Р Е
Ш Е Н И Е № 1760
гр. Пловдив, 14.05.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД ПЛОВДИВ, Гражданско
отделение, III граждански състав, в публично заседание на осемнадесети април
две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВЕСЕЛА ПЕТРОВА
при секретаря Каменка Кяйчева, като разгледа
докладваното от съдията гр.д. № 18575 по
описа за 2017 г. на Районен съд Пловдив, за да се произнесе взе предвид
следното:
Предявен
е осъдителен иск с правна квалификация чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД от А.П.Р. срещу
„Профи Кредит България” ЕАД – гр. София.
В исковата молба се твърди, че на 21.10.2015 г. между страните бил сключен
договор за потребителски кредит № *********, по силата на който ответникът
предоставил заем на ищеца в размер на 500 лева срещу задължението на последния
да го върне в срок от 9 месеца, с размер на вноската от 117,25 лева, платима на
10- то число, при ГПР от 49,87 % , който формирал надбавка от 89,59 лева или
общо дължимата сума по кредита възлизала в размер на 1055,25 лева. Към договора било сключено споразумение за
предоставяне на допълнителен пакет от услуги срещу сумата от 465,66
лева. Сочи се, че сумите по кредита били изцяло платени. Ищецът счита, че
договорът бил недействителен на основание чл. 22 от Закона за потребителския кредит
(ЗПК), като неотговарящ на изискванията на чл. 11, ал.1, т. 12 от ЗПК. На
следващо място счита, че сумата от 89,59 лева била получена без основание
поради нищожност на клаузите за възнаградителна лихва по раздел VI от Договора
за потребителски кредит, поради противоречие с добрите нрави. Ищецът счита, че уговорката за заплащане на
възнаграждение за пакет от допълнителни услуги била нищожна, като противоречаща
на императивни правни норми - разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 и чл. 10а, ал. 4
от ЗПК. Твърди се още, че било налице заобикаляне на
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като с уговорката да се заплаща пакет от
допълнителни услуги се нарушавало изискването - ГПР да не бъде по-висок от пет
пъти размера на законната лихва. Реално нямало допълнително предоставени услуги, а
чрез нарушаване на добрите нрави и чрез заобикаляне на императивната норма на
чл. 19, ал. 4 от ЗПК се прикривали
разходи, които по своето същество са включени в ГПР.
С оглед изложеното моли съда да осъди ответника
да му заплати сумата 203,40 лева (след изменение на исковата претенция, прието
в откритото съдебно заседание на 18.04.2018 г.), представляваща сума, с която
ответникът се обогатил неоснователно за сметка на ищеца, получена при начална
липса на основание, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата
молба – 22.11.2017 г. до окончателното изплащане на вземането. Претендират се
разноски. Прави се възражение за прекомерност на претендираното от ответното
дружество юрисконсултско възнаграждение.
В срока по чл. 131 ГПК, ответникът „Профи
Кредит България“ ЕООД, е депозирал писмен отговор, с който оспорва предявения
иск. От сключения между страните договор се установявало, че общите условия били
собственоръчно подписани на всяка страница от страна на ищеца. Ето защо, те били
валидно приети от него и представлявали неразделна част от договора. В общите
условия, в чл.7.3.1 се съдържала изчерпателна информация по чл. 11, ал. 1, т.
12 от ЗПК, поради което неоснователни се явявали твърденията на ищеца за
нищожност на договора. Заявява, че разпоредбите на чл. 11, ал. 1 и ал. 2 и чл.
