№ 4096
гр. София, 11.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 79 СЪСТАВ, в публично заседание на
шести февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ЦВЕТОМИР М. МИНЧЕВ
при участието на секретаря ТИХОМИРА Й. ЦЕНОВА
като разгледа докладваното от ЦВЕТОМИР М. МИНЧЕВ Гражданско дело №
20241110126763 по описа за 2024 година
Предявени са кумулативно обективно съединени искове, както следва: с правно
основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за признаване за незаконно на уволнението, извършено със
заповед № 7003/15.03.2024 г. на управителя на *** и неговата отмяна; с правно основание
чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ за заплащане на сумата от 5 598,00 лв.,
представляваща обезщетение за оставане без работа вследствие на незаконното уволнение за
периода от 18.03.2024 г. до 18.09.2024 г., както и с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ за
заплащане на сумата от 177,00 лв., представляваща обезщетение за неизползван платен
годишен отпуск от 4 дни за 2024 г., ведно със законната лихва върху всяка от главниците от
датата на подаване на исковата молба – 13.05.2024 г. до окончателното им заплащане.
Ищецът Г. Д. И. твърди, че по силата на трудов договор № 6808 от 23.01.2024 г. е бил в
трудово правоотношение с ответника ***, в рамките на което е изпълнявал длъжността „***,
с работно място хипермаркет „*** – ***, при уговорено месечно трудово възнаграждение от
933,00 лв. с добавка от 0,6 % клас прослужено време за всяка година. Поддържа, че считано
от 24.01.2024 г. е започнал да изпълнява трудовите си задължения, но на 02.02.2024 г. се е
обострило негово старо сърдечно заболяване, поради което се е снабдил с болничен лист за
период от 14 дни, в рамките на който – на 13.02.2024 г. е претърпял ПТП, при което е
получил травматични увреждания включително и счупване на втори шиен прешлен,
наложило продължителното му отсъствие от работа за период до 18.03.2024 г. Сочи, че на
19.03.2024 г. е провел телефонен разговор с ръководителя на охранителите г-н Н., от който е
разбрал, че считано от 18.03.2024 г. трудовото му правоотношение е прекратено, като от
извършена справка в сайта на НАП е узнал основанието за прекратяване, а именно: чл. 325,
ал. 1, т. 1 КТ – по взаимно съгласие. Оспорва да е отправял искане за прекратяване на
трудовото си правоотношение по този ред, каквито данни са налице, тъй като наличното в
трудовото му досие такова от 14.03.2024 г. не е подписано от него. Не изключва
възможността да се касае за предварително изготвени документи без дата, предоставени му
от работодателя към момента на постъпване на работа, които е подписал без да му е
предоставена възможност да ги прочете. По изложените съображения счита, че извършеното
със заповед № 7003/15.03.2024 г. прекратяване на трудовото му правоотношение е
незаконосъобразно, поради което моли да се отмени. Претендира и обезщетение за оставане
1
без работа вследствие на незаконното уволнение в размер на 5 598,00 лв. за периода от
18.03.2024 г. до 18.09.2024 г., както и обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в
размер на 177,00 лв. от 4 дни за 2024 г.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът *** е подал отговор на исковата молба, с
който оспорва исковете. Не оспорва, че считано от 23.01.2024 г. ищецът е постъпил на работа
при него, но само няколко дни по-късно е започнал да ползва отпуск поради временна
неработоспособност, като след проведена комуникация с прекия си ръководител – г-н Н. е
станало ясно, че здравословното му състояние не позволява да изпълнява трудовите си
функции. Сочи, че на 14.03.2024 г. служителят е подал искане за прекратяване на трудовото
си правоотношение на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ считано от 18.03.2024 г., получено от
работодателя на 15.03.2024 г., който в същия ден е издал процесната заповед №
7003/15.03.2024 г. Уточнява, че на 18.03.2024 г. ищецът е посетен в дома си в с. Негован от
двама представители на работодателя – Н. Н. и В. К., за да му връчат заповедта, но той е
отказал да я подпише, поради което същата е оформена като връчена при отказ и това
обстоятелство е удостоверено с подписите на двама свидетели. Поради изложеното счита, че
са били налице всички предпоставки за прекратяване на трудовото правоотношение с ищеца
на посоченото в заповедта основание. Оспорва иска за заплащане на обезщетение за
оставане без работа, тъй като е преждевременно предявен. Оспорва и иска за обезщетение за
неизползван платен годишен отпуск. С тези съображения отправя искане за отхвърляне на
предявените искове. Претендира и разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа страна:
С определение от 19.08.2024 г. съдът е отделил за безспорни и ненуждаещи се от
доказване обстоятелствата относно наличието на съществувало между страните трудово
правоотношение по силата на трудов договор № 6808 от 23.01.2024 г., в рамките на което
ищецът е заемал длъжността „*** при ответника, което с процесната заповед №
7003/15.03.2024 г. е било прекратено на посоченото в нея основание – чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ.
