№ 465
гр. София, 15.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 10-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на двадесет и първи март през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Цветко Лазаров
Членове:Ралица Димитрова
Нина Стойчева
при участието на секретаря РУСИАНА АН. ЯНКУЛОВА
като разгледа докладваното от Ралица Д. Въззивно гражданско дело №
20241000501642 по описа за 2024 година
Производството е образувано по въззивна жалба на М. С. С. срещу
решение № 3570/02.12.2022г. на СГС, ГО, 17 състав, постановено по гр.д. №
5907/22г., с което е отхвърлен искът му с правно основание чл.49 от ЗЗД.
Жалбоподателят твърди, че първоинстанционното решение е
неправилно и незаконосъобразно. Съдът е приел, че К. П. не следва да носи
отговорност като главен редактор, тъй като не е работодател на журналиста.
Въззивникът поддържа, че именно той носи отговорност според гражданите
и обществото за редакционната му политика. Според практиката на ВКС
главният редактор може да отговаря само за собственото си виновно и
противоправно поведение, ако се установи, че разпространението на
клеветническа информация се дължи на негови действия. Според въззивника
той носи отговорност, когато не е посочен автор на статията или е ползван
псевдоним. От показанията на свидетелите се установява, че посоченото под
процесната статия име „М. С.“ е псевдоним. Неправилно и необосновано е
заключението на първоинстанционния съд, че няма непозволено увреждане
чрез процесните изрази, тъй като не представляват фактически твърдения.
Неправилно е прието, че представената информация не е изопачена, както и
1
че използваните изрази нямат за цел да очернят и злепоставят въззивника.
Според него статията навежда на извод, че той би направил всичко, дори и да
излъже, за да се спаси от задържането под стража. Видно от представените
към исковата молба доказателства е, че той страда от онкологично заболяване.
Неправилно е прието в решението, че публикуваната статия почива на факти,
които са били предмет на добросъвестно и предварително журналистическо
разследване. Това не кореспондира със свидетелските показания. Според
жалбоподателя има противоречие между съобщеното от свидетелите,
доведени от ответника. Неправилно е прието, че няма неправомерно
разгласяване на чувствителна информация. В случая има превишение на
границите, при които може да бъде оповестена такава информация, защото
чрез статията се внушава, че М. С. се преструва на болен и с това не би могло
да се допринесе за информираността на обществото.
Затова моли въззивния съд да отмени решението на СГС и постанови
друго, с което уважи предявения иск.
Ответниците в депозирани писмени отговори и в съдебно заседание
чрез процесуалния си представител оспорват жалбата. Считат я за
неоснователна.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства в
първоинстанционното и въззивно производство по реда на чл.235 от ГПК,
намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Съдът е сезиран с иск по чл.49 от ЗЗД. В исковата молба ищецът М. С.
твърди, че ответникът „Кроз“ АД е собственик и издател на вестник
„Галерия“, а вторият ответник К. П. е негов главен редактор. В брой13/543/,
година XI от 25-31.03.2020г. на стр.9 на вестника е публикувана статия със
заглавие : „М. С. се прави на онкоболен“, придружено със снимка, на която
той е в съдебната зала, въпреки, че изрично е декларирал, че не е съгласен да
бъде фотографиран и заснеман от представители на медиите. Снимката е
публикувана без негово съгласие. В статията се твърди, че той използва
всякакви хватки, за да излезе от ареста, че е подсъдим като лидер на
престъпна група за злоупотреба с европейски фондове. Тези твърдения са
неверни и са разпространени единствено с цел да го дискредитират пред
обществото и уронване на личното му достойнство. Статията засяга неверни
твърдения за личния му живот, здравословното му състояние. Изнесената
2
информация представлява лични данни по смисъла на бл.4, пар.1, т.15 от
Регламент /ЕС/ 2016/679 на ЕП и Съвета от 27.04.2016г. Статията е свързана с
придобИ.ето, обработването на лични данни, чрез записване, извличане,
употреба, разкрИ.е и разпространение от страна на издателството на вестника,
които попадат в обхвата на този регламента. Както европейското право, така
и чл.32, ал.1 от Конституцията на страната, уреждат правото на личен живот и
неговата неприкосновеност. Ищецът се позовава на Указания със заглавие
„Физически и морален интегритет“. Твърдението, че е лидер на престъпна
група, също не отговаря на истината. Обвинен е за участие в престъпен
сговор. Ищецът поддържа, че за статията е узнал на 25.03.2020г. и тя го е
накарала да изпита срам и без вина да се оправдава. След публикуването на
статията е изпитал душевни болки и страдания, почувствал се е иронизиран и
подиграван, загубил е увереност и самочувствие. Статията е провокирала
интереса на близките и познатите му, които не са запознати със
здравословното му състояние. Тези неверни твърдения са възприети от
неопределен брой хора в общественото пространство, тъй като вестникът е с
широк тираж. Статията му е причинила тормоз, унижение, страдание,
емоционален стрес и психическа болка поради дискредитирането и уронване
на доброто му име. Затова моли съда да осъди солидарно ответниците да
му заплатят обезщетение за неимуществени вреди от 50 000лв., в едно със
законната лихва, считано от 25.03.2020г. до окончателното му изплащане.