22 от ЗПК регламентирали по позитивен и негативен начин минимално необходимото
съдържание на договора за потребителски кредит, като за да е действителен
договорът, същият следвало да съдържа поне информацията по чл. 11, ал. 1, т. 7
– 12 и т. 20 от ЗПК. Процесният договор съдържал тази информация. Неоснователно
било възражението, че клаузата за възнаградителна лихва в размер на 41,17%,
посочена в раздел VІ „Параметри“, била нищожна поради противоречие с добрите
нрави. Била налице промяна в обществените условия, а също и промяна в
законодателството по отношение на договорите за потребителски кредит. С
изменението на ЗПК, в сила от 23.07.2014 г., бил приет максимален размер на
ГПР, изразяващ общите разходи по кредита /лихви, други преки и косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид/ и той не можел да бъде по – висок от
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, определена с постановление на МС, което е 50%. Този максимален размер
на ГПР предполагал лихвен процент в максимален размер също от 50%, който
надвишавал размера на законната лихва, който се твърди, че е определен като
максимален размер от добрите нрави в обществото. На следващо място, поддържа,
че видно от съдържанието на договора, между страните била договарена
възнаградителна лихва, каквато била допустима съобразно разпоредбата на чл.
430, ал. 2 от ТЗ и чл. 19, ал. 4 от ЗПК в размер на 41,17%. Това било
възнаграждението на кредитора за предоставяне на капитал – парична сума и
риска, който поемал да отпуска кредити без обезпечение и на рискови клиенти,
без гаранция дали и кога ще получи сумите обратно. Ищецът се бил съгласил с
тази цена на кредита при преддоговорния етап, както и към момента на сключване
на договора. Намира меродавна пазарната цена на кредитите в сектора, а не
законната лихва, която е ограничена от чл. 19, ал. 4 от ЗПК, определяща
максимален размер на ГПР, в чието изчисляване участват и дължимите лихви. Поддържа,
че законната лихва се дължи при забава и размерът й е неотносим към уговорената
между страните възнаградителна лихва. Последната е възнаграждение, което се
заплаща на кредитора за ползването на предоставените парични средства или
цената на стойността на капитала, който се отчуждава за временно ползване.
Счита уговорения лихвен процент за непротиворечащ на добрите нрави. В случай,
че съдът обяви за недействителни клаузите за възнаградителна лихва, то счита за
приложима разпоредбата на чл.26, ал.4 от ЗЗД. Неоснователно било и
възражението, че е недължимо, на основание чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, и
възнаграждението по раздел VІ „Параметри“, от договора за закупен пакет
допълнителни услуги. Предлаганите допълнителни услуги включвали приоритетно
разглеждане и изплащане на потребителския кредит, възможност за отлагане на
определен брой погасителни вноски, възможност за намаляване на определен брой
погасителни вноски, възможност за смяна дата на падеж, улеснена процедура за
получаване на допълнителни парични средства. Тези възможности представляват
услуги, в смисъл на дейности, които ще се извършат по повод сключения договор в
полза на кредитополучателя. Ето защо не е налице нито такса за усвояване на
кредита, нито такса за управление. Последната услуга „Улеснена процедура за
получаване на допълнителни парични средства“ нямала общо с договора и
представлявала услуга, свързана с усвояване на парични средства, предоставени
под формата на кредит. Между страните било сключено споразумение за
предоставяне на допълнителни услуги. Споразумението не противоречало и на чл.
19, ал. 4 вр. с ал. 1 от ЗПК. Законодателно бил поставен знак на равенство
между общите разходи по кредита и ГПР, който представлява процентно изражение
на същите разходи за потребителя. Моли се за отхвърляне на иска като недоказан
и неоснователен. Претендират се разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени
доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
Районен съд Пловдив, III
граждански състав е сезиран с осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1,
предл.1 ЗЗД за връщане на получената без правно основание сума в размер на 203,40
лв. от ответното дружество.
В исковата молба са изложени три
групи твърдения, които според ищеца обосновават липсата на основание за
заплащане на процесните суми, а именно: на първо място, недействителност на
договора за потребителски кредит, на основание в чл.22 ЗПК, във вр. чл.11, ал.1,
т. 12 ЗПК; на следващо място, нищожност на клаузата за възнаградителна лихва,
поради противоречието и с добрите нрави и на трето място, недължимост на
основание чл.10а, ал.2 ЗПК на уговореното в раздел VI „Параметри” от договора
възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги, което само по себе си
представлявало разход по кредита и не следвало да надвишава предвидените в
чл.19, ал.4 ЗПК размери.
