Р Е Ш Е Н И Е
№ 334 21.09.2023
г. град Добрич
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Административен съд – Добрич пети състав
На тринадесети септември година
2023
В публично заседание в
следния състав:
Председател: Иванка
Иванова
Секретар: Мария Михалева
Като разгледа докладваното от
председателя Иванка Иванова
АД № 460 по описа за 2023 година
За да се произнесе взе
предвид следното:
Производството
е по реда на Глава Х от АПК във вр. с чл. 118 от КСО.
Делото е образувано по жалбата на А.И.Д. ЕГН **********
с настоящ адрес ***, чрез мл. адв. С.С. и адв. Е.Д. *** със съдебен адрес:***,
офис № 301А против Решение № 32/ 12.07.2023 г. на директора на ТП на НОИ –
Добрич, в частта с която е отхвърлена жалбата на оспорващата против
Разпореждане № 241-00-2109/ 27.01.2023 г., с което е отказано отпускането на
парично обезщетение за безработица /ПОБ/, тъй като КИ е Кр.Белгия.
Жалбоподателят сочи, че обжалваното
решение е неправилно и незаконосъобразно, поради противоречие със закона /чл.
35 от АПК/. Нарушени са нормите на чл. 9, ал. 1, ал. 2 и ал. 4 и чл. 36, ал. 1
от АПК, регламентиращи служебното начало в производството пред адм. орган,
както и основаните принципи н Регламент (ЕО) № 883/ 2004.
Допуснати са и съществени нарушения на адм. производствените правила. Оспорващият сочи, че адм. орган не е определил
правилно центъра на жизнените му интереси, държавата на престоя и държавата на
пребиваването му. Същият незаконосъобразно е приел, че при липсата на отговор
на КИ в Кр. Белгия, следва да се счита за мълчаливо съгласие, че мястото му на
пребиваване е Кр. Белгия, тъй като
Регламент (ЕО) № 883/ 2004 не съдържа срокове за обмен на
структурирани ел. документи, нито материално-правни разпоредби, че при липсата
на информация, това може да се счете за мълчаливо съгласие на отправено
предложение за определяне на пребиваването при изпращане на СЕД Н003, вместо да
изпрати СЕД Н005. В оспорения адм. акт липсват конкретни мотиви на адм. орган
за определяне на центъра на жизнените интереси, държавата на пребиваването и
държавата на престоя, при пребиваването на жалбоподателя, съобразно критериите,
изложени в чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/ 2009. Не е извършена цялостна преценка на
пребиваването и от двете компетентни служби. В Р. България и Кр. Белгия за
релевантните факти. Оспорващия разполага със собствено жилище в Р. България,
което е придобита на 21.07.2021 г., чрез покупко-продажба. Престоя в Кр. Белгия
е бил с цел събиране на финансови средства за неговото придобиване и ремонт. За
времето на заетостта си в Кр. Белгия жалбоподателят е имал регистриран
постоянен и настоящ адрес в Р. България, което говори за неговите намерения да
не установява в последната страна за постоянно. Отделно от това на 26.04.2023
г. оспорващия е започнала работа в Р. България, според представения трудов
договор. Освен това жалбоподателят е с непрекъснати здравноосигурителни права в
страната. При направена преценка за пребиваването на жалбоподателя, адм. орган
погрешно е приел, че посочения период на трудова заетост в Кр. Белгия на
оспорващия, то същият не е данъчно-задължено лице в страната, след като е
притежавал недвижимо имущество страната,
за което е заплащал дължимите се данъци и такси. Поради факта, че доходите от
трудова заетост в Кр. Белгия са необлагаеми в страната съгласно СИДДО между Р.
България и Кр. Белгия жалбоподателят не е декларирал и не е подавал ГДД в
България по чл. 50 от ЗДДФЛ. Адм. орган е следвало да изиска становище от НАП
за това дали жалбоподателят е местно лица за данъчните цели в страната или не
е, което е критерий за определяне на пребиваването по смисъла на чл. 11, § 1 от
Регламент (ЕО) № 987/ 2009.
Жалбоподателят е подал заявление за
отпускане на ПОБ в законово установения срок на 29.12.2022 г., като на
11.01.2023 г. производството по преписката е спряно до установяване на
осигурителните периоди на лицето в Кр. Белгия. На 25.01.2023 г. са подадени
допълнителни документи от Кр. Белгия – преносим документ PDU 1. От оспорения адм. акт не е ясно, кога е постъпила
декларацията по чл. 65, ал. 2 от
Регламент (ЕО) № 883/ 2004. Според принципа на добра администрация
именно в този момент адм. орган е следвало да постанови отказа си, ако е
преценил, че пребиваването на жалбоподателя е било в Кр. Белгия, да извърши
самостоятелна преценка за пребиваването, или да изпрати запитване, чрез СЕД
Н005 до компетентната институция в Кр. Белгия в законово установения срок и в
съответствие с основните принципи на Регламент (ЕО) № 883/ 2004 за
определяне на приложимото законодателство и износ на обезщетения. Не е ясно
защо адм. орган след като твърдят в решението си, че след като не са получили
отговор на изпратения СЕД Н003 от Кр. Белгия са направили преценка на
пребиваването на жалбоподателя, а именно, че то е в Кр. Белгия, не са издали
решение за отказ, за да може оспорващия да предяви искането си към КИ в Кр.
Белгия в разумен срок в съответствие с основните принципи на регламента за
пренос на обезщетения. Поради това, че двете институции са били единни в
мнението си, че жалбоподателя е пребивавал в Кр. Белгия, то намеренията на
първия да се установи в Р. България са били счетени за ирелевантни, за
определяне на пребиваването, въпреки че той действително го е осъществил. В
нарушение на целта на закона активни действия за преценка на пребиваването на
жалбоподателя в страната не са стартирали. В законово определения срок адм.
орган не е направил самостоятелна преценка и определяне на пребиваването на
жалбоподателя съгласно разпоредбите, които се съдържат в чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/
2009. Според Регламент (ЕО) № 883/ 2004 в
случаи на не съответствие с принципа на добра администрация възникналите казуси следва да бъдат отнесени
до Административната комисия за координация на системите за социална сигурност.
Органът е съставен от представители на държавите-членки, подпомагани при
необходимост от експерти и е компетентен по всички административни въпроси,
произтичащи от тълкуването на регламента.
В с.з. по делото жалбоподателят А.Д., редовно призован
се явява се лично и с мл. адв. Ст. С. и адв. Ел. Д. ***, редовно упълномощени.
Мл.адв. С. поддържа жалбата и изразява становище за отмяна на оспорения адм.
акт. Пледира за присъждането на разноски, представя писмени бележки с изразено
становище за незаконосъобразност на оспорения АА.Представя писмени бележки.
Ответникът по оспорването – директорът на ТП на НОИ -
Добрич, редовно призован, не се явява, а се представлява от гл. юрк. Л. Цонева,
редовно упълномощена. Същата изразява становище за неоснователност на жалбата.
Представя писмена защита в този смисъл.
Съдът като прецени допустимостта на жалбата, приема за
установено следното:
Жалбата е подадена от надлежна страна, налице е правен
интерес от оспорването, поради което е процесуално допустима, а разгледана по
същество е неоснователна при следните съображения:
От фактическа страна съдът приема за установено, че жалбоподателят
А.Д. на 21.07.2021 г. е закупил недвижим имот – апартамент от 59, 53 кв.м., с
адм. адрес: гр. Добрич, ж.к. „Христо Ботев“, бл. 6, вх. Г, ет. 4, ап. 11,
според представения НА за покупко-продажба на НИ № 10, том II, рег. № 3645, дело № 141 от 21.07.2021 г. на нотариус Цв.
Антонов, вписан под № 084 в НК – София с район на действие – РС – Добрич /стр.
9 и 10 от делото/.
На 29.12.2022 г. оспорващият Д. е подал заявление до
директора на Д“Бюро по труда“ гр. Добрич и до директора на ТП на НОИ – Добрич
/стр. 18 от делото/ за отпускането на ПОБ.
На 03.01.2023 г. до оспорващия Д. е било изпратено писмо
изх. № У-241-00-2109-1 /стр. 24 от делото/ от ТП на НОИ - Добрич, с което
същият е уведомен, че следва да представи: 1. Заявление за удостоверяване на
осигурителни периоди и доходи от друга държава-членка на ЕС със СЕД U 002 и U 002, както и
декларация относно определяне на пребиваване.