Ответниците „Кроз“ АД и К. П. са депозирали писмени отговори. И
в двата се твърди нередовност на исковата молба, както и неоснователност на
предявения иск. Оспорват твърденията в исковата молба като считат, че за
информацията в статията има предишни публикации в пресата и интернет
мрежата. Считат, че няма обработване на лични данни чрез записване,
извличане, употреба, разкрИ.е и разпространение от страна на вестника.
Поддържат, че статия няма негативно съдържание спрямо ищеца, че той е
привлечен като обвиняем по няколко дела. Оспорват стилистиката на
статията да нарушава правните и морални норми. Оспорват, че ищецът е
претърпял неимуществени вреди, тъй като в периода от м.01.-06.2020г. и след
това е имало и други публикации, разкриващи същата информация. К. П.
оспорва, че не носи отговорност за вреди като главен редактор.
Към исковата молба е представен вестник „Галерия“, бр.13/543/, 25.03.-
3
31.03. 2020г.- заглавна страница и още две страници от броя.
Във връзка със здравословното състояние на ищеца са представени и
приети като доказателства епикриза от „V МБАЛ София“ ЕАД и становище
№ 1 на Медицинска комисия към МП- ГДИН от 06.03.2020г.
Към отговора на исковата молба, депозиран от К. П. са представени и
приети като доказателства последна страница на вестник „Галерия“,
длъжностни характеристики за длъжностите: „Главен редактор“, „Отговорен
редактор“, трудов договор № 7/ 01.11.2013г.
Съдът е направил констатация между оригиналите на тези три
документа и копията, съдържащи се по делото, и е установил идентичност
между тях.
Към отговора на исковата молба, депозиран от „Кроз“ Ад са
представени публикации, отнасящи се до М. С. от интернет издания.
От писмата, изходящи от „Национална дистрибуция“ АД и Агенция
„Стрела“ ЕООД се установява, че те не разпространяват вестник „Галерия“ и
не могат да предоставят информация за тиража му. Представено е писмо от
изпълнителния директор на „Кроз“ АД, от което се установява , че тиражът на
процесният брой на вестник „Галерия“ е бил около 27000-28000 броя, от
които са продадени 75%. Този документ не е оспорен.
Във връзка с наказателните дела, водени срещу ищеца са представени
съдебно удостоверение и писмо от Прокуратура на РБългария до СПнС, от
които се установява, че срещу него е образувано нохд № 4014/19г. и
престъпленията, в които е обвинен. Представено е Постановление за
привличане на обвиняем на ищеца от 06.09.2018г. и от 20.08.2019г.
В хода на съдебното дирене са събрани гласни доказателства.
Свидетелят Б. излага, че е работил за ищеца от 2006г. до 2018г. Бил му е
шофьор. Помагал му докато е бил в ареста, както и на семейството му.
Ищецът е разбрал за статията и му се е обадил да купи вестника. По телефона
му е казал, какво пише в статията, а впоследствие му я е занесъл на
свиждането. Излага твърдения за реакцията на ищеца, когато е разбрал за
статията, неговото емоционално състояние след като я е прочел. Свидетелят
споделя личните си впечатления от реакцията на семейството му във връзка с
нея.
4
Свидетелите Д. и Д. познават ответника К. П.. Първият е външен
автор във вестник „Галерия“ , а вторият е неин съпруг. И двамата заявяват,
че К. П. е главен редактор и се занимава предимно с ръководството на
вестника- намиране на реклами, среща с хора, обща политика. Следи
предимно първата страница и заглавията на нея. В редакцията отива всеки ден
след 12.30ч. Тя пише коментари на културна тематика. Отговорните
редактори и дежурните редактори контролират вътрешните статии на всеки
брой. Свидетелят Д. заявява, че е редактор на сайта „Антени бг“ и във вестник
„Галерия“, че М. С. е редакционен псевдоним. Когато върху един текст
работят повече от двама души се подписва с такъв псевдоним. Колегите са
питали свидетеля дали ищецът може да има частично раково заболяване и
затова е попитал специалист. Според него информация за здравословното
състояние на М. С. преди тази във в-к „Галерия“ е имало в други
публикации. Снимката на ищеца при статията не е правена от автор на
вестника, а е от публикация в интернет.
Съдът дава вяра на показанията на свидетелите като основаващи се на
лични впечатления за фактите, които излагат. Тези на свидетелите Д. и Д. ги
преценява при условията на чл.172 от ГПК, доколкото първият е външен
автор и публикува във вестник „Галерия“, което предполага близки
взаимоотношения с К. П.- Д. и издателството, а вторият е неин съпруг.
