РЕШЕНИЕ
№ 242
гр. Пловдив , 15.03.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в публично
заседание на двадесет и четвърти февруари, през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Дафина Н. Арабаджиева
при участието на секретаря Петя Д. Мутафчиева
като разгледа докладваното от Дафина Н. Арабаджиева Гражданско дело №
20205330110103 по описа за 2020 година
Производството по делото е образувано въз основа на искова молба от Ц. Г. Н.,
ЕГН ********** от с. М. против ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ АД, ЕИК *********,
гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, Силвър Център, ет. 2, офис 40 -46 , с която
са предявени кумулативно съединени искове с правна квалификация по и чл.55, ал.1,
предл. първо ЗЗД във вр. счл.26, ал. ЗЗД, чл. 22 от ЗПК за връщане на сумата от 39,69
лв.- главница, представляваща недължимо платена сума по клауза за възнаградителна
лихва по Договор за паричен заем № *** от 21.07.2016 г. и сумата от 255,96 лв. –
главница, представляваща недължимо платена по клауза за неустойка по Договор за
паричен заем № *** от 21.07.2016 г. , ведно със законна лихва върху тези суми,
считано от датата на предявяване на исковата молба -14.08.2020г. до окончателното й
изплащане. Претендира разноски.
Ищецът посочва, че на 21.07.2016 г. е сключила с ответника договор за паричен
заем, по силата на който е получила в заем сумата от 400 лева. Била уговорена и
възнаградителна лихва от 40 %, а годишният процент на разходите бил в размер на
47,19 %. В договора се сочи, че е отразен обща сума за плащане в размер на 444,42 лв.
В чл. 4 от договора ищецът сочи, че е предвидено, ако в тридневен срок от
подписването му, не учреди обезпечение на задълженията си измежду банкова
гаранция или поръчител, то дължи неустойка в размер на 55,96 лв. В тази връзка се
сочи, че общата сума за заплащане, заедно с тази неустойка е предвидено в договора да
се заплати на ответника чрез 27 седмични погасителни вноски за периода от 31.07.2016
г. до 29.01.2017 г.
Твърди се, че договорът е недействителен на специалните основания на чл. 22
ЗПК, като не е спазена разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.9 ЗПК, като договорената
1
възнаградителна лихва е нищожна, поради противоречието й с добрите нрави.
Твърди се нарушение на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, тъй като в договорите не е
посочен начин на изчисляване на ГПР и липсва каквато и да била яснота по какъв
начин е формирана същият респ. общата дължима сума по него. Цитират се законови
норми във връзка с ГПР.
Твърди се, че неустойката е нищожна, тъй като е уговорена в нарушение на
добрите нрави, изразяващо се в посочените в исковата молба обстоятелства. На първо
място се посочва, че поръчителството или поемането на солидарно задължение по
договора за кредит, следва да бъде учредено в изключително кратък срок, като
поръчителят или солидарният длъжник, следва да представят на кредитното дружество
обилна документация, която е невъзможно да бъде събрана в рамките на определение
тридневен срок. Освен това се сочи и прекомерност на неустойката и липсата на
правила в договора, по които да се определи кои са тези вреди, които дружеството ще
претърпи от непредставяне на обезпечението и които ще се компенсират от
неустойката. В тази връзка се сочи, че всички преки или косвени разходи, възникнали
от изпълнението на задълженията на страните по договора са покрити от ГПР (чл. 19,
ал.1 и § 1 ДР ЗПК). Сочи се недействителност на клаузата за неустойка и на основание
чл. 21, ал. 1 ЗПК, тъй като с нея се създават задължения, които по своето същество се
покриват от ГПР и по този начин се надвишава изискването по чл.19, ал. 4 ЗПК – ГПР
да не е по – висок от пет пъти размера на законната лихва. Посочва се противоречие на
клаузата за неустойка и с чл. 71 ЗЗД, както и на императивната разпоредба на чл. 33
ЗПК. Моли се исковете да се уважат. Претендират се разноски.
В законоустановения едномесечен срок е постъпил отговор от ответника, който
оспорва твърденията на ищеца за недействителност на договора за заем на сочените в
исковата молба основания.
Излагат се подробни доводи за разпределението на доказателствената тежест и
необходимост да се задължи ищеца да представи договор за заем и съответно да
установи, че такъв е сключен. Доколкото по делото е представен препис от договора за
заем, то това искане се явява безпредметно.
