Р E
Ш Е Н
И Е
№ ……….,
16.08.2021 година, град
София,
В И
М Е Т
О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІI-ри
брачен въззивен състав, в публично
съдебно заседание на седемнадесети юни през 2021 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Галя Митова
ЧЛЕНОВЕ : Валентина Ангелова
Милен Евтимов
При секретаря Мариана
Ружина,
след
като разгледа докладваното от съдия Ангелова,
гражданско дело № 8925 по описа на съда за 2020 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е въззивно – по реда на чл. 258 и
следващите от ГПК.
С Решение № 73392 от 16.04.2020 г., поправено с
Решение № 138299 от 02.07.2020 г., постановени по гражданско дело № 79210 по
описа за 2017 г. на Софийски районен съд, ІІІ Гражданско отделение, 84 състав, бил
прекратен брака, сключен между Д.С.И. и Ж.С.И., като дълбоко и непоправимо
разстроен по вина на двамата съпрузи; осъдил Д.С.И. да заплаща на С.Ж.И.
месечна издръжка в размер на 300 лева, считано от датата на предявяване на
исковата молба на 07.11.2017 г. до навършване на пълнолетие от С.И. на
06.06.2019 г., ведно със законната лихва за забава за всяка просрочена сума, като
допуснал предварително изпълнение на решението в частта относно присъдената в
полза на С.И. издръжка; предоставил ползването на семейното жилище, находящо се
в гр. София, ж. к. „********на Ж.С.И., като го осъдил да заплаща на Д.С.И.
месечен наем в размер на 150 лева за ползването на семейното жилище, считано от
влизане в сила на настоящето решение; постановил, след развода жената да носи
предбрачното си фамилно име С.; осъдил Ж.С.И. да заплати по сметка на СРС
сумата от 25 лева, представляваща окончателна държавна такса при допускането на
развода; осъдил Д.С.И. да заплати по сметка на СРС сумата от 673,72 лева, от
които 25 лева окончателна държавна такса при допускането на развода, както и
сумата от 432 лева държавна такса върху определената в полза на С.И. издръжка и
сумата от 216,72 лева държавна такса върху дължимия наем за ползването на
семейното жилище.
Недоволна от така постановеното решение останала Д.С.И.,
ответник в първоинстанционното и въззивник в настоящето производство, която
обжалва същото в частите му относно присъдената в полза на С.издръжка, с
оплаквания за недопустимост, а при алтернативност – за неправилност. Излага подробни
съображения. Моли съда да постанови решение, с което да обезсили решението в
обжалваната части, а при алтернативност – да отмени същото, като намали размера на присъдената издръжка с
произтичащите от това последици. Претендира сторените по водене на делото
разноски.
В хода на съдебното дирене, чрез пълномощника си по
делото, поддържа въззивната си жалба и пледира за нейното уважаване, като претендира
разноски по представен списък и прави възражения за прекомерност по отношение
на разноските на другата страна.
В писмения си отговор насрещната страна-Ж.С.И. ищец в
първоинстанционното и въззиваема страна в настоящето производство, оспорва
въззивната жалба като неоснователна. Счита решението на първоинстанционния съд
в обжалваните части за допустимо и валидно, правилно и обосновано. Излага
подробни съображения. Моли съда да постанови решение, с което да потвърди
решението на първоинстанционния съд в обжалваните части, като му присъди
сторените деловодни разноски.
В хода на съдебното дирене, лично и чрез пълномощника
си по делото, поддържа заявеното в отговора становище и пледира решението на
първоинстанционния съд да се потвърди в обжалваните части. Претендира сторените
разноски, за които представя списък. Не прави възражения по отношение на
разноските на другата страна.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК,
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и от лице, имащо интерес от
обжалването, като отговаря на изискванията на чл. 261 от ГПК, поради което същата
е процесуално допустима и като такава следва да се разгледа по същество.
С оглед предмета на въззивна проверка, очертан в жалбата,
въззивният съд констатира, че решението на първоинстанционния съд е влязло в
сила като необжалвано в частите му, досежно прекратяването на брака, вината на
съпрузите за дълбокото и непоправимо разстройство на брака, ползването на
семейното жилище и дължимият за това наем, фамилното име на жената след
прекратяването на брака, както и относно дължимите от страните такси по развода
и върху дължимия наем.
За да се
произнесе, въззивният съд взе предвид следното :
Производството пред Първоинстанционният съд било
образувано по предявен от Ж.С.И. срещу Д.С.И. брачен иск с правно основание чл.
49, ал. 1 във връзка с ал. 3 от СК - за прекратяване на брака на страните като
дълбоко и непоправимо разстроен по вина на жената, съединен с небрачни
искове за ползване на семейното жилище и
издръжката на роденото от брака дете, която претендирал за периода 07.11.2017
г. – датата на подаване на исковата молба до навършване на пълнолетие от детето
на 06.06.2019 г. в размер на 300 лева, ведно със законната лихва.
