Р Е Ш Е Н И Е
№ 209
гр. Севлиево, 03.07.2018 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Севлиевският районен съд, в открито съдебно заседание на шести юни две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ХРИСТО ХРИСТОВ
при секретаря Ивелина Цонева, като разгледа докладваното от съдията Христов гражданско дело № 1318/2017 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Предявен e иск с правна квалификация чл. 240, ал. 1 ЗЗД. Претендира се и
обезщетение за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в размер на законната лихва от предявяване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата.
Постъпила е искова молба от И.Д.Й., с ЕГН **********,*** срещу З.Р.А.,
с ЕГН **********,***. Ищцата твърди, че през месец август 2017 г. дала
на ответника в заем сумата 240 лв. с уговорката да й бъде върната до края на
същата година. Ответникът подписал и разписка за заетата сума. Въпреки
изтичането на срока и последвалите многобройни покани и обещания, заемът не бил
върнат. Предвид гореизложеното ищцата иска осъждане ответника да й заплати
сумата от 240,00 лева, получена в заем, ведно със законната лихва от подаване
на исковата молба – 20.10.2017г. до окончателното й изплащане. Претендира
разноски.
Препис от исковата молба и доказателствата са
връчени на ответника и в едномесечния срок по чл. 131 ГПК е постъпил отговор,
от назначеният му особен представител, с който иска се оспорва, като
неоснователен. Ответника заявява, че оспорва съдържанието и подписа на
приложеният към исковата молба документ, на който се базира претенцията на
ищцата. В документа липсвали редица реквизити, които да внесат яснота във
връзка с изграждане защитната позиция на ответника. От правна страна, липсвали
елементи от фактическия състав на заемното правоотношение по смисъла на чл. 240
и следващите от Закона за задълженията и договорите. Неоснователна била и
претенцията по акцесорния иск, защото съгласно правилото на чл. 240, ал. 2 ЗЗД,
лихва се дължала само, ако това е уговорено писмено, а в съдържанието на
приложения документ, уговорка за такава липсвала.
В съдебно заседание, след конституирането й по реда на чл. 227 ГПК като
ищца, Н.Н.Р. – правоприемник на починалата на 25.03.2018 г., в хода на процеса първоначална ищца И.Д.Й., лично
и чрез процесуалния си представител поддържа
предявеният иск, по съображенията изложени в исковата молба. Допълнително заявява, че от събраните
доказателства, преценени в тяхната съвкупност е установено, че от страна на
покойната И.Д.Й. са дадени в заем на ответника 240 лв., които той се е задължил
да върне в най - скоро време, но същите не са върнати. Намира, възраженията на особения
представител на ответника за неоснователни, предвид наличието на писмено
доказателство, потвърждение от свидетеля, че му е известно даването на парична сума
в заем и търсене и на други лица, които да съдействат за възстановяване на
сумата.
В съдебно заседание
ответника, чрез назначеният му особен
представител, поддържа отговора по съображенията изложени в него. Оспорил е и
съдът е открил производство по оспорване истинността на документ, с посочен
автор З.. Допълнително заявява, че от събраните по делото доказателства не се е
установило наличието на елементите от фактическия състав на заемно
правоотношение по смисъла на чл. 240 и сл. ЗЗД. За представения с исковата
молба документ счита, че няма характер на разписка, тъй като няма необходимите
реквизити, като сочи съдебна практика в подкрепа на доводите си - решение № 174
от 29.07.2010 г. по гр. д. № 5002/2008 г. на ІV
г.о., ВКС. В документа, приложен по делото липсвала индивидуализация
както на лицето, от което се твърдяло, че изхожда, така и на дата. Не ставало
ясно на какво се основава твърдяното задължение за връщане на паричната сума. Не
се установило, че въз основа на документа имало реално предадена парична сума,
нито от съдържанието на документа, нито от събраните гласни доказателства. Липсвал
един от основните елементи на заемното правоотношение - реално предаване на паричната
сума. Относно показанията на разпитания свидетел, сочи, че е налице родство с
ищцата и евентуална негова заинтересованост от изхода на делото, като от друга страна
показанията му не били преки и непосредствени впечатления на лице, което е
имало пряк контакт с двете страни, а почивали на това, което е узнал от
покойната първоначална ищца. Имало противоречие относно периода когато е
предадена процесната сума и не било ясно кога е подписан представеният по
делото документ. Ищцата първоначално
твърдяла, че сумата е предадена 2016 г., показанията на свидетеля сочели, че това
е станало есента на същата календарна година, а в уточняваща молба към
първоначалната искова молба се сочел месец август 2017 г.. Сочи практика в
подкрепа на изложените доводи - решение № 192/07.11.2014 г. по гр. д. №
2519/2014 г. на ІІІ г.о., ВКС.
