Р Е
Ш Е Н И Е
№………………
гр. София, 07.07.2021 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГК, ІІ-
Б въззивен състав в публично съдебно
заседание на двадесет и осми юни през две
хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА
АНАСТАСОВА
МЛ.СЪДИЯ: ИВАН КИРИМОВ
при участието
на секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от съдия К.Анастасова гр. дело №3804 по описа
за 2021 година и
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С Решение № 410520 от 18.05.2018 г., СРС, 42-ри състав, постановено
по гр.дело №35857/2017 г. е осъдил Д.В.Ф.,
ЕГН ********** да заплати на основание чл.79 от ЗЗД вр. чл.150 ЗЕ на „Т.С.”
ЕАД, ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление:*** N 23Б, сумата от
1758,42 лева - главница за топлинна енергия за периода м.05.2014 г. до
м.04.2016 г., сумата от 73,48 лева -сума за дялово разпределение за периода
м.06.2014 г.до м.04.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата,считано
от предявяване на иска – на 01.06.2017 г. до окончателното изплащане на
вземането,като е отхвърлил като неоснователна исковата претенция предявена
от „Т.С.” ЕАД против Д.В.Ф. в частта за
разликата над 1758,42 лева до пълния претендиран размер от 3343,93 лева
главница и в частта за разликата над 73,48 лева до пълния претендиран размер от
95,92 лева сума за дялово разпределение.
С постановеното
решение е осъдена Д.В.Ф., ЕГН ********** да заплати на основание чл.86, ал.1 от ЗЗД вр. чл.150 ЗЕ на „Т.С.” ЕАД, ЕИК: ******* сумата от 158,62 лева - мораторна
лихва върху главница за топлинна енергия и сумата от 14,35 лева - мораторна
лихва върху сума за дялово разпределение,като отхвърля иска, предявен от „Т.С.” ЕАД против Д.В.Ф. в частта за
разликата над 158,62 лева до пълния претендиран размер от 582,60 лева мораторна
лихва върху главница за топлинна енергия и в частта за разликата над 14,35 лева
до пълния претендиран размер от 22,82 лева мораторна лихва върху сума за дялово
разпределение.
С постановеното
решение са отхвърлени като неоснователни предявените искове с правно основание
чл.232,ал.2 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД от Д.В.Ф., ЕГН ********** против А.Х.Е., ЕГН **********
за осъждане на ответницата да заплати сумите от 1758,42 лева - главница за
топлинна енергия за периода м.05.2014 г. до м.04.2016 г., сумата от 73,48 лева -сума
за дялово разпределение за периода м.06.2014 г.до м.04.2016 г., ведно със
законната лихва върху главницата,считано от предявяване на иска – на 01.06.2017
г. до окончателното изплащане на вземането, за сумата от 158,62 лева -
мораторна лихва върху главница за топлинна енергия и сумата от 14,35 лева -
мораторна лихва върху сума за дялово разпределение.
Решението е
постановено с участие на подпомагаща страна на страната на ищеца – Т.с. ЕООД и
на страната на ответника А.Х.Е..
Решението е
обжалвано в частта, с която са уважени предявените главни искове и в частта на
отхвърляне на предявените обратни искове от ответника с въззивна жалба, с основни доводи, че е неправилно и постановено
в нарушение на материалния закон, при неспазване на процесуалните правила, необосновано
и незаконосъобразно.
Оспорва да е
потребил ТЕ в имота за посочения период, чието количество да е съответно да
посочената стойност, предмет на предявените претенции. Излага съображения, че неправилно
първоинстанционният съд е приел, че е потребител на топлинна енергия за битови
нужди.
Моли, да се отмени
и да се постанови друго, с което предявените главни искове се отхвърлят изцяло.
Отправя искане за отмяна на решението в частта на отхвърляне на предявените
обратни искове. Претендира разноски.
В срока по чл.263, ал.3 ГПК не е депозиран писмен отговор на въззивната жалба от ищеца „Т.С.” ЕАД. В
своя молба от 25.06.2021 г. изразява становище за неоснователност на въззивната
жалба и отправя искане за присъждане на разноски.