Нещо повече, за установяването им свидетелстват и писмените доказателства по
делото – трудов договор № 6808/23.01.2024 г., заповед № 7003/15.03.2024 г., справка от НАП
за актуално състояние на трудовите договори на ищеца към 21.03.2024 г., 2 броя
уведомления по чл. 62, ал. 5 КТ съответно от 23.01.2024 г. и от 19.03.2024 г. и др.
Видно от съдържанието на трудовия договор същият е сключен със срок на изпитване
от 6 месеца в полза на работодателя, като страните са уговорили размер на основното
трудово възнаграждение на ищеца от 933,00 лв., както и допълнително възнаграждение за
придобит трудов стаж и професионален опит в размер на 0,6 % за всяка година трудов стаж
и професионален опит за заеманата длъжност. Изрично е предвидено, че работникът има
право на платен годишен отпуск от 20 работни дни.
Представена е епикриза, издадена от ***, от която се установява, че на 13.02.2024 г.
ищецът Г. И. е бил хоспитализиран поради претърпян инцидент като водач на лек автомобил
с диагноза: фрактура на С2 /денс аксис/ и му е поставена имобилизираща яка на шиен
сегмент, след което е изписан на 16.02.2024 г.
Видно от 3 броя болнични листи съответно № Е20233898701/02.02.2024 г., №
Е20233756154/16.02.2024 г. и № Е20240330253/26.03.2024 г. в периода от 02.02.2024 г. до
16.04.2024 г. ищецът е ползвал отпуск поради временна неработоспособност.
Представено е заявление на ищеца от 14.03.2024 г., адресирано до работодателя и
получено от него на 15.03.2024 г., с което работникът го уведомява, че след изтичане на
болничния му лист на 17.03.2024 г. няма да се яви на работа, доколкото здравословното му
състояние все още не позволява да изпълнява трудовите си задължения и му предстои
2
посещение при специалист невролог и явяване пред ЛКК, която ще му издаде нов болничен
лист.
С жалба от 25.03.2024 г. ищецът е сезирал ***, ТД „*** с искане да бъде извършена
проверка и оказване на съдействие относно получаване от него на находящата се при
работодателя молба от негово име, съдържаща искане за прекратяване на трудовото му
правоотношение, както и заповед за това, доколкото оспорва той да е получил такива.
По жалбата е образувана преписка с вх. № 24030883/28.03.2024 г., приключила със
становище с изх. № 24035473/24.04.2024 г. на ТД „*** в което се посочва, че при
извършената проверка при работодателя е установено съхранявано в трудовото досие на
ищеца негово искане от 14.03.2024 г. за прекратяване на трудовото му правоотношение с
ответника по взаимно съгласие, считано от 18.03.2024 г., въз основа на което е издадена
заповед № 7003/15.03.2024 г. за прекратяване на същото на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ.
Със своя молба от 23.04.2024 г. ответният работодател е отправил до ищеца искане за
предоставяне на трудовата си книжка в 7-дневен срок с цел оформяне на същата и вписване
на данните, свързани с прекратяване на трудовото му правоотношение, която видно от
представената разписка и извадка от системата от куриерската служба е връчена на своя
адресат на 25.04.2024 г., ведно със заповед за прекратяване на трудовото правоотношение.
По делото се установява съставянето на бланка на документ от 14.03.2024 г., адресиран
до управителя на ***, съдържащ искане на ищеца да бъде освободен от заеманата от него
длъжност „*** на основание чл. 325, ал. 1 КТ, считано от 18.03.2024 г., като в случай на
несъгласие молбата му да се счита за едномесечно предизвестие по чл. 326, ал. 1 КТ.
По делото не се спори, че искането е достигнало до своя адресат, който е издал
процесната заповед № 7003/15.03.2024 г., с която на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ е
прекратено трудовото правоотношение с Г. И., считано от 18.03.2024 г., като видно от
ръкописното отбелязване върху документа, заповедта му е връчена при отказ на 18.03.2024
г., който факт е удостоверен с подписите на двама свидетели Н. Н. и В. К..
Като писмени доказателства по делото са приети материалите от трудовото досие на
ищеца част от които са и фишове за работни заплати за периода м.01.2024 г. – м.03.2024 г.
От представената по делото справка от 12.11.2024 г. за осигурителния доход на ищеца
за периода от 01.01.2024 г. до 30.11.2024 г. се установява, че след прекратяване на трудовото
му правоотношение с ответника няма вписани данни за осигурителен доход при друг
работодател.
В този смисъл е и представената извадка от трудовата книжка на Г. И., в която също не
се съдържа отбелязване за заемане на последващо трудово правоотношение от негова
страна.
По делото са събрани гласни доказателства чрез разпит на свидетелите Н. М. Н., В. М.
К. и Н. Г.ев И..
Свидетелят Н. Н. разказва, че от 01.02.2023 г. заема длъжността „организатор охрана“
при ответника и в това си качество се познава с ищеца Г. И., на когото е бил пряк
ръководител. Сочи, че И. е назначен в края на месец януари 2024 г., като след 2-3 дежурства
е получил сърдечни кризи и в началото на месец февруари е излязъл в болничен, след което
в началото на месец март той е освободен от заеманата длъжност по взаимно съгласие.
