Р Е
Ш Е Н
И Е № ....
Гр. София, 26.06.2019 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - Д състав, в публично
заседание на дванадесети март през две хиляди и деветнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Здравка И.
ЧЛЕНОВЕ : Цветомира
Кордоловска
Мл.
Съдия : Боряна Петрова
при секретаря Поля
Георгиева, като
разгледа докладваното от съдия И. гр.
д. № 6474/2018 г. по описа на СГС, за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 286073/05.12.2017 г. на СРС, 35 с - в, по гр. д. № 16003/2016 г., на основание чл.
108 от ЗС, е
признато за установено по отношение на Е.М.И., ЕГН ********** и Е.Е.И.,
ЕГН **********, че А.В.М., ЕГН ********** и К.И.М., ЕГН **********, са
собственици на 1/2 от 100. 08 кв. м. от жилищната сграда, цялата с разгърната
площ от 122. 48 кв. м., находяща се в имот, планоснимачен номер 3, от квартал
168, по плана на гр. София, местността „Зона Б – 18“ и състояща се на приземния
етаж на кота 0. 00 - дневна с кухненски бокс, стая, коридор и баня с тоалетна,
на мансардния етаж на кота „+2.73" метра: от две стаи, баня с тоалетна,
коридор и тераса". С решението Е.М.И. и Е.Е.И. са осъдени да предадат на А.В.М.
и К.И.М. владението върху описания недвижим имот и, на основание на чл. 537,
ал. 2 от ГПК, е отменен нотариален акт № 167 том
I, peг. № 5125, дело № 139/2015г. на нотариус А.Д.. Ответниците са
осъдени за заплащане на разноските по делото. Решението в частта по разноските
е изменено по реда на чл. 248 ГПК с определение от 07.02.2018 г. и с определение от 18.04.2018
г., с което е поправена ОФГ в първото определение.
Въззивното
производство е образувано по жалба на ответниците Е.М.И. и Е.Е.И., чрез процесуалния
им представител, с доводи за незаконосъобразност и неправилност на решението и
постановяването му в нарушение на процесуалните правила. Поддържа се, че съдът
неправилно е кредитирал СТЕ, която е некомпетентно изготвена и не е съобразена
със събраните по делото доказателства. Неоснователно СРС е отказал разпит на
трети свидетел на ответниците, като е интерпретирал неправилно събраните по
делото доказателства, в това число протокол за съдебна делба от 1988 г. Според
жалбоподателите съдът не е преценил всички събрани доказателства в тяхната
цялост и взаимна връзка и в съответствие с доводите на страните. По делото е
установено, че наследодателят на ответниците Е. И., починал на 25.08.2014 г., е
придобил в изключителна собственост жилищна сграда, със застроена площ от 22,
40 кв. м., барака, изградена в дъното на двора, с площ от 26 кв. м., както и
магазин с площ от 25, 35 кв. м. и припадаща се част от дворното място.
Безспорно е, че е извършен нов строеж въз основа на разрешение за строеж №
603/23.09.1996 г. на мястото на съборените постройки, на които Е. И. е бил
собственик, за което е издаден акт № 16, с който строеж е приет. Строежът е
приключил на 20.11.1998 г. Въпреки липсата на строителни книжа, от разпита на
свидетелите се установява, че за строителството е дадено разрешение от
останалите съсобственици на дворното място. Поддържа се, че са били налице
строителни книжа и съгласие на съсобствениците за строителството съгласно изискванията
на ППЗТСУ (отм.). Ищците не са оспорвали новото строителство, както и фактът,
че къщата е собственост на Е. И., като няма данни да са участвали в
строителството й. Според свидетелите по едно и също време ищците са изграждали
нов покрив на своята къща, а наследодателят на ответниците е строял нова къща.
Позовават се на давностно владение на построената сграда първо от Е. И., а след
неговата смърт – от съпругата и дъщеря му, продължило след завършване на
сградата - 20.11.1998 г. и до момента. Владението е осъществено със знанието и
без противопоставянето на ищците - съсобственици на дворното място. Сградата е
захранена с ел. енергия, вода и има изграден канал. Поддържат освен това, че
ответниците са присъединили своето владение към това на наследодателя им и са
владели спокойно, явно и необезпокоявано имота повече от 18 години.
Жалбоподателите са позовават на практика на ВКС във връзка с института на
придобивната давност. Твърдят, че изградената в дъното на имота жилищна сграда
е изцяло собствена на ответниците. Тя е построена по време на брака на Е.И. с Е.
И., в режим на СИО и е съобразена изцяло с отстъпеното право на строеж по
отношение на обектите, коите е притежавал Е. И. при изграждането на новата
сграда. Моли да се отмени оспореното решение и да се отхвърли иска изцяло.
Претендират разноски в първоинстанционното и въззивното производства. Не
възразяват по разноските на насрещната страна.
Въззиваемите
страни - ищците А.В.М. и К.И.М., чрез процесуалният си
представител, са подали отговор в срока по чл. 263 ГПК, в
който оспорват жалбата. Поддържат, че решението е законосъобразно и правилно
постановено и не е в противоречие със закона. При постановяването му СРС е
преценил всички събрани писмени и гласни доказателства в тяхната съвкупност.