По отношение на първото въведено
от ищцовата страна основание, съдът намира следното:
Процесният договор за
потребителски кредит № ********* от 21.10.2015 г., сключен между „Профи Кредит
България” ЕООД, в качеството на заемодател и А.П.Р., в качеството на заемател,
се намира в приложното поле на разпоредбите на Закона за потребителския кредит.
Съгласно разпоредбата на чл.9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит е
договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на плащане.
В чл.11, ал.1 ЗПК е регламентирано съдържанието на договора, като в случай че не са спазени
изискванията на чл.11, ал.1, т.7-12 ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен (чл.22 ЗПК). Процесният договор е сключен при общи условия, като
за да обвържат страните същите следва да са приети писмено – арг. чл.298, ал.2 ТЗ, във вр. чл.10, ал.1 ЗПК и чл.11, ал.2 ЗПК. Това означава, че следва да е
налице писмено приемане от потребителя (кредитополучател), да му бъде предаден
екземпляр от тях при сключване на договора, както и всяка страница да бъде
подписана от страните по договора -чл.11, ал.2 ЗПК (нова – ДВ, бр.35 от 2014
г., в сила от 23.07.2014 г.). В противен случай, на основание чл.22 ЗПК е
налице нищожност на процесния договор. Видно от представените от ищеца общи
условия към процесния договор (л.10-л.14), същите отговарят на описаните закони
изисквания, поради което и надлежно да обвързали страните.
Наведеното от
ищеца основание на недействителност на договора поради нарушение на
разпоредбата на чл.11, ал.1, т.12 ЗПК не е налице. В т.7.3.1 от общите условия
към договора се съдържа изискуемата от закона информация. Както се посочи,
общите условия са неразделна част от договора и обвързват страните. Затова,
дори и в самия текст на договора да не се съдържа изрично съдържанието на
посочената законова норма, то се съдържа в общите условия. С това, целта на
закона е постигната, а именно – потребителят е получил нужната информация, че
има право при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението
на договора, да получи извлечение под формата на погасителен план за
извършените и предстоящи плащания с посочване на дължимите плащания, сроковете
и условията за извършване на тези плащания. С
това законовите изисквания са спазени и не е налице твърдяната
недействителност на договора на визираното от ищеца основание, а именно –
чл.22, ал.1 ЗПК, във вр. чл.11, ал.1, т.12 ЗПК.
На следващо място, ищецът
поддържа нищожност на клаузата за възнаградителна лихва в размер на 41,17 %,
уговорена в раздел VI „параметри” от процесния договор, като противоречаща на
добрите нрави. Към момента на сключване на процесния договор – 21.10.2015 г., е
била приета разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК (нова – ДВ, бр.35 от 2014 г., в
сила от 23.07.2014 г.), съгласно която годишният процент на разходите не може
да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерски
съвет на Република България. Годишният процент на разходите включва общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи – лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения
от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора,
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит – чл.19,
ал.1 ЗПК. С приемането на посочените разпоредби се постави „рамка” по отношение
на уговорките при потребителските кредити за размера на лихвите. При нарушение
на законовата разпоредба, клаузите в договора за дължимостта на всеки един от
компенентите на ГПР са нищожни. Преди приемане на посочената норма, като
критерий за действителност на уговорките за възнаградителна лихва са служели
общо установените нравствено-етични правила на морала, или добрите нрави.