В срока по чл.263,
ал.3 ГПК е депозиран писмен отговор на въззивната жалба от ответника по
обратните искове А.Х.Е. с изложено
становище, че въззивната жалба е неоснователна.
Третото лице-помагач Т.с. ЕООД не изразява
становище по въззивната жалба на ответника.
В срок е подадена частна жалба от Д.В.Ф. срещу постановеното от СРС по реда на
чл.248 ГПК определение № 29940/31.01.2020 г., с което е оставено без уважение
искането й за изменение на постановеното решение в частта на разноските. Изложени
са доводи за това, че атакуваното определение е неправилно, тъй като съдът
неправилно е определил разноските в процеса съобразно изхода на спора.
В срок е постъпил
отговор на частната жалба от ответника по обратния иск А.Х.Е. с изложено
становище, че същата е неоснователна.
Софийският градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните жалби
пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на една от насрещните страни,
приема за установено следното:
Предявени са за разглеждане главни искове с
правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД и
обратни искове с правно основание чл.232,ал.2 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
обжалваното решение е валидно и допустимо в обжалваните части. Не е допуснато
нарушение на императивни материални норми.
Решението на СРС е и правилно, като на
основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС.
Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да
се добави и следното:
Установено е по делото, че процесният имот е
бил топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която се намира
процесния имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа. Доказано е също
така, че ответникът Д.В.Ф. е
собственик на процесния имот – апартамент *******в жилищната сграда на бул.*******, гр.София с аб.№ 018283 /нот.акт
за дарение на недвижим имот № 58, том I, рег.№ 1848, дело
25/25.04.2002 г. на нотариус К.С.с рег.№ 111 на НК на РБ/. Поради това същата
се явява потребител на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на § 1, т.
42 от ДР на ЗЕ /приложима редакция, Изм. - ДВ, бр. 74 от 2006 год./, респ. има
качеството на битов клиент по смисъла на § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ /нова – ДВ, бр.
54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./.
Съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ
продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на
топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи
условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена
форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в
един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово
топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е
необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от
закона/. В случая несъмнено е, че Общите условия на ищцовото дружество са
влезли в сила, доколкото са били публикувани. По делото не са релевирани
твърдения, нито има данни, че ответникът е упражнил правото си на възражение
срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради изложеното,
настоящият съдебен състав приема, че през исковия период между страните по
делото са били налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за
битови нужди с включените в него права и задължения.
Според чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на
топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за
дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е
регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл. 148/ и в действалата към процесния период
Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от
24.04.2007 год./.
Установява се, че между етажните собственици
на процесната сграда и „Т.с.“ ЕООД е бил сключен договор за извършване на
услугата „топлинно счетоводство“.
Установено е въз основа на писмените
доказателства по делото – документи за главен отчет, индивидуални справки за
отопление и топла вода, както и от заключението на вещото лице по допуснатата и
изслушана в първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза,
което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано, че
делът на ответника за сградна инсталация е бил изчислен в съответствие с
правилата на действащата нормативна уредба- пропорционално на отопляемия обем
на имотите по проект в сградата; ТЕ за битово горещо водоснабдяване – на база
показанията на един водомер за топла вода в имота, като за отоплителния период
2015/2016 г. ищецът неправилно е
начислил служебно ТЕ за БГВ, което е съобразено от експерта /л.97 от делото на
СРС/. С оглед това начислените, измерени и отчетени количества ТЕ за имота
според експерта са съобразени с правилата указани в Наредба № 16-334/16.04.2007
г. за топлоснабдяването. При постановяване на първоинстанционното решение са
съобразени правилно констатациите на СТЕ, че ищецът е отчитал за своя сметка
технологични разходи и че топломерът в абонатната станция на процесната сграда
е преминавал последващи метрологични проверки /т.е., че е изправен/.
Следователно доказана е по несъмнен и категоричен начин по делото потребената
от ответника топлоенергия в определено количество.