Въпреки тези установени връзки съдът намира показанията ми за достоверни.
При така събраните доказателства първоинстанционният съд е
отхвърлил иска изцяло.
Пред въззивния съд нови доказателства не са ангажирани.
При така установената фактическа обстановка от правна страна съдът
приема, че предмет на въззивно разглеждане е иск с правно основание чл.49
от ЗЗД.
Въззивният съд се произнася служебно по валидността на
първоинстанционния съдебен акт, по допустимостта му само в обжалваната
частта, а по отношение на неговата правилност е обвързан от посоченото в
жалбата- чл.269 от ГПК, с изключение на допуснато нарушение на
императивна материалноправна норма.
Обжалвания съдебен акт е валиден и допустим.
5
По правилността му.
Отговорността за вреди на юридическо лице е по чл.49 от ЗЗД по
съществото си е гаранционно обезпечителна, тъй като то не отговаря за своя
вина, действие или бездействие, а за такива на негови работници или
служители. Те трябва да се причинили вредите- имуществени или
неимуществени, при или по повод възложената им работа, както и те да се
дължат на техни противоправни действия или бездействия, които да са
извършени виновно. Предмет на доказване е както наличието на фактическия
състав на непозволеното увреждане, а така и също и факта на възлагане на
работата. В случая по чл.49 от ЗЗД законодателят е възложил репариране на
вредите на правен субект, който отговаря на основание, различно от това на
деликвента. Отговорността по чл.49 от ЗЗД се реализира въз основа на
правната норма, чиито фактически състав изисква установяването на
определени предпоставки. При осъществяването им се достига до ангажиране
на отговорността на възложителя на работата. С оглед характера на
отговорността по чл.49 от ЗЗД възложителят на работата, какъвто е издателят
на вестника, не извършва с възлагането на работата противоправно деяние. Но
той отговаря за такова, извършено от този, на когото е възложил работата.
Възложителят може да се освободи от отговорност, ако докаже, че този,
комуто е възложена работата не е причинил вреда и действията му не са
виновни и противоправни или ако вредата не е причинена при или по повод на
възложената работа/ПП на ВС № 7/29.12.1958г./.
Съгласно чл.154, ал.1 от ГПК всяка страна е длъжна да докаже и
установи фактите, на които основава своите искания или възражения.
Последиците от недоказването им се понася от нея, които се изразяват в
отхвърляне или уважаване на иска. Така в тежест на ищеца по иска с правно
основание чл.49 от ЗЗД е да докаже настъпилите за него имуществени и
неимуществени вреди, както и че са в причинна връзка с твърдяното
противоправно действие или бездействие, в случая изнесеното в
публикуваната статия.
В тежест на ответниците е да установят всички свои правоизключващи
възражения, освобождаващи ги от отговорност.
Съгласно чл.32, ал.1 от Конституцията на РБългария личният живот на
гражданите е неприкосновен. Всеки има право на защита срещу незаконна
6
намеса в личния и семейния му живот и срещу посегателства върху неговата
чест, достойнство и добро име. Това право на личността е записано в чл.8 от
Европейската Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи.
В чл.7 от Хартата на основните права на ЕС също е предвидено, че всеки има
право на зачитане на неговия личен и семеен живот, на жилището му и
тайната на съобщенията му. Нормата на ал.2 на чл.8 от ЕКПЧ е предвидена
дерогация на това право, когато това е предвидено в закон или в национален и
обществен интерес. Т.е. правото на зачитане на личния и семейния интерес не
е абсолютно и се ограничава от друг частен или от обществения интерес или
за да се защитят правата и свободите на другите./ Р № 8/15.11.2019г. по к.д. №
4/19г. на КС/. Това право трябва да се разглежда по отношение на неговата
функция в обществото. Тези ограничения трябва да са предвидени в закон, т.е.
да има право основание, което да е достъпно по подходящ начин, предвидимо
и формулирано с достатъчна точност, за да могат физическите лица да
разбират задължението си и да регулират поведението си. Съгласно чл.52,
пар.1 от Хартата на основните права на ЕС ограничаването на правото на
личен и семеен живот, в частност на правото на защита на личните данни
освен да е предвидено в закона, следва да е при необходимост и при спазване
на принципа на пропорционалност, да отговарят на признати от ЕС цели от
общ интерес или на необходимост да се защитят правата и свободите на други
хора. Пропорционалност означава, че ползите в резултат от ограничението
следва да надхвърлят вредите, които то нанася на упражняването на
въпросните основни права. За да се намалят вредите и рисковете за
упражняването на правата на неприкосновеност на личния живот и защита на
личните данни, е важно ограниченията да съдържат подходящи гаранции.
Едно ограничение може да е необходимо, ако трябва да бъдат приети мерки за
постигане на преследваната цел от обществен интерес; необходимостта, както
се тълкува от Съда на ЕС, обаче предполага и предприетите мерки да бъдат с
по-малка степен. Ограниченията, които могат да бъдат законово наложени на
правото на свобода на изразяване на мнение, не могат да превишават
предвидените в чл.10, пар.2 от ЕКПЧ, т.е. те трябва да са предвидени в закон
и да са необходими в едно демократично общество за защита репутацията или
правата на другите. /ЕСПЧ, Решение от 7 февруари 2012 г. по дело Von
Hannover/Германия (№ 2) [голям състав], № 40660/08 и 60641/08; Съд на ЕС,
Решение от 24 ноември 2011 г. по съединени дела Asociación Nacional de
7
Establecimientos Financieros de Crédito (ASNEF) и Federación de Comercio
Electrónico y Marketing Directo (FECEMD)/Administración del Estado,
съединени дела C-468/10 и C-469/10, точка 48; Съд на ЕС, Решение от 29
януари 2008 г. по дело Productores de Música de España (Promusicae)/Telefónica
de España SAU, C-275/06 68 / Правото на защита на личните данни трябва да
се разглежда като част от правото на личен живот и да се прилага при зачитане
на обхвата на прилагане на други конкуриращи се права. В чл.8 от Хартата на
основните права на ЕС е предвидено, че всеки има право на защита на
неговите лични данни. Това право е присъщо за физическите лица, чиито
лични данни могат да бъдат обект на събиране, обработка и разпространение
от други субекти, с признати им за това права./ Р № 13/14.09.2021г. по гр.д. №
4896/19г., ВКС, IV г.о./ При конкуренцията на две фундаментални права на
демократичното общество – защита на личните данни и свобода на изразяване
на мнение, е необходимо постигане на баланс, така че да няма
неоснователно и незаконосъобразно нарушаване на всяко едно от двете.
Правото на свобода на изразяване на мнение е регламентирано в чл.10 от
ЕКЗПЧОС. То е предмет и на чл.11 от Хартата и включва свободата всеки
човек да отстоява мнението си, да получава и разпространява информация.
Чл.10 от ЕКЗПЧ не гарантира изцяло неограничена свобода на изразяване на
мнение, дори когато засегнатия проблем е обществено значим. В ал.2 на чл.10
от ЕКЗПЧ е предвидено, че правото на свободно изразяване на мнение може
да бъде ограничено доколкото е възможно чрез него да се засегне репутацията
или правата на другиго/ Решение по делото „ Й. и Т. срещу България“ на
ЕСПЧ/. Тази концепция обхваща и правото на защита на личните данни.
Съотношението между защитата на личните данни и свободата на изразяване
на мнение е уредена в чл.9 от Директива за защита на личните данни
95/46/ЕО/отм/, а сега в чл.85 от Регламент ЕС 2016/679 на ЕП и на Съвета в
сила от 2018г. Освобождаването и дерогацията се правят за
журналистически цели или за цели на академичното, художественото или
литературното изразяване, за да се съгласува при необходимост правото на
защита на личните данни с правото на свободата на изразяване на мнение и
свобода на информация. Това ограничение на правото на защита на личните
данни трябва да е строго необходимо/ делото Satakunnan Markkinaporssi Oy u
Satamedia Oy/срещу Финландия ЕСПЧ, д № 931813/ Всеки има право на
защита срещу незаконна намеса в личния и семейния му живот и срещу
8
посегателства върху неговата чест, достойнство и добро име. Тази норма не
гарантира изцяло неограничена свобода на изразяване на мнение, дори когато
засегнатия проблем е обществено значим. Свободата на изразяване на мнение
не е абсолютна, а се разпростира до пределите, след които вече се засягат
чужди субективни права и конституционни ценности, каквито са доброто име,
честта и правата на други граждани. Т.е. едно право се разпростира до там,
където започват правата на друг правен субект. Именно накърняването по
този начин на доброто име на другиго е основание за ограничаване на
възможността свободно да се изразява мнение, както по силата на общата
ограничителна разпоредба на чл.57, ал.2 от Конституцията, така и с оглед
ограничаващото правило на чл.39, ал.2 от Конституцията, с което правото на
мнение се ограничава заради друго, конкуриращо се право. Извършването на
намеса в правото свободно да се изразява мнение е правно обосновано, когато
то се използва за накърняване на правата и доброто име на другиго. По този
начин се охраняват честта и достойнството на личността. Правото на защита
срещу незаконна намеса в личния и семейния живот на определена личност,
включително и в правото й на защита на личните данни, не може да бъде
накърнявано, включително и от представители на печата или другите
средства за масова информация по повод на изпълнение на служебните им
задължения.
В Закона за защита на личните данни, приет с оглед на Директива
95/46/ЕО/ /отм/ и на Регламент / ЕС/2016/679 на ЕП и на Съвета , е
предвидено обработване на личните данни за журналистически цели, когато
е законосъобразно, когато се извършва за осъществяване на свободата на
изразяване и правото на информация, при зачитане на неприкосновеността на
личния живот – чл.25з, ал.1. Тази разпоредба съответства на чл.85 от
Регламент / ЕС/2016/679 на ЕП и на Съвета. Тя цели да съгласува правото на
защита на личните данни с правото на свобода на изразяване и информация.
Такива критерии са разработени в практиката на ЕСПЧ/ Решение от
10.10.2013г. по дело Delfi AS/Естония, пар.83, Решение от 2012 по дело
Verlagsgruppe News GMBH and Bobi v. Austria, аpp. 59631/09; Заключение на
Генерален адвокат Sharpston по дело C-345/17 Buivids, пар. 62/
Журналистическата дейност, възприета от СЕС по посоченото дело C-345/17
Buivids (пар. 51 - 53), а именно: журналистиката има за цел "публичното
разгласяване на информация, мнения или идеи независимо от средството за
9
предаването им", както и от заключението на генералния адвокат по същото
дело (СЕС, Заключение на Генерален адвокат Sharpston по дело C-345/17
Buivids пар. 48, както и Решение по цитираното дело Satamedia C-73/07, пар.
58 - 61), след посочване на критериите за широко тълкуване на същото
понятие. С оглед на тези критерии дадени дейности могат да бъдат
класифицирани като "журналистически дейности", ако целта им е публичното
разгласяване на информация, мнения или идеи", се вижда, че
журналистическите цели по дефиниция включват осъществяването на правото
на информация и свободата на изразяване. За да се прецени дали
журналистическа публикация нарушава правото на защита на личните данни,
трябва да се установи дали тя нарушава чл.8 от ЕКПЧ и дали попада в
ограниченията на чл.10, ал.2 от същата конвенция. Т.е. да се прецени дали
има баланс между двете фундаментални права. Това според СЕС изисква
широко тълкуване на свързаните с тази свобода понятия, включително на
понятието за журналистическа дейност (в този смисъл Решение на Съда от 14
февруари 2019 г. по дело C-345/17. Sergejs Buivids, пар. 51, където СЕС се
позовава на Решение от 16 декември 2008 г., Satakunnan Markkinapörssi и
Satamedia, C-73/07, EU:C:2008:727, пар. 56). Специално внимание и двете
юрисдикции отделят на дълга на медиите да получават от името на
обществото и да разпространяват пред широката публика информация от
обществен интерес, като поставят акцент върху приноса на тази информация
за публичния дебат (в смисъла на дебат по въпроси относно общите дела) и
изясняват ключови понятия в материята на балансиране на правото на
неприкосновеност на личния живот и правото на свобода на изразяване и
информация - "цели на журналистическата дейност" и "информация от
обществен интерес" ( Решение на СЕС от 13 май 2014 г. по дело C-131/12
Google Spain SL, Google Inc. v. Agencia Española de Protección de Datos (AEPD),
Mario Costeja González, пар. 97 - 99; Решение на ЕСПЧ от 7 февруари 2012 г.
по дело Von Hannover v. Germany (2), аpp. 40660/08 и 60641/08, пар. 109 - 110;
Решение от 7 февруари 2012 г. по дело Axel Springer AG v. Germany, app.
39954/08, пар. 90). Според ЕСПЧ чл. 10 от ЕКЗПЧОС едновременно защитава
и този, който упражнява свободата на изразяване, и този, който упражнява
правото да получи информация, и подчертава, че "обществото има право да
получава информация от обществен интерес" (в този смисъл Решение от 14
април 2009 г. по дело Társaság a Szabadságjogokért v. Hungary, пар. 26, аpp.
10
37374/05; Решение от 19 февруари 2013 г. по дело Fredrik Neij and Peter Sunde
Kolmisoppi v. Sweden, аpp. 40397/12, 9). Съдът приема също така, че чл. 10 се
прилага не само за съдържанието на информацията, но и за средствата на
предаването или приемането, тъй като всяко ограничаване, наложено върху
средството, неизбежно се намесва в правото да се получава и разпространява
информация (Решение от 22 май 1990 г. по дело Autronic v. Switzerland, аpp.
12726/8, пар. 47). По делото Sergejs Buivids, като се позовава на своята
практика, СЕС приема, че "журналистически дейности" са тези, чиято цел е
публичното разгласяване на информация, мнения или идеи независимо от
средството за предаването им (в този смисъл Решение от 16 декември 2008 г.,
Satakunnan Markkinapörssi и Satamedia, C-73/07, EU:C:2008:727, пар. 61)
(Решение на Съда от 14 февруари 2019 г. по дело C-345/17. Sergejs Buivids,
пар. 53). Съдът отбелязва също така, че тези дейности не са запазени само за
медийните предприятия и могат да имат стопанска цел. Към
журналистическите дейности се включват и различни подготвителни
дейности. Изключенията и дерогациите се прилагат не само към медийните
предприятия, но и към всяко лице, което упражнява журналистическа дейност
(в този смисъл Решение по дело C-345/17 Buivid, пар. 52).
М. С. извежда деликтното поведение на ответниците от процесната
статия, публикувана във вестник „Галерия“, като твърди, че с нея е изнесена
информация за здравословното му състояние, което представлява лични данни
по смисъла на чл.4, пар.1, т.15 от Регламент /ЕО/2016/679 на ЕП и на Съвета.
Твърди, че те са неверни и са разпространени с цел да бъде дискредитиран в
обществото и да се урони личното му достойнство, както и че е предизвикала
притеснения в семейството му. В статията е посочено, че М. С. е използвал
всякакви „хватки“, за да излезе от ареста, както и че след като е станало
„ясно, че не му минава номера с рак на простатата, алкохолният бос се опитва
да използва короновируса, но съдът не го пуска“. Самото заглавие на статията
е, че въззивникът се „прави на онкоболен“. От събраните доказателства
епикриза и становище на медицинска комисия, се установява, че М. С. има
онкологично заболяване на простатната жлеза, но не е установен видът на
карцинома. Разпространяването на информацията за здравословното му
състояние е разпространение на лични данни. Това поражда правото на
защитата му в полза ва субекта, засегнат от изнесеното в статията.
Изнасянето на лични данни трябва да кореспондира със законосъобразно
11
упражнено право на свободно изразяване на мнение и информация, да е
оправдано от постигането на легитимна цел, каквото може да бъде
информираност на обществото. ЕСПЧ припомня, че защитата на личните
данни, не на последно място на медицинските данни, е от особена важност за
правото на зачитане на личния живот съгласно ЕКПЧ. Поверителността на
данните относно здравословното състояние е особено важна, тъй като
разкрИ.ето на медицински данни може драстично да засегне личния и
семейния живот на лицето, трудовата му заетост и приобщаването му в
обществото. При разглеждането на въпроса дали наличието на обществен
интерес е оправдавало публикуването на такъв тип информация относно
жалбоподателя обаче, Съдът е констатирал, че основната цел на
публикацията е била да се увеличат продажбите на вестника чрез
удовлетворяване на любопитството на читателя. Не може да се счита, че тази
цел допринася за какъвто и да е дебат от общ интерес за обществото. Не може
да се счита, че статии в пресата, които имат за цел единствено да задоволят
любопитството на определена читателска аудитория относно подробности от
личния живот на дадено лице, допринасят за дебат от обществен интерес.
Дерогацията от правилата за защита на данните за журналистически цели е
предназначена да позволи на журналистите да имат достъп до тях, да събират
и да обработват данни, за да могат да извършват журналистическите си
дейности. /делото Biruik/Литва, № 23373/03г., 25.11.2003г. / Правилата за
добра журналистическа практика изискват поверка на достоверността на
информацията, която ще бъде използвана в средство за масово осведомяване,
каквито са печатната преса или интернет изданията. / Р № 309/27.05.2024г. по
гр.д. № 1202/23г., ВКС, I г.о./ В случая такава не е извършена от изготвилият
статията, а според показанията на свидетеля Д., това е бил колектив от
журналисти, използващи редакционен псевдоним. Това не отменя
задължението за проверка на истинността на фактите, които ще бъдат
изнесени и ще станат обществено достояние. Ответниците правят
възражение, което да ги освободи от отговорност, че информацията за
здравословното състояние на М. С. е била изнесена преди това в други
издания. В тази връзка са представени доказателства- разпечатки от
електронни сайтове. В тези на „flagman.bg“ и „actualno. Com“ от 18.02.2020г.
се съдържа информация за влошено здравословно състояние на М. С., не се
посочва в какво се състои то, както и диагнозата, която се посочва в
12
процесната статия. Затова не може да се приеме за вярно, че вестник
„Галерия“ е използвал вече разпространена информация и обявени лични
данни за здравословното състояние на въззивника и само ги е препечатало.
Следва да се посочи, че както заглавието на статията, така и използваните в
нея разговорни изрази: „ .. хватка..“ „…прави се на..“, … не му минава номера
…“ внушават у читателя некоректно поведение на М. С. по отношение на
правозащитните органи, за да постегне целта си- освобождаване от ареста. В
случая статията акцентира изцяло върху здравословното състояние на М. С. и
като последица от това на отказа на съда да промени мярката му за
неотклонение. Последната информация безспорно е продиктувана от
обществен интерес, заради предмета на обвинението по отношение на него-
злоупотреба с европейски фондове. Но изнесената информация в нея поставя
ударението единствено върху здравословното му състояние като причина за
искането му за освобождаването от ареста. Т.е. правото на свобода на
изразяване на мнение и правото на защита на личните данни не са в
съотношение на баланс. В случая изнесената информация за лични данни
на ищеца нарушава драстично неговото право на личен живот, злепоставя
го. Правото по чл.10, ал.1 от ЕКПЧ не е упражнено законосъобразно.
Обществото има право да получи информация от обществен интерес, каквото
не е тази за здравословното състояние на ищеца. Такава е само
информацията, отнасяща се до мярката за неотклонение, включително такава
би била свързаната с развитието на наказателното производство, тъй като
престъплението, в което е обвинен е пряко свързано с обществения интерес.
Записаната в чл.40, ал.1 от Конституцията свобода на печата и
средствата за масово осведомяване е свързано с правото на личността да
бъде информирана по въпроси, които представляват обществен интерес. В
нейното съдържание не се включва възможност за разпространение на
неверни данни, засягащи лични граждански и човешки права. Следва да се
прави разграничение между фактически твърдения и оценъчни съждения.
Първите подлежат на проверка, докато вторите не могат да се проверяват за
тяхната вярност- те представляват коментар, а не възпроизвеждане на
обстоятелства от обективната действителност. / Р № 62/06.03.2012г. по гр.д. №
1376/11г. IV г.о. на ВКС, Р № 85/23.03.2012г. по гр.д. № 1486/11г., IV г..о на
ВКС/. Фактическите твърдения представляват факти от действителността,
за които трябва да се извърши проверка от съда дали са верни и позорят
13
адресата. Оценките, мненията, не подлежат на проверка за вярност, тъй като
не са конкретни факти от действителността.
Изразяването на негативна оценка би било укоримо и деликтно само,
ако осъществява състава на престъплението обида. Тези критични и
негативни мнения за личност, известна в обществото, какъвто е и
жалбоподателят, не пораждат отговорност, ако не засягат достойнството на
личността. / Р № 62/06.03.2012г. по гр.д. № 1376/11г., IV г.о на ВКС/ В
случая статията, публикувана във вестник „Галерия“, фактически съдържа в
себе си твърдението, че въззивникът не е онкологично болен. В тежест на
издателя на вестника е да докаже твърдението, посочено в статията, като факт
от действителността, което се съдържа в статията, а съдът да провери
неговата вярност. Фактът подлежи на проверка за истинност в хода на
гражданския процес. Ищецът е ангажирал доказателства, оборващи
твърденията за здравето му, изнесени в статията. От тях следва да се приеме,
че изложеното във в. „ Галерия“ от 25-31 март 2020г., отнасящо се до М. С., е
невярно. По този начин се нанася вреда на доброто му име в обществото,
произтичащо от публикуваните конкретни факти, както и невярно внушение
за неговото поведение по отношение на правозащитните органи. Твърденията
уронват достойнството на въззивника и го дискредитират в обществото. От
свидетелските показания се установява, че жалбоподателят е разбрал за
статията в болницата на затвора. След като я е прочел се е чувствал зле
психически. Приел е тежко изложеното в нея, защото информацията е
достигнала до роднини, близки, децата му. Майка му не е знаела за
заболяването му, както и дъщеря му, която е задавала въпроси за това на
свидетеля Б.. Тормозела го е мисълта, че според статията се прави на болен.
Свидетелят установява, че към настоящият момент М. С. продължава да се
лекува в страната и чужбина. Съдът приема, че излагането на лични данни в
печатно издание, представлява обработване на такива, и нарушават правото
на М. С., гарантирано му от чл.32 от Конституцията на Република България и
на чл. 8 от ЕКПЧ. В същото време по своя характер те са и неверни
твърдения, разпространени в печатно издание, до което имат достъп
неограничен кръг от хора, оказва негативно влияние върху психическото и
здравословното състояние на всеки човек. Те му влияят в емоционално
отношение доколкото може да бъде възприеман като лъжец. Невярната и
непроверена информация, използвана от журналист, противоречи на добрите
14
нрави и морала, на правилата на журналистическата етика. Налице е
недобросъвестно упражняване на правото на свобода на изразяване на мнение
от страна на журналисти, на които ответникът „Кроз“ АД е възложил работа
по изготвяне на статията. Това е противоправно и виновно поведение,
осъществено чрез действие. Не може да се твърди, че статията държи сметка
и поддържа баланса между двете фундаментални права, както и между
обществения и частен интерес.
Другият факт, от който твърди, че е претърпял неимуществени вреди е
твърдението в статията, че е лидер на престъпна група. В тази връзка и двете
страни са ангажирали доказателства. Към исковата молба е представена
първа страница на Постановление за привличане на обвиняем от 20.08.2019г.
на Специализираната прокуратура. Ответниците са представили и са приети
като доказателства – съдебно удостоверение от СПнС от 08.11.2021г., писмо от
Специализираната прокуратура от 23.10.2019г., протоколи от съдебни
заседание на СпНС във връзка с мярката за неотклонение на М. С. и
определение № 199/19.03.2020г. на АпСпНС, постановление за привличане на
обвиняем от 06.09.2018г. Според постановлението от 20.08.2019г. и
съдебното удостоверение от 08.11.2021г. на ищеца му е повдигнато обвинение
и е подсъдим за няколко престъпления. Едно от тях е за участие в сговор с
едно или повече лица за извършване на престъпления. Не му е повдигнато
обвинение по чл.321, ал.1 от НК, а именно да е образувал и ръководил
престъпна група. Това твърдение в статията също е невярно и е довело до
уронване на достойнството му.
Ищецът претендира солидарна отговорност между двамата ответници
като се поддържа искане за ангажиране отговорността на К. П. в качеството й
на главен редактор. Няма спор, че тя е заемала тази длъжност към момента на
публикуване на статията. В тежест на ищеца е да докаже, че тя е разпоредила
публикуване на статията въпреки съзнаването, че информацията в нея е
невярна или я е променила по такъв начин, че тя да придобие злепоставящ
характер. Главният редактор може да отговаря само за собственото си
виновно поведение, но не носи отговорност в случаите, когато статията няма
автор. Не може само поради заеманата длъжност да му се приписва
авторството й. Видно от длъжността характеристика за длъжността „Главен
редактор“ , подписана от К. П. е, че възложител на работата й е „Кроз“ АД.
15
Съгласно чл.49 от ЗЗД отговорността е за възложителя на работата, а такъв по
отношение на журналистите ответното дружество има това качество. Затова
главният редактор не носи отговорност за вреди от публикации. Той не носи
отговорност и в случаите, когато материалът е публикуван под псевдоним В
този смисъл е Р № 147/18.03.2011г. по гр.д. № 1640/10г., ВКС, IV г.о., Опр. №
3678/22.07.2024г. по гр.д. № 3510/23г., ВКС, II г.о./ В същия смисъл е и Р №
94/16.08.2022г. по гр.д. № 924/21г., ВКС, IV г.о., което засяга въпросът за
отговорността, когато едно и също лице е собственик, автор и главен
редактор на печатно издание. Т.е. тези качества се сливат в една личност и по
делото това е доказано при условията на пълно и главно доказване. С оглед на
изложеното няма солидарност между ответниците.
Ето защо като прецени всички доказателства по отделно и в тяхната
съвкупност въззивният съд намира искът за частично основателен до размер
от 5000лв. Това обезщетение ще репарира неимуществените вреди,
причинени на М. С. от процесната статия.
С оглед на изложеното няма солидарност между ответниците. Искът по
чл.49 от ЗЗД следва да бъде уважен по отношение на „Кроз“ АД, а по
отношение на К. П. се отхвърли.
Поради изложеното обжалваното решение следва да се отмени в частта,
в която предявеният иск е отхвърлен за 5000лв. по отношение на „Кроз“ АД
като в останалата част се потвърди.
По разноските.
На въззивника се дължат разноски за двете инстанции в размер на 432лв.
за СГС и 400 лв. за САС. Направеното от ответниците възражение по чл.78,
ал.5 от ГПК е неоснователно, тъй като делото представлява фактическа и
правна сложност.
На ответниците не се дължат разноски, защото няма направено искане за
присъждане на такива за настоящата инстанция.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
16
ОТМЕНЯ решение № 3570/02.12.2022г. на СГС, ГО, 17 състав,
постановено по гр.д. № 5907/22г. в частта, в която е отхвърлен искът,
предявен от М. С. С. за 5000лв., както и в частта, в която по отношение на
„Кроз“ АД и К. Т. Д.- П. са присъдени разноски над сумата от по 180лв. за
всеки един от тях и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „Кроз“ АД, ЕИК *********, гр. София, ул. „Незабравка“ №
33 и със съдебен адрес: гр. София, бул. „Ал. Стамболийски“ № 30А, ет.2 чрез
адв. И. М. да заплати на М. С. С., ЕГН ********** и със съдебен адрес: гр.
София, ул. „ Ив. Денкоглу“ № 46, ет.1 чрез адв. А. П. сумата от 5 000лв./ пет
хиляди лева/ обезщетение за неимуществени вреди по иск с правно основание
чл.49 от ЗЗД, ведно със законната лихва, считано от 25.03.2020г. до
окончателното й изплащане, както и 832 лв. разноски по делото пред двете
инстанции.
ПОТВЪРЖДАВА решението в частта, в която предявеният иск е
отхвърлен над 5000лв. до 50000 лв. и в частта, в която е отхвърлен по
отношение на К. Т. Д.- П..
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
съобщението до страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
17