Именно принципът за еквивалентност в насрещните престации при двустранните
договори е залегнал при приемането на посочените разпоредби, като свободата на
договаряне при договорите за потребителски кредит е ограничена с оглед
обстоятелството, че едната страна по договора – потребителя кредитополучател, е
по-слабата икономически страна в правоотношението. Накърняване на добрите нрави
е налице, когато договорната свобода се използва от едната страна, за да
възложи на другата несъразмерни тежести, като се възползва от по-неблагоприятното
й положение. Затова, при преценка нарушени ли са добрите нрави при уговорката
за възнаградителна лихва, съдът намира, че меродавна е именно разпоредбата на
чл.19, ал.4 ЗПК с регламентираните в нея „рамки”. Затова и уговорена
възнаградителна лихва в размер на 41,17 % и ГПР – 49,87 %, не противоречи на
добрите нрави с оглед изложените по-горе съображения. Напротив, тя е съобразена
със законовите изисквания на чл.19, ал.4 ЗПК, с установените нравствено-етични
правила на морала, като ограничаващи договорната свобода. Затова и възражението
за нищожност на уговорката за възнаградителна лихва, като противоречаща на
добрите нрави, е неоснователно.
Не така стои въпросът досежно
уговореното в процесния договор възнаграждение за закупен пакет допълнителни
услуги в размер на 465,66 лв., съгласно раздел VI „Параметри” от договора. Съгласно
представеното към договора споразумение за предоставяне на пакет от
допълнителни услуги заплащането на уговореното възнаграждение се дължи при
предоставяне от кредитора на една или
всички от посочените услуги, а именно: 1) приоритетно разглеждане и
изплащане на потребителския кредит; 2) възможност за отлагане на определен брой
погасителни вноски; 3) възможност за намаляване на определен брой погасителни
вноски; 4) възможност за смяна на дата на падеж и 5) улеснена процедура за
получаване на допълнителни парични средства. Възможността за събиране от
потребителя на такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора,
е регламентирана в разпоредбата на чл.10а, ал.1 ЗПК (нов – ДВ, бл.35 от 2014
г., в сила от 23.07.2014 г.). Законът обаче не допуска кредиторът да изисква
заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и
управление на кредита – чл.10а, ал.2 ЗПК. Макар законът, а също и сключения
между страните договор да не съдържа легално определение по отношение на
понятията „такса за управление на кредита” и „такса за усвояване на кредита”,
съдът намира, че първата от уговорените услуги попада именно под обхвата на
втората посочена такса. Затова и тази уговорка противоречи на разпоредбата на
чл.10а, ал.2 ЗПК. Освен това, с уговарянето на допълнително възнаграждение в
размер на 465,66 лв., съдът намира, че се заобикаля разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, касаеща ограничение в размера на ГПР. На основание чл.21, ал. ЗПК всяка
клауза в договора за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. Затова е основателно
възражение на ищеца за недействителност на уговорката за възнаграждение за
закупен пакет допълнителни услуги в размер на 465,66 лв. Предвид наличието на
нищожна клауза по договора, заплатеното от ищеца съгласно тази уговорка, се
явява платено при начална липса на основание. Като такова, тази част от
заплатена сума подлежи на връщане на основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД.
Видно от представената от
ответното дружество молба, ищецът е изплатил кредита на четири вноски, като е
заплатена общо сумата от 703,40 лв., което обстоятелство не се оспорва от
ищеца. Предвид предсрочното погасяване на задължението, т.е. преди падежа,
общото задължение на кредитополучателя е намалено съобразно чл.7.2 от Общите
условия. Съгласно посочената разпоредба при погасяване на кредита преди падежа,
кредитополучателят дължи заплащане на остатъчната непогасена главница, заедно с
всички задължения по погасителния план с настъпил падеж, както и всички дължими
към момента на предсрочното погасяване лихви, такси и неустойки. От това
следва, че с изплащането на посочената сума е погасена цялата главница от 500
лв., а остатъкът от 203,40 лв. представлява сбор от дължимите към момента на
погасяването – 10.02.2016 г. възнаградителни лихви и такси за допълнителни
услуги. Видно от погасителни план към договора – л.47 от делото, дължимите към
момента на предсрочното погасяване лихви са в размер на 46,43 лв. Както се
посочи по-горе уговорката за възнаградителна лихва е действителна, поради което
посочена сума е платена на валидно правно основание. Разликата до претендираните
203,40 лв., а именно сумата от 156,97 лв., ответното дружество е получило на
основание приетата за нищожна клауза за възнаграждение за допълнителни услуги,
поради което и именно тази сума подлежи на връщане. Тоест, ответникът следва да
бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 156,97 лв., представляваща платена
при начална липса на основание, като за разликата от присъдените 156,97 лв. до
пълния претендиран размер от 203,40 лв., искът ще се отхвърли.