Според ищците, изложеното във въззивната жалба е в противоречие със закона и
събраните по делото доказателства. В правилно приложение на материалния закон
съдът е прие, че са налице предпоставки за уважаване на иска по чл. 108 ЗС и на
искането за отмяна на нотариален акт по чл. 537, ал. 2 ГПК. Неоснователно е
оплакването, че СРС е ограничил процесуалните права на ответниците и не е
уважил всички техни доказателствени искания. Първоинстанционният съд е събрал необходимия
доказателствен материал, за да установи владението върху процесния имот чрез
разпита на 4 свидетели, допуснати пред него. Не са установени предпоставките на
чл. 165 ГП, за да се допусне до разпит трети свидетел на ответниците, архитект В.,
относно наличието на декларация – съгласие за извършване на строежа на
процесната сграда в съсобствения имот. Оспорват се твърденията за
неизчерпателност на заключението на СТЕ. Голословни са твърденията във
въззивната жалба, че решението е необосновано. Поддържа се, че от документ от
04.03.2015 г. от СО – район Възраждане е видно, че строежът на процесната
сграда е търпим, но не и законен. Установено е, че ищците не са давали съгласие
за построяването на сградата в имота. Представеното от ответниците разрешение
за строеж от 23.09.1996 г. е за реконструкция на съществуваща постройка, а не
за извършване на нов строеж. Твръдят още, че по делото е установено, че ищците
са собственици по приращение по чл. 92 ЗС на 1/2 от неправомерно построеното,
свръх учреденото на Е. И. право на строеж върху дворното място, а именно 1008,
08 кв. м. от процесната жилищна сграда. Оспорват се като неоснователни и
твърденията, че новопостроената монолитна жилищна сграда е законна и
ответниците са я придобили въз основа на давностно владение. От показанията на
свидетелите се установява че ответниците не са упражнявали фактическа власт
преди смъртта на техния наследодател. Ответниците не оспорват, че не са владели
имота преди смъртта на Е. И.. СРС правилно е приел, че те не са се позовавали
на присъединяване на владението им към това на техния наследодател. Е. И.
безспорно е живял в имота, но според ищците той е бил вледелец на своите части
и държател на техните идеални части. По делото не са ангажирани доказателства,
че наследодателят на ответниците е демонстрирал спрямо ищците намерение за
промяна на държането на къщата във владение за себе си, с намерение за своене и
презумцията на чл. 69 ЗС е неприложима.
Ако той е упражнявал владение върху целия имот, то е трябвало да бъде
явно, несмущавано и да не буди съмнение, че упражняваната фактическа власт е в
негова полза. В тази връзка се позовават на практика на ВКС. По делото не е
установено Е. да е ограничавал достъпа до процесната къща на ищците, които са
имали свободен достъп до имота. Те също са владели имота и са участвали в
поддръжката му. Намерение за своене на техните идеални части е налице у двамата
ищци, които са упражнявали владение върху своите идеални части от постройката,
като след смъртта на Е. И. им е отнета фактическата власт върху имота. Молят да
се потвърди решението на СРС както е постановено. Претендират разноските в
производството. Правят възражение по разноските за адвокат на насрещната страна
по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК.
Ответниците Е.М.И. и Е.Е.И. са подали и
частна жалба срещу определение от 07.02.2018 г. по посоченото по - горе дело на
СРС, касаещо частта по разноските по чл. 248 ГПК. В жалбата се поддържа, че
необосновано съдът е намалил разноските в полза на ищците за адвокатско
възнаграждение на 2 000 лв., а не 1 862, 33 лв., съгласно НМРАВ, без
да изложи мотиви. Моли да се ответни определението и вместо това в полза на
ищците да се присъдят разноски от 1 862, 33 лв. за адвокат за СРС.
Депозирана е и
втора частна жалба от ответниците срещу второ определение от 18.04.2018 г., с
което е поправена ОФГ в първото определение от 07.02.2018 г. като е
постановено, че общо дължимите на ищците разноски са 3 128, 22 лв., а не
както е посочено 2 000 лв., в това число - адвокатско възнаграждение,
депозит за вещо лице и държавна такса. Отново се поддържа, че необосновано е
прието, че на ищците се дължат разноски от 2 000 лв. за адвокатски
хонорар, вместо определението по НМРАВ 1 862, 33 лв. Моли да се отмени
определението и да се намалят присъдените в полза на ищците разноски за
адвокат.
По частните жалби е подаден отговор от ответниците, в който се оспорват
твърденията, че адвокатското възнаграждение следва да се намали от 2 000 лв. на
1 862, 33 лв. Излага се, че са извършени множество процесуални действия от
представителя на ищците и е налице фактическа и правна сложност на спора. Моли
да се оставят жалбите без уважение.
Софийският градски съд,
като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира
за установено следното :
Според уредените в чл. 269 ГПК правомощия на въззивния
съд, той се произнася служебно по валидността на цялото решение, по
допустимостта в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от
посоченото в жалбата. Обжалваното решение е валидно и процесуално допустимо.
СРС се е
произнесъл по иск с правно основание чл. 108 ЗС - за собственост на част от жилищната сграда находяща се в имот,
планоснимачен номер 3, от квартал 168, по плана на гр. София, местността „Зона
Б - 18“.
Според чл. 108
ЗС собственикът може да иска своята вещ от всяко лице, което я владее или държи
без основание. За уважаване на иска се изисква кумулативното наличие на
следните предпоставки : ищецът да е собственик на имота; той да се владее или държи
от ответника; ответникът да владее или държи имота без правно основание.
Доказателствената тежест за установяване на първите две условия лежи върху
ищеца, а ответникът следва да докаже положителния факт на съществуване на
основание да владее имота.
Във връзка с
доводите на страните изложени във въззивното производство, съдът ще обсъди
основно фактите, относими към спорните по делото обстоятелства, пренесени в
настоящото производство.
По делото не е спорно и от нотариален акт № 92, т. ІХ, дело № 2295/30.09.1924
г. се установява, че М.И. С. е придобил чрез договор за покупко - продажба собствеността
върху две паянтови едноетажни къщи с площ от 19, 68 кв. м. и от 27 кв. м. намиращи
се в двор с обща площ от 245. 85 кв. м., в гр. София, на ул. „******.
Съгласно удостоверение за наследници № 2413/17.12.1998 г. М.С. е починал на
20.12.1940 г., като е оставил за наследници посочените в акта лица: В.И. -
съпруга и четирите си деца: И.М.И., Н. Д. И., О.Д.а В.и В.М.И.. След смъртта на
В.И. през 1949 г., наследници на М.С. остават само четирите му деца,
респективно техните наследници по закон, съгласно удостоверение за наследници
от 17.03.2016 г.
Ищецът К.И.М. е син на И.М.И.. Наследодателят на ответниците Е. Н. И. е син
на Н. Д. И..
Представени са удостоверения от СРС, установяващи откази от наследство,
съответно : отВ.И. К., К.И.М., Н. Д. И., М.Н.К., А.Н.В. и Б.Н. В. от 15.03.1985
г. от наследството на В.М.И., отказ отВ.И. К. от 11.07.1975 г. и от Н. Н.а И.
от 30.06.1988 г. от наследството на И.М.И., отА.Н.а В.от 30.06.1988 г. от
наследството на В.М.И. и от Б.Н. В. от 24.03.1987 г. от наследството на О.Д.а В.а.
Според удостоверение за наследници от 24.08.2014 г., Е. Н. И. е починал на
25.03.2014 г., като е оставил за свои наследници по закон ответниците Е.М.И. - съпруга и Е.Е.И. – дъщеря.
Не е налице спор и по въпроса, че е одобрена съдебна спогодба по делба,
обективирана в протокол от 21.07.1988 г. по гр. д. 2081/1988 г., 10 с - в, Д.ски
районен съд, вписана под № 198, т. 9, № 137, вх. рег. 12929, 26.07.1988 г.
между наследниците на М.И. С.. Съгласно спогодбата в дял І в изключителна собственост на Е. Н. И. (наследодателя на
ответниците) е поставена паянтова
жилищна сграда, изградена в дъното на двора, находящ се в гр. София, ул. *******,
със застроена площ от 22, 40 кв. м., състояща се от стая и кухня, заедно с барака в дъното на имота, от 26 кв. м.,
заедно с магазин в лицевата част на
сградата със застроена площ от 25, 35 кв. м., заедно с припадащите се
идеални части от дворното място и с право на строеж за 605 лв., на имот пл. №
3, кв. 168, център зона Б – 18, по плана на гр. София, цялото с пространство от
245, 85 кв. м.
При делбата от 1988 г. в дял ІІІ
и в собственост на К.И.М. и С. И.М. е поставена масивна жилищна сграда, построена в имота в гр. София, на ул. ********,
със застроена площ от 107, 70 кв. м., заедно с припадащите се идеални части
от описаното по - горе дворното място и правото на строеж за 2 908 лв.
Дворното място не е било предмет на подялбата, при която е постигната
съдебната спогодба.
С нотариален акт № 165, т. ХХІІ, дело № 4424/16.04.1991 г. с договор за
издръжка и гледане С. И.М. е прехвърлила на племенника си К.И.М. собствената си
1/2 ид. ч. от жилищната сграда с площ от 107. 70 кв. м., находяща се в гр.
София, на ул. ********, със застроена площ от 107, 70 кв. м., заедно с
припадащите се идеални части от дворното място и правото на строеж за
2 908 лв., съставляващо имот пл. № 3, кв. 168, център зона Б - 18, по
плана на гр. София, цялото с пространство от 245, 85 кв. м.
С нотариален акт № 4, т. І, рег. № 561, дело № 34/30.12.1998 г. ищците К.И.М.
и съпругата му А.В.М. са признати за собственици, наследство, делба и договор
за издръжка и гледане и преустройство на имот, съставляващ жилище, находящо се
на таванския етаж в двуетажна жилищна сграда, разположена откъм улицата в
дворното място на ******** със застроена площ от 106. 51 кв. м., със светла
площ от 85, 76 кв. м., заедно със съответните идеални части от общите части на сградата и съответните идеални части
от правото на строеж върху мястото, съставляващо описания вече имот.
