Р Е Ш Е Н И Е
№ ............
гр. София, 05.07.2022 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Д въззивен състав, в публичното съдебно заседание
на деветнадесети май през две хиляди и двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
ДЕСИСЛАВА ЧЕРНЕВА
при секретаря Ели
Гигова, като разгледа докладваното от съдия Кордоловска гр. дело № 4927 по
описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С
решение № 20017590 от 20.01.2021 г. по гр. д. №
49426/2020 г. на СРС, 25 състав, е признато за установено на основание чл. 439,
ал. 1 от ГПК, че М.Г.Г. не дължи на „И.“ АД сумите от 12 227.33 лв. главница и 6 654.29 лв. лихви, съгласно Изпълнителен лист от
04.03.2013 г., издаден от PC - Казанлък по ч. гр. д. № 561/2013 г. въз основа на Заповед за
незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК, за събирането на които е образувано
изпълнително дело 20187670400053 по описа на ЧСИ Д.Д.с per. № 867, както и сумите 536,00 лв. такси и 115,35 лв. разноски по
изпълнително дело 20138670400037 и изпълнително дело № 20187670400053 по описа
на ЧСИ Д.Д., такса по т. 26 от Тарифа за таксите и разноските по ЗЧСИ с включен
ДДС в размер на 1 938.98 лв. и допълнителни разноски в размер на 100 лв.
по изпълнител дело № 20138670400037 и изпълнително дело № 20187670400053,
поради погасяване по давност.
Недоволен от така постановеното решение е
останал ответникът „И.“ АД, който в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК го обжалва
като частично недопустимо и частично неправилно поради нарушение на материалния
закон и необоснованост. Поддържа, че е недопустимо с иск по чл. 439, ал. 1 от ГПК да се установява недължимост на такси и разноски по изпълнителното дело. Недопустимо
също така съдът се бил произнесъл по иск за недължимост на лихви, който иск е останал
неконкретизиран по размер. По същество според жалбоподателя неправилно съдът е
приел, че погасителната давност за вземане по издадена заповед за
изпълнение започва да тече от издаването
й, а не от влизането й в сила. Неправилно също така съдът не е взел предвид, че
до приемането на тълкувателно решение № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК на 26.06.2015
г., е действало ППВС № 3/1980 г., според което, докато трае изпълнението,
давност не тече. На последно място са развити съображения, че запорът на МПС
(като изпълнително действие, с което е прекъсната давността в рамките на изп.
д. № 37/2013 г.), е наложен с получаването на призовката за доброволно
изпълнение от длъжника на 09.05.2013 г., а не с вписването на запора в масивите
на МВР на 26.04.2013 г., поради което давността би изтекла на 09.05.2018 г.,
ако на същата дата не бе образувано новото изп. дело под № 53/2018 г. Поради това моли въззивният съд да
отмени обжалваното решение и вместо него да отхвърли иска за главницата, а в
останалата част да го обезсили и
прекрати производството поради неговата недопустимост.
Въззиваемият М.Г.Г. оспорва въззивната
жалба по съображения, подробно изложени в депозирания в срока по чл. 263, ал.
1от ГПК писмен отговор.
Съдът, като взе предвид събраните
доказателства по делото във връзка с инвокираните от страните доводи и
възражения в пределите на правомощията си по чл. 269 от ГПК, намери следното:
Предявени са отрицателни установителни искове
с правно основание чл. 439 ал. 1 от ГПК за установяване, че ищецът М.Г.Г. не
дължи на „И.“ АД сумите 12 227.33
лв. главница и 6654.29 лв.
лихви, за които е издаден Изпълнителен лист от 04.03.2013 г. въз основа на Заповед
за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 561/2013 г. на PC – Казанлък и които парични задължения се
претендират от него да изпълни принудително по изп. д. № 53/2018 г. на ЧСИ Д.
Димитров. Със същата искова молба ищецът е претендирал още да бъде установено в
отношенията между страните, че не дължи и сумите 536,00 лв. такси и 115,35 лв.
разноски по изпълнително дело 20138670400037 и изпълнително дело №
20187670400053 по описа на ЧСИ Д.Д., такса по т. 26 от Тарифа за таксите и
разноските по ЗЧСИ с включен ДДС в размер на 1 938.98 лв. и допълнителни
разноски в размер на 100 лв. по изпълнител дело № 20138670400037 и изпълнително
дело № 20187670400053.
От фактическа страна по делото не е
спорно, а и при съвкупната преценка на събраните доказателства се установява, че
със Заповед за незабавно изпълнение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК от
04.03.2013 г. по ч. гр. д. № 561/2013 г. на РС-Казанлък, е било разпоредено ищецът Г., солидарно с И.Д.Г.и
„ИВ-38“ ЕООД, да заплатят на ответната търговска банка „И.“ АД сумите 24 087.00
евро главница, ведно със законна лихва, считано от 01.03.2013 г. до изплащане
на вземането; сумата 1 310.50 евро просрочена договорна /възнаградителна/
лихва за периода от 27.07.2012 г. до 13.02.2013 г.; сумата 220,25 евро - лихва
за забава за периода от 27.08.2012 г. до 28.02.2013 г.; сумата 1,89 евро - неустойка;
сумата 120,44 евро такса за управление кредита; сумата 119.73 евро - такса за
поддържане на разплащателна сметка и сумата 1 967,32 лв. - съдебни и деловодни
разноски. Вземанията, за които е издадена заповедта, са възникнали по силата на
Договор за банков кредит в евро № 006/02.05.2008 г., обезпечен с ипотека. На
същата дата – 04.03.2013 г., е издаден и изпълнителният лист за посочените в
заповедта за изпълнение суми, като въз основа на него е било образувано изп.
дело № 20138670400037 на ЧСИ
Д. Д.рег. № 670 на КЧСИ с район на действие ОС - Стара
Загора. След изнасяне на публична продан на ипотекирания имот, даден като реално
обезпечение, съставляващ апартамент № 1, находящ се на ул. „******в гр.
Казанлък, и извършеното частично разпределение на получената от неговата продан
сума, задължението по изп. д. № 20138670400037
на ЧСИ Д. Д.е сведено до сумите 6598,06 евро главница, заедно със законната лихва и разноски. След проучване
имущественото състояние, на 23.04.2013 г. върху имотите на дължника по
изпълнението М. Г. са наложени възбрани, а на 26.04.2013 г. е изпратено запорно
съобщение до ПП-КАТ за налагане на запор върху двете негови моторни превозни
средства. Поканата за доброволно изпълнение, с която длъжникът е уведомен за
вече наложените възбрани и запори, е връчена на М.Г. на 09.05.2013 г. Други
изпълнителни действия в рамките на това производство не са извършвани в течение
на повече от две години. По молба на взискателя производството по принудителното
изпълнение е прекратено на 09.05.2018 г., като на същата дата въз основа на
същия изпънителен лист е образувано изп.
дело № 20187670400053 на ЧСИ
Д.Д..
По молба на взискателя, на 17.09.2018 г. са запорирани сметките на М.Г. в
страната, но с протокол от 10.01.2019 г. е установено, че по така наложените
запори няма постъпили плащания.
При тези данни правилен и обоснован от
правна страна се явява изводът на първоинстанционния
съд, че вземанията на ответната банка по изпълнителния лист срещу ищеца М.Г. са
погасени по давност. Предмет на
специалния отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439 ал. 1 от ГПК е съдебно признаване между страните, че след приключване на съдебното
дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание, са
настъпили такива факти, които погасяват изпълняемото право, предмет на
изпълнението. Един от тези правопогасяващи факти е изтичането на погасителна
давност относно подлежащите на принудително изпълнение вземания. В конкретния
случай давността за вземанията по изпълнителния лист, по който е образувано
изп. д. № 37/2013 г., е започнала да тече с издаването на заповедта за
изпълнение по чл. 417 от ГПК на 04.03.2013
г. по ч. гр. д. № 561/2013 г. на РС-Казанлък. Това е така, защото същата подлежи на незабавно
изпълнение, от този момент кредиторът вече е снабден с изпълнителен лист и
следователно е овластен да предприеме всички възможни действия за
принудителното събиране на вземането си. Съгласно чл. 116, б. "в" ЗЗД
течението на погасителната давност се прекъсва с предприемане на действия за
принудително изпълнение. Както това е разяснено в т. 10 от Тълкувателно решение
№ 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК, прекъсва давността
предприемането на което и да е изпълнително действие в рамките на определен
изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от
взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по
възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ), сред които са насочването на изпълнението чрез налагане
на запор или възбрана, извършването на опис и оценка, назначаването на пазач и
т.н. Обратно, не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за
доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника,
извършването на справки, набавянето на документи и др. под. При
съобразяване с посочените указания по тълкуване на закона в случая давността е
прекъсната с налагането на възбраните на 23.04.2013 г., както и повторно - на 26.04.2013 г. с налагането на запор
върху двете моторни превозни средства на длъжника. В тази връзка неоснователно
в жалбата се поддържа, че запорът е наложен с поканата за доброволно изпълнение
на 09.05.2013 г., а не с описването на превозните средства на 24.04.2013 г. Общото
правило за начина, по който се налага запорът, е изведено в чл. 450, ал. 1 ГПК
– чрез описване на вещта от съдебния изпълнител. Негов коректив е нормата на
чл. 450, ал. 2 ГПК и възможността съобщението до длъжника за извършване на опис
по чл. 449, ал. 1 ГПК, съдържащо се в поканата за доброволно изпълнение, да
произведе запорно действие, но това изключение касае пораждане на последиците
на чл. 451, чл. 452, и чл. 453, т. 4 ГПК, а не самото налагане на запора. В
действителност, запорът е наложен от съдебния изпълнител с насочването на
изпълнението върху двете моторни превозни средства, които са предназначени да
служат за удовлетворение на кредитора, а с призовката за доброволно изпълнение
длъжникът само е уведомен за вече наложения запор. Тъй като от тази дата в
продължение на две години взискателят не е поискал извършването на други
изпълнителни действия, изпълнителното производство се е прекратило по право на
основание чл. 433, ал. 1, т.8 от ГПК на 24.04.2015 г. Прекратяването на
изпълнителното производство поради т. нар. „перемпция” настъпва по силата на
закона, а съдебният изпълнител може само да прогласи в постановлението си вече
настъпилото прекратяване. Без правно значение е дали съдебният изпълнител ще
постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи
това, тъй като този акт има само декларативен, а не конститутивен ефект.
Прекратяването на изпълнителното производство става по право, като новата
давност започва да тече от предприемането на последното по време валидно изпълнително действие. Изискването
действието да е било „валидно“ е съществено, тъй като при прекратяване на
изпълнителното производство всички предприети по него изпълнителни действия се
обезсилват по право (с изключение на изпълнителните действия, изграждащи тези
изпълнителни способи, от извършването на които трети лица са придобили права и
редовността на извършените от трети задължени лица плащания). В тази връзка
настоящата въззивна инстанция изцяло споделя формираната по реда на чл. 290 от ГПК съдебна практика, израз на която са решение № 371 от 29.10.2015 г. по гр.
д. № 1385/2012 г. на ВКС, IV г.о., решение №
42 от 26.02.2016 г. по гр. д. № 1812/2015 г. на ВКС, IV
г.о. и др., според които в хипотезата на прекратено по право принудително
изпълнение всички предприети изпълнителни действия по него се считат
обезсилени по право, така че те не
прекъсват давността, дори да се от вида на посочените в чл. 116, б. „в“ от ЗЗД
при съобразяване на цитираното по-горе тълкувателно решение № 2/2013 г. на ВКС,
ОСГТК. Щом такива обезсилени по право действия не могат да доведат до прекъсване
на давността, то петгодишният срок по чл. 114 от ЗЗД за вземанията по листа е
изтекъл на 04.03.2018 г. От тази дата вземаниията на ответната банка срещу
ищеца Г. са погасени по давност. Поради това е без значение, дали запорът на
МПС на длъжника е наложен на 24.04.2013 г. или на 09.05.2013 г. – и в двата
случая образуването на новото изп. дело на 09.05.2018 г. е станало след
погасяване по давност на вземанията по листа. От друга страна, основателно е
възражението на въззиваемия М.Г., че според постановките на посоченото
тълкувателно решение № 2/2013 г. самото образуване на изпълнителното дело не е
от естество да прекъсне давността. При зачитане на посочените последици на
настъпилата перемпция за конкретния казус е правно ирелевантно дали ще се
приеме, че до приемането на тълкувателното решение № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС
на 26.06.2015 г. е действало Постановлението на Пленума № 3/1980 г. на ВС, подобно
на деаствието на материално-правна норма до нейната отмяна, или същото само е
обявено за изгубило сила на таза дата, т.е. с последващия тълкувателен акт само
е констатирано несъответствието на предходния с междувременно настъпилите
обществено-икономически и политически изменения. На последно място,
неоснователно във въззивната жалба се поддържа, че исковата молба в частта по
претенцията за недължимост на лихви е останала нередовна, а решението по нея –
недопустимо. Това е така, защото с молба от 23.01.2020 г. ищецът изрично е
посочил, че размерът на акцесорното задължение, което счита, че е погасетно по
давност, възлиза на 6
654.29 лв. и представлява законна лихва върху неизплатената главница по
изпълнителния лист. Ето защо и поради съвпадане на изводите на двете
съдебни инстанции по тези искове обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
По иска за установяване на недължимост и на сумите 536,00 лв. такси и 115,35 лв.
разноски по изпълнително дело 20138670400037 и изпълнително дело №
20187670400053 по описа на ЧСИ Д.Д., такса по т. 26 от Тарифа за таксите и
разноските по ЗЧСИ с включен ДДС в размер на 1 938.98 лв. и допълнителни
разноски в размер на 100 лв. по изпълнител дело № 20138670400037 и изпълнително
дело № 20187670400053, решението е процесуално недопустимо. Както се посочи, предмет
на отрицателния установителен иск по чл. 439 ал. 1 от ГПК като форма за искова
защита на длъжника срещу изпълнението е несъществуването на изпълняемото право
на кредитора, облечено в изпълнителен титул, по който е започнало
принудителното му изпълнение, по причини, настъпили след приключване на
производството, в което е издаден акта, който се изпълнява. Процесуалният ред
за оспорването и установяването, че разноските по изпълнението не се дължат, е
друг. Ето защо, решението в частта, в която е установена и тяхната недължимост,
следва да бъде обезсилено, а производството по тази претенция – прекратено.
При този изход на делото и на основание
чл. 78, ал. 1 от ГПК на ищеца Геогиев се дължат 1312.93 лв. и на ответника –
93.33 лв. съразмерно уважената и отхвърлената част от исковете. С оглед на
това, на ищеца Г. следва да бъдат присъдени 1219.60 лв., направени разноски по
делото пред въззивния съд, по компенсация.
Воим от горното,
съдът
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20017590 от
20.01.2021 г. по гр. д. № 49426/2020 г. на СРС, 25 състав, В ЧАСТТА, в която е
признато за установено на основание чл. 439, ал. 1 от ГПК, че М.Г.Г. не дължи
на „И.“ АД сумите от 12 227.33
лв. главница и 6 654.29 лв.
лихви, съгласно Изпълнителен лист от 04.03.2013 г., издаден от PC - Казанлък по ч. гр. д. № 561/2013 г. въз
основа на Заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК, за събирането на
които е образувано изпълнително дело 20187670400053 по описа на ЧСИ Д.Д.с per. № 867.
ОБЕЗСИЛВА
№ 20017590 от 20.01.2021 г. по гр. д. № 49426/2020 г. на СРС, 25 състав, В
ЧАСТТА, в която е признато за установено на основание чл. 439, ал. 1 от ГПК, че
М.Г.Г. не дължи на „И.“ АД
сумите 536,00 лв. такси и 115,35 лв. разноски по изпълнително дело
20138670400037 и изпълнително дело № 20187670400053 по описа на ЧСИ Д.Д., такса
по т. 26 от Тарифа за таксите и разноските по ЗЧСИ с включен ДДС в размер на
1 938.98 лв. и допълнителни разноски в размер на 100 лв. по изпълнител
дело № 20138670400037 и изпълнително дело № 20187670400053, и ПРЕКРАТЯВА
ПРОИЗВОДСТВОТО в тази част.
ОСЪЖДА
„И.“ АД и ЕИК-******със седалище и адрес на управление:***, да заплати на М.Г.Г.
с ЕГН-**********,***, със съдебен адрес:***, чрез адв. Д., на основание чл. 78,
ал. 1 от ГПК сумата 1219.60 лв.,
направени разноски по делото пред въззивния съд, по компенсация.
Решението
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.