Заявява още, че след като Г. получил сърдечни кризи, той многократно поискал да напусне
работа, като по този повод го е съветвал, че следва да дойде в дружеството, за да подаде
молба за напускане и да върне служебното си облекло, на което Г. отговарял, че като се
пооправи, ще отиде. Твърди, че при телефонен разговор с него е разбрал за претърпяна
автомобилна катастрофа, поради което е бил в невъзможност да се яви при работодателя си,
но отново е изявил желанието си да напусне. Според свидетеля през месец март в
дружеството е постъпила молба от Г., подадена по пощата, с която е поискал да напусне по
3
взаимно съгласие, което е станало повод да се свърже с него по телефона, за да се уговорят
как да му се връчи заповедта, тъй като знаел, че ищецът не е в добро здравословно
състояние. Заявява, че уговорката им била двамата да се видят на центъра на с. *** където Г.
живее, но на конкретния ден - 18.03.2024 г. (понеделник) той не се е явил, казвайки му по
телефона, че отказва да подпише заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение,
тъй като е променил мнението си, при което двамата с колегата му В. К., който го
придружавал, отразили в заповедта, че работникът отказва да я получи.
Свидетелят В. К. разказва, че заема длъжността „администратор“ при ответника, като в
това си качество изпълява функции, свързани с получаване на пощата на дружеството,
обработка на досиетата на работниците, комуникация с ТРЗ, счетоводство, обработка на
болнични листи и др. Сочи, че в средата на месец януари Г. И. е изявил желание да започне
работа в тяхната фирма, като след подготвяне на необходимите документи в края на
последната седмица на месеца той е постъпил на работа в обектите на дружеството. Сочи,
че на 15.03.2024 г. чрез „*** във фирмата е получено писмо от И. с искане за прекратяване на
трудовото му правоотношение по взаимно съгласие по чл. 325 КТ, което е отнесъл на
вниманието на прекия му ръководител и ТРЗ, след което е издадена и заповед за
освобождаването му. Свидетелят потвърждава, че находящото се на л. 33 от делото искане
съответства на документа, за който разказва и постъпил в дружеството от името на ищеца.
Разяснява, че практиката при работодателя била след изготвяне на заповедта за прекратяване
на трудовото правоотношение организаторът охрана да я връчи на служителя или да го
покани в офиса, за да върне служебното си облекло, както и да се подпише лично на място.
Заявява, че по обяснения на колегата му г-н Н. двамата с ищеца са имали уговорка да се
срещнат в центъра на с. *** където да му връчат заповедта лично. Сочи, че двамата са
отишли на уговореното място, но след разговор по телефона И. е отказал да получи
заповедта, след което двамата са удостоверили отказа му върху документа. Посочва, че
ищецът е бил наясно с повода на срещата помежду им, както и, че не е чул телефонния
разговор между Н. и И., тъй като по това време е бил извън служебния автомобил. С
категоричност свидетелят заявява, че лично е получил искането на ищеца за освобождаване
от работа по пощата, без да се е разписал изрично, че е получил пратката, представляваща
запечатан плик с клеймо, оставено при охраната на сградата.
Свидетелят Н. И., син на ищеца, разказва, че непосредствено след като баща му
претърпял инцидента, още докато бил в болница, от ответното дружество са го търсили, за
да го убедят да прекратят договора му по взаимно съгласие, но той не се е съгласил, тъй като
се нуждаел от средства за лечение и изследвания, както и за последващите възстановителни
процедури. Сочи, че от страна на ответника не е изпращано нищо по пощата или по куриер,
нито е осъществяван друг личен контакт, още повече, че за период от около месец и
половина – два той не е можел да се придвижва самостоятелно, тъй като се е нуждаел от
чужда помощ. Заявява, че баща му изпратил съобщение до работодателя, че последващият
му болничен ще се забави поради причина в ЛКК, както и данни за банковата си сметка за
представяне пред НОИ за превод на парите по болничния. Уточнява, че лично е изготвил
писмото на собствения си компютър, след което баща му го е подписал и на 14.03.2024 г.
свидетелят го е изпратил с писмо с обратна разписка по пощата, потвърждавайки, че
документът на л. 17 от делото съответства на изготвения от него такъв. Посочва, че в
изготвеното от него съобщение не е имало искане за прекратяване на трудовото
правоотношение по инициатива на баща му. Заявява, че той му е споделял, че при
подписване на трудовия договор са му връчени множество документи за подписване, някои
от които – с по-дребен шрифт, а други – по-обемни, като за някои от тях изрично му е казано
да не бъдат датирани. Посочва, че живее заедно с баща си в с. Негован на ул. „*** както и,
че на 18.03.2024 г. си бил вкъщи през целия ден, а баща му е бил в неговата стая, тъй като по
това време трудно се е придвижвал, без да е възприел някой да го търси по телефона
въпреки, че периодично е минавал, за да види как е. Уточнява, че по това време си е бил
4
вкъщи, тъй като е ползвал отпуск, за да се подготвя за изпити и полага грижи за баща си.