С нотариален акт № 167, т. І, рег. № 5125, дело № 139/25.08.2015 г. ответниците
Е.М.И. и Е.Е.И. са признати за собственици на жилищна сграда, находяща се
в гр. София, на ул. *******, в дъното на двора, със застроена площ от 61, 24
кв. м., а с РЗП 122, 48 кв. м., състояща се от приземен етаж съставен от дневна
с кухненски бокс, стая, коридор и баня с тоалетна и подпокривен етаж, съставен
от две стаи, баня с тоалетна, коридор и тераса, заедно с идеалните части от правото на строеж върху дворното място.
Във връзка с изграждането на спорната постройка, за която ответниците, са
се снабдили с констативен нотариален акт за собственост, е представено
разрешение за строеж № 603/23.09.1996 г. от главния архитект на СО – район
Възраждане. С него на Е. Н. И. е разрешена реконструкция на съществуваща
жилищна сграда, находяща се в УПИ ХХІІІ - 3, на ул. „*******. Според
удостоверение от СО - Район Възраждане, административния адрес на ул. „** *******е
идентичен с този на ул. ********, за поземлен имот № 3.
Представен е и акт за установяване годността за приемане на обект от
20.111998 г. и обяснителна записка. От последната се установява, че сградата е
едноетажна, като подпокривното пространство се използва за стаи за работа,
връзката на етажа с покрива е с ажурна стълба от входното антре.
Съгласно писма от СО - район „Възраждане“, направление архитектура и
градоустройство, за строежа не одобрени проекти или нотариално заверени
съгласия на останалите собственици на имота. Строежът е заварен и търпим по
смисъла на ЗУТ. Срещу него не са постъпвали жалби.
Според заключението на СТЕ приета пред СРС, в дъното на двора е построена
жилищна сграда с площ от 61, 24 кв. м. и РЗП 122, 48 кв. м. съставена от
приземен етаж на кота 0. 00 м., в който е изградена дневна с кухненски бокс,
стая, коридор и баня с тоалетна и подпокривен етаж – от две стаи, коридор и баня
с тоалетна.
Извършване на строителството на спорната сграда от наследодателя на
ответниците се потвърждава и от показанията на разпитаните по делото свидетели,
които съдът преценя съвкупно със събраните по делото доказателства, като
съобразяна непосредствените впечатления на свидетелите.
Според свидетеля К. Н. И., брат на Е. И., последният е имал в дъното на
двора къща, барака и отделно един магазин. Постройките са били много зле,
затова в периода 1996 г. - 1998 г. се е наложило да се направи ремонт на къщата
и част от старата барака. Според свидетеля са били подписани всички книжа във
връзка с извършване на строежа, които са били необходими на архитекта, като не
е имало никакви спорове относно построеното докато Е. е бил жив Той изцяло е
поддържал сградата. Той е владеел цялата сграда като собственик и част от
мястото. Посадил дървета, цветя. След смъртта му снахата и племенницата
поддържат сградата и я владеят. Според свидетеля, който често е посещавал брат
си, Е. и К. са били в добри отношения,
седели са в двора заедно. Той смята, че за строежа е получено разрешение от К.М..
Не се е случвало Е. да не допуска К. в къщата. Е. (съпругата на Е.) също е
преспивала в къщата, докаго е бил жив и се е грижела за Е..
Същите показания дава и свидетелката С.К.А., братовчедка на Е. И. по
майчина линия. Според нея в имота е имало две постройки, една след друга и една
барака в дъното на двора. Е. е извадил документи за възстановяване на сградата,
като строежа е почнал през 1996 г., а К. не се е противопоставял на строежа.
Били са в добри отношения според непосредствените впечатления на свидетелката,
която е ходила на гости на Е.. Започнали са да строят по едно и също време.
Построеното от Е. се е ползвало от него през цялото време до неговата смърт, а
след смъртта му - от съпругата и дъщеря му. Той е смятал къщата за своя. Дал е
магазина под наем, за да работи по къщата. Всичко е направил сам по къщата.
Свидетелката смята, че Е. е собственик на къщата.
Изложеното се подкрепя и от показанията на свидетелите на ищците. Според
свидетелката Т.Я.- В., която е била съседка на дворното място, къщата на ул.
„Цар Симеон“ е била на майката и бащата на К.. Освен двуетажната сграда
находяща се от към ул. Симеон, в двора е имало паянтова сграда с навес и
барака. Е. е живеел сам в ниската къща в дъното на двора, която е била
построена около 1999 г., преди 2000 г. и е ползвал магазинче в предната сграда.
Освен Е. друг не е живял в имота според нея. Според нея Е. и К. и съпругата му
са били в добри отношения, имали са бърбекю на двора, събирали са се. Тя смята,
че съпругата на К. се е грижела за Е., когато се е налагало, влизала е в къщата
и е помагала за почистването.
Свидетелят П.В.П., приятел на К. също е дал показания, че в дъното на двора
е имало паянтова сграда, навес и барака, преди Е. да дойде и да построй
масивната сграда около 1998 г. Имало е хубав двор, който се поддържал от К.. Съпругата
на К. е помагала на Е., когато си е счупил крака, почиствала е, а К. е
пазарувал. Този свидетел също дава показания, че Е. е живеел сам в построената
къща.