Оспорва да е налице нарушение на разпоредбата на чл.11, ал.1, т. 9 ЗПК, като се
сочи, че ГПР и ГЛП са ясно посочени в договорите. Твърди се, че е спазена и
императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК. Посочва, че ГПР посочен ясно,
като е спазен механизмът за пресмятане на ГПР.
Оспорват се твърденията и за недействителност на клаузата за неустойка,
доколкото същата не противоречи на добрите нрави, като преценката за това следва да
се направи на база цялата сума, дължима по договора, която не се достига от
неустойката. Още повече, че чл. 19, ал. 4 ЗПК не е нарушен.
Относно целите на уговорената неустойка се посочва, че с нея се цели
обезпечаване на поемане на риска от неизпълнение на задължението за погасяване в
срок на задълженията по сключения договор. В тази връзка се сочи, неустойката се
дължи при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение . Оспорва
се твърдението, че неустойката противоречи на чл. 21, ал. 1 ЗПК, тъй като с нея не се
създават задължения, които по своето същество се покриват от ГПР, като ищецът не
взема предвид разпоредбата на чл. 19, ал. 3 ЗПК, в която е предвидено, че при
2
изчисляване на ГПР не се включват разходите, които потребителят изплаща при
неизпълнение на задължения по договора за потребителски кредит. Оспорва да е
налице нарушение на разпоредбата на чл. 33 ЗПК. Прави възражение за липса на
предпоставките по чл. 38 от Закона за адвокатурата, като прави доказателствени
искания в тази насока. Моли исковете да се отхвърлят. Претендира разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение
и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и
исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
Не се спори и от представените доказателства се установява, че ищецът в
качеството на кредитополучател е сключил на 21.07.2016 г. с ответника – финансова
институция договор за потребителски кредит , по силата на който му е предоставена в
заем сумата от 400 лв., която е следвало да върне ведно с договорна лихва или общо
сумата от 444,42 лв. чрез заплащане на 27 седмични вноски за периода от 31.07.2016 г.
до 29.01.2017 г. Видно от приетия договор, уговореният ГЛП е в размер от 40%, а ГПР
е в размер на 47,19 %. Ищецът не спори, че е получил отразената в договора за заем
сума в размер от 400 лв., като изрично е заявил това в чл. 3 от договора.
Не се оспорва и, че ищецът е заплатил по договора обща сума в размер от
695,65 лв., като с тази сума е погасена главница в размер на 400 лв., възнаградителна
лихва в размер от 39,69 лева и неустойка в размер на 255,96 лв., като в тази връзка е и
приетата по делото справка за извършени плащания. Не се спори и, че сумата е платена
преди крайния падеж, а именно: на 02.12.2016 г.
Съгласно чл.4, ал.1 от договора, заемателят се е задължил в 3 дневен срок от
подписване на договора за заем да предостави на заемодателя обезпечение на
задълженията му по договора, а именно: две физически лица – поръчители, всяко от
които да отговаря на следните изисквания: да предостави на заемателя служебна
бележка за размер на трудовото възнаграждение, нетният размер на осигурителния му
доход да е в размер над 1000 лв., да работи по безсрочен трудов договор, да не е
заемател или поръчител по други договор за паричен заем, сключен с Изи Асет
Мениджмънт АД, да няма неплатени осигуровки за последните две години, да няма
задължения към други банки и финансови институции или ако има – кредитната му
история към БНБ една година назад да е със статус не по – лош от 401„Редовен“, като
поръчителите подписват договор за поръчителство, или банкова гаранция с
бенефициер – заемодателя, която е издадена след усвояване на паричния заем, в размер
на цялото задължение на заемателя по договора, която е валидна 30 дни след крайния
срок за плащане на задълженията по договора за заем. В договора страните са
уговорили, че при неизпълнение на задължението на длъжника да осигури посоченото
обезпечение в тридневен срок от сключване на договора, последният следва да заплати
неустойка на кредитора в размер на сумата от 255,96 лв. на вноски от по 9,48 лв., които
се добавят към размера на месечните погасителни вноски.
От приетия по делото погасителен план се установява, че размерът на
седмичната погасителна вноска е 16,46 лв., а оскъпяването при непредставяне на
обезпечение 25,94 лв. т.е. възнаградителната лихва е в размер на 1,65 лв. на седмица, а
неустойката е в размер на 9,48 лв. на седмица.
Между ищеца и Изи Асет Мениджмът ООД са възникнали правоотношения по
3
договор за паричен заем по чл. 9 и сл. ЗПК. Съгласно чл. 9, ал.1 ЗПК договорът за
потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено
плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.