На 11.01.2023 г. е било издадено Разпореждане изх. №
214-00-2109-1 от ТП на НОИ – Добрич, с което на основание чл. 54г, ал. 4 от КСО
е било спряно производството по отпускане на обезщетение за безработица на
жалбоподателя Д. поради изпратено запитване до КИ на Кр.Белгия за
удостоверяване на осигурителни периоди /стр. 29 от делото/.
На 25.01.2023 г. от ТП на НОИ – Добрич е било издадено
Разпореждане изх. № 241-00-2109-2 /стр. 42 от делото/, с което на основание чл.
55 от АПК производството по преписката за отпускане на ПОБ на жалбоподателя Д.
е било възобновено поради представен ПД U1 /стр. 37 до 39 от делото/, издаден от КИ на Кр.Белгия.
На 27.01.2023 г. от ръководителя на осигуряването за
безработица е било издадено Разпореждане изх. № 241-00-2109-3 /стр. 49 от
делото/, според което на оспорващия Д. е било отказано отпускането на ПОБ на
основание разпоредбите на чл. 11, § 3, б. „а“ и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/ 2004,
тъй като НОИ не е компетентна институция /КИ/ по отпускане на ПОБ.
На 06.02.2023 г. жалбоподателят А.Д. е подал жалба до
директора на ТП на НОИ – Добрич /стр. 50 от делото/.
На 27.02.2023 г. директорът на ТП на НОИ – Добрич се е
произнесъл с Решение № 9 /стр. 51 от делото/, с което е спрял производството по
жалбата на А.Д. до получаване на отговор за КИ от Кр. Белгия.
На 26.04.2023 г. жалбоподателят А.Д. е сключил трудов
договор с работодател „БОГО 07“ ЕООД гр. Добрич на длъжността – работник кухня
/стр. 11 от делото/.
На 12.07.2023 г. директорът на ТП на НОИ – Добрич е
издал Решение № 32 /стр. 55 от делото/, с което е възобновил производството по
жалбата на оспорващия против Разпореждане № 241-002109-3/ 27.01.2023 г. на
ръководителя за осигуряването за безработица и е отхвърлил жалбата.
В акта е прието, че
последната заетост на жалбоподателя Д. е била в Кр.Белгия. Съобразно това
Република България като държава-членка на ЕС е длъжна да прилага европейските
правила за координация на системите за социална сигурност на държавите членки
на Съюза. Това са общите правила и принципи, които трябва да бъдат спазвани от
всички национални органи и институции за социална сигурност. Към настоящият
момент тези общи правила и принципи се съдържат в Регламент (ЕО) № 883/2004 на
Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите
за социална сигурност, в сила от 01.05.2010 г., както и в Регламент (ЕО) №
987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. за установяване
на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 г. И двата регламента
намират приложение и спрямо Кр.Белгия, която е страна-членка на ЕС от 2004 г.
Жалбоподателят Д. е
гражданин на Република България, т.е. на държава-членка (ДЧ) на ЕС, поради
което е и лице, спрямо което намира приложение Регламент (ЕО) № 883/2004 г.
По делото са представени ел. документи U 001 и U 003 /стр. 25
до 28 от делото/, от които става ясно, че жалбоподателят е упражнявал трудова
дейност в Кр. Белгия от 01.10.2019 г. до 28.11.2022 г. Същия период на трудова
заетост е посочен и в представената Декларация относно определяне на
пребиваване по чл. 65, ал. 2 от Регламент (ЕО) №
883/2004 г./стр. 32 от делото/. Представени са и СЕД Н 005 и СЕД 006 /стр. 45
до 47 от делото/.
При така установените факти съдът направи следните
правни изводи:
Оспорването е процесуално допустимо и подлежи на разглеждане. Жалбата е подадена от надлежна
страна – неблагоприятно засегнат адресат на акта, депозирана е в преклузивния
14-дневен срок по чл. 118, ал. 1 КСО и е насочена срещу годен за оспорване
акт съгласно цитираната норма.
Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.
Оспореното решение е издадено от материално и
териториално компетентен орган (арг. чл. 117 КСО). Спазена е предписаната от
закона писмена форма, съдържа реквизитите по чл. 59, ал. 2 АПК, вкл. фактически
и правни основания. При издаването му са спазени административно
производствените правила. Не се установява и нарушение на закона, като
относимите материално-правни норми са тълкувани и приложени правилно към конкретния
случай.
По делото няма спор по фактите.