Допълва, че единствените документи, които е получавал баща му от ответника до
прекратяване на трудовото му правоотношение, са били тези, връчени му при сключване на
трудовия договор.
По делото е изслушано и прието заключение на вещото лице по съдебносчетоводната
експертиза, установило, че съгласно приложените по делото разплащателни ведомости за
начислени и изплатени трудови възнаграждения за периода м.01.2024 г. – м.03.2024 г.,
ищецът няма пълен отработен месец. Експертът изяснява, че за месец януари 2024 г. ищецът
има отработени 6 от общо 22 работни дни, като начисленото му брутно трудово
възнаграждение възлиза в размер на 254,45 лв., при което среднодневното възнаграждение е
в размер на 42,408 лв. Според вещото лице брутното трудово възнаграждение за пълен
работен месец е в размер на 933,00 лв., на колкото се равнява минималната работна заплата
за посочения месец, или 42,408 лв. При тези констатации експертизата приема, че размерът
на обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ, начислено за периода от 18.03.2024 г. до 18.09.2024 г.,
се равнява на 5 598,00 лв. Вещото лице изяснява още, че за периода на действие на трудовия
договор на ищеца се полагат 4 дни платен годишен отпуск, при което обезщетението по чл.
224, ал. 1 КТ възлиза на 169,63 лв. (4 х 42,408 лв.), каквото не е начислявано и изплащано на
ищеца във фиша за м. март 2024 г.
По делото е изслушано и прието без оспорване от страните заключение на вещото лице
по съдебно-графологическата експертиза, установило, че ръкописно изписаните цифри от
датите "18.03 4" и "14.03.24" в изследваното искане за освобождаване от заеманата длъжност
„*** от 14.03.2024 г. на л. 33 от делото не са изпълнени от Г. Д. И.. За да достигне до този
извод експертизата се мотивира, че констатираните различия в общите и частни признаци са
характерни, устойчиви и образуват идентификационна съвкупност, която е достатъчна, за да
се приеме, че изследваният ръкописен текст не е изпълнен от ищеца. До обратния извод
експертизата достига по отношение на авторството на подписа, положен в мястото за "С
уважение:" върху документа, приемайки, че същият е изпълнен от Г. Д. И.. По време на
изслушването си в открито съдебно заседание на 06.02.2025 г. експертът изяснява наличието
на констатирани различия по отношение на химикалната паста, с която са изписани датите,
обект на експертизата, спрямо останалия текст от искането за освобождаване от заеманата
длъжност „*** от 14.03.2024 г., включително и положения подпис от името на ищеца,
приемайки, че той е положен по-рано от останалия ръкописно изписан текст.
При така приетата за установена фактическа обстановка, съдът формира
следните правни изводи.
По иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ.
В съдебното производство за признаване на уволнението за незаконно и неговата
отмяна доказателствената тежест лежи върху работодателя, който като носител на
субективното преобразуващо право да прекрати чрез едностранно волеизявление трудовото
правоотношение с работника следва да установи, че законосъобразно го е упражнил, в
какъвто смисъл е и разпределената му с доклада по делото доказателствена тежест. От друга
страна, проверката на съда относно законосъобразността на уволнението съобразно
принципа на диспозитивното начало в гражданския процес следва да бъде осъществена в
рамките на наведените с исковата молба възражения и доводи за неговата незаконност, като
съдът не може да обоснове решението си на факти, които не са посочени от ищеца, и не
може да се произнася по правни и фактически основания, които не са въведени от него с
исковата молба. Щом в исковата си молба ищецът не оспорва определен релевантен факт,
следва да се приеме, че такъв довод за незаконосъобразност не е бил своевременно наведен
и съответно съдът не следва да се произнася по него /в този смисъл са решение №
216/06.10.2015 г. по гр. д. № 916/2015 г., ІІІ Г.О., ВКС и решение № 258/01.07.2015 г. по гр. д.
№ 909/2015 г., ІV Г. О., ВКС/.
5
В случая, предмет на проверка е законосъобразността на извършеното със заповед №
7003/15.03.2024 г. на управителя на *** прекратяване на трудовото правоотношение с ищеца
Г. И., на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ – по взаимно съгласие, в какъвто смисъл е и
изричното удостоверяване в самата заповед /л. 34 от делото/.
Съгласно посочената разпоредба едно от основанията за прекратяване на трудовия
договор, без която и да е от страните да дължи предизвестие, е по взаимно съгласие,
изразено писмено, като страната, към която е отправено предложението, е длъжна да вземе
отношение по него и да уведоми другата страна в 7-дневен срок от получаването му.
Следователно, фактическият състав на посоченото прекратително основание включва
наличието на следните предпоставки: отправено от една от страните писмено предложение
до другата страна за прекратяване на трудовото правоотношение помежду им по взаимно
съгласие; насрещно писмено волеизявление на другата страна за приемане на
предложението, изразено в 7-дневен срок от получаване на предложението; уведомяване на
отправилата го страна за приемането в този срок. Доказателствената тежест за
установяването на посочените обстоятелства лежи върху работодателя.