Въззивният съд приема, че при определяне на
дължимите суми с изравнителните сметки е спазена нормативно установената
методология, тъй като разпоредбите на Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за
топлоснабдяването са спазени. В този смисъл неоснователни са възраженията на
ответника Д.В.Ф., че дяловото
разпределение е било извършвано неправилно.
Неоснователен е доводът на
жалбоподателя-ответник относно приложението на установената в разпоредбата на
чл. 62 ЗЗП забрана за непоискани доставки, поради следните съображения:
Съгласно задължителните за съдилищата
разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 2/2016 год. на ВКС по тълк.дело №
2/2016 год., ОСГК, за отношенията, възникващи при доставяне на топлинна енергия
за битови нужди в сграда – етажна собственост, се прилагат разпоредбите на
Закона за енергетиката, които не противоречат на чл.62 вр. с § 1 от ДР на ЗЗП.
Това е така, защото непоискана е тази доставка, при която доставчикът
предоставя характеризиращата договора престация на потребител, без той да е
изразил съгласие за това. Именно поради това законът постановява, че
непоръчаната от потребителя доставка на централно отопление не поражда за
потребителя задължение за плащане – чл. 62, ал. 2 ЗЗП. Законодателното решение
не е в колизия, а е в унисон с уредбата на отношенията в топлоенергетиката към
този момент, защото чл. 133, ал. 2 ЗЕ /в редакция след изменението ДВ, бр.
30/2006 год./ изисква решение на общото събрание на етажните собственици за
присъединяването на сградата към топлопреносната мрежа. Потребителите на
топлинна енергия в сграда в режим на етажна собственост могат да имат различни
интереси, включително по въпроса да бъде ли сградата топлоснабдена. Принципът,
който законодателят е възприел при регламентирането на начина на избягване на
конфликти между етажните собственици е „решава мнозинството“. Затова при
доставката на централно отопление в сградите в режим на етажна собственост
искането за услугата се прави не от всеки отделен етажен собственик /той не би
могъл да получи енергията, без да ползва сградната инсталация като обща част/,
а от мнозинството етажни собственици, които по общо правило могат да вземат
решения дали и как да бъдат използвани общите части. Потребителят на услугата е
цялата етажна собственост, затова титулярът на права върху отделни обекти може
да откаже заплащането на доставено против волята му централно отопление в тези
обекти, но не може да откаже заплащането на отдадената от сградната инсталация
или от отоплителните уреди в общите части енергия при доставката на централно
отопление в сградата.
С оглед така дадените разрешения, въззивният
съд приема, че непоискана доставка на топлинна енергия в сграда в режим на
етажна собственост /включително за сградна инсталация и отопление на общите
части/ е налице тогава, когато е направено надлежно искане при условията на чл.
153, ал. 2 ЗЕ за прекратяване на топлоподаването до абонатната станция в
сградата, но въпреки това същото не е своевременно прекратено от
топлопреносното дружество. Отделно от това всеки собственик на индивидуален
обект в сградата може по споразумение с топлопреносното дружество да спре
подаването на топлинна енергия за отопление и битово горещо водоснабдяване на
собствения си имот, като остане потребител единствено на топлинна енергия,
отдадена от сградната инсталация и на енергия за общите части на сградата. В
разглеждания случай нито се твърди, нито се доказва наличието на искане за
прекратяване на топлоподаването по реда на чл. 153, ал. 2 ЗЕ. Следователно
доставената през исковия период топлинна енергия не се явява непоискана, респ.
ответникът дължи нейната стойност.
По отношение на дължимия размер на
претендираните вземания въззивният съд приема следното:
Действащата през процесния период нормативна
уредба – чл. 155, ал. 1 ЗЕ, предвижда, че потребителите на топлинна енергия в
сграда – етажна собственост заплащат доставената топлинна енергия по един от
следните начини: 1/ на 11 равни месечни вноски и една дванадесета изравнителна
вноска, респ. на 10 равни вноски и 2 изравнителни – след изменението на ЗЕ от
ДВ, бр.74/2006 год./, 2/ на месечни вноски, определени по прогнозна консумация
за сградата, и една изравнителна вноска и 3/ по реална месечна консумация.
