Решение по дело №3424/2018 на Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

гр.   София,

08.11.2018г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,

Г.О., ІІ Б състав

в публично

заседание на

Двадесет и девети октомври

Две

хиляди и осемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ:

РАЛИЦА ДИМИТРОВА

РАДМИЛА МИРАЗЧИЙСКА

при секретаря

Д.Шулева

и в присъствието на

Прокурора

като разгледа докладваното от

съдия Димитрова

гр. дело N

3424

по описа за

2018г.

и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е образувано по въззивна жалба на  С.Л.В. и Ц.Х.Д.   срещу решение от 31.10.2017г. на СРС, 61 състав, постановено по гр.д. № 10859/15г.,   с което срещу тях са уважени искове   по  чл.422  във вр. с чл.415, ал.1 от ГПК във вр. с   чл.79, ал.1  от ЗЗД   и по чл.422 във вр.с чл.415, ал.1 от ГПК във вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД.

 Жалбоподателите  поддържат, че   първоинстанционното решение е  формално и незаконосъобразно.   Съдът е приел искова молба, по която не е събрана държавната  такса. По делото няма доказателства, от  които да се направи извод за размера на задължението им. Нарушена е съдебната практика, установена с определение  № 3258/07.03.2013г. по адм.д. № 2772/13г.  на ВАС С него е прието, че Общите условия за продажба на топлинна енергия  не представляват индивидуален, общ или нормативен административен акт по смисъла на чл.21, чл.65 или чл.75 от АПК. В противоречие с това определение първоинстанционният съд е приел, че общите условия са със силата на договорно отношение между страните. По делото не  е доказано   потребеното количество енергия. Съгласно законовите разпоредби приспадането и добавянето на суми от изравнителни сметки към други фактури може да става  само с изричното съгласие на потребителя на топлинна енергия.  Ищецът следва да представи документ за съгласие от потребителя. Със суми за връщане от ищеца са прихванати стари задължения извън процесния период. Не е установена безспорност на тези вземания. Ищецът  е трябвало да ангажира доказателства за изправността на уредите, чрез които се извършва измерването на топлинна енергия. Такива не са представени, поради което трябва да се приложи  последицата от недоказването на този релевантен факт. От страна на ищеца не са представени доказателства за извършено отчитане на индивидуалните разпределители или за пречки в абоната, поради което  то е било възпрепятствано. Съгласно Общите условия трябва да се проведе събрание на етажните собственици за избор на ФДР, с която да се сключи договор, като протоколът от него  трябва да е нотариално заверен. Видно от посочените от тях документи е, че е налице нарушение на нормативния документ, но съдът е премълчал този факт. Оспорили са като прекомерни  претендираните от ищеца разноски.

Затова молят въззивния съд да отмени решението   и постанови друго, с което да отхвърли  предявените искове.

Ответникът не взема становище по жалбата.

Третото лице – помагач не взема становище по жалбата.

Съдът, след като обсъди събраните по делото  доказателства в първоинстанционното и въззивно производства по реда на чл.235 от ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Районният съд е сезиран с искове по чл.422 във вр. с   чл.415,ал.1 от ГПК  във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД, чл.422 във вр. с чл.415 от ГПК във вр. с чл.149б, ал.3 от ЗЕ  и  чл.422 във вр. с  чл.415, ал.1 от ГПК във вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД. В исковата молба ищецът „Т.С.“ ЕАД твърди, че е депозирал заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК, което е уважено. В предвидените от закона срокове ответниците са подали възражение. Ищецът твърди, че  те са  съсобственици   и  потребители на топлинна енергия  за ап.9, находящ се в гр. София, ж.к. „********. Те са ползвали топлинна енергия за периода м.05.2012г. до м.04.2014г. и  дължат общо сумата от  3 171, 63лв., представляваща стойността на  ползвана топлинна енергия и лихва за забава върху нея в размер на 424, 24 лв. за периода 30.06.2012г. до 31.10. 2014г. Ответниците дължат и такса за услугата дялово разпределение от 14, 28 лв. и лихва за забава върху нея от 1, 79 лв.  Съгласно чл.150, ал.1 от ЗЕ  продажбата на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни Общи условия. В тези, действали през процесния период е предвидено, че купувачите на топлинна енергия  са длъжни да я заплащат в 30 дневен срок, след изтичане на периода, за който се отнася. Ответниците са използвали доставената топлинна енергия, видно от приложеното извлечение от сметки. На основание чл.139 от ЗЕ разпределението на топлинна енергия между потребителите  в сграда  етажна собственост се извършва по системата на дялово разпределение при наличието на договор, но в настоящия случай такова не е въведено. Затова моли съда да признае за установено по отношение на ответниците, че  дължат разделно по ½ или по 1585, 82 лв. за консумирана топлинна енергия за периода м.05.2012г. до м.04. 2014г., както и лихва за забава в размер на по 212, 12 лв. за периода от 30.06.2012г. до 31.10.2014г., като и по 7, 14лв. такса за дялово разпределение и по 0, 89 лв. лихва за забава върху нея. Претендират се законната лихва върху главниците   от 11.11.2014г. до окончателното им изплащане,   разноски  по делото.

От представените    извлечение от сметка и дялово разпределение за исковия период   се установява, че ответниците са  ползвали  топлинна енергия  на  определена  стойност.