По делото бил приет за съвместно разглеждане насрещен
иск, предявен от ответницата Д.С.И., с правно основание – чл. 49, ал. 1 във
връзка с ал. 3 от СК- за прекратяване на брака й с Ж.И. като дълбоко и
непоправимо разстроен, по вина на мъжа. С насрещния иск ответницата по
първоначалния иск съединила небрачни искове по чл. 57 от СК и по чл. 53 от СК –
за определяне на наем за ползването на семейното жилище от мъжа и се възстанови
предбрачното й фамилно име С..
За да постанови съдебния си акт в обжалваните части,
Първоинстанционният съд приел за установена следната фактическа обстановка :
Страните са родители на С.Ж.И., роден на *** г.,
непълнолетен към датата на завеждане на исковата молба, което в хода на
първоинстанционното производство навършило пълнолетие. По делото било
безспорно, че ответницата напуснала семейното жилище на страните на 09.11.2017
г. въз основа на издадена заповед за незабавна защита, като детето С.живеело в
това жилище заедно с баща си.
За периода месец октомври 2017 г. до месец септември
2018 г. ищецът декларирал среден месечен осигурителен доход в размер на около
1700 лева, като от 01.07.2018 г. получавал лична пенсия за осигурителен стаж и
възраст в размер на 210 лева.
За периода месец октомври 2017 г. до месец септември
2018 г. ответницата декларирала среден месечен осигурителен доход в размер на
около 1888 лева.
От социалните доклади се установило, че към момента на
проучването от страна на компетентните ДСП грижи за С.полагал неговия баща,
като контактите с майката били прекъснати и тя не търсила контакт с детето и не
изплащала издръжка за него.
От показанията на свидетелите Ю.И.-Л., сестра на
ищеца, и на Е.Г., сестра на ответницата, които първоинстанционния съд ценил по
реда на чл. 172 от ГПК и кредитирал в обсъдените части, се установявало, че
родителите били разделени от преди 2-3 години, като ответницата се изнесла от
семейното жилище и отишла да живее в ж. к. „Дружба“, а в семейното жилище
останали да живеят ищецът и двете пълнолетни деца на страните. Според
свидетелката И.-Л.само бащата полагал грижи за децата от раздялата на страните,
и плащал всички необходими за това разходи, а ответницата спряла да се грижи за
децата още преди раздялата. Според свидетелката Г.след раздялата ответницата не
изплащала подаръци за детето Стоян, нито могла да полага грижи за него.
При тази фактическа установеност, първоинстанционния
съд постановил обжалвания от страните съдебен акт, приемайки, че задължението
за издръжка представлява първостепенен ангажимент и на двамата родители за
осигуряване на физическото, здравословното и психическото състояние на детето,
на подходяща социална и културна среда, на
образование и всестранно развитие. Вземайки предвид нуждите на детето,
както и установените доходи на задължения родител и липсата на участие в
грижите и издръжката за непълнолетния, първоинстанционният съд приел, че
ответницата следва да участва в издръжката на сина си за релевантния период със
сумата от 300 лева месечно. Приел също, че посочената заповед за незабавна
защита не освобождавала ответницата от правото и задължението на ответницата да
се грижи за ненавършилото пълнолетие дете, каквито можела да полага и без да
осъществява личен контакт с него.
Настоящият състав на Софийски градски съд, Гражданско отделение, след
като взе предвид становищата на страните, събраните в двете съдебни инстанции
доказателства, прецени ги по реда на въззивното производство и съобрази
приложения закон, по свое убеждение, приема за установено следното :
Въззивният съд споделя в цялост установената от
Първоинстанционният съд фактическата обстановка, като не намира за нужно да я
преповтаря, а препраща към нея на основание чл. 272 от ГПК, правейки я по този
начин част от своя съдебен акт.
Въззивният съд, като прецени показанията на
разпитаните в първоинстанционното производство свидетели по реда на чл. 172 от ГПК, кредитира показанията на свидетелките И.-Л.и Г.в обсъдените от
първоинстанционния съд части, тъй като са депозирани в резултат на личните
впечатления на тези свидетелки за изнесените пред съда факти, явяват се
обективни, логично последователни и подробни, като взаимно се допълват и не се
опровергават от други, събрани в производството доказателства. В останалите им
части, показанията на тези свидетелки, както и на свидетелите М.и Д., са
негодно доказателствено средство, доколкото същите пресъздават споделеното им
от страните или от трети лица, поради което нямат никаква доказателствена
стойност и не допринасят за изясняване на спора от фактическа страна. Поради
това, въззивният съд също не им дава вяра и не счита за необходимо да ги
обсъжда.