По отношение на договорите за потребителски кредит е налице прието
европейско законодателство, доколкото защитата на потребителите е една от целите на
Съюза, за изпълнението на която държавите членки са предоставили компетентност. В
изпълнение на тази компетентност ЕИО и ЕО /сега ЕС/ са издали Директива 93/13/ЕИО
и Директива 2008/48/ЕО, които са транспонирани в българското законодателство
съответно в Закона за защита на потребителите и Закона за потребителския кредит.
Чрез тази законодателна уредба е засилена защитата на потребителите и е гарантирана
възможността на националните юрисдикции да прилагат служебно правото на Съюза
при констатиране на противоречие между договорни клаузи и законодателството на
ЕС, доколкото последното се характеризира със самостоятелен нов правопорядък с
непосредствена приложимост, имащ примат над правото на отделните държави
членки. Това принципно становище е застъпено в множество решения на Съда на
Европейския съюз, чиято тълкувателна практика е задължителна спрямо държавите
членки и техните граждани.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.1, чл. 11,
ал.1, т.7 - 12 и т.20, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на
всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по
чл.22 ЗПК - изначална недействителност на договора за потребителски заем, тъй като
същите са изискуеми при самото му сключване. Тази недействителност също е по
особена по вид с оглед на последиците й, визирани в чл. 23 ЗПК, а именно че когато
договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, отговорността на
заемателя не отпада изцяло, тъй като съгласно цитираната разпоредба той дължи
връщане само на чистата стойност на кредита, но не дължи връщане на лихвата и
другите разходи по кредита.
Съдът счита за неоснователни възраженията на ищеца за недействителност на
договора поради неспазване на разпоредбите на чл.11, ал.1, т. 9 ЗПК, доколкото това
условие е приложимо при променливи лихвени проценти, а в настоящия случай
изрично е предвидено, че се касае за фиксиран годишен лихвен процент. Договорът
съдържа и необходимата информация за размера, броя, периодичността и датите на
плащане на погасителните вноски. Както националният закон, така и Директива
2008/48/ЕО не поставят като изискване към съдържанието на договора посочване на
компонентите на всяка една погасителна вноска- каква част от нея е за погасяване на
главница и каква част- за лихва. В този смисъл е и даденото от СЕС тълкуване в
Решение по дело С-42/15, което е задължително за националните съдилища на
основание чл.633 от ГПК.
Не е налице нарушение на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, като в тази
връзка съдът не поддържа становището си изразено в предходно постановените
решения и изменя същото, съобразно практиката на СЕС.
Съдът счита, че в настоящия случай размерът на ГПР е посочен в договора, като
същият се формира по определения в приложение № 1 към ЗПК начин. В това
приложение са посочени редът и начинът на изчисление на ГПР, както и значимите
4
компоненти на изчисляването му.
В този смисъл е и практиката на СЕС. Съгласно член 4, параграфи 1 и 2 от
Директива 87/102 договорът за кредит трябва да се изготви в писмена форма и в него
трябва да се посочи ГПР, както и условията, при които последният може да бъде
променян. В член 1а от тази директива се определят условията за изчисляване на ГПР,
а в член 4, буква а) от нея се уточнява, че ГПР трябва да се изчисли „в момента, в който
кредитният договор е сключен“. Така това информиране на потребителите относно
общия разход по кредита под формата на процент, изчислен съгласно единна
математическа формула, има съществено значение (вж. в този смисъл определение от
16 ноември 2010 г., Pohotovosť, C‑76/10, EU:C:2010:685, т. 69 и 70). В случая към
момента, в който договорът е сключен не се установява да се дължи, предвидената в
договора неустойка, доколкото нейната изискуемост настъпва при неизпълнение на
посочените задължения в тридневен срок от сключването на договора. Неоснователни
се явяват възраженията, че в ГПР следва да бъде включена и уговорената неустойка.
Съгласно чл. 19, ал. 3 от ЗПК при изчисляване на годишния процент на разходите по
кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на
задълженията си по договора за потребителски кредит.
В сключения договор е посочен фиксиран ГЛП в размер на 40% , а при
положение, че лихвеният процент е точно фиксиран в договора и е ясен за страните, то
не може да се приеме, че са нарушени изискванията на чл. 11, т. 9 ЗПК / решение №
1285 от 27.10.2017 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1764/2017 г./. При фиксирана
лихва липсва задължение в договора да се съдържа информация по чл. 11, ал. 1, т. 9
ЗПК, както и липсва задължение за информацията по 11, ал.1, т. 11 относно
погасителен план, който да съдържа информация за размера, броя и периодичността и
датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на
вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени
проценти за целите на погасяването.
На основание гореизложеното съдът счита, че договорът за кредит не е
недействителен поради нарушение на императивните разпоредби на ЗПК и тъй като
не е налице основание за недействителност на договора на посочените основания, то
искът за връщане на неоснователно получената за възнаградителна лихва сума от 39,69
лева, основано на недействителност на договора, ще се отхвърли като неоснователен.
Следва да се разгледа възражението на ищеца за недействителност на
клаузата за възнаградителна лихва поради противоречие с добрите нрави.
Съдът не възприема възраженията на ищеца, че договорената възнаградителна
лихва противоречи на добрите нрави. Същата е в размер от 40%, което действително
надвишава трикратния размер на законната лихва към датата на сключване на
договора, но преценката за противоречието й с добрите нрави не следва да се основава
само на това обстоятелство. В по – новата практика се приема, че не следва критерият
законна лихва да се абсолютизира и възнаградителната лихва да се счита,
противоречаща на добрите нрави в случай, че надхвърля трикратния размер на
законната лихва. В решение № 453/03.08.2016г. по гр.д.№ 1742/2015г. на ІV г.о. на
ВКС е прието, че преценката дали договореното противоречи на добрите нрави
/общоприети норми за справедливост и добросъвестност при осъществяване на
гражданските правоотношения в интерес на обществото/ се прави въз основа на
5
конкретно установените във всеки отделен случай релевантни обстоятелства.
Констатирано противоречие на волеизявленията с посочените изисквания обуславя
нищожността им, която свободата на договаряне не може да преодолее, именно защото
тя не е абсолютна, а е рамкирана съобразно императивната норма на чл.9 ЗЗД. За да
достигне до извода за нищожност на клаузата за възнаградителна лихва, поради
противоречие с добрите нрави, решаващият състав на апелативния съд е взел предвид
всички обстоятелства по делото, а не само размера на възнаграждението спрямо
законната и пазарната лихва за същия период от време, вкл. лихвата, договорена при
кредитирането от третите лица, както и уговорката, че дори при предсрочно връщане
на заема, възнаграждението е дължимо в същия размер, без клаузата да отчита
ползването на заемната сума във времево отношение, вкл. и съотношението на
възнаграждението към заемния капитал. В настоящия случай се установява, че
доколкото липсва друго обезпечение по договора за кредит и същият е предоставен за
кратък срок, то определената договорна лихва е съобразена с тези обстоятелства и не
се явява прекомерна.
Искът за връщане на платената договорна лихва, като платена без основание
поради нищожност на клаузата за договорна лихва, като противоречаща на добрите
нрави е неоснователен и на това заявено от ищеца основание и следва да се отхвърли.
По предявения иск за връщане на платената без основание неустойка:
Настоящият съдебен състав намира, че предвидена в договора клауза за
неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение,
противоречи на добрите нрави:
Критериите дали е налице нищожност поради противоречие с добрите
нрави на неустойка, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК
на ВКС, а именно - такава е неустойка, която е уговорена извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност се
извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и
обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като естеството и
размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение
с други, различни от неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка
и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на
неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението.
В случая страните са уговорили клауза за задължаване на заемополучателя
да осигури надлежно обезпечение на кредитора в тридневен срок от сключването на
договора, като при неизпълнение са предвидили неустойка във фиксиран размер от
255,96 лв. Така предвиденият размер е близо 64 % от цялата заета сума и противоречи
на чл. 21, ал. 1 ЗПК. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на
закона, е нищожна. Предвидената клауза е и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5
ЗЗП, тъй като същата е необосновано висока. Така уговорена, неустойката е
предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното
задължение за предоставяне на обезпечение, а това задължение има вторичен характер
и неговото неизпълнение не рефлектира пряко върху същинското задължение за
погасяване на договора за паричен заем. Отделно от това въведените в договора
изисквания за вида обезпечение /чл. 4, ал. 1, т. 1 и 2 от договора/ и срока за
6
представянето им създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му
до степен, то изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до
претърпени вреди за кредитора, който би следвало да прецени възможностите на
заемодателя да предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата
на сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на договорните
условия. Макар и да е уговорена като санкционна, доколкото се дължи при
неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване на
кредита с почти 64 % от заетата сума.
Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните, неустойката може
да изпълнява и наказателна функция. В случая неустойката е предвидена, като
санкция за неосигуряване на обезпечение. Задължението за предоставяне на
обезпечение има вторичен характер и неизпълнението му не засяга пряко същинското
задължение на кредитополучателя за връщане на дадения му кредит. В договора това
задължение е уговорено по начин относно изискванията за вида обезпечение и относно
срока за представянето му, че да създава значителни затруднения при изпълнението му
до степен то изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до
претърпяването на вреди за кредитора, а начина по който е уговорена неустоечната
клауза създава единствено предпоставки за начисляването на тази неустойка. Подобен
резултат е несъвместим с добрите нрави и насочва към извод, че неустойката излиза
извън присъщите й по закон функции, тъй като още към момента на уговарянето й
създава предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на
заемателя.
Доколкото противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави
е налице още при сключването на договора, съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1 във
вр. с ал.4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а
нищожността на тази клауза е пречка за възникване на задължение за неустойка по чл.
4, ал. 2 от договора. Ето защо иска за връщане на платената без основание неустойка в
размер на 255,96 лева ще се уважи като основателен. Съдът счита за основателно
искането за присъждане на законна лихва, считано от датата на депозиране на исковата
молба до окончателното изплащане на главницата.
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал.1 и ал. 3 ГПК в полза на всяка от
страните по делото следва да се присъдят разноски по съразмерност на уважена и
отхвърлена част от исковите претенции. Ищецът претендира разноски в размер от 100
лв. за платена държавна такса, като с оглед отхвърляне на исковата претенция по
единия от обективно съединените искове следва да му се присъди само сумата от 50
лв.- държавна такса по предявения иск за връщане на сумата, платена като неустойка
по договора за заем.
Представен е договор за правна защита и съдействие, в който е уговорено
защитата да бъде осъществена безплатно, на основание чл. 38, ал.1, т. 2 ЗАдв. Съгласно
ал. 2, в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена
за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. Неговият размер
съдът определя на осн.чл.7, ал.2, т.2 от Наредбата за минималните размери на
адвокатските възнаграждения (изм. с Решение № 5419 на ВАС на РБ от 8.05.2020 г. -
бр. 45 от 15.05.2020 г., в сила от 15.05.2020 г. ), възлизащо на стойност 300
лв., съобразно цената на уважения обективно съединен иск . В случая представен
договор за правна защита и съдействие с *** К.К. в полза, на която следва да се
7
присъди възнаграждението.
Ответникът претендира разноски в размер на платеното адвокатско
възнаграждение, но не представя доказателства, нито за сключен договор за правна
защита и съдействие, нито за заплатено адвокатско възнаграждение. Отговорът на
исковата молба е депозиран от юрисконсулт, но с него не е заявена претенция за
заплащане на юрисконсултско възнаграждение.
На основание гореизложеното съдът,
РЕШИ:
ОСЪЖДА ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ АД, ЕИК *********, гр. София, бул.
„Джавахарлал Неру“ № 28, Силвър Център, ет. 2, офис 40 -46 да заплати на Ц. Г. Н.,
ЕГН ********** от с. М. сумата от 255,96 лв. – главница, представляваща недължимо
платена по клауза за неустойка по Договор за паричен заем № *** от 21.07.2016 г.,
ведно със законна лихва върху тези суми, считано от датата на предявяване на
исковата молба -14.08.2020г. до окончателното й изплащане и сумата от 50 лв.-
разноски по съразмерност по делото в размер на платената държавна такса за уважения
иск.
ОТХВЪРЛЯ предявения от Ц. Г. Н., ЕГН ********** от с. М. против ИЗИ АСЕТ
МЕНИДЖМЪНТ АД, ЕИК *********, гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28,
Силвър Център, ет. 2, офис 40 -46 иск за връщане на сумата от 39,69 лв.- главница,
представляваща недължимо платена сума по клауза за възнаградителна лихва по
Договор за паричен заем № *** от 21.07.2016 г., ведно със законна лихва върху тези
суми, считано от датата на предявяване на исковата молба -14.08.2020г. до
окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ АД, ЕИК *********, гр. София, бул.
„Джавахарлал Неру“ № 28, Силвър Център, ет. 2, офис 40 -46 ДА ЗАПЛАТИ НА
***.Й. К., АК- П., с личен номер ***, гр. П. сумата от 300 лв. - адвокатско
възнаграждение за оказаната на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. безплатна правна
помощ.
Банкова сметка, по която да се преведат присъдените суми: ***.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд– Пловдив в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
8