Въз основа на заявление от 11.11.2014г., депозирано от ищеца пред СРС, е издадена заповед за изпълнение  срещу ответниците за исковите суми.

С договор от 14.06.2002г.  етажните собственици от етажната собственост, където е жилището на ответниците,  са възложили на третото лице помагач дяловото разпределение.   Приет е протокол от общото събрание на етажните собственици от 17.04.2002г. и списък към него.

Не се спори, а и видно от  договор за продажба  от държавата на недвижим имот по реда на НДИ/отм/ от 07.08.1989г. е, че ответниците   в съсобственост при равни дялове са придобили правото на собственост върху процесния топлоснабден имот.

Установява се, че  имената Ц.Х.Д. и Ц.Х.В. са на едно и също лице- Удостоверение за идентичност на лице с различни имена от 07.05.2013г.

          Приети са общи условия, действали през исковия период.

Ответниците не са депозирали отговор на исковата молба в срока по чл.131 от ГПК.

В хода на процеса са събрани    писмени доказателства от третото лице помагач във връзка с отчитане на уредите за дялово разпределение.

Не се спори, че на 16.06.2016г. между ищеца и С.В. е сключено споразумение, с което е определено  задължението й към топлопреносното предприятие  в размер на 1530, 16лв., представляващо  само главница.

Не се спори, че на 08.12.2015г. между ищеца и Ц.Д. е сключено споразумение, с което е определено задължението  й към топлопреносното предприятие  в размер на 1470, 58 лв., представляващо само главница.

Представени са доказателства от ответниците за извършени плащания.

Районният съд  частично е уважил исковете за главницата  и изцяло тези за лихвата за забава.

Пред настоящата инстанция нови доказателства не са ангажирани.

При така установената фактическа обстановка от правна страна съдът приема, че предмет на разглеждане  са обективно съединени искове  по  чл.422 във вр. с чл.415, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД и  чл.422 във вр. с   чл.415, ал.1 от ГПК във вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД.    Искът по  чл.422 от ГПК  е специален положителен установителен иск.  С него разполага кредиторът, чието вземане в заповедното производство е оспорено от длъжника. Чрез предявяването му се цели да се постигане  защита на вземането като  със сила на пресъдено нещо се признае неговото съществуване. Така се стабилизира и заповедта за изпълнение, която да послужи  за принудителното му събиране. Абсолютна положителна процесуална предпоставка  за съществуването на правото на иск е правният интерес. В случая той се извежда от депозиране на възражение от длъжника в срока по чл.414, ал.2 от ГПК.  Ст. В. и Цв. Д.  са подали възражения срещу издадена заповед за изпълнение, което обуславя правния интерес на   „Т.С.“ ЕАД да предяви  установителните искове.

Въззивният съд се произнася служебно по валидността на първоинстанционното решение, по допустимостта му в обжалваната част, а по правилността му е обвързан от посоченото в жалбата с изключение  на допуснато нарушение на  императивна материалнаправна норма.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Той е и правилно.

Съдът намира, че между страните е сключен договор за доставка на топлинна енергия, който е бил валиден към исковия период.  Съгласно пар.1, т.13 от ДР на ЗЕЕЕ/отм/ потребител е физическо или юридическо лице, което получава електрическа или топлинна енергия от енергийното предприятие и ги ползва за собствени нужди. Съгласно чл.106а, ал.4 от ЗЕЕЕ/отм/ потребител на топлинна енергия  за битови нужди е собственикът или титулярът на вещно право на ползване за топлоснабдявания имот. Съгласно пар.1, т.42/отм/ от ДР на  ЗЕ потребител на  енергия за битови нужди е физическо лице- собственик или ползвател на имот, който ползва топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление за домакинството си. Съгласно пар.1, т.2а от ЗР на ЗЕ и измененията на чл.153, ал.1 от ЗЕ в сила от 17.07.2012г. собственикът или титулярът на вещно право на ползване е клиент на топлинна енергия. Съгласно чл.153, ал.1 от ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване, присъединени към абонатната станция са длъжни да заплащат цена на топлинната енергия.  Не е спорно, че жалбоподателите  са съсобственици при равни дялове на процесния топлоснабден имот, поради което са клиенти на топлинна енергия.  Те не оспорват това си качество, а и видно от представените  споразумения, сключени с ищеца е, че извънсъдебно  са признали наличието на задължения за потребена топлинна енергия  за исковия период. Те по съществото си са  спогодби по смисъла на чл.365 от ЗЗД, които ги обвързват.

При постановяване на решението първоинстанционният съд е съобразил  този факт, както и извършените плащания, за които са представени доказателства.

Настоящата инстанция не следва да се произнася по доводите в жалбата, доколкото   те са направени  несвоевременно за първи път пред нея и жалбоподателите  не са депозирали отговор на исковата молба.

С оглед на това обжалвания съдебен акт  трябва да бъде потвърден.

Разноски на жалбоподателите не се дължат.

Не следва да се  присъждат такива и на ответното дружество, което не е депозирало отговор на въззивната жалба и не е представлявано пред настоящата инстанция.

Воден от горното, съдът

 

 

РЕШИ :

                   

 

ПОТВЪРЖДАВА решение от 31.10.2017г. на СРС, 61 състав, постановено по гр.д. № 10859/15г.

          Решението е постановено при участието на трето лице- помагач.

Решението не подлежи на обжалване.

 

 

 

 

	ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: