЖДА „КРЕДИРЕКТ“ ЕООД с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Цариградско шосе“ №115Е, ет.5, представлявано от Н. П.П., да
заплати на адв. Н. И. И., АК - София, със служебен адрес: гр. София, ... сумата 594,95 лева,
представляваща адвокатско възнаграждение, определено по реда на чл. 38, ал.2 от Закона за
адвокатурата.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му пред
11
Старозагорския окръжен съд.
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
12