Спорът
е от правен характер и се свежда до определяне на това коя е компетентната
държава по изплащането на парично обезщетение за безработица, след като
последната заетост на жалбоподателя е била на територията на Кр. Белгия.
Безспорно
Р.България като ДЧ на ЕС е обвързана от европейските правила за координация на
системите за социална сигурност на държавите членки на Съюза. Това са общите
правила и принципи, които трябва да бъдат спазвани от всички национални органи,
институции за социална сигурност и от съда, при прилагането на националните
закони. Към настоящият момент тези общи правила и принципи се съдържат в
Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г.
за координация на системите за социална сигурност, в сила от 01.05.2010 г.,
както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от
16.09.2009 г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) №
883/2004г.
Регламент (ЕО) № 883/2004 намира
приложение към правилата за отпускане и определяне на посочените в чл. 3, § 1
обезщетения, обуславящи клоновете на социална сигурност, сред които са и
обезщетенията за безработица (чл. 3, параграф 1, б."з"). Персоналният
обхват на регламента е определен в разпоредбата на чл. 2, § 1, която предвижда,
че настоящият регламент се прилага към
граждани на държава-членка, лица без гражданство и бежанци, които пребивават в
държава-членка, които са или са били подчинени на законодателството на една или
повече държави-членки, както и към членовете на техните семейства и към
преживелите ги лица.
Не
е спорно по делото, че жалбоподателят е гражданин на Р. България и е лице,
спрямо което намира приложение Регламент (ЕО) № 883/ 2004. Механизмът на
координация на системите за социална сигурност, уреден в Регламент (ЕО) №
883/2004, включващ и обезщетенията за безработица, се основава на четири
основни принципа: определяне на приложимото законодателство; равенство в
третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и
износ на обезщетения. В чл. 11, § 1 регламентът определя, че лицата, за които
той се прилага, се подчиняват на законодателството само на една държава – членка
и това законодателство се определя по реда, уреден в самия регламент. Общото
правило за определяне на приложимото законодателство, валидно и по отношение на
обезщетенията за безработица, е формулирано в чл. 11, § 3. В буква „а“ от тази
разпоредба е посочено правилото, касаещо наетите лица, каквато е била настоящия
жалбоподател и това правило гласи, че спрямо лице, осъществяващо дейност като
наето или като самостоятелно заето лице в една държава – членка се прилага
законодателството на тази държава членка. Специални правила, представляващи
изключения от общия принцип, че държавата – членка по последна заетост като
компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица,
са регламентирани в чл. 65 от Регламент(ЕО) № 883/ 2004.
Съгласно чл. 65, § 2 напълно безработно лице, което по
време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е
пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което
продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази
държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в
държавата-членка по пребиваване. Без да се засяга чл. 64, напълно безработно
лице може, като допълнителна мярка, да се постави на разположение на службите
по заетостта в държавата-членка, в която то последно е осъществявало дейност
като заето или като самостоятелно заето лице. Безработно лице, без да е
пограничен работник, което не се върне в неговата държава-членка по
пребиваване, се поставя на разположение на службите по заетостта на
държавата-членка, чието законодателство за последно е било подчинено.
Във връзка с приложението на горецитираната норма от
съществено значение се явява определянето на две понятия – компетентна
държава-членка и държава-членка по пребиваване. Това е и основният въпрос
разгледан от ответния административен орган в проведеното пред него
административно производство. Относно първото понятие вече се посочи, че това
по принцип е държавата, в която лицето осъществява дейност като наето лице. В
конкретния случай това е Кр.Белгия. За определяне на държавата по пребиваване е
необходимо на първо място да се изясни съдържанието на понятието пребиваване.
Определение на това понятие е дадено в чл. 1, б. „й“ от Регламент (ЕО) №
883/2004, където се посочва, че „пребиваване“ означава мястото, където лицето
обичайно пребивава, за разлика от понятието „престой“, което регламентът
определя като временно пребиваване (чл. 1, б. „к“). От своя страна правилата
(елементите) за определяне на пребиваването са уредени в чл. 11 от Регламент
(ЕО) № 987/2009 по прилагането на т.нар. основен регламент – Регламент (ЕО) №
883/2004. Съгласно разпоредбата на чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 при различия в становищата на институциите на
две или повече държави-членки относно определяне на пребиваването на лице, за
което се прилага основния регламент, тези институции установяват с взаимно
съгласие центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка
на наличната и информация относно релевантните факти, които може по
целесъобразност да включват: а) продължителността и непрекъснатото пребиваване
на територията на съответните държави-членки; б) положението на лицето,
включително: i) естеството и специфичните характеристики на упражняваната
дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност,
постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за
заетост; ii) семейното положение и роднинските връзки на лицето; iii)
упражняването на неплатена дейност; iv) когато става въпрос за студенти,
източникът на техните доходи; v) жилищното положение на лицето, по-специално
доколко е постоянен характерът му; vi) държавата-членка, в която се счита, че
лицето пребивава за целите на данъчното облагане (§ 1).