Във въззивното производство като писмено доказателство
по делото е приет протокол от съдебно заседание, проведено по гражданско дело №
44998/2019 г. по описа на СРС, 158 състав, на 05.02.2020 г. От посочения
протокол се установява, че по посоченото дело, ищецът пълнолетният С.Ж.И. и
ответницата Д.С.И., въззивница в настоящето производство, постигнали спогодба
по предмета на спора, като Д.И. се задължила да заплаща на пълнолетния си учащ
син С.И. месечна издръжка в размер на 230 лева, считано от 01.08.2019 г. до
настъпване на обстоятелства, налагащи изменение или прекратяване на издръжката
– а именно до завършване на обучение в средно или във висше учебно заведение от
ищеца, но не по-късно от навършване на 20-годишна възраст при обучение в средно
и на 25-годишна възраст при обучение във висше учебно заведение, ведно със
законната лихва върху всяка просрочена сума. Постигнатата между страните
спогодба била одобрена от съда, като производството по делото било прекратено.
Други относими доказателства
за твърденията на страните не са ангажирани в настоящето производство.
При тази
фактическа установеност, въззивният съд достигна до следните изводи от правна
страна :
Жалбата е неоснователна по изложените в нея доводи.
Първоинстанционния съд правилно е определил сумите, с
които майката следва да участва ежемесечно в издръжката на роденото от брака дете
за периода на непълнолетието му, като съдът не счита за необходимо да ги
преповтаря, а препраща към тях, на основание чл. 272 от ГПК, правейки ги по
този начин част от своя съдебен акт.
С оглед доводите в жалбите, следва да се отбележи
следното :
Макар жалбата да е пространна и обоснована с
константната практика на съдилищата, формирана в следствие на тълкувателната
дейност на върховните съдилища на Република България в периода след 1978 г., същата
е бланкетна. Настоящият съдебен състав на въззивния съд напълно споделя
сочената задължителна съдебна практика, но не и начина, по който въззивницата
счита, че същата следва да се приложи към процесния случай. Критериите, по
които следва да се определи месечно необходимата сума за издръжка на непълнолетното
дете, както и участието на родителя, който не упражнява родителските права, са
законодателно установени и ясни, като по приложението им значителна по обем
задължителна практика. В случая, същата е правилно приложена от
първоинстанционният съд, още повече, че към датата на приключване на устните
състезания, и това дете на страните е навършило пълнолетие. В този смисъл, и
предвид доказателствата, че за процесния период от 01.11.2017 г. (датата на
завеждане на исковата молба) до 06.06.2019 г. (датата на навършване на
пълнолетние от С.И.), единствено бащата е осигурявал грижи и издръжка за сина на
страните, то липсва основание да се обсъждат неговите доходи и дължимото от
бащата участие в издръжката му. За настоящия съдебен състав е несъмнено, че непълнолетно
лице на възрастта на сина на страните, има нуждите на млад възрастен,
определени съобразно обикновените условия на живот за здраво лице от същия пол
и възраст. По аргумент на разпоредбата на чл. 142, ал. 2 от СК въззивният съд
приема, че за нуждите на лице на тази възраст е месечно необходима сума в
размер на поне минималната работна заплата за страната, която в релевантния
период е варирала по размер от 460 до 560 лева. През този период и двамата
родители реализират доходи в размер, значително надхвърлящ (с пъти) средната за
страната работна заплата. Горното обстоятелство предполага, че обикновените
условия на живот на детето С.и оптималните условия за неговото отглеждане и
развитие следва да бъдат преценявани с оглед създадения и поддържания от
родителите му жизнен стандарт. Ето защо въззивният съд приема, че за процесния
период месечно необходимата за издръжката на С.Ж.И. сума е в размер на 650
лева, в която участието на майката е правилно определено.
Представената пред въззивния съд спогодба, постигната
между пълнолетния син на страните и настоящата въззивница не обуславя различни
правни изводи. Следва да се отбележи, че издръжката на ненавършили пълнолетие
деца е алиментно задължение на родителя, ползващо се с привилегии пред поетите
от същия родител други задължения. От друга страна, издръжката на навършилите
пълнолетие, но все още учащи деца на страните не се ползва с такава
задължителност и привилегии. Същата се дължи, при наличието на предвидените
кумулативни предпоставки, единствено в случаите, когато не представлява особено
затруднение за родителя. В този смисъл, посочената спогодба може да бъде
третирана единствено като признание, че въззивницата и понастоящем не изпитва
особени затруднения да заплаща на пълнолетния си, учащ син, месечна издръжка в
размер на 230 лева, и то независимо от
това, дали обжалвания съдебен акт, като подлежащ на предварително изпълнение, е
вече изпълнен, или все още се изпълнява.
