№ 2137
гр. София, 08.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на тринадесети март през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Невена Чеуз
Членове:Наталия П. Лаловска
Добромир Ст. Стефанов
при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Наталия П. Лаловска Въззивно гражданско
дело № 20241100504913 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ответниците Н. И. Д. и Б. Й. Д., чрез адв. В.
П., срещу решение № 3539/27.02.2024г., постановено по гр.дело № 8761/2023г. по
описа на СРС, 168-и състав, в частта, в която е признато за установено, на основание
чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че
всеки от ответниците дължи на ищеца „Топлофикация София“ ЕАД сумата 252.07
лева, представляваща стойност на доставена в периода от 01.05.2019г. до 30.04.2021г.
топлинна енергия в топлоснабден имот - ап. 4, находящ се в гр. София, ж.к. „*******,
аб. № *******, сумата 44.26 лева – обезщетение за забава за периода от 15.09.2020г.
до 08.06.2022г., и сумата 21.12 лева – цена на услугата дялово разпределение за
периода от 01.05.2019г. до 30.04.2021г., за които вземания по ч.гр.д. № 33020/2022г. по
описа на СРС, 168-и състав на 30.06.2022г. е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК.
Жалбоподателите излагат доводи за неправилност на постановеното от СРС
решение в обжалваната част. По въпроса за пасивната легитимация на ответниците
решението било необосновано, първоинстанционният съд подходил формално и
бланкетно. Не било обсъдено възражението на ответниците, че реално не упражнявали
вещното си право на ползване, тъй като собственикът на имота ги препятствал – съдът
направо препратил към чл. 57 ЗС и не изложил обосновани мотиви защо приел
1
възражението им за правно ирелевантно. Нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ не давала
разрешение на въпроса при конкуренция на основания – собственикът или ползвателят
бил клиента на предоставяната от ищеца услуга. Задължено лице бил реалният
ползвател на услугата – арг. и от чл. 57, ал. 1 ЗС и чл. 61 ЗС („разноските, свързани с
ползването“). В случая ответниците не осъществили ползване, тъй като било налице
изначално неизпълнение на задължението на собственика на имота да им предаде
владението и да им осигури необезпокояваното ползване – позовават се на решение от
11.01.2023г. по гр.д. № 28479/2014г. по описа на СРС, 45-и състав. Видно от
доказателствата партидата при ищеца била открита на името на собственика на имота
Я.Б. Д. и на негово име ищецът издавал фактурите. Несъмнено било, че облигацията за
доставка на ТЕ била възникнала със собственика. СРС игнорирал тези факти, не
извършил задълбочен анализ на събраните доказателства за правнорелевантните факти
и постановил неправилен, незаконосъобразен, неморален и несправедлив съдебен акт
в обжалваната му част. Молят за отмяна на решението в обжалваната част и
отхвърляне на предявените искове в цялост. Претендират разноски за двете инстанции.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна „Топлофикация София” ЕАД
депозира писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна и
заявява искане първоинстанционното решение да бъде потвърдено в обжалваната част.
Претендира разноски за въззивното производство.
Третото лице-помагач на страната на ищеца „Техем Сървисис“ ЕООД не заявява
становище по жалбата.
Решението не е обжалвано в частта, в която предявените от ищеца
„Топлофикация София“ ЕАД установителни искове по чл. 422, ал. 1 ГПК са
отхвърлени, поради което в същите части решението е влязло в законна сила.
Предвид нормата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за
валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за
правилността му единствено на въведените в жалбата основания.
При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав
намира обжалваното решение за валидно и допустимо.
По отношение на правилността на обжалваното първоинстанционно решение
настоящият съдебен състав намира следното:
Предвид нормата на чл. 149, ал. 1, т. 6 ЗЕ продажбата на топлинна енергия се
извършва въз основа на писмени договори при общи условия, сключени между
доставчика на топлинна енергия и клиентите /потребителите/ в сграда - етажна
собственост. Същевременно законът предвижда хипотеза на договорно обвързване и
без наличието на изричен писмен договор - съобразно разпоредбата на чл. 153, ал. 1
ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна
2
собственост, присъединени към абонатна станция или нейно самостоятелно
отклонение, са клиенти /потребители/ на топлинна енергия. Настоящият съдебен
състав при тълкуване на горните норми намира, че втората хипотеза се явява
субсидиарна на първата и е приложима единствено в случаите, когато клиентът
/потребителят/ на топлинна енергия в сграда в режим на етажна собственост и
доставчикът не са сключили нарочен писмен договор за продажба на топлинна
енергия.