Когато съобразяването на
различните критерии, основаващи се на приложимите факти, посочени в параграф 1,
не води до постигане на съгласие между съответните институции, намерението на
лицето, което произтича от тези факти и обстоятелства, особено причините за
преместването на лицето, се приемат за решаващи при определяне на
действителното място на пребиваване на това лице (§ 2).
В съответствие с цитираните
правила и с оглед на събраните в хода на делото доказателства, настоящият съд
намира, че в периода на последната заетост на жалбоподателя в Кр.Белгия това е
била и държавата му по пребиваване, както правилно е приел и административния
орган. За да достигне до този извод съдът отчита следните обстоятелства:
Жалбоподателят е живял в Кр.Белгия за дълъг период от време, като е
осъществявал и трудова дейност. Тези факти сочат на трайно (обичайно)
установяване в тази държава. Фактът, че останалите роднини на жалбоподателя се
намират в България не променя извода, че неговото обичайно пребиваване до 10.12.2022
г. е в Кр.Белгия /според представения формуляр №8 в превод на стр. 76 от
делото/. Действително, след месец декември 2022 г. жалбоподателят е променил
своето обичайно пребиваване като се е завърнал в България. За това
сочи факта, че е заживял със семейството си в България. В този
смисъл е и попълнената от жалбоподателя декларация пред административния орган,
с която е изявил намерението си да се установи в България. Прилагането на
критерия „намерение на лицето“ се обуславя след невъзможност едната институция
да определи еднозначно държавата по пребиваване по време на последната заетост
и наличието на разногласие в становищата на институциите на двете държави.
Регламентите обвързват държавата по пребиваване именно с периода на последната
заетост.
С оглед съдебната практика
на Съда на ЕС, наличието на „стабилна/дългосрочна/“ заетост се явява главният
критерий при определяне държавата по пребиваване по време на последната заетост
за целите на преценка правото на обезщетение за безработица. Когато работникът
има стабилна/дългосрочна работа в държава членка е налице презумпция, че той
пребивава в тази държава, дори и когато е оставил с семейството си в друга
държава - членка. В случая „стабилна/дългосрочна“ заетост е в Кр.Белгия,
което може да обоснове извод, че пребиваването по смисъла на европейските
регламенти не е в България.
Казаното може да се обобщи
по следния начин: до м. декември 2022 г. жалбоподателят е бил с място на
обичайно пребиваване по смисъла на Регламент (ЕО) № 883/2004 в Кр.Белгия, а
след това в България.
При тези данни не може да
се приеме, че жалбоподателят попада в обхвата на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО)
№ 883/2004, според който отговорността за изплащане на обезщетение за
безработица се прехвърля от държавата по заетостта (компетентна по правилата на
чл. 11, § 3, б. „а“ от същия регламент) върху държавата по пребиваване. За да е
налице такава хипотеза текстът на нормата изисква напълно безработното лице,
какъвто безспорно е жалбоподателят, по време на последната си дейност като
заето или като самостоятелно заето лице да е пребивавал в държава-членка,
различна от компетентната държава-членка, като в случая компетентната държава е
Кр.Белгия и да продължава да пребивава в тази различна държава-членка или да се
е завърнало в нея. По настоящия казус както вече бе изяснено по-горе, по време
на последната си трудова заетост жалбоподателят е пребивавал в Кр.Белгия, а не
в държава-членка, различна от компетентната държава, каквото е изискването на
цитираната норма. При това положение, както е посочил и административния орган,
не може да се приеме, че завръщайки се в България жалбоподателят се е завърнал
в държавата си по пребиваване, а всъщност е променил пребиваването си след
приключване на заетостта, като се е завърнал в държавата си по произход, но не
и по пребиваване. С оглед на това обосновано е прието от ответника, че в случая
приложение намира не разпоредбата на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004,
а нормата на чл. 64 от същия регламент, касаеща безработните лица, които имат
право на обезщетение от компетентната държава-членка и отидат в друга
държава-членка като се поставят на разположение на службите по заетостта на
тази друга държава-членка.
Съдът се позовава
на определение по дело С - 30/22, че Съдът на ЕС приема, че
чл. 65, § 2 от Регламент № 883/2004 трябва да се тълкува, че не се прилага към
положение, в което дадено лице подава заявление за получаване на обезщетения за
безработица до компетентния орган на държава- членка, в която не е завършило
периода на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост и на територията на
която се връща след завършен период на осигуряване, заетост или самостоятелна
заетост в друга държава - членка, в която то е пребивавало по смисъла на тази
разпоредба през целия този период. По аргумент от чл. 61, § 2 от Регламент №
883/2004 и тъй като жалбоподателят е лице, което не е придобило „последно“
осигурителен период според българското законодателство, то право на обезщетение
за безработица може да възникне само „ако положението му съответства на
визираното в чл. 65 §5, 6. „а“ от този регламент във връзка с чл. 65, § 2 от
него - дело С-30/22. С оглед тълкуването на Съдът на ЕС за приложението на чл.
65, § 2 от регламента, положението на жалбоподателя е
несъответно, тъй като е налице завръщане в държавата му на произход след
прекратяване на трудовата му дейност в Кр.Белгия, където е пребивавал във
връзка с дейността си. Чл. 65, § 5 гласи, че безработното лице по първото и
второто изречение на параграф 2 получава обезщетения в съответствие със
законодателството на държавата - членка по пребиваване, както ако спрямо него
се е прилагало това законодателство по време на последната му дейност като
заето или като самостоятелно заето лице. Тези обезщетения се предоставят от
институцията по пребиваване.
Налице са и съображения на
Административната комисия за координация на системите за социална сигурност в
съображение 9 от Решение № U2/12.06.2009 г., според което не би било приемливо, ако поради
твърде широко тълкуване на понятието „пребиваване“ се наложи приложното поле на
член 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 да бъде разширено до всички лица, които
осъществяват определена относително стабилна дейност като заети или
самостоятелно заети лица в определена държава-членка и са оставили семействата
си в държавата си на произход.
Следователно, в оспорваното
решение и в потвърденото с него разпореждане законосъобразно и правилно,
позовавайки се на чл.
65, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, ответникът е приел, че не
българската държава е държавата на пребиваване и от там, че
българската институция не е компетентна да й предостави парично обезщетение за
безработица. Съдът не споделя доводът на жалбоподателя, че европейските правила
за координация в областта на социалната сигурност гарантират изплащането на
исканото от него обезщетение едва ли не от която и да е държава-членка на
Европейския съюз. Точно обратното, приложимите регламенти уреждат точно
правилата, по които лицата могат да упражнят правата си, като гарантира
възможността им да получат обезщетение от компетентната за това институция
отчитайки правото им на свободно движение в рамките на Съюза, но и при
разграничаване на случаите на промяна на пребиваването и на завръщане в мястото
на обичайно пребиваване.
По изложените съображения съдът намира, че
жалбата срещу решението на директора на ТП на НОИ – Добрич, с
което е потвърдено Разпореждане № 241-00-2109-3 от 27.01.2023 г.,
издадено от ръководителя на ОБ, с което на жалбоподателя е отказано
отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54а КСО е неоснователна.
Воден
от горното и на основание чл. 118, ал. 2 от КСО, във вр. с чл. 172, ал. 2, пр.
последно от АПК, съдът
ОТХВЪРЛЯ жалбата на А.И.Д. ЕГН ********** с настоящ адрес ***, чрез мл. адв. С.С. и адв. Е.Д.,***
със съдебен адрес:***, офис № 301А против Решение № 32/ 12.07.2023 г. на
директора на ТП на НОИ – Добрич, в частта с която е отхвърлена жалбата на
оспорващата против Разпореждане № 241-00-2109/ 27.01.2023 г., с което е
отказано отпускането на ПОБ, тъй като КИ е Кр.Белгия.
РЕШЕНИЕТО е окончателно на основание чл. 119 от КСО.
ПРЕПИС от решението да се изпрати на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: