Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София,
...04.2022г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-А състав, в публично съдебно заседание на четвърти
февруари две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА
ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА
ГЕОРГИЕВА
СИМОНА УГЛЯРОВА
при
секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Йовчева гр. дело
№ 4225 по описа за 2020 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С
решение от 19.01.2020г. по гр.д. № 14416/2019г. на СРС, II ГО, 79 състав са отхвърлени
предявените от „С.Ц.Г.“ ООД срещу „Г.К.6.“ ЕООД осъдителни искове с правно
основание чл. 373, ал. 1, пр. 2 ТЗ, вр. чл. 67 ЗАвтП и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
заплащане на сумата 5 664.
40 лв.,
представляваща обезщетение за вреди от повреждане на товар (9 броя плочи/фалш)
при извършен превоз на стоки съгласно товарителница от 04.04.2018г., ведно със
законната лихва от датата на подаване на исковата молба - 12.03.2019г. до
окончателното плащане, както и на сумата 528.
67 лв., представляваща обезщетение за забава за периода от 10.04.2018г. до
11.03.2019г.
Решението е обжалвано с въззивна жалба
от ищеца „С.Ц.Г.“ ООД, с оплаквания за неговата неправилност, като постановено в нарушение на
материалния и процесуалния закон и
необосновано. Жалбоподателят оспорва извода на първоинстанционния съд за
липса на активна материална легитимация на ищеца по делото. Поддържа, че с чл.
13 от Конвенцията за международен автомобилен превоз на стоки /CMR/ e уредена правна възможност за
получателя на стоката да предяви от свое име права по договора за превоз.
Твърди, че след като е заплатил изцяло стоката на товародателя, той се
суброгира в неговите права. Поддържа, че нито товародателят, нито спедиторът имат
интерес от предявяване на права срещу превозвача. Посочва, че спедиторът би
отговарял само при уговаряне на клауза „делкредере“ в спедиционния договор,
каквато в случая не е налице. Излагат се съображения, че превозвачът не е
направил възражения относно състоянието и опаковката на товара. Поддържа, че
превозвачът не е изпълнил задължението си да извърши превоза, като го предпази
от увреждане. С оглед така заявените доводи, моли съда да отмени обжалваното
решение и да постанови друго, с което да уважи предявения иск.
Въззиваемият „Г.К.6.“ ЕООД оспорва жалбата в депозиран
писмен отговор по подробно изложени съображения. Моли съда да потвърди
решението в обжалваната му част, с присъждането на разноски.
Софийски
градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и
доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал.2 от ГПК,
намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е процесуално
допустима, като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и
срещу обжалваем съдебен акт.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд
проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на
релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за
валидност, допустимост на решението в обжалваната част, както и спазване на императивните норми на
материалния закон /т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. №
1/2013г., ОСГТК на ВКС/ и наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен
с потребител /чл. 7, ал. 3 от ГПК/.
Първоинстанционното
решение е валидно и допустимо.
Предявен е иск за заплащане на обезщетение
за вреди от повреждане на товар при извършен автомобилен превоз на стоки. Съгласно
изложените в исковата молба твърдения, товарът е приет и доставен в различни
държави, страни по Конвенцията за международен автомобилен превоз на стоки
/CMR/, поради което договорът за превоз се урежда от този международен договор .
По делото не се спори, а и от
представената заявка-договор за извършване на международен транспорт от
04.04.2018г., преценена в съвкупност с фактура № 59508/13.04.2018г. се
установява, че между ищеца „С.Ц.Г.“ ООД и „К.Л.БЛГ“ ЕООД е сключен спедиционен договор
за международен автомобилен превоз на стока, посочена като мрамор-фаши с
дължима 3 ldm
и
тегло 5000 кг. Безспорно е и обстоятелството, че между спедитора „К.Л.БЛГ“ ЕООД
и ответника „Г.К.6.“ ЕООД, в качеството му на превозвач, е сключен договор за
международен превоз на стоки, обективиран в заявка-договор за транспорт №
511804-21-1049/04.04.2018г. с посочен получател ищецът „С.Ц.Г.“ ООД, дата на
товарене 05.04.2018г. и вид на стоката: технически камък, опаковка: 1
нестандартно пале, тегло 5000 кг./3л.м.
По делото е представена международна
товарителница от 04.04.2018г., съставена от изпращача на товара. Товарът е
получен на 05.04.2018г. В екземпляра на получателя е отбелязано, че при
отваряне на товара на камиона се установява, че при транспорта са натрошени 9
броя фаши, като в графа „резерви и бележки на превозвача“ е отбелязано, че
товародателят е забранил допълнителното укрепяне на товара. Видно от авариен
протокол № 4457/11.04.2018 г., издаден по възлагане на ответника при оглед на
процесния товар – метална пирамида/5000 кг., в т.ч. 9 бр. счупени фаши, се
установява че същите са били счупени и без търговска стойност. Пред
първоинстанционния съд са събрани гласни доказателствени средства чрез разпит
на свидетелите К., С. и К.във връзка с натоварването и разтоварването на товара
и неговото увреждане.
За да постанови решението си,
първоинстанционният е приел, че ищецът е сключил с „К.Л.БЛГ“ ЕООД същински
спедиторски договор по чл. 361 от ТЗ, с който спедиторът се е задължил от свое
име и за сметка на доверителя да сключи договор на превоз. СРС е приел, че договорът
не е бил съпроводен от упълномощаване и правните последиците от сключения от
спедитора договор за превоз не възникват в правната сфера на доверителя. Поради
това съдът е приел, че страна по договора за превоз е спедиторът, а не доверителят
и последният няма нито вземания, нито задължения към превозвача.
При преценка правилността на
първоинстанционното решение, съгласно разпоредбата на чл. 269, изреч. 2 от ГПК,
въззивният съд, в рамките на правомощията си, намира, че решението е правилно и
законосъобразно, като препраща към мотивите по реда на чл. 272 ГПК. С оглед
доводите в жалбата, следва да се отбележи следното:
Съгласно практика на ВКС, обективирана в
Решение № 38/02.03.2017г. по гр. д. № 60030/2016г., ГК, ІV ГО на ВКС, Конвенцията
за договора за международен автомобилен превоз на стоки (CMR) урежда
отношенията между изпращача, превозвача и товарополучателеля във връзка с
международния автомобилен превоз на товари, отговорността на превозвача за
вреди при загубване, повреждане или закъснение при доставянето на товара, както
и отговорността на изпращача за вреди от непълното, неправилното или неточното
посочване на товара и неговото естество, от липсата, непълнотата или
неточността на придружаващите го митнически документи и от недостатък на
опаковката. Спедиционният договор урежда отношенията между доверителя /товародател/
и спедитора във връзка със сключването и изпълнението на договор за превоз на
товар от името на спедитора и за сметка на товародателя. Когато договорът за
превоз е сключен от спедитор, страни по него са спедиторът /който действа от
свое име/ и превозвача, независимо от това, кой е посочен в товарителницата
като изпращач. Спедиторът може да прехвърли своите вземания по договора за
превоз на доверителя и доверителят може да изпълни задълженията на спедитора /или
да се задължи наред с него/, но без съгласието на превозвача доверителят не
може да замести спедитора в неговите задължения по договора за превоз. Както
скрито представляваният доверител няма свои вземания от превозвача и никакви
задължения към него, така и превозвачът няма никакви задължения към скрито
представлявания доверител, нито свои вземания от него. В посочения смисъл е и
Решение № 135/05.10.2011 г. по т. д. № 1103/2010 г., ІІ ТО на ВКС, съгласно
което страни по договора за превоз са спедитора и превозвача, като отношенията
между спедитора и неговия доверител са външни за договора.
В конкретния случай, ответникът „Г.К.6.“
ЕООД е бил ангажиран по договор за превоз от спедитора „К.Л.БЛГ“ ЕООД, а не от
ищеца „С.Ц.Г.“ ООД,
поради което ищецът не е страна по превозното правоотношение и не е носител на
права и задължения по него. Съгласно чл.361, ал.2 вр. с чл.349, ал.1 ТЗ по
сделките, сключени с трето лице в изпълнение на поръчката, правата и
задълженията възникват за спедитора, включително когато е съобщил на превозвача
името на доверителя, т.е. спедиторът става страна по превозния договор в
качеството на товародател /изпращач/. В случая
спедиторът е действал
въз основа на същински
спедиционен договор /сключил е договора за превоз от свое име/, поради което е
станал страна по превозния договор в качеството на товародател и е
материалноправно легитимиран да ангажира отговорността на превозвача за
неизпълнение на основното му задължение.
Във въззивната жалба не са изложени
доводи за извършването на отчетна сделка, по силата на която спедиторът „К.Л.БЛГ“
ЕООД да е прехвърлил на ищеца правата по договора за превоз, поради което този
въпрос попада извън обхвата на въззивна проверка. Ето защо, ищецът не може да
ангажира отговорността на превозвача по чл. 17 от Конвенцията.
Следва да се посочи, че договорът за
спедиция попада извън приложното поле на Конвенцията CMR, съгласно очертания в чл. 1 от нея
предметен обхват. В този смисъл, ответникът не е „последващ превозвач“ по
смисъла на чл. 34 от Конвенцията спрямо отношенията спедитор-доверител и не
може да се приеме, че става страна по спедиционния договор.
Неоснователен
е довода в жалбата за наличие на активна материалноправна легитимация по арг.
от чл. 13 от Конвенцията. С посочената разпоредба не се урежда право на
получателя да получи обезщетение за повреда на товара директно от превозвача. В
тази разпоредба е предвиден ред за своевременно и непосредствено установяване
на състоянието на стоката при доставянето ѝ и заявяване на правата на
товарополучателя в тази връзка.
С оглед изложеното, за ищеца не е
възникнало вземане за обезщетение за повреда на товар спрямо ответника и искът
се явява неоснователен. Предвид съвпадението на изводите на двете инстанции,
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на спора, въззиваемият
има право на разноски. Той е претендирал заплащане на разноски за заплатено
адвокатско възнаграждение в размер на 860 лв. От въззивника е направено
своевременно възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК. Съдът, като взе
предвид действителната фактическа и правна сложност на делото и реално
извършените процесуални действия в настоящото производство, намира, че
претендираното адвокатското възнаграждение следва да бъде намалено до сумата 640 лв., съизмерима с минималния
размер по чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 4/2004г. за минималните размери на
адвокатски възнаграждения.
Така мотивиран, Съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение
от 19.01.2020 г. по гр.д. № 14416/2019 г. на СРС, II ГО, 79 състав.
ОСЪЖДА
„С.Ц.Г.“
ООД, ЕИК ******* да заплати на „Г.К.6.“ ЕООД, ЕИК *******, на основание чл. 78,
ал. 3 от ГПК, сумата 640
лв. – разноски по делото.
Решението
е окончателно и не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3
от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.