За осъществяване на прекратителното основание по чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ е
необходимо ясно, безусловно и свободно изявление на всяка от страните по трудовия
договор, за прекратяването му по взаимно съгласие. В момента на съвпадането на двете
волеизявления, което настъпва с получаване на отговора, договорът се прекратява, а
издаването на последващ акт за прекратяване на същия има само констативно действие.
Необходимо е волеизявленията на двете страни за прекратяването на трудовия договор да
съвпаднат, в това число и по отношение на датата, от която трудовият договор се счита
прекратен. С оглед на това в случай, че не се установи съвпадане на волята на страните
относно датата на прекратяването му, взаимно съгласие липсва. Ако работникът в писмената
си молба до работодателя не е посочил момента, от който иска това прекратяване да
настъпи, и датата, от която той иска прекратяването, не се установи с други доказателствени
средства, то работодателят не може сам да определя датата, и тогава не е налице съвпадане
на волята им изцяло /в този смисъл е решение № 60/07.05.2015 г. по гр. д. № 5467/2014 г. на
III г.о. на ВКС.
Както се посочи по-горе, за установяване на факта на отправено от Г. И. искане за
прекратяване на трудовото му правоотношение с него ответникът се позовава на
представената бланка на искане от 14.03.2024 г. /л. 33 от делото/, адресирано до управителя
на *** и обективиращо волята на работника да бъде освободен от заеманата от него
длъжност „***, считано от 18.03.2024 г., на основание чл. 325, ал. 1 КТ, за което не се спори,
че е достигнало до своя адресат, предвид издадената от работодателя последваща заповед №
7003/15.03.2024 г. В същото време от приетото по делото заключение по съдебно-
графологическата експертиза, което съдът кредитира като компетентно и обективно
изготвено след изследване на оспорения документ включително и в оригинал, както и на
достатъчен по обем безспорни сравнителни образци, се установи, че именно ищецът е негов
автор, доколкото същият е положил подписа си върху него, поради което принципно той би
бил обвързан от целените с него правни последици, без обаче да може да се направи извод,
че същите са насочени към прекратяване на трудовото правоотношение с ответника именно
по взаимно съгласие. В случая, видно е от съдържанието на документа, че в него се съдържа
общо позоваване на разпоредбата на чл. 325, ал. 1 КТ, без да е конкретизирано на кое
измежду предвидените в нея основания за прекратяване на трудовия договор се позовава
ищецът, поради което не може да се приеме, че става въпрос именно за това по т. 1 – по
взаимно съгласие. Посочената разпоредба предвижда, че трудовият договор се прекратява
без която и да е от страните да дължи предизвестие, като в т. 1-12 на същата алинея са
посочени различните възможни хипотези на прекратяване без предизвестие, като тази по т. 1
– по взаимно съгласие, е само една от тях. Действително, работникът не дължи цитиране на
6
конкретно правно основание в искането си за прекратяване на трудовия договор, но в случая
в текста на документа липсва посочване и на фактическо такова чрез изписване на текста
„по взаимно съгласие“, сочещо на желание за прекратяване на същия именно по този ред.
Ето защо, съдът прави извод, че процесното искане от 14.03.2024 г. изобщо не съдържа
отправено от работника предложение за прекратяване на трудовото му правоотношението с
*** именно на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ - по взаимно съгласие. Нещо повече, дори да
се приеме обратното, до какъвто извод съдът не достигна, от заключението по съдебно-
графологическата експертиза се установи, че ръкописно изписаните цифри "18.03 4" –
датата, от която да се счита за прекратено трудовото правоотношение и "14.03.24" – датата
на съставяне на искането за освобождаване от заеманата длъжност „*** не са били изписани
от Г. И., като наред с това има различия и по отношение на химикалната паста, с която са
изписани посочените дати спрямо останалия текст от искането, включително и положения от
него подпис, който според вещото лице е положен по-рано. В случая, тези фактически
констатации на експертизата, че заявлението за освобождаване от длъжност е било
предварително подписано от ищеца, като датата относно изготвяне на искането и датата, от
която се претендира прекратяване на трудовото правоотношение, са изписани впоследствие
от лице, различно от него, обосновават направата на категоричен извод, че действителната
воля на автора на документа е била опорочена. Това е така, доколкото към момента на
подписване на молбата в нея не са били посочени датата на съставянето й и датата, от която
трудовото правоотношение следва да се счита прекратено, като в този случай този документ
не би могъл да породи целените с него правни последици. От страна на ответника, чиято е
доказателствената тежест в тази насока, не са ангажирани доказателства, установяващи, че
волята на ищеца е била трудовото му правоотношение да се прекрати на посоченото в
искането основание считано от отразената в него дата, за да се приеме, че същият надлежно
е формирал и обективирал изявлението си до работодателя в този смисъл. В случая, този
извод на съда не се разколебава от събраните по делото гласни доказателства чрез разпит на
свидетелите Н. и Кубадинов, които съдът цени на основание чл. 172 ГПК, като се има
предвид евентуалната им заинтересованост, доколкото същите са служители на ответника,
от които се установява, че са имали уговорка с ищеца да се срещнат в с. Негован на
18.03.2024 г., за да му връчат заповедта за прекратяване на трудовото му правоотношение.