Като законна последица от
уважаването на предявения иск в посочената част, следва да се присъди и законна
лихва върху сумата от 156,97 лв. от датата на подаване на исковата молба –
22.11.2017 г., до окончателното изплащане на вземането. С депозирането на
исковата молба длъжникът е изпаднал в забава, доколкото и същата има характера
на покана – чл.84, ал.2 ЗЗД.
По отношение на разноските:
При този изход на спора право на разноски имат и двете
страни. При тяхното изчисляване следва да се вземе предвид извършеното
изменение на иска, чрез неговото намаляване от 555,25 лв. на 203,40 лв., поради
оттегляне. Затова ищецът има право на разноски в размер на 14,14 лв. за
заплатена държавна такса съразмерно с уважената част на иска. Следва да се
присъди в полза на адв. Д.Б. на основание чл.38, ал.2 ЗА адвокатско
възнаграждение в размер на 84,81 лв. съразмерно с уважената част от иска.
Ответникът има право на разноски за юрисконсултско възнаграждение (в общ размер
на 100 лв., определено от съда на основание чл.78, ал.8 ГПК, във вр. чл.36 ЗА,
във вр. чл.25, ал.1 от Наредбата за заплащане на правната помощ) в размер на 14,47
лв. съразмерно с отхвърлената част от иска на основание чл.78, ал.3 ГПК.
Така мотивиран, съдът
Р Е
Ш И:
ОСЪЖДА „Профи Кредит България” ЕАД,
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „България”
№ 49, бл.53Е, вх.В, ет.7, да заплати на основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД на А.П.Р.,
ЕГН: **********, адрес: *** сумата от 156,97
лв. (сто петдесет и шест лева и деветдесет и седем стотинки) – заплатено
при начална лихва на основание възнаграждение за закупен пакет допълнителни
услуги по договор за потребителски кредит № ********* от 21.10.2015 г.,
ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 22.11.2017
г., до окончателното изплащане на вземането, както и сумата от 14,14
лв. (четиринадесет лева и четиринадесет стотинки) – сторени съдебно деловодни
разноски, съразмерно с уважената част от иска, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата до пълния му предявен размер от 203,40
лв. (двеста и три лева и четиридесет стотинки).
ОСЪЖДА „Профи Кредит България” ЕАД,
ЕИК: ********* да заплати на адв. Д.Г.Б.,************, адрес: гр. Пловдив, ул.
„Братя Пулиеви” № 1, сумата от 84,81 лв.
(осемдесет и четири лева и осемдесет и една стотинки) – адвокатско
възнаграждение, определено на основание чл.38, ал.2 ЗА, съразмерно с уважената
част от иска.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.3 ГПК А.П.Р.,
ЕГН: ********** да заплати на „Профи Кредит България” ЕАД, ЕИК: ********* сумата
от 14,47 лв. (четиринадесет лева и
четиридесет и седем стотинки) – разноски пред първата инстанция съразмерно с
отхвърлената част от иска.
Решението
може да бъде обжалвано от страните в двуседмичен срок от съобщаването му с
въззивна жалба пред Окръжен съд Пловдив.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:/п./В.П.
Вярно
с оригинала.
КК