В този смисъл, напълно несъстоятелни са доводите в
жалбата на Д.И. (след развода С.) досежно размера на присъдената в полза на сина
й издръжка за периода на непълнолетието му. Същата несъмнено разполага с
необходимата материална възможност да престира така присъдената издръжка, като
и след заплащането й ще продължи да разполага със сумата от 1588 лева от
осигурителния си доход. Отделно от това, релевантният период, за който същата
се дължи е сравнително кратък (по-кратък от 2 години), като дори въззивницата
да срещне някакви трудности, приоритет следва да бъде даден на нуждите на сина
на страните. Несъстоятелни са и доводите в жалбата, касаещи липсата на определени
мерки за упражняване на родителските права по отношение на сина на страните и
необоснованото и принудително лишаване на майката от възможност в посочения
период да се грижи за сина си, поради неправилно издадената срещу нея заповед
за съдебна защита. Тук следва да се отбележи, че както правилно е посочил
първоинстанционният съд осигуряването на издръжка за родените деца е
първостепенно задължение на родителя, което не е изпълнявано от въззивницата в
релевантния период. Следва да се отбележи, че липсват доказателства тя да е
полагала каквито и да е финансови грижи за издръжката на сина, независимо от
това дали правилно или не е била лишена от контакти с него. С бездействието си,
тя го е злепоставила, доколкото той е могъл да разчита единствено на грижите,
издръжката и подкрепата, осигурявани му доброволно от бащата. Описаното
поведение на бездействие на този родител е несъмнено неправомерно, поради което
въззивницата не би могла да черпи права от него. От изложеното следва, че за
процесния период тя е могла и е била длъжна да осигурява издръжка за
непълнолетния син в размер, достатъчен да покрие обичайните му нужди да му
осигури оптимални условия за развитие, независимо от изпълнението на друг
съдебен акт, ограничаващ контактите й с него. От друга страна, липсата на
произнасяне на съда относно определяне на мерките за упражняване на
родителските права, поради навършване на пълнолетие от сина на страните, също не
предполага автоматично погасяване на правото му за издръжка от майката за
процесния период и не опорочава обжалвания съдебен акт. Несъмнено е, че издръжката
за непълнолетния се дължи и правилно първоинстанционният съд се е произнесъл по
присъждането й, макар да бил десезиран от произнасяне по въпросите за
упражняване на родителските права, местоживеенето на детето и контактите му с
другия родител. В този смисъл, обжалвания съдебен акт е допустим и валиден,
поради което липсва каквото и да е основание за неговото обезсилване.
Що се касае до доводите в жалбата за присъждане на
издръжка за минал период, същите граничат с неразбираемост и не следва да бъдат
изобщо обсъждани. В случая, първоинстанционният съд се е произнесъл по
съединения с брачния иск небрачен иск за издръжка на роденото от брака
непълнолетно дете, която се претендирала от датата на завеждане на исковата
молба, станало на 07.11.2017 г. Произнасянето на съда по този иск не е
служебно, а е в съответствие със заявената претенция, като издръжката за сина
на страните е присъдена в тежест на въззивницата именно от тази дата –
07.11.2017 г. до навършване на пълнолетие на детето на 06.06.2019 г., който
факт настъпил в хода на съдебното производство пред първоинстанционния съд. В
този смисъл липсва определена в полза на детето издръжка за минал период по
смисъла на чл. 149 от СК, т. е. за период предхождащ датата на завеждане на
исковата молба с най-много година.
При цялостната преценка на обжалвания съдебен акт,
съдът намира, че същият е валиден и допустим, а предвид доводите на страните и установените факти по делото - и правилен.
С оглед гореизложеното и поради съвпадението на
правните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд, обжалвания
съдебен акт следва да се потвърди в обжалваните части.
По
разноските :
Претенции за присъждане на разноски в производството
има и от двете страни, като с оглед разпоредбата на чл. 329, ал. 1 от ГПК, а и
предвид изхода на спора, същите се явяват неоснователни и като такива подлежат
на отхвърляне.
Така мотивиран, и на основание чл. 271 от ГПК,
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-ри брачен въззивен
състав
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 73392 от 16.04.2020 г.,
поправено с Решение № 138299 от 02.07.2020 г., постановени по гражданско дело № 79210 по
описа за 2017 г. на Софийски районен съд, ІІІ Гражданско отделение, 84 състав,
в обжалваните части относно издръжката на С.Ж.И. от майката и определената
върху нея държавна такса.
ОТХВЪРЛЯ претенциите на страните за присъждане на сторените в настоящето
производство разноски като неоснователни
РЕШЕНИЕТО
е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ……………… ЧЛЕНОВЕ: 1. …………… 2. ……………