Правилата за определяне на прогнозната консумация и изравняването на сумите за
действително консумираното количество топлинна енергия за всеки отделен
потребител са уредени в действалите през исковия период Наредби за
топлоснабдяването.
Анализът на цитираната нормативна уредба води
до извод, че в случаите на чл. 155, ал. 1, т. 1 или т. 2 ЗЕ задълженията на
потребителите за заплащане на месечни вноски /равни или прогнозни/ не са в
зависимост от изравнителния резултат в края на съответния отчетен период, а
имат самостоятелен характер. Изравнителният резултат не влияе на дължимостта на
месечните вноски в установените за тях срокове, а води до възникване на ново
вземане в полза на една от страните по облигационното отношение в размер на
разликата между начислената суми по прогнозните вноски и стойността на
действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в края на
периода. В зависимост от това дали начислените прогнозни месечни вноски са в
по-голям или по-малък размер от стойността на действително доставеното
количество топлинна енергия, отчетено в края на периода, то това ново вземане
възниква в полза на потребителя или в полза на топлопреносното предприятие. При
всички случаи, обаче, това “изравнително” вземане е самостоятелно и различно от
вземанията на топлопреносното предприятие за месечни вноски /равни или
прогнозни/, а не се касае до корекция на тези вноски със задна дата.
Съгласно чл. 32, ал. 3 от Общите условия за
продажба на топлинна енергия за битови нужди на „Т.С.“ ЕАД, приети на
18.09.2007 год. и одобрени от ДКЕВР на 07.01.2008 год., които се установи, че
са били публикувани, когато при
изравнителната сметка се установи, че начислената на купувача сума е по-голяма
от сумата за реално потребената от него енергия, сумата в повече се приспада от
дължимата сума за следващия период, или по желание на купувача се възстановява
от продавача; при просрочени от купувача задължения, със сумата в повече се
погасяват най-старите задължения, ведно с дължимите лихви.
Съгласно чл. 32, ал. 2 и 3 от Общите условия
за продажба на топлинна енергия за битови нужди на „Т.С.“ ЕАД, приети на
28.03.2013 год. и одобрени от ДКЕВР на 03.02.2014 год., след отчитане на средствата
за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца,
продавачът издава за отчетния период кредитни известия на стойността на
фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното количество топлинна енергия за
отчетния период, определено на база изравнителните сметки. Когато при издаване
на фактурата по ал. 2 се установи, че клиентът е заплатил сума, по-голяма от
сумата по фактурата, и ако клиентът няма просрочени задължения към продавача,
заплатената в повече сума се приспада от дължимите суми за следващ/и период/и,
или по желание на клиента, се възстановява от продавача.
Настоящият съдебен състав приема, че
съответно под „най-стари задължения” и „просрочени задължения“ по смисъла на
посочените по-горе клаузи следва да имат предвид тези задължения, които се
отнасят за съответния отчетен период, тъй като в противен случай би се стигнало
до хипотеза на предварителен отказ от давност, който е недействителен – арг. от
чл.113 ЗЗД.
Според нормата на чл. 20а, ал. 1 ЗЗД
договорите имат силата на закон за тези, които са ги сключили, като изменения
могат да бъдат постигнати само по взаимно съгласие на страните или на
основания, предвидени в закона. В случая не са ангажирани каквито и да е
доказателства, че страните са договорили правила за начисляване на задълженията
за стойността на доставената топлинна енергия, респ. правила за прихващане,
различни от тези в Общите условия.
В контекста на изложеното СГС счита, че при
формиране на крайната дължима сума, следва да се вземе предвид реалното
потребление на топлинна енергия. В този смисъл изравнителния резултат в края на
съответния период няма напълно самостоятелен характер, въпреки че задължението
за заплащане на изравнителната сметка не влияе на дължимостта на месечните
вноски в установените за тях срокове.
Изравнителният резултат води до възникване на
ново вземане в полза на топлопреносното предприятие, когато начислените
прогнозни месечни вноски са в по-малък
размер от стойността на действително доставеното количество топлинна енергия –
в този случай дължимата сума от изравнителната сметка се заплаща в 30-дневен
срок след датата на издаване на данъчно кредитно известие, респ. издаване на
съобщението за дължимата сума. Изравнителният резултат може да доведе до
възникване на вземане в полза на потребителя, само ако същият е заплатил
прогнозните месечни вноски и последните са в по-голям размер от стойността на
действително доставеното количество топлинна енергия.
В случай, обаче, че потребителят не е
заплащал дължимите месечни вноски, очевидно е, че доколкото същият не е
придобил качеството на кредитор, не би могъл да иска възстановяване на
изравнителната сума или да прихване срещу нея свои задължения към
топлопреносното предприятие за следващ отчетен период. А дори и да е заплащал
месечните вноски, потребителят не е длъжен да упражни някое от тези права. В
този смисъл следва да се приеме, че когато стойността на действително
потребеното количество топлинна енергия е по-малко от стойността на прогнозното
количество топлинна енергия /т.е., доставеното количество е по-малко от
фактурирането/ и потребителят не е упражнил някое от правата си /на
възстановяване или приспадане от следващ отчетен период/ или не са били налице
основания за упражняването им, то ищецът е следвало да издаде данъчно кредитно
известие, с което да намали данъчната основа на доставката за отчетния период.
По делото се установява въз основа на
заключението на вещото лице по съдебно-техническата експертиза, което подлежи
на кредитиране /чл. 202 ГПК/ че действителната стойност на реално потребената топлинна
енергия през процесния период м.05.2014 г.-м.04.2016 г. възлиза на сумата 1758.42лв.,
до който размер СРС правилно е уважил исковете. С оглед основателност в една
част на възражението за давност на ответника /за вземания преди м.04.2014 г./ законосъобразно
първоинстанционният съд е приел, че релевираните главни претенции за
незаплатена ТЕ са основателни за сумата 1758.42лв.-главница за ТЕ и сумата 73.48
лв.-такса за дялово разпределение, като е приел, че същите са дължими, ведно
със законната лихва считано от датата на подаване на исковата молба до
окончателното изплащане.
Доколкото ищецът се легитимира като кредитор
на главни вземания в горепосочения общ размер и при установените по делото
фактически положения, че длъжникът е бил поставен в забава по отношение на
задълженията за заплащане на стойността на доставената топлинна енергия, които
се отнасят за периода от м.06.2015 год. до м.04.2017
год., то ответникът дължи обезщетение за забава в размер на законната лихва за
периода от 14.09.2014 г. до 02.05.2017
г. в размер на 158.62 лв. – върху главница ТЕ и в размер на 14.35 лв.- върху
главница за такса ДР /определен от ССчЕ/, както по същество е приел и
първоинстанционният съд, чийто правни изводи въззивният съд също споделя.
Доколкото в производството не е установено
поддържаното от ищеца по обратните искове твърдение, че за исковия период
топлоснабдения имот е ползван от ответника А.Х.Е. по сключен договор за наем, то, правилни и законосъобразни са
изводите на съда, че предявените искове по чл.232,ал.2 от ЗЗД за заплащане на
дължими суми за потребена ТЕ в имота следва да бъдат отхвърлени като
неоснователни.
Съгласно чл. 153,
ал. 1 и пар. 1, т. 42 от ДР на ЗЕ потребител на енергия за битови нужди е
физическо лице- собственик или титулярът на вещно право на ползване, който
ползва топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление за
домакинството си. Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да
бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват
топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно носителя на
вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са
сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот
при публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие. В
тази хипотеза третото ползващо лице придобива качеството "клиент" на
топлинна енергия за битови нужди и като страна по договора за доставка на
топлинна енергия дължи цената на топлопреносното предприятие. Договорът между
това трето ползващо лице и топлопреносното предприятие подлежи на доказване по
общия ред на ГПК, например с откриването на индивидуална партида на ползвателя
при топлопреносното дружество, но не се презумира с установяване на факта на
ползване на топлоснабдения имот – в този смисъл са и разршенията дадени с
Тълкувателно решение № 2/2017 от 17 май 2018 г. по тълкувателно дело № 2/2017
г. на ОСГК на ВКС.