Тези свидетели не са виждали съпругата и дъщерята на Е..
При преценка на писмените и гласни доказателства - показанията на
свидетелите и на двете страни, може да се направи обосновано извод, че
наследодателят на ответниците Е. И. в периода 1996 г. - 1998 г. е построил
масивната сграда в дъното на дворното място ********, за поземлен имот № 3 на един етаж плюс
подпокривен (мансарден) етаж, на мястото на съществуващата паянтова сграда с
навес и барака.
Не се установява в полза на наследодателя на ответниците да е предоставено
писмено разрешение - съгласие от останалите собственици на сгради в имота за
извършване на строежа, въпреки че според свидетелските показания строителството
е извършено със знанието и без противопоставянето на ищците. Строежът е търпим
съгласно изискванията на ЗУТ.
Основният спор между страните касае въпроса дали построеното в повече от това,
за което е имал право на строеж наследодателят на ответниците е станало собственост на собственика на терена по приращение, на основание чл. 92 от ЗС. Ищците са твърдели, че са собственици на 1/2 ид. част
от мястото и като такива по приращение имат право на 1/2 ид. част от
надстроеното извън правото на строеж на ответниците.
За разлика от СРС настоящият сътав не намира за установено в
производството, че ищците се легитимират като собственици по наследство, делба
и договор за издръжка и гледане на 1/2 идеална част от дворното място. Този
факт е от правно значение за основателността на иска им и е следвало те да го
докажат пълно и главно в процеса.
При проследявяне на представените пред СРС доказателства, установяващи
собствеността на страните, е видно, че праводателят им М.С. е придобил през
1924 г. собственост само върху две
паянтови едноетажни къщи с площ от 19, 68 кв. м. и от 27 кв. м. намиращи се
в двор с обща площ от 245. 85 кв. м., в гр. София, на ул. „******. При
тълкуване на смисъла вложен в нотариалният акт не следва извод, че праводателят
на двете страни е станал собственик и на дворното място, в което са били
построени паянтовите къщи.
От последващите актове за собственост, описани по - горе, включително от
протокола за съдебна делба от 1988 г. следва същото. Според смисъла на
протокола за делба, както ищецът К.М., така и наследодателят на ответниците Е. И.
са придобили в лична собственост единствено сградите описани в дял І и дял ІІІ заедно
с припадащите се идеални части от дворното място и от право на строеж.
Не следва нищо различно и от последващите нотариални актове относно
прехвърлянето на права в полза на ищеца К.М. по реда на договора за издръжка и
гледане през 1991 г., както и от констативните нотариални актове на двете
страна, съответно от 1998 г., касаещ придобития от ищците имот, съставляващ жилище,
находящо се на таванския етаж в двуетажна жилищна сграда, разположена откъм
улицата в дворното място на ******** със застроена площ от 106. 51 кв. м., заедно със съответните идеални части от
общите части на сградата и съответните идеални части от правото на строеж върху
мястото, респективно от 2015 г. относно процесната жилищна сграда, находяща
се в гр. София, на ул. *******, в дъното на двора, със застроена площ от 61, 24
кв. м., а с РЗП 122, 48 кв. м., състояща се от приземен етаж и подпокривен
етаж, заедно с идеалните части от
правото на строеж върху дворното място.
При тези доказателства не може да се приеме за установено, че дворното
място е станало съсобствено между страните по наследство, делба и
разпоредителни сделки при правата, които се твърди в производството.
Установено е непротиворечиво, че всяка от страните разполага с индивидуална
собственост, съответно - ищците върху имот, находящ се откъм улицата в дворното
място на ********, а ответниците – върху самостоятелно обособена сграда в
дъното на същото дворно място.
Дори да се приеме тезата на страните, споделена и от СРС, че те са
съсобственици на дворното място при правата, които са твърдели, настоящият
състав отново намира, че ищците не могат да придобият по приращение
собствеността върху построеното в повече в резултат от реализираното от
наследодателя на ответниците право на строеж. Съображенията за това са следните
:
Нормата на чл. 92 ЗС въвежда правилото, че собственикът на земята е и собственик на
постройките и насажденията върху нея, освен ако не е установено друго.
Изключението е налице когато е било учредено право на строеж и то е реализирано
в рамките разрешеното - чл. 63 ЗС. Когато е надхвърлен обемът на правото на
строеж вещноправният режим на допълнително построеното е различен и се определя
от неговата юридическа характеристика - когато постройката представлява самостоятелен обект по строителните правила
и норми, приложима е разпоредбата на чл. 92 ЗС, а когато извършеното
строителство не представлява такъв обект, за него важат правилата на чл. 97 ЗС
или 98 ЗС - обектът или следва режима на главната вещ,
или се присъединява, но не към земята, а чрез неделимото му свързване с друга
главна вещ. Тази хипотеза възниква, когато при
неспазване на учреденото право на строеж е увеличена застроената площ на
съществуваща сграда, както и на разрешена нова пристройка или надстройка. Това
тълкуване се основава на правилото, че собствеността не може да възникне върху
несамостоятелен обект. (в този
смисъл - решение № 137/17.08.2010 г. по гр. д. № 3954/2008 г. на І ГО на ВКС, решение №
61 от 13.02.2012 г. по гр. д. № 291/2011 г., г. к., І ГО на ВКС и т. н.).
Ако се извърши прехвърляне на
сградата, без дворното място, върху приобретателя преминава и имплицитно
съдържащото се право на строеж съответно
на сградата. Обратно, при прехвърляне на дворното място, без сградата, правото на
строеж остава да съществува в полза на собственика на сградата. При разрушаване
/погиване/ на сградата правото на строеж се запазва и носителят му има право да
изгради сградата наново в същия обем.
В разглеждания случай наследодателят на ответниците Е. И. е придобил по делбата
от 1988 г. право на собственост само върху паянтова жилищна сграда, изградена в
дъното на двора на ул. *******, със застроена площ от 22, 40 кв. м., заедно с
барака в дъното на имота, от 26 кв. м., заедно с магазин в лицевата част на
сградата със застроена площ от 25, 35 кв. м., заедно с припадащите се идеални
части от дворното място и с правото на строеж.
От заключението на приетата пред СРС СТЕ се установява, че сградата в
дъното на имота, изградена от Е. И. е на две нива - приземен етаж, със
застроена площ от 61, 24 кв. м. и мансарден (подпокривен) етаж със същата площ,
като общата РЗП е 122. 48 кв. м. по документи, а въз основа на направеното от
вещото лице замерване - 124. 08 кв. м. Не се установява собствениците на имота
да са давали на наследодателя на ответниците писмено съгласие за строителството
на нова сграда в установения по делото вид и обем, но не се установява и да са
се противопоставили на това строителство към момента на извършването му 1996 г.
- 1998 г.
Съгласно делбения протокол от 1988 г. правото на строеж на Е. Н. И. е равно
на притежаването от него самостоятелни сгради в имота – т. е. на паянтовата
жилищна сграда в дъното на двора и бараката. Независимо от разрушаването на
бараката, каквито са твърденията на вещото лице, правото на строеж в обема
съответстващ на постройките, върху които е притежавал права наследодателят на
ответниците, не се погасява. С построяване на сградата, правото на строеж се
трансформира в право на собственост върху сградата. Ако сградата бъде
разрушена, правото на строеж се възстановява и за собственика възниква
възможността да изгради отново обекта в първоначалния обем.
Въпреки това, при построяване на процесната сграда е налице отклонение от обема на правото на строеж на наследодателя на ответниците Е. И., което се състои в увеличение на квадратурата на построеното, поради което настоящият сътав приема, че следва да се приложи разпоредбата на
чл. 97 ЗС, изключваща придобиването на собствеността по приращение от
собствениците на земята. По аргумент от чл. 39 ЗС основната характеристика на
самостоятелния обект на правото на собственост освен обособеността му като
етаж, или част от етаж е и тази да може да се ползва самостоятелно. Другата
характеристика е да е обособен от останалите съседни обособени обекти на
собственост - да е етаж или част от етаж със
самостоятелен вход за него. В случая построеното вповече не
е съставлява отделен обект на собственост, съобразно строителните правила и
норми, който да може да се ползва и обособи самостоятелно и да се придобие по
правилата на чл. 92 ЗС, както приема СРС.
На следващо място, по делото не е спорно, че ответниците владеят процесния
имот. Те са противопоставили на ищците възражение за придобиването на сградата
по давност, текла в полза на техния наследодател Е. И. от построяването през
1998 г. до неговата смърт 2014 г., а впоследствие - в тяхна полза, като негови
наследници по закон.
За разлика от СРС настоящият състав намира възражението за основателно.
Следва да се
има предвид, че фактическият
състав на придобивната давност върху недвижим имот - чл.
79 от ЗС включва
осъществяване на
владение върху него, както и изтичане на определен от закона срок, през който е
продължило владението - съответно 10 г., при недобросъвестно и 5 г., при добросъвестно владение.
Съгласно чл. 68 ЗС, владението представлява упражняване на фактическа власт върху вещ, която
владелецът държи лично или чрез другиго, като своя. От своя страна владението следва
да е постоянно - т.
е. владелецът да
изразява трайна
воля да държи вещта за себе си; да е непрекъснато
- т. е. владението да не е изгубено в продължение на 6
месеца по смисъла на чл. 81 от ЗС, съответно владението да не е изоставяно или
да е било отнето от трето лице; да е спокойно
и явно - да не е установено или поддържано по насилствен или по
скрит начин.
Следователно
при позоваване на оригинерното придобивно основание давност, на доказване
подлежи упражняване
в определен период от време, по - дълъг от 5 или
съответно 10 години, на фактическа власт върху имота (corpus), без противопоставяне от страна на титуляра на
правото на собственост, при демонстриране на поведение на собственик (animus).
В ТР № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС е
прието, че обективният елемент на владението
- упражняването на фактическа власт - съвпада с този при държането.
Субективният елемент е този, който определя упражняването на фактическа власт върху имот като владение.
Законът (чл. 69 ЗС) предполага наличието на намерението да се свои вещта. За това, „за да се
трансформира фактическото състояние на упражнявана фактическа власт чрез
действия, съответстващи на определено вещно право в самото вещно право, е
необходимо потвърждаване наличието на намерение за своене чрез позоваване на последиците от придобивната давност - предявяване на иск или възражение при наличие на спор за собственост или
чрез снабдяване с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка с цел
легитимиране на придобитото вещно право с оглед участие в гражданския оборот,
изпълнение на административни процедури по попълване на кадастрална карта и т. н.“. Като краен извод ВКС приема, че като елемент от придобивната давност владението трябва да се
демонстрира явно и
несъмнително, да се осъществява постоянно - да няма инцидентен
характер и да е от такова естество, че да не позволява на други лица на владеят
вещта.
По
общите правила на доказване по чл. 154, ал. 1 от ГПК, в доказателствена тежест
на страната, която се позавава на давност (в случая ответниците) е било да установят
- пълно и главно, че наследодателят им, респективно след неговата смърт - те,
са владели имота (сградата) явно и необезпокоявано като свой, с намерение да го
придобият, повече от 10 години преди предявяване на иска на 22.03.2016 г.,
което намерение е противопоставено на ищците.
Неоснователно е възражението на ищците, че ответниците не са позовават на
владението на наследодателя им Е. И. преди смъртта му, което да
бъде присъединено към тяхното владение след неговата смърт. В отговора на
исковата молба ответниците изрично сочат, че са придобили имота по давност,
чрез владението му непрекъснато и необезпокоявано от наследодателя им и от тях
в период повече от 18 години преди завеждане на делото.
Ищците не
оспорват факта, че Е. И. е построил спорната сграда в периода 1996 г. - 1998 г.
Установено е също, макар да липсват книжа за узаконявмане на строежа, че той е
в режим на търпимост по смисъла на ЗУТ, понеже е допустим съгласно
разпоредбите, действащи към момента на строителството. Безспорно е и
обстоятелството, че единствено Е. И. е живял в сградата до смъртта си през 2014
г. Ищците са твърдели, че той е бил вледелец на своите части и държател на
техните части, като съсбственици на имота, като не е упражнявал явно и
несмущавано фактическа власт в своя полза върху сградата.
Въззивният съд намира тези твърдения за неоснователни.
От обсъдените доказателства, в това число - показанията на свидетелите и на
двете страни, се установява непротиворечиво, че до смъртта си на 25.03.2014 г.,
повече от 10 години, в новопостроената сграда в дъното на имота е живеел
единствено наследодателят на ответниците Е. И., който я е ползвал със
съзнанието, че е негова.
Владението на
наследодателя на ответниците е било постоянно
и непрекъснато, той е изразявал трайна воля да държи вещта за себе си. Не
се установява владението да е изоставяно или да е отнето от трето лице.
Установява се, че е било спокойно и явно -
не е установено
или поддържано по насилствен или по скрит начин. Всички
свидетели са категорични, че Е. И. е бил в много добри отношения с ищеца К.М. и
съпругата му. Обстоятелството, че те са се грижили за общия двор и че са
помагали в домакинството не променя факта, че Е. И. е смятал сграда, в която живее,
за своя през целия период от време след построяванато й до неговата смърт.
Установява се, че след смъртта му сградата е продължила да се владде като своя
вече от неговите наследници – ответниците в производството, за което те са се
снабдили и с констативен нотарилен акт № 167, т. І, рег. № 5125, дело № 139/25.08.2015 г.
Съгласно
т. 3 от ТР № 4 от 17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 Г., ОСГК на ВКС, ако едно лице е владяло недвижим
имот в изискуемия по 79 ЗС срок, но е починало преди да се позове на последиците
от придобивната давност, то в наследството се включва владението върху имота,
както и правото на наследниците да се позоват на изтекла в полза на
наследодателя им придобивна давност щом са продължили владението. В решението се приема още, че понеже действието на придобивното
основание се зачита от момента на изтичане на срока, то при наличие на
позоваване от страна на наследниците, ще се счита, че придобивното основание е
осъществено от наследодателя.
В заключение настоящият сътав
намира, че освен изложеното по отношение упражненото от наследодателя на
ответниците право на строеж, по делото се доказва защитното възражение на
ответниците, че имат основание да владеят имота. Установяват се твърденията им,
че техният наследодател е владял имота непрекъснато,
необезпокоявано, явно, без противопоставянето на ищците, с намерение да го
свои, което е демонстрирано пред ищците и трети лица. Поради това той е
придобил правото
на собственост върху построената от него сграда с владение, имащо обективните и
субективните белези за оригинерното придовибаване по чл. 79, ал. 1 ЗС – т. е.
на основание давностно
владение.
Предвид изложеното в съвкупност, настоящият сътав не споделя изводите на
СРС, че ищците са станали собственици на 1/2 от 100. 08 кв. м., с които наследодателят
на ответниците е излязъл извън обема на притежаваното от него право на строеж.
Искът по чл. 108 ЗС за установяване собственост и предаване на владение върху
тези идеални части е неоснователен. Решението, с което е уважен, следва да се
отмени и искът да се отхвърли.
Доколкото искът за собственост по чл. 108 ЗС е
неоснователен, неоснователно е и искането по чл. 537, ал. 2 ГПК - за отмяна на констативния нотариален акт № 167, т. І,
рег. № 5125, дело № 139/25.08.2015 г., с които се легитимират ответниците като
собственици. В тази част решението също следва да се отмени. Освен това,
независимо от признатите права на ищците, СРС с решението си е отменил изцяло
нотариалния акт на ответниците, относно целия имот.
По частните жалби на ответниците Е.М.И. и Е.Е.И. срещу
определение от 07.02.2018 г., касаещо частта по разноските по чл. 248 ГПК и
определение от 18.04.2018 г., с което е поправена ОФГ в първото определение от
07.02.2018 г., въззивният съд намира следното :
Предвид изхода
от спора - искът по чл. 108 ЗС ще бъде изцяло отхвърлен - в полза на ищците не
се дължат разноски пред СРС. В този смисъл и двете определения, с които се
изменя решението в частта по разноските, респективно се допуска поправка на
ОФГ, следва да се отменят и искането на ищците за присъждане на разноски – да
се отхвърли.
По разноските пред СГС :
С оглед изхода
от спора, право на разноски за настоящата инстанция имат въззивниците -
ответници. Те представят доказателства за заплатен в брой адвокатски хонорар за
всяка от тях в размер на по 1 200 лв. за настоящата инстанция. Ищците са
направили възражение за прекомерност, по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК.
Като съобрази
фактическата и правна сложност на спора, както и извършението от представителя
на ответниците процесуални действия и цената на исковете, настоящият състав
намира възражението за неоснователно. Разноските следва да се присъдят както са
направени.
Така мотивиран
СГС
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ решение №
286073/05.12.2017 г. на СРС, 35 с - в, по гр. д. № 16003/2016 г., с което, на основание чл. 108 от ЗС, е
признато
за установено по
отношение на Е.М.И., ЕГН ********** и Е.Е.И., ЕГН **********, че А.В.М., ЕГН **********
и К.И.М., ЕГН **********, са собственици на 1/2 от 100. 08 кв. м. от жилищната
сграда, цялата с разгърната площ от 122. 48 кв. м., находяща се в имот,
планоснимачен номер 3, от квартал 168, по плана на гр. София, местността „Зона
Б – 18“ и състояща се на приземния етаж на кота 0. 00 - дневна с кухненски
бокс, стая, коридор и баня с тоалетна, на мансардния етаж на кота „+2.73"
метра: от две стаи, баня с тоалетна, коридор и тераса" и Е.М.И. и Е.Е.И. СА ОСЪДЕНИ да предадат на А.В.М. и К.И.М.
владението върху описания недвижим имот, както и на основание на чл. 537, ал. 2
от ГПК, е отменен нотариален акт № 167 том I, peг. № 5125, дело № 139/2015г. на нотариус А.Д.,
както и ОТМЕНЯ решението в частта, в
която са присъдени разноски в полза на А.В.М., ЕГН ********** и К.И.М., ЕГН **********,
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, изменено в тази част, по
реда на чл. 248 ГПК, с определения от 07.02.2018 г. и определение от 18.04.2018
г., за поправка на ОФГ в първото определение и вместо това ПОСТАНОВЯВА :
ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл. 108 ЗС, за
признаване за установено по
отношение на Е.М.И., ЕГН ********** и Е.Е.И., ЕГН **********, със съдебен адрес
***, чрез адв. В. Й., че А.В.М., ЕГН ********** и К.И.М., ЕГН **********, с
адрес ***, чрез адв. Н. К., са собственици на 1/2 от 100. 08 кв. м. от
жилищната сграда, цялата с разгърната площ от 122. 48 кв. м., находяща се в
имот, планоснимачен номер 3, от квартал 168, по плана на гр. София, местността
„Зона Б - 18“ и състояща се на приземния етаж на кота 0. 00 - дневна с
кухненски бокс, стая, коридор и баня с тоалетна, на мансардния етаж на кота
„+2.73" метра: от две стаи, баня с тоалетна, коридор и тераса" и са
осъждсане на Е.М.И. и Е.Е.И. да предадат на А.В.М. и К.И.М. владението върху
описания недвижим имот, както и исканията, с правно основание на чл. 537, ал. 2
от ГПК, за отмяна на нотариален акт № 167 том I, peг. № 5125, дело № 139/2015г. на нотариус А.Д. и за
присъждане на разноски, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, в полза на А.В.М., ЕГН **********
и К.И.М., ЕГН ********** пред СРС за адвокатско възнаграждение, вещо лице и
държавна такса.
ОСЪЖДА А.В.М., ЕГН ********** и К.И.М., ЕГН **********,
с адрес ***, чрез адв. Н. К., да заплатят на Е.М.И., ЕГН ********** и Е.Е.И.,
ЕГН **********, със съдебен адрес ***, чрез адв. В. Й., на основание чл. 78,
ал. 3 ГПК, разноски пред СГС от по
1 200 лв. на всяка от тях - адвокатски хонорар за въззивното
производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на
обжалване пред ВКС в едномесечен срок от получаване на съобщенията до страните,
че е изготвено, при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.