Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 27.07.2022г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-А състав в
публично съдебно заседание на четиринадесети октомври през две хиляди двадесет и
първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА
ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА
ГЕОРГИЕВА
ЯНА ВЛАДИМИРОВА
при
секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Йовчева гр.
дело № 12210 по описа за 2020 година и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С решение от 28.07.2020г. по гр.д. №
31491/2019 г. на СРС, I
ГО, 166 състав Е. М.К. е осъдена да заплати на „О.Ф.Б.” ЕАД на основание чл. 79
вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 99 ЗЗД, сумата от 3 953.
56 лева - непогасена по давност изискуема главница по вноски с падеж 30.04.2014
г. - 05.09.2017 г. по Договор за кредит за текущо потребление от 05.10.2007 г.,
сключен с „Банка ДСК“ ЕАД, ведно със законна лихва от датата на подаване на
исковата молба - 12.04.2019 г. до окончателното изплащане на вземането, както и
сумата от 182. 29 лева - възнаградителна лихва за периода от 30.04.2016г. до 05.09.2017г.,
като е отхвърлен иска за главница за разликата над уважения размер до пълния
предявен размер от 4 020. 94 лева и иска за наказателна лихва за периода от
12.04.2016г. до 12.04.2019 г. в размер на 1 040. 02 лева.
Срещу решението в частта, с която е
отхвърлен предявения иск за заплащане на наказателна лихва за периода от
12.04.2016г. до 12.04.2019г., е подадена въззивна жалба от ищеца „О.Ф.Б.” ЕАД,
с оплаквания за неговата неправилност, поради нарушение на материалния закон.
Поддържа се, че неправилно и без да изложи мотиви, първоинстанционният съд е достигнал
до извод за неравноправност на клаузата на чл.19.1 от ОУ към договора за
кредит, касаеща заплащането на наказателна лихва. Навежда доводи, че няма
договорно или законово ограничение, наказателната лихва да се начислява и след
крайния падеж на договора. Жалбоподателят сочи, че наказателната надбавка е в
размер на законната лихва и в този смисъл не е прекомерна, поради което не е
налице хипотеза на чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП. Моли съда да отмени решението в
обжалваната от него част, като осъди ответника да заплати сумата от 1 040.
02 лева – наказателна лихва за периода от 12.04.2016г. до 12.04.2019г., с
присъждане на разноски.
Срещу решението,в частта за
уважаване на исковете, е подадена въззивна жалба от ответницата Е. М.К., с
оплаквания за неговата неправилност и незаконосъобразност. Въззивницата поддържа,
че през 2012г. цедентът на ищеца е инициирал заповедно производство за събиране
на вземанията по договора, в рамките на което се е позовал на настъпила
предсрочна изискуемост на 01.02.2012г. След подаване на възражение от страна на
ответницата, ищецът не е предявил иск по чл. 422 от ГПК. С оглед на това
поддържа, че давностният срок по отношение на вземанията е изтекъл на 01.02.2015г.
или най-късно на 01.02.2017г. Сочи, че СРС не е изложил мотиви относно изпратено
от ищеца до длъжника писмено уведомление от 18.12.2012г., с което отново е
заявена предсрочната изискуемост на целия непогасен остатък. Навежда доводи за
нищожност на процесния договор за цесия. Твърди, че уговорката на чл. 24 от
Общите условия към договора е нищожна като неравноправна на основание чл. 146,
ал. 1 от ЗЗП. Моли съда да отмени решението в обжалваната от нея част и да
отхвърли изцяло предявените искове с присъждане на разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК, въззиваемият-ищец
„О.Ф.Б.” ЕАД оспорва жалбата с депозиран писмен отговор, по подробно изложени
съображения.
Решението в частта за отхвърляне на
иска за главницата за разликата над сумата от 3 953. 56 лева до пълния предявен
размер от 4 020. 94 лева, е влязло в сила като необжалвано.
Съдът, като съобрази доводите във въззивните
жалби и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от
фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивните жалби пороци
на оспорения съдебен акт.
Жалбите са е подадени в срока по чл.
259, ал. 1 ГПК, поради което са допустими.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
оплаквания в жалбите.
Първоинстанционно решение е валидно и
допустимо в обжалваните части.
Производството е образувано по предявени
от „О.Ф.Б.” ЕАД искове с правно основание чл. 79 вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД
вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 92 от ЗЗД за осъждане на Е. М.К. да заплати
следните суми по договор за кредит за текущо потребление от 05.10.2007г.,
сключен с „Банка ДСК“ ЕАД, вземанията по който са прехвърлени на ищеца с договор
за покупко-продажба на вземания от 10.12.2012г. – сумата от 4 020. 94 лева -
непогасена по давност изискуема главница по вноски с падеж 30.04.2014 г. -
05.09.2017 г., ведно със законна лихва от датата на подаване на исковата молба
- 12.04.2019 г. до окончателното изплащане на вземането, сумата от 182. 29 лева
- възнаградителна лихва за периода от 30.04.2016г. до 05.09.2017г., както и
сумата от 1 040. 02 лева - наказателна лихва за периода от 12.04.2016 г.
до 12.04.2019 г.
С отговора на исковата молба ответницата
е навела доводи за нищожност на договора на цесия. Изложила е твърдения, че в
заповедното производство по ч.гр.д. № 1181/2012 г. на РС-Смолян, праводателят
на ищеца се е позовал на настъпила предсрочна изискуемост на задълженията по
договора на 01.02.2012 г., като давността по отношение на тях е изтекла
най-късно на 01.02.2017 г.
От приетия договор за кредит за текущо
потребление от 05.10.2007г., сключен между „Банка ДСК“ АД, в качеството на кредитодател
и Е. М.К. - кредитополучател, се установява, че кредитополучателят се е
задължил да предостави на кредитополучателя кредит в размер на 8 000 лв.
Уговорен е срок на кредита от 120 месеца, с падеж на последна погасителна
вноска – 05.09.2017 г. Кредитополучателят се е съгласил да заплаща годишна
лихва в общ размер към сключването на договора от 12,70 %. С чл. 19.1 от Общите
условия /ОУ/ към договора е предвидено, че при забава на плащането на месечна
вноска от деня, следващ падежната дата, определена в договора, частта от
вноската, представляваща главница, се олихвява с договорената лихва,
увеличената с наказателна надбавка от 10 процентни пункта. Съгласно чл. 19.2 от
ОУ, при допусната забава в плащанията на главница и/или на лихва над 90 дни,
целият остатък от кредита става предсрочно изискуем и се отнася в просрочие. В
чл. 24 от ОУ е предвидено, че кредиторът има право да прехвърли на трето лице
правата си по договора. По делото не се спори, а и от приетото от първоинстанционния съд заключение на съдебно-счетоводна
експертиза се установява, че кредитните средства са усвоени от ответницата. Вземанията
по договора за кредит за цедирани на ищеца с договор за покупко-продажба на
вземания от 10.12.2012 г.
За да постанови решението си,
първоинстанционният съд е намерил за неоснователни доводите за нищожност на договора
за покупко-продажба на вземания от 10.12.2012г. В тази насока е изложил, че
възможността за цедиране на вземането е предвидена в чл. 24 от ОУ към договора,
която не е неравноправна, тъй като не е уговорена във вреда на потребителя и не
води до значително неравновесие между неговите права и задължения и тези на
търговеца, като потребителят би могъл да направи спрямо новия кредитор всички
възражения, които е имал към първоначалния. Приел е, че по делото не се
установява изявление на кредитора за обявяване на предсрочната изискуемост на
кредита, което да е достигнало до длъжника, като представената покана за
доброволно изпълнение няма характера на такова, доколкото не съдържа достатъчно
данни за кредита - неговата изискуемост, размерът на вземанията или намерението
на банката за обявяване на предсрочната му изискуемост. Счел е, че клаузата на
чл. 19 от ОУ към договора, с която е уговорено заплащането на наказателна лихва
е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП – възлагаща на
длъжника при негово неизпълнение да заплати на необосновано високо обезщетение
или неустойка.
Първоинстанционното решение е правилно,
като съдът препраща към мотивите на СРС по реда на чл. 272 ГПК, които изцяло
споделя. С оглед доводите в жалбата, следва да се отбележи следното:
По въззивната жалба на ответницата Е. М.К.
съдът намира следното:
На първо място, съдът намира за
неоснователни доводите на ответницата за нищожност на процесния договор за
покупко-продажба на вземания от 10.12.2012г. Съгласно чл. 16, ал. 1 от ЗПК /в
сила от 01.10.2006 г., отм. ДВ. бр.18 от 5 март 2010г./, кредиторът може да
прехвърли вземанията си срещу потребителя на друго лице само при условие, че
договорът за потребителски кредит предвижда такава възможност. С клаузата на
чл. 24 от ОУ към договора за кредит от 05.10.2007г. е уговорено именно това. Не
могат да бъдат споделени доводи на ответницата за нейната нищожност поради
неравноправност. По делото не са наведени конкретния съображения, нито се установява
тази уговорка по някакъв начин да уврежда интересите на потребителя, респ. да
го поставя в неблагоприятно положение спрямо кредитора му. Ответницата би могла
да направи спрямо новия кредитор по договора всички възражения, които има към
първоначалния, включително възражение за прихващане, като тази нейна възможност
е изрично гарантирана от разпоредбата на чл. 16, ал. 2 от ЗПК /отм./.
Неоснователни се явяват доводите и
относно погасяването на вземанията по давност и момента на обявяване на предсрочната
изискуемост по договора. Съгласно т. 18 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014
г., постановено по тълк. д. № 4/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС, обявяването
на предсрочната изискуемост по смисъла на чл. 60, ал. 2 ЗКИ предполага
изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от
кредита за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил падеж,
които към момента на изявлението не са били изискуеми. Предсрочната изискуемост
има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на
кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи
настъпването й. Съгласно константната практика на ВКС, обективирана в Решение №
200 от 18.01.2019 г. по т. д. № 665/2018 г., Т. К., І Т. О. на ВКС и др., изключено
е страните предварително да уговорят, че при неплащане или настъпването на
други обективни обстоятелства целият заем става предсрочно изискуем, без да е
необходимо волеизявление на кредитора за обявяване на предсрочната изискуемост.
Такава уговорка за „автоматично“ настъпване на предсрочната изискуемост на
вземането по договор за заем не поражда действие, тъй като противоречи на
характера на предсрочната изискуемост на преобразуващо право на кредитора,
което се упражнява с негово едностранно волеизявление и чието действие настъпва
с достигането му до длъжника при наличие на обективните предпоставки за
изгубване преимуществото на срока, уговорените в договора или предвидените в
закона. С оглед на изложеното, уговорката на чл. 19.2 от ОУ в този смисъл не
може да произведе този правен ефект.
В конкретния случай, няма данни изявление
на банката за обявяване на предсрочната изискуемост да е достигнало до
ответницата преди предявяване на настоящия иск. Действително, по делото се
установява издаване в полза на цедента на ищеца – „Банка ДСК“ АД на заповед за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК от
19.09.2012г. по ч.гр.д. № 1181/2012 г. на РС-Смолян, в която е посочено, че е
настъпила предсрочна изискуемост на кредита, считано от 01.02.2012г. При
издаване на заповедта за изпълнение обаче не се преценява наличието на
предпоставките за обявяване на предсрочната изискуемост, а единствено дали
заявеното вземане е спорно. От друга страна, заповедта няма характер на уведомление
до длъжника за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита, тъй като тя не
изхожда от кредитора и в нея не се съдържа негово волеизявление в този смисъл.
В същото време, тази заповед е връчена във всеки случай най-ранно през 2017г.,
видно от молбата за образуване на изпълнително дело на ищеца от 23.01.2017 г.
за привеждането ѝ в изпълнение, както и от разпореждането от 29.05.2017
г. за обезсилване на заповедта за изпълнение и издадения въз основа на нея
изпълнителен лист по ч.гр.д. № 1181/2012 г. на РС-Смолян, поради непредявен в
срока по чл. 415, ал. 4 от ГПК иск след възражение на длъжника по чл. 414, ал.
1 от ГПК. В този смисъл, дори да се приеме, че с връчването на заповедта може
да бъде обявена предсрочната изискуемост на задълженията по договора, то това е
станало в даден момент през 2017 г., поради което към момента на подаване на
исковата молба – 12.04.2019г., не е бил изтекъл нито краткият тригодишен
давностен срок по чл. 111 от ЗЗД, нито общата петгодишна давност по чл. 110 от ЗЗД.
Не може да се приеме, че предсрочната
изискуемост по кредита е обявена и с представеното по делото писмо от
18.12.2012г. От една страна, макар и адресирано до ответницата, няма данни
същото да е достигнало до нея. От друга страна, то има характера на уведомление
по чл. 99, ал. 3 от ГПК за прехвърляне на вземанията към ответницата. В писмото
не съдържа достатъчно информация за размера и падежа на вземанията по договора,
нито е обективирано изрично изявление за обявяване на тяхната предсрочната
изискуемост. Следва да се посочи, че изложеното в това уведомление, респ.
издадената заповед за изпълнение в полза на цедента по договора за цесия, не
могат да се разглеждат като извънсъдебно признание на неблагоприятен за ищеца
факт, при липса на каквито и да е данни, че до длъжника е достигнало изявление
на кредитора за обявяване на предсрочната изискуемост.
Що се касае до приложимия по отношение
на вземанията за главница и възнаградителна лихва давностен срок, съгласно Решение
№ 28 от 05.04.2012 г. по гр. д. № 523/2011 г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС, Решение
№ 261 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 795/2010 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС и др., при
договора за заем е налице неделимо плащане и договореното връщане на заема на
погасителни вноски не превръща договора в такъв за периодични платежи, а
представлява частични плащания по договора. Ето защо е приложим общият
петгодишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД.
Други оплаквания срещу решението в
частта досежно уважените искове, включително и досежно размера, не са
релевирани.
Предвид изложеното, въззивната жалба на
ответницата се явява неоснователна.
По въззивната жалба на ищеца „О.Ф.Б.”
ЕАД, съдът намира следното:
С чл. 19.1 от ОУ към договора е
уговорено, че при забава на плащането на месечна вноска от деня, следващ падежната
дата, определена в договора, частта от вноската, представляваща главница, се олихвява
с договорената лихва, увеличената с наказателна надбавка от 10 процентни
пункта. Съдът намира, че по същество се претендира неустойка за забава в
размер, равен на сбора от уговорената договорна лихва, която към момента на
сключване на договора е била в размер на 12,70 % /чл. 7 от договора за кредит/
плюс десет процента или 22,70 %. Не може да се приеме тезата на ищеца, че с
тази уговорка по същество е предвидено заплащане на обезщетение за забава в
размер на законната лихва. Това не следва от граматическото тълкуване на
разпоредбата. Още повече, по отношение на определена част от главницата би
могло да се начислява възнаградителна лихва до падежа ѝ, като след този
момент всяка предвидена лихва, независимо как е наименувана, би имала мораторен
характер. Предвид изложеното, с клаузата е уговорената мораторна неустойка в
размер на 22,70 %, което значително надвишава размера на законната лихва към
момента на сключване на договора от малко над 14 % /при ОЛП за м. октомври 2007
г. от 4.24% по данни на БНБ/. Поради изложеното, е налице противоречие с
разпоредбата на чл. 19, ал. 2 от ЗПК /отм./, съгласно която, когато
потребителят забави дължимите от него плащания по кредита, обезщетението за
забава не може да надвишава законната лихва. Предвид изложеното, разглежданата
клауза се явява нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. първо от ЗЗД поради
противоречие със закона.
С оглед изложеното, жалбата на ищеца
също е неоснователна.
Поради съвпадането на изводите на въззивния съд с тези
на първоинстанционния съд, въззивните жалби следва да бъдат оставени без
уважение като неоснователни, а обжалваното с тях решение на СРС-потвърдено в
обжалваните части, като правилно и законосъобразно.
С оглед изхода на спора, не следва да
бъдат присъдени разноски.
Така
мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение от 28.07.2020 г. по гр.д. № 31491/2019 г. на СРС, I ГО, 166 състав в обжалваните части
за уважаване на исковете, както и в частта за отхвърляне на иска за заплащане на наказателна лихва за периода от
12.04.2016г. до 12.04.2019г. в размер на сумата 1 040. 02 лева.
Решението в частта за отхвърляне на
иска за главница за разликата над сумата 3 953. 56 лева до пълния предявен размер
от 4 020. 94 лева, е влязло в сила като необжалвано.
Решението е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.