Това е така, тъй като показанията им изясняват обстоятелства, свързани с отказа на ищеца да
получи прекратителната заповед, но този въпрос е неотносим към изпълнението на
процедурата по валидно формиране на съгласие за прекратяване на трудовото
правоотношение на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, доколкото издаването на последващата
заповед има само констативно действие. Както се посочи по-горе, от значение е
волеизявленията на двете страни за прекратяване на трудовия договор да съвпаднат, в това
число и по отношение на датата, от която договорът се счита прекратен, като без значение е
издал ли е работодателят отделна заповед и ако да – връчена ли е тя на работника.
Действително в показанията си двамата свидетели посочват, че И. е бил наясно с
документите, които е следвало да му се връчат, но само въз основа на разказаното от тях не
може да се приеме, че същият надлежно е формирал и обективирал волята си до
работодателя за прекратяване на трудовия му договор по този ред, още повече, че направата
на такъв извод би бил в противоречие със съдържанието на искането от 14.03.2024 г., в което
предвид посоченото по-горе, не се съдържа изрично изявление на ищеца за прекратяване на
трудовия му договор именно по реда на чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ. Ето защо, при несъвпадане на
волята на страните относно основанието за прекратяване на трудовото правоотношение,
както и относно датата, считано от когато да стане, както е в настоящия случай, предвид
това, че ръкописният текст "18.03.2024" не е изписан от ищеца, следва да се приеме, че
липсва взаимно съгласие за прекратяване на трудовото правоотношение /в този смисъл е
Решение № 60/07.05.2015 г. по гр. д. № 5467/2014 г. на ВКС III ГО/.
Доколкото не се установи първата предпоставка от фактическия състав на
7
прекратителното основание по чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, а именно: отправено от една от
страните писмено предложение до другата страна за прекратяване на трудовото
правоотношение помежду им по взаимно съгласие, то съдът намира за безпредметно
обсъждането и на останалите такива.
Ето защо, процедурата за прекратяване по този ред не е надлежно изпълнена към
момента на прекратяване на трудовото правоотношение между страните, а това от своя
страна обуславя извод, че издадената заповед № 7003/15.03.2024 г. е незаконосъобразна и
подлежи на отмяна, поради което предявеният иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ е
основателен и следва да се уважи.
По иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ
Основателността на иска се обуславя от установяване от ищеца незаконността на
прекратяването на трудовото правоотношение и оставането му без работа в резултат от
уволнението за процесния период.
Обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ за вредите, които е претърпял работникът от
оставането му без работа поради незаконното уволнение, се дължи не безусловно, а само при
наличието на всички елементи от фактическия състав на цитираната разпоредба - незаконно
уволнение, оставане без работа и причинна връзка между тях. При незаконно уволнение,
съгласно разпоредбата на чл. 225, ал. 1 КТ, работникът или служителят има право на
обезщетение от работодателя в размер на брутното му трудово възнаграждение за времето,
през което е останал без работа поради това уволнение, но за не повече от шест месеца. В
резултат на незаконното уволнение ищецът е претърпял вреди, защото не е получавал
трудово възнаграждение след прекратяване на трудовото правоотношение с ответника, което
е в причинна връзка с него. Достатъчно доказателство за оставането без работа на незаконно
уволнен работник или служител е обстоятелството, че в трудовата книжка няма отбелязване
той да е започнал работа при друг работодател. В този смисъл са и мотивите към т. 2 от ТР
№ 6/2013 г. на ОСГК на ВКС, в които е посочено, че фактът на безработица може да бъде
доказан, като се установи липсата на вписване на последващо трудово правоотношение в
трудовата книжка на ищеца, липса на регистрирано трудово правоотношение в НАП през
исковия период, регистриране на ищеца в бюрото по труда като безработен, или чрез
установяването на други обстоятелства, от които може да се направи извод за оставането без
работа. В случая, от представените в заверен препис извлечение от трудовата му книжка и
справка за осигурителния доход на ищеца за периода от 01.01.2024 г. до 30.11.2024 г. /л. 82-
90 от делото/ се установява, че в периода след прекратяване на трудовото му
правоотношение с ответника считано от 18.03.2024 г., Г. И. не е започнал работа при друг
работодател, поради което съдът приема, че от негова страна е доказано оставането му без
работа вследствие на незаконното уволнение през релевантния период.
Според разпоредбата на чл. 225, ал. 1, вр. чл. 228 КТ размерът на обезщетението за
оставане без работа вследствие на незаконното уволнение се определя съобразно брутното
трудово възнаграждение на работника или служителя за последния пълен отработен месец.
Съгласно установената съдебна практика на ВКС, формирана с Решение №
432/03.12.2012 г. по гр. д. № 1129/2011 г., ІV Г. О., Решение № 490/28.06.2010 г. по гр. д. №
342/2009 г., ІV Г. О. и Решение № 665/11.01.2011 г. по гр. д. № 1688/2009 г., ІІІ ГО, горното
правило се прилага само когато работникът е работил за пълен работен месец - т. е. през
всички работни дни от съответния месец. В случая, по делото не се спори, а и се установява
от събраните писмени доказателства, че за периода на съществуване на трудовото му
правоотношение от 23.01.2024 г. до 18.03.2024 г. ищецът не е отработил нито един пълен
работен месец. Следователно, разпоредбата на чл. 228, ал. 1 КТ за определяне на размера на
обезщетението за оставане без работа не намира пряко приложение, като за подобни
хипотези се прилага изричната разпоредба на чл. 19, ал. 1 от Наредбата за структурата и
8
организацията на работната заплата (обн., ДВ, бр. 9/26.01.2007 г.), според която, когато
работникът или служителят не е отработил пълен работен месец брутното трудово
възнаграждение за целите на определяне на обезщетението за оставане без работа се
определя, като полученото среднодневно брутно трудово възнаграждение се умножи по
броя на работните дни за същия месец. В случая, тълкуването на посочената разпоредба
показва, че основата, от която се определя обезщетението за оставане без работа поради
незаконно уволнение по чл. 225, ал. 1 КТ, е полученото среднодневно трудово
възнаграждение. От своя страна чл. 228, ал. 1 КТ допуска две възможности при определяне
на тази основа, от която се извежда размерът на обезщетението - или последния месец,
предхождащ извършването на незаконното уволнение, или последния месец, в който е
полаган труд през всички работни дни. Или тълкуването на последната във връзка с чл. 19,
ал. 1 от горната Наредба изключва възможността обезщетението да се определи съобразно
последния месец преди издаване на уволнителната заповед, когато в същия месец няма
отработени дни, тъй като в този случай не може да се определи среднодневно трудово
възнаграждение (липсват дни положен труд, който да е заплатен). Следователно, чл. 19, ал. 1
от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата се прилага чрез
установяване на среднодневното възнаграждение през последния месец, през който
уволненият работник е полагал труд.
В случая, установява се по делото, че месецът, през който за последно ищецът е
полагал труд по трудовото си правоотношение с ответника е месец февруари 2024 г., за което
свидетелства представеният фиш за работна заплата и присъствена форма за същия месец /л.
72 от делото/. Именно това е и месецът, предхождащ месеца, в който е възникнало
уволнителното основание, поради което същият е релевантен за определяне на размера на
обезщетението по чл. 228 КТ, а не месец януари 2024 г., както е възприето от
съдебносчетоводната експертиза. Установява се, че през този месец ищецът е работил един
ден и му е било начислено брутно трудово възнаграждение в размер на 44,43 лв. видно от
фиша за него /л. 76 от делото/. Следователно, именно на толкова се равнява и
среднодневното му трудово възнаграждение за посочения месец, през който е имало общо 21
работни дни, или по правилата на чл. 19, ал. 1 от Наредбата за структурата и организацията
на работната заплата (при умножаване на среднодневното възнаграждение по броя работни
дни в месеца) се получава база, от която да се определи обезщетението за оставане без
работа в размер на 933,03 лева (44,43 лв. х 21 лв.), т. е. повече от уговорения от страните в
трудовия договор такъв от 933,00 лв., на колкото се равнява минималният размер на
работната заплата към този месец. Ето защо, именно последният следва да се съобрази като
основа за определяне на дължимото обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ, което за периода от
18.03.2024 г. до 18.09.2024 г. възлиза на 5 598,00 лв. (933,00 лв. х 6), колкото е и заявеният от
ищеца размер, поради което предявеният иск е основателен и следва да се уважи изцяло.
По иска с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ:
В тежест на ищеца е да докаже прекратяване на трудовото правоотношение, без
значение на основанието за прекратяване, както и размера на брутното си трудово
възнаграждение, получено за последен пълен отработен месец.
В тежест на ответника е да докаже или ползването на отпуска за процесния период,
или плащане на обезщетението за неползването му.
Съгласно чл. 224, ал. 1 КТ при прекратяване на трудовото правоотношение работникът
или служителят има право на парично обезщетение за неизползвания платен годишен
отпуск, правото на което не е погасено по давност.
Правото на обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ възниква при наличието на две
предпоставки: прекратяване на трудовото правоотношение и неползване от работника или
служителя на полагащия му се платен годишен отпуск за календарната година на
прекратяването или за предходни години. В случая, по делото се установи, че страните са се
9
намирали в трудово правоотношение, което считано от 18.03.2024 г. е било прекратено.
Съгласно чл. 8 от сключения между страните трудов договор от 23.01.2024 г. работникът има
право на основен платен годишен отпуск в размер на 20 работни дни. Не се твърди от
ответника и не се доказва по делото работникът да е ползвал полагащия му се платен
годишен отпуск или на същия да му е било изплатено обезщетение за неизползвания такъв
при прекратяване на трудовото правоотношение. Следователно, съдът намира за доказано
наличието и на двете предпоставки за възникване правото на обезщетение по чл. 224, ал. 1
КТ. Тук следва да се отбележи, че правото на платен годишен отпуск е периодично
субективно право, което се поражда за служителя за всяка една календарна година, за която
той е в трудово правоотношение. От значение за полагаемия се брой дни платен годишен
отпуск е прослуженото време, т. е. това, през което съществува трудово правоотношение, а
не реално отработеното такова, т. е. това, през което реално е престирана работна сила в
изпълнение на трудовия договор. Реалното отработване, т. е. фактическото полагане на труд
в изпълнение на трудовия договор, е от значение за определяне на месеца, който служи за
база за изчисляване на обезщетението по чл. 224 КТ, а не за пораждане на правото на платен
годишен отпуск – арг. чл. 177 КТ. В случая, неоснователно е възражението на ответника за
недължимост на претендираното обезщетението, доколкото работникът не е имал придобит
пълен месец трудов стаж, тъй като не е прослужил най-малко половината от работните дни в
месеца съгласно чл. 42, ал. 3 от Наредба за работното време, почивките и отпуските.
Съгласно посочената разпоредба работникът и служителят имат право на парично
обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, когато са придобили поне един пълен
месец трудов стаж. Последният месец при трудов стаж повече от един месец се счита за
пълен, ако работникът и служителят са прослужили най-малко половината от работните дни
на месеца. Следва да се посочи, че съгласно чл. 351 КТ за трудов стаж се признава времето,
през което работникът или служителят е работил по трудово правоотношение, доколкото
друго не е предвидено в КТ или в друг закон, а съгласно чл. 352, ал. 1, т. 2 за трудов стаж се
признава и времето по трудово правоотношение, през което работникът или служителят не е
работил, а е ползвал платени отпуски независимо от тяхното основание и начина на
заплащането им. В случая, не се спори и се установява по делото, че в периода от 02.02.2024
г. до прекратяване на трудовото му правоотношение считано от 18.03.2024 г. ищецът се е
намирал в отпуск поради временна неработоспособност по смисъла на чл. 162 КТ, като на
основание чл. 352, ал. 1, т. 2 КТ посоченият период от време се признава за трудов стаж. Ето
защо, съдът приема, че ищецът има придобит пълен месец трудов стаж при работодателя си,
поради което възражението на ответника в обратния смисъл е неоснователно.
На следващо място въз основа на заключението на вещото лице по
съдебносчетоводната експертиза по делото се установява, че Г. И. има право на 4 дни платен
годишен отпуск. Що се отнася обаче до неговия размер, съдът намира, че той следва да се
изчисли по реда на чл. 19 НСОРЗ, доколкото се установи, че работникът няма пълен реално
отработен месец при работодателя си. Както се посочи по-горе, размерът на полученото от
ищеца среднодневно брутно трудово възнаграждение възлиза на сумата от 44,43 лева, при
което обезщетението по чл. 224, ал. 1 КТ се равнява на 177,72 лв. (44,43 лв. х 4). Предвид
диспозитивното начало и доколкото претенцията по чл. 224, ал. 1 КТ е заявена в по-малък
размер от 177,00 лв., то този иск също е основателен и следва да се уважи изцяло.
Всяка една от посочените по-горе суми следва да бъде присъдена ведно със законната
лихва от датата на подаване на исковата молба – 13.05.2024 г. до окончателното им
заплащане.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 38, ал. 2 ЗАдв. в полза
на адв. Р. Ш. следва да се присъди сумата от 800,00 лв., представляваща адвокатско
възнаграждение за оказано безплатно процесуално представителство в полза на ищеца. На
10
основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати в полза на
Софийски районен съд сумата от общо 1 473,92 лв., от която: 353,92 лв. – дължима
държавна такса по предявените искове и депозити за ССчЕ и СГрЕ.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА НЕЗАКОННО И ОТМЕНЯ на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ
уволнението на Г. Д. И., ЕГН **********, с адрес: с. *** ул. „*** извършено със заповед №
7003/15.03.2024 г. на управителя на ***, на основание чл. 325, ал. 1, т. 2, т. 1 КТ – по взаимно
съгласие.
ОСЪЖДА ***, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: *** да заплати на Г. Д.
И., ЕГН **********, с адрес: с. *** ул. „*** на основание чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1
КТ, сумата от 5 598,00 лв., представляваща обезщетение за оставане без работа вследствие
на незаконното уволнение за периода от 18.03.2024 г. до 18.09.2024 г., както и на основание
чл. 224, ал. 1 КТ, сумата от 177,00 лв., представляваща обезщетение за неизползван платен
годишен отпуск от 4 дни за 2024 г., ведно със законната лихва върху всяка от сумите от
датата на подаване на исковата молба – 13.05.2024 г. до окончателното им заплащане.
ОСЪЖДА ***, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: *** да заплати в полза
на адв. Р. В. Ш. с ЛНЧ ********** и адрес на кантората: ***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК,
вр. чл. 38, ал. 2 ЗАдв., сумата от 800,00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за
оказано безплатно процесуално представителство на ищеца, както и в полза на Софийски
районен съд, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, сумата от 1 473,92 лв., представляваща
дължима държавна такса и депозити за ССчЕ и СГрЕ.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
11