От събраните по делото доказателства не се установява нито сключен между
собственика на процесния топлоснабден имот Я.Б. Д. изричен писмен договор с
ищеца, нито се установява Я.Б. Д. да е подал при ищеца молба за откриване на партида
на негово име. Обстоятелството, че ищецът водел партида и издавал фактурите на
името на Я. Д. не обуславя извод за сключен между него и ищеца изричен писмен
договор за доставка на топлинна енергия. Ето защо въззивният съд намира за
неоснователни поддържаните с въззивната жалба възражения, че облигацията между
ищеца и Я. Д. била несъмнено установена.
Предвид нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно
право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция
или нейно самостоятелно отклонение, са клиенти /потребители/ на топлинна енергия,
респективно са задължени лица за заплащане цената на доставена такава във връзка с
чл. 155 ЗЕ. Горната законова уредба настоящият състав на съда намира да сочи за
клиент /потребител/ по силата на закона на доставяната топлинна енергия за битови
нужди собственикът на топлоснабдения имот, освен в случаите, когато върху имота
има учредено ограничено вещно право на ползване, в който последен случай клиент
/потребител/ по законова дефиниция е ползвателят. Същото следва, както от изричното
разглеждане в ЗЕ хипотезата на учредено вещно право на ползване и нарочно
определяне на титуляра на същото като клиент /ползвател/ на доставяната в имота
топлинна енергия, така и от общата такава на задълженията на титуляра на вещното
право на ползване по чл. 57 ЗС.
От представения по делото н.а. за учредяване на вещно право на ползване върху
недвижим имот № 162, том II, рег.№ 11950, дело 332/2012г. от 22.08.2012г. на нотариус
Ц.С., с рег. № 030 в РНК, с район – СРС, се установява, че собственикът Я.Б. Д.
учредил в полза на ответниците Б. Й. Д. и Н. И. Д. пожизнено вещно право на
ползване върху процесния недвижим имот ап. 4, находящ се в гр. София, ж.к.
„*******. Предвид нормата на чл. 99 ЗС правото на собственост, а във вр. с
разпоредбата на чл. 111 ЗС – и ограниченото вещно право на ползване, се изгубва ако
друг го придобие или собственикът/носителят му се откаже от него. Отказът от
правото на собственост/ограниченото вещно право на ползване върху недвижим имот
има действие само, ако е извършен в писмена форма с нотариално заверен подпис и
3
ако е вписан в имотния регистър – чл. 100 ЗС. По делото не се твърди, а и не са
събрани доказателства, от които да се установява ответниците да са се отказали в
законоустановената форма от вещното си право на ползване върху процесния имот или
да са изгубили това свое право.
От представените по делото писмени доказателства, в т.ч. договор №
3357/04.09.2002г., сключен между ФДР и етажните собственици на същия адрес,
г.извлечение от сметка за аб. № *******, инст. **********, съобщения към фактури,
изравнителни сметки и др., се установява, че сградата в режим на ЕС, находяща се на
адрес гр. София, ж.к. „*******, през процесния период била топлоснабдена.
Представеното по делото копие от съдебно решение от 11.01.2023г. по гр.д. №
28479/2014г. по описа на СРС, 45-и състав, независимо дали към настоящия момент то
е влязло в законна сила, не променя горния извод на съда, че страна по
облигационното правоотношение с ищеца се явяват ответниците – носители на
вещното право на ползване върху имота. Ищецът не е страна по нотариалния акт от
22.08.2012г., поради което неизпълнението от страна на Я. Д. на поетите на 22.08.2012г.
договорни задължения по никакъв начин не оказва влияние на договорната му връзка,
възникнала по силата на чл. чл. 153, ал. 1 ЗЕ, вр. чл. 57 ЗС, с ответниците Б. и Н. Д.и.
Това е така, тъй като договорът от 22.08.2012г. е породил действие единствено между
сключилите го лица и по отношение на ищеца не е налице изключението по чл. 21, ал.
1, пр. 2 ЗЗД. Задължени за заплащането на цената на доставената топлинна енергия в
имота са ответниците, а фактическото им препятстване от страна на учредителя Я. Д.
да ползват имота не обвързва доставчика на топлинна енергия. Вътрешните отношения
между страните по н.а. от 22.08.2012г., след заплащане на задълженията, намират
уредбата си в правилата за неоснователното обогатяване.
Ето защо настоящият съдебен състав приема, че от събраните по делото
писмени доказателства се установяват въведените с исковата молба твърдения, че
ответниците Б. и Н. Д.и, в качеството си на носители на вещното право на ползване
върху топлоснабдения имот – апартамент № 4, находящ се в гр. София, ж.к. „*******,
през процесния период били потребители на доставяната до имота топлинна енергия.
Съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от
топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди
се осъществява при публично известни ОУ, предложени от топлопреносното
предприятие и одобрени от ДКЕВР. Общите условия са валидни и обвързват
ответниците и без приемането им. Съгласно чл. 150, ал. 3 ЗЕ в срок до 30 дни след
влизането в сила на общите условия, клиентите, които не са съгласни с тях, имат право
да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат
специални условия. По делото не се установява ответниците да се възползвали от
правото си по чл. 150, ал. 3 ЗЕ.
4
Предвид изложеното между страните за процесния период бил сключен
действителен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при
публично известни ОУ.
Понеже във въззивната жалба липсва конкретно оспорване и не се излагат
никакви съображения по отношение установения от СРС размер на задълженията на
ответниците за топлинна енергия и за цена на услугата дялово разпределение, както и
относно установеното задължение за лихва за забава, съдът не намира основание за
промяна изводите на СРС по тези въпроси, доколкото при въззивната проверка съдът е
ограничен до доводите изложени в жалбата по смисъла на чл. 269 ГПК.
По горните мотиви настоящата въззивна инстанция намира обжалваното
решение за правилно по въведените с жалбата доводи, поради което същото, като
правилно в обжалваната му част, следва да бъде потвърдено на основание чл. 272
ГПК.
В частта, в която СРС е отхвърлил установителните искове по чл. 422, ал. 1
ГПК, като необжалвано, първоинстанционното съдебно решение е влязло в законна
сила.
По разноските:
С оглед изхода на спора право на разноски има единствено ищецът.
Пред СГС ищецът е заявил претенция за разноски за юрисконсултско
възнаграждение в размер на сумата 100 лева. Настоящият състав на съда намира, че
такива не следва да му се присъждат, тъй като ищецът е депозирал бланкетен отговор
на въззивната жалба, не е изпратил представител в проведеното пред настоящата
инстанция единствено съдебно заседание, а единствено е депозирал бланкетна молба с
която е оспорил въззивната жалба като неоснователна. Поради това съдът намира, че
защита от юрисконсулт реално не е осъществена пред настоящата инстанция, поради
което липсва основание да се приложат разпоредбите на чл. 78, ал. 1, вр. с ал. 8 ГПК,
вр. с Наредба № 1/2004г. за възнагражденията за адвокатска работа, поради което и
съдът не присъжда юрисконсултско възнаграждение в полза на ищеца.
Воден от горните мотиви, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 3539/27.02.2024г., постановено по гр.дело №
8761/2023г. по описа на СРС, 168-и състав, в частта, в която е признато за установено,
на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1
ЗЗД, че ответникът Б. Й. Д., ЕГН **********, дължи на ищеца „Топлофикация София“
ЕАД, ЕИК *********, сумата 252.07 лева, представляваща стойност на доставена в
5
периода от 01.05.2019г. до 30.04.2021г. топлинна енергия в топлоснабден имот - ап. 4,
находящ се в гр. София, ж.к. „*******, аб. № *******, сумата 44.26 лева –
обезщетение за забава за периода от 15.09.2020г. до 08.06.2022г., и сумата 21.12 лева –
цена на услугата дялово разпределение за периода от 01.05.2019г. до 30.04.2021г., а
ответникът Н. И. Д., ЕГН **********, дължи на ищеца „Топлофикация София“ ЕАД,
ЕИК *********, сумата 252.07 лева, представляваща стойност на доставена в периода
от 01.05.2019г. до 30.04.2021г. топлинна енергия в топлоснабден имот - ап. 4, находящ
се в гр. София, ж.к. „*******, аб. № *******, сумата 44.26 лева – обезщетение за
забава за периода от 15.09.2020г. до 08.06.2022г., и сумата 21.12 лева – цена на
услугата дялово разпределение за периода от 01.05.2019г. до 30.04.2021г., за които
вземания по ч.гр.д. № 33020/2022г. по описа на СРС, 168-и състав на 30.06.2022г. е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК.
В останалата необжалвана част, в която установителните искове по чл. 422, ал. 1
ГПК са отхвърлени, като необжалвано, първоинстанционното съдебно решение е
влязло в законна сила.
Решението е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на
ищеца – „Техем Сървисис“ ЕООД.
Решението не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.
3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6