Ето защо въззивната жалба следва да бъде
оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено в обжалваните му части,
като правилно.
Подадената от ответника частна жалба срещу
постановеното от СРС по реда на чл.248 ГПК определение № 29940/31.01.2020 г.
следва да бъде оставена без уважение, доколкото при произнасянето си с крайния
съдебен акт първоинстанционният съд е съобразил указанията на чл.82 ГПК вр.
чл.78, ал.1 и ал.3 ГПК и е определил размера на дължимите разноски съобразно
изхода на спора и по главните предявени за разглеждане искове и по предявените
срещу подпомагащата страна на ответника обратни искове.
По разноските:
С оглед изхода на спора, на основание чл.78,
ал.1 ГПК в полза на ищеца по главните искове следва да бъдат присъдени разноски
за възнаграждение за юрисконсулт в размер на 100.00 лв.
С оглед изхода на спора, на основание чл.78,
ал.3 ГПК в полза на ответника по предявените обратни искове следва да бъдат
присъдени разноски за въззивната инстанция в размер на 400 лв.-за заплатено
адвокатско възнаграждение.
С оглед на цената
на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по правилата на
280, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Воден
от гореизложеното, Софийският градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 410520 от 18.05.2018 г., СРС, 42-ри състав,
постановено по гр.дело №35857/2017 г. е
осъдил Д.В.Ф., ЕГН ********** да заплати на основание чл.79 от ЗЗД вр. чл.150
ЗЕ на „Т.С.” ЕАД, ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление:*** N 23Б,
сумата от 1758,42 лева - главница за топлинна енергия за периода м.05.2014 г.
до м.04.2016 г., сумата от 73,48 лева -сума за дялово разпределение за периода
м.06.2014 г.до м.04.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата,считано
от предявяване на иска – на 01.06.2017 г. до окончателното изплащане на
вземането, както и в частта, с която е осъдена Д.В.Ф., ЕГН ********** да
заплати на основание чл.86, ал.1 от ЗЗД вр. чл.150 ЗЕ на „Т.С.” ЕАД, ЕИК: *******
сумата от 158,62 лева - мораторна лихва върху главница за топлинна енергия и
сумата от 14,35 лева - мораторна лихва върху сума за дялово разпределение,
както и в частта, с която са отхвърлени като неоснователни предявените искове с
правно основание чл.232,ал.2 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД от Д.В.Ф., ЕГН **********
против А.Х.Е., ЕГН ********** за осъждане на ответницата да заплати сумите от
1758,42 лева - главница за топлинна енергия за периода м.05.2014 г. до
м.04.2016 г., сумата от 73,48 лева -сума за дялово разпределение за периода
м.06.2014 г.до м.04.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано
от предявяване на иска – на 01.06.2017 г. до окончателното изплащане на
вземането, за сумата от 158,62 лева - мораторна лихва върху главница за
топлинна енергия и сумата от 14,35 лева - мораторна лихва върху сума за дялово
разпределение.
ОСЪЖДА Д.В.Ф., ЕГН ********** да заплати
на „Т.С.” ЕАД, ЕИК: *******, на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 100.00
лв.-разноски за възнаграждение за юрисконсулт за въззивната инстанция.
ОСЪЖДА Д.В.Ф., ЕГН **********
да заплати на А.Х.Е., ЕГН **********, на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата 400 лв.-разноски за
въззивната инстанция.
Решението е постановено с участие на подпомагаща страна на страната на
ищеца – Т.с. ЕООД и на страната на ответника А.Х.Е..
Оставя без уважение подадената от Д.В.Ф., ЕГН ********** частна жалба
срещу постановеното от СРС по реда на чл.248 ГПК определение № 29940/31.01.2020 г.
Настоящото решението е окончателно и не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.