Съдът, след като обсъди доводите на страните и прецени събраните по
делото доказателства, прие за установено следното от фактическа страна:
Установява се от приложен по делото документ, с
посочен автор З., че същият е заявил писмено, че има да дава 240,00 лева на
кака И. и ще ги даде в най – скоро време, като документът е подписан, и е
посочен телефонен номер.
Установяват
се от показанията на свидетеля Й.Т.Р., съпруг на ищцата Н.Н.Р., преценени по реда на чл. 172 ГПК, с оглед на
всички други данни по делото, предвид възможната заинтересованост на свидетеля,
следните факти: свидетеля е виждал З.Р., но не бил близък
с него; Р. бил родом от ***в с. С., живеел в гр. Г., по данни на близките му; свидетеля
разбрал през ранната есен на 2016 г., че майката на жена му, дала на Р. 240
лв., защото бил в затруднено положение и й се помолил; майката на жената на
свидетеля споделила с него, но му казвала да не се занимава с Р., защото била
говорила с работодателя му и той щял да й помогне да й възстанови парите; била
говорила и с кмета на с. С., уведомила го, че Р. има да й дава пари, молила го
за съдействие и той казал, че каквото може ще направи въпреки, че не е в
задълженията му; това било есента на 2016 г., а след това здравословното състояние
на И.Й. се влошило, водили я на доктори в гр.
С.; парите не били върнати; И.Й.
казвала, че единствено разчита на работодателя и на кмета, и някаква разписка,
че Р. й дължи 240 лв.; свидетеля не присъствал лично на разговори между И. и З.;
разказаното му било предадено от И.; свидетеля не знае кога е съставена
разписката и не я е виждал, И. му казала, че има някаква разписка; свидетеля не
е присъствал и не е виждал, когато И. дала парите на З..
При така установените обстоятелства съдът прие следното от правна
страна:
Уважаването на предявения иск с правно основание чл.
240, ал. 1 ЗЗД, предполага установяването от ищцата – правоприемник на първоначалната
ищца и твърдян в исковата молба заемодател, на следните предпоставки: предаване
на определен предмет – заместими вещи или заета сума пари, какъвто конкретно е
предмета в процесния случай от заемодателя на заемателя по тяхно взаимно
съгласие, обхващащо и задължението на заемателя да върне на заемодателя парите
или заместимите вещи от същия вид, количество и качество.
Установи се от приложеният по делото документ, с
посочен автор З., че същият е признал, че има да дава 240,00 лева на кака И. и
ще ги даде в най – скоро време. Не бяха ангажирани от особеният представител на
ответника доказателства, че подписа под обсъжданият документ не е на
ответника, поради което направеното
оспорване на истинността на документа
остана недоказано и следва да се приеме, че автор на документа е именно
ответника.
Налице е трайна съдебна практика изясняваща
проблемите на доказването свързани с договора за заем – решение № 283 от
03.10.2013 г. по гр. д. № 2202/2013 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 274 от
19.12.2013 г. по гр.д. №1285/2012 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 136 от
06.11.2015 г. по т. д. № 2483 / 2014 г. на Върховен касационен съд, II т. о. и
др., като в същият смисъл са и посочените от особеният представител на
ответника съдебни решения. В посочените решения се приема, че за да е налице създадена между страните облигационна
връзка по реален договор за заем, е необходимо установяване по делото предаване
на парична сума, с поето задължение за връщане, като доказването на тези
обстоятелства става чрез възпроизвеждането пред съда на изявлението на
получателя, че получава определена сума пари със задължението да ги върне. Не всяко
парично задължение се основава на сключен договор за заем, като ищеца по иск по
чл. 240, ал. 1 ЗЗД следва да докаже с допустими от закона средства, че паричните
суми са предадени като заем на ответника и той ги е приел като заем. Не може от
самият факт на предаването на сумата, при липса на други данни, да се
презумира, че страните сключват договор за заем, като аналогично е положението,
когато едно лице издава разписка, че дължи определена сума пари. При липса на
други данни не може да се презумира от самия факт на признанието на
задължението, от обещанието за
връщане на определена парична сума, че задължението е възникнало от заемен
договор. Правните субекти си предават парични суми на различни основания. Може
предаването на сумата да е свързано с погасяване на предходен дълг, може да е
изпълнение на задължение по сключен друг неформален договор (например парична
вноска по договор за гражданско дружество) и т. н..
Съобразявайки горните положения в практиката на
ВКС, споделени и от настоящият състав, съдът намира, че при доказателствена
тежест на ищцата по делото, не се установи сключен договор за заем между
праводателя на ищцата и ответника с предмет исковата сума. Приложеният по
делото документ, с посочен автор З., установява, че издателя на документа
признава наличие на задължение в размер на сумата от 240,00 лева и обещание за даването
на тази сума, но в документа по никакъв начин не е обективирано нито
основанието, на което се дължи тази сума, нито факта на евентуалното й реално
предаване от И.Д.Й. на З.Р.А.. При тези данни, като се остави настрана
недостатъчната индивидуализация (само със собствено име) на субектите по правоотношението, свързано с процесният документ, е
невъзможно да се презумира, че признатото задължение, произтича именно от
реално предадена парична сума, със задължение за връщане на сумата или с други
думи, че същото се основава на договор за заем. Не следва различен извод и от показанията
на свидетеля Й.Т.Р., съпруг на ищцата Н.Н.Р., дъщеря на починалата първоначална ищца И.Д.Й., доколкото същият изрично заявява, че
възпроизвежда изявленията на починалата И.Д.Й., а същите като изхождащи от страна
по делото, са с доказателствено значение единствено за неизгодните за страната
факти (решение № 226 от
28.12.2012 г. по търг. д. № 1012/2011 г. на ВКС, II т. о.; решение
№ 262/02.11.2017 по дело № 676/2017 г. на ВКС, ГК, IV г.о. и др..), поради което няма как да е различно доказателственото значение и на
възпроизвеждащите изявленията на страната, свидетелски показания. Отделно, дори
да оставим настрана, че показанията на свидетеля Ранков, не са годен
доказателствен източник за установяване на изгодни за ищцата факти, същите
отново не установяват в пълнота фактите, които трайната практика на ВКС,
цитирана по – горе, изисква да бъдат доказани за да се приеме наличие на заемно
отношение. Свидетеля Ранков сочи, че починалата първоначална ищца споделила с
него, че е дала на Р. 240,00 лева, но свидетелят не сочи основанието, на което
е предадена тази сума и не установява изявление от ответника за поето
задължение за връщане на сумата. При тези данни, като взе предвид липсата на
необходимото съдържание в приложения по делото документ, липсата на
доказателствена стойност в производните от изявления на страна по делото,
възприятия на свидетеля за изгодни на същата страна обстоятелства, липсата в
тези показания без доказателствено значение, на данни за минимално необходимите
обстоятелства за приемане на наличие на заемно отношение, родството на
свидетеля със страна по делото, преценено
с оглед разпоредбата на чл. 172 ГПК, с оглед на всички други данни по делото,
предвид възможната заинтересованост на свидетеля, съдът намира, че по делото не
се установиха посочените по – горе предпоставки за уважаване на предявеният иск
по чл. 240, ал. 1 ЗЗД, поради което същият
като неоснователен следва да се отхвърли, ведно с искането за присъждане на
законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното
издължаване на сумата.
С оглед изхода на делото ищцата няма право на
разноски, а ответника не е предявил искане за разноски и не е доказал да е
направил такива, поради което разноски не следва да му се присъждат.
Воден от горното, съдът
Р Е
Ш И :
ОТХВЪРЛЯ
предявеният от Н.Н.Р., с ЕГН **********,***, против З.Р.А., с ЕГН **********,***,
иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД, за осъждане за заплащане на сумата от 240,00 лева, ведно
със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 20.10.2017 г. до
окончателното издължаване на сумата, по договор за заем, сключен между
наследодателката на ищцата И.Д.Й., с ЕГН **********, починала на 25.03.2018 г.
и З.Р.А..
Решението подлежи на обжалване в
двуседмичен срок от връчването му на страните пред Габровския окръжен съд.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: