Решение по дело №11943/2019 на Софийски градски съд

Номер на акта: 265091
Дата: 27 юли 2021 г. (в сила от 27 юли 2021 г.)
Съдия: Мария Илчева Илиева
Дело: 20191100511943
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 13 септември 2019 г.

Съдържание на акта Свали акта

Р Е Ш Е Н И Е

 

гр. София, 27.07.2021 год.

 

В   ИМЕТО  НА  НАРОДА

 

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IІ „Г“ въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и осми април през две хиляди двадесет и първа година в състав:

 

                                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ: ХРИПСИМЕ МЪГЪРДИЧЯН

 ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА АНАСТАСОВА

                       Мл. с. МАРИЯ ИЛИЕВА

 

при секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от младши съдия Илиева гражданско дело № 11943 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение от 02.07.2019 г., постановено по гр. дело № 68837/2018 г., Софийският районен съд, III ГО, 88-ми състав, е отхвърлил предявения от Т.С.К. срещу ЧСИ В.Д.М., иск по чл. 441, ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 45, ал. 1 от ЗЗД, за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 1500 лева, представляваща обезщетение за причинени ѝ имуществени вреди равни на недължимо платената от ищцата сума за задължения в образуваното срещу нея изпълнително производство по изпълнително дело № 20178600400339 по описа на ЧСИ В.Д.М., рег. № 860 на КЧСИ. С решението, ищецът е осъден да заплати на ответника, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, сумата от 600 лева – разноски за първа инстанция.

В законоустановения срок, срещу решението е постъпила въззивна жалба от Т.С.К., в която прави оплакване, че решението е неправилно и необосновано, които пороци произтичат от неправилно установени факти и погрешно приложен материален закон. Сочи, че погрешно първата съдебна инстанция е приела, че становищата на Инспектората при Министерство на правосъдието са неотносими към предмета на спора. Прави оплакване, че поради процесуални нарушения в първата съдебна инстанция е лишена от възможност да установи, че съдебният изпълнител я е лишил от възможност да обжалва постановлението за разноски в изпълнителното дело, както и начислените такси, които не са съобразени с материалния интерес в нарушение на чл. 11, чл. 12 и чл. 13 от Етичния кодекс на КЧСИ и чл. 456 от ГПК. Прави оплакване, че тъй като няма издадени удостоверения с разпределени задължения към двамата взискатели, взискателят се счита един, поради което незаконосъобразно е начислен втори адвокатски хонорар. Твърди, че запорът върху вземанията ѝ от ЧСИ М. е със задна дата -12.05.2017 г., че същата незаконосъобразно е поискала банкова сметка, ***, която може да бъде платена и в брой и че незаконосъобразно е превела сумата на ЧСИ М. К. по изп. дело № 37/2015. Излага доводи за незаконосъобразни действия на ЧСИ М. К., изразяващи се в налагане на запори върху сметките ѝ без да бъде уведомена. Прави оплакване, че таксите за вдигане на запори по изпълнителното делото са незаконосъобразно начислени. Оспорва начисляването на два адвокатски хонорара в полза на взискателя А.В.за един адвокат. Прави оплакване, че наложените мерки по принудително изпълнение по дело са непропорционални, освен това прави оплакване, че ЧСИ незаконосъобразно не е администрирало жалбата ѝ до СГС срещу постановлението за разноски по чл. 435, ал. 2 от ГПК. Излага правни доводи, че обстоятелството, че ЧСИ не е овластена по чл. 18 от ЗЧСИ, не я освобождава от отговорност. Възразява, че заплащането на присъдените разноски в първа съдебна инстанция не е доказано, както и че сумата е прекомерна. Прави оплакване, че съдът е допуснал процесуално нарушение като е оставил без уважение искането ѝ по чл. 219, ал. 1 от ГПК за конституиране на служителите на Министерство на правосъдието, изготвили препоръките до съдебния изпълнител като помагачи на нейна страна по реда на чл. 219, ал. 1 от ГПК. С оглед изложеното, моли решението да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което предявеният иск да бъде уважен. Претендира разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК. В открито съдебно заседание поддържа искането за конституиране на трето лице помагач, което е оставено без уважение от първата съдебна инстанция.

В срока за отговор на въззивната жалба по чл. 263, ал. 1 от ГПК, такъв е постъпил от въззиваемата страна ЧСИВ.М. чрез адв. Л.Д., в който оспорва въззивната жалба и прави искане същата да бъде оставена без уважение, а обжалваното решение да бъде потвърдено. Сочи, че отказът на първата съдебна инстанция да конституира Министерство на правосъдието като трето лице-помагач на страната на ищеца е правилен, а определението е правилно и не е своевременно обжалвано. Оспорването на датите на документи счита за несвоевременно, поради което и преклудирано. Сочи, че действията на ЧСИ са законосъобразни, тъй както съдебният изпълнител е приключил изпълнителното производство с разпореждане на 25.04.2017 г. поради изплащане на задължението, а на 26.04.2017 г. са изготвени съобщения за вдигане на наложените запори и възбрани. На 11.05.2017 г. по сметка на ЧСИ е постъпила сумата от 1077,25 лева от „Банка ДСК“ ЕАД и на същата дата до длъжника е изпратено съобщение за посочване на банкова сметка, ***. Ищцата е уведомена по телефона на 12.05.2017 г., а съобщението е получено на 14.05.2017 г. На 12.05.2017 г. в кантората на ответницата е получено запорно съобщение от ЧСИ М.К. по изп. дело № 20157880400037, с което е наложен запор върху вземанията на ищцата, която има качеството на длъжник и по изп. дело № 20178600400339, включително и върху суми подлежащи на възстановяване. Запорното съобщение е получено в деня, следващ постъпване на сумата, а надвнесената сума е постъпила от сметка в „Банка ДСК“ ЕАД, а не в от „У.Б.“ АД и е преведена на ЧСИ М.К. в изпълнение на запора на 16.05.2017 г. Молбата на длъжника е за връщане на сумата е постъпила при ЧСИ на 18.05.2017 г. и в нея е направено искане сумите да се възстановят незабавно по банковите сметки, от които са изтеглени. Ищцата е уведомена, че сумата е преведена в изпълнение на запора със съобщение от 18.05.2017 г., което е връчено при отказ. Твърди, че начислените адвокатски възнаграждения са за двама, а не за един взискател, като вторият е присъединен, а сумите са в минимален размер за двете вземания по изпълнителния титул, като твърди, че няма законово основание съдебният изпълнител да откаже приемане за събиране адвокатско възнаграждение за някой от взискателите – А.И.В.и Етажната собственост на вх. В, бл. 271, находяща се в г.р София, ж.к. „Надежда 2“. Сочи, че ЧСИ не може да откаже извършване на изпълнителни действия, поискани от взискателя при наличие на несъбран дълг и липса на основание за спиране или прекратяване на производството, като излага, че към момента на извършване на изпълнителните действия не е съществувала разпоредбата на чл. 442а от ГПК (в сила от 27.10.2017 г.) и съдебният изпълнител не е имал задължение да я съобрази, освен това взискателите не са възложили на ЧСИ правомощие по чл. 18, ал. 1 от ЗЧСИ да определя сам начина на изпълнение. Сочи, че ищцата не е предприела действия по доброволно изпълнение след вписване на възбраните, което е наложило и налагане на запор върху вземанията ѝ по банкови сметки. Позовава се на злоупотреба с процесуални права от страна на ищцата. Излага, че се е съобразила с препоръките на Министерство на правосъдието и е изпратила искане до ЧСИ К. за превеждане на сумата обратно. Оспорва наличието на вреда и причинно-следствена връзка между действията и вредата. Моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение и обжалваното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски. Не представя списък по чл. 80 от ГПК.

Трето лице – помагач на страната на ответника З. „А.И.“ АД, ЕИК *******, не взема становище.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, намира за установено следното:

Между страните не е спорно, а и по делото се установява, че изпълнително дело № 20178600400339 на ЧСИВ.М., с рег. № 860 на КЧСИ, е образувано по молба от 13.02.2017 г. на взискателя А.И.В.чрез адв. Л.К.срещу Т.С.К., въз основа на изпълнителен лист от 30.01.2017 г., издаден по ч. гр. дело № 11882/2016 г. на СГС, ТО, VI състав въз основа на влязло в сила решение № 9421 от 29.12.2016 г. по същото дело, в полза на А.И.В.и Етажна собственост, находяща се в гр. София, ж.к. „******бл. ******за сумата от 150 лева – разноски за адвокат в производството. В молбата на частния съдебен изпълнител не е възложено по чл. 18, ал. 1 от ЗЧСИ да определя начина на изпълнението, а е направено искане за налагане на запор на банкови сметки, трудово възнаграждение и опис на движими вещи. Направено е искане за събиране на разноски за адвокат и е представен договор за правна защита и съдействие с договорено възнаграждение в размер на 350 лева, платени в брой, който служи и за разписка за тяхното заплащане, съобразно указанията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 6/2012г. от 06.11.2013г. на ОСГТК на ВКС.

На 13.02.2017 г., при съдебния изпълнител е постъпила молба от Етажна собственост, находяща се в гр. София, ж.к. „******бл. ******, чрез адв. Л. К., в която е направено искане по чл. 456, ал. 1 от ГПК за присъединяването на етажната собственост като взискател по делото и за присъждане на разноски за един адвокат и е представен договор за правна защита и съдействие с Етажната собственост с договорено възнаграждение в размер на 150 лева, платени в брой, който служи и за разписка за тяхното заплащане, съобразно указанията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 6/2012г. от 06.11.2013г. на ОСГТК на ВКС.

С постановление от 13.02.2017 г. частният съдебен изпълнител е образувал изпълнително дело срещу длъжника Т.С.К. с двама взискатели - А.И.В.и Етажна собственост, находяща се в гр. София, ж.к. „******бл. ******, които се легитимират като кредитори по изпълнителния лист от 30.01.2017 г., приела е разноски за адвокатско възнаграждение в общ размер на 500 лева, авансови такси по ТТРЗЧСИ съгласно сметка № ********** от 13.02.2017 г. за 66 лева, разпоредила е връчване на покана за доброволно изпълнение по чл. 428 от ГПК и е изпратено съобщение по чл. 191 от ДОПК до НАП.

На 20.02.2017 г. въз основа на искането за справка за имущество от НАП е постъпил отговор (лист 19), в който е посочено, че за Т.С.К. няма данни за трудови договори и банкови сметки и друго имущество, но е посочено, че има декларирани недвижими имоти.

На 21.02.2017 г. по делото е постъпила молба от адв. Л. К., в качеството му на процесуален представител на двамата взискатели, в която, с оглед данните от справката, е поискал налагане на възбрана върху посочени от него недвижими имоти.

С разпореждане от същата дата съдебният изпълнител е разпоредил налагане на възбрани след плащане на дължимите държавни такси. Сумите от 32 лева и 42 лева са за такси за справките и такса за Служба по вписванията са внесени по сметка на съдебния изпълнител съгласно платежно нареждане от 24.02.2017 г. (лист 28), внесени са и 2 пъти по 15 лева за възбрани (лист 30-31).

От отбелязването върху приложената по делото покана за доброволно изпълнение с изх. № 7041/17.02.2017 г., се установява, че същата е връчена на Т.С.К. на 23.02.2017 г. лично срещу подпис (лист 33).

Съобщението за наложените възбрани е връчено на Т.С.К. на 28.02.2017 г. при отказ, съобразно отбелязването по чл. 44, ал.1, изр. четвърто от ГПК.

На 02.03.2017 г. по делото е постъпило възражение от Т.С.К. срещу извършените действия по насочване на изпълнението срещу недвижимите имоти на длъжника, както и срещу разноските по изпълнителното дело, което е изпратено на взискателите за становище по чл. 436, ал. 2 от ГПК в тридневен срок от получаването на 07.03.2017 г. (лист 40 и лист 46). На 10.03.2017 г. по делото е постъпило становище от адв. Л. К., в качеството му на процесуален представител на двамата взискатели - А.И.В.и Етажна собственост, находяща се в гр. София, ж.к. „******бл. ******.

На 27.03.2017 г., след изтичане на срока за доброволно изпълнение, по делото е постъпила справка от регистъра на банковите сметки и сейфове на БНБ, от който се установяват банкови сметки на Т.С.К. в „Банка ДСК“ ЕАД и в „У.Б.“ АД (лист 50). С молба вх. № 15719 от 18.04.2017 г. процесуалният представител на взискателя е поискал налагане на запор на банковите сметки на длъжника и е заплатил определените от съдебния изпълнител такси (лист 54). Съдебният изпълнител е разпоредил да се уведоми и длъжника по изпълнението.

Запорното съобщение изх. № 17645/18.04.2017 г. е връчено на „У.Б.“ АД на 19.04.2017 г.

Длъжникът по изпълнението е уведомен за извършените действия на 19.04.2017 г. както съобщението е оформено от длъжностното лице по призоваването по реда на чл. 44, ал.1, изр. четвърто от ГПК (лист 57-60).

На 24.04.2017 г. в изпълнение на полученото запорно съобщение „У.Б.“ АД е превело на съдебния изпълнител наличната сума по запора в общ размер на 1077,25 лева.

С констативен протокол изх. № 18984 от 25.04.2017 г., на основание чл. 434, ал. 2 от ГПК, съдебният изпълнител е констатирал постъпването на сумата и е разпределил същата както следва – за такса по т. 26 ТТРЗЧСИ – сумата от 68,21 лева, за обикновени такси – 135 лева, за ДДС – 41,88 лева, за допълнителни разноски – 6,17 лева и за взискателите – сумата от 826,00 лева, до пълно погасяване на дълга като за таксите е издадена фактура № ********** от 25.04.2017 г. в която всички начислени суми са подробно описани (лист 65).

На 26.04.2017 г. частният съдебен изпълнител е издал разпореждане за приключване по делото на основание чл. 433, ал. 2 от ГПК, за което е уведомил взискателите на 26.04.2017 г., като е изпратил и съобщение до „Банка ДСК“ ЕАД и „У.Б.“ АД за вдигане на наложените запори, както и до Агенция по вписванията относно възбраните (л. 81-87).

На 11.05.2017 г. по сметка на съдебния изпълнител по изпълнителното дело с № 229/2017 г. е постъпила сумата от 1077,25 лева по превод с референция АЖ-********** от „Банка ДСК“ ЕАД (лист 94). На същия ден, на 11.05.2017 г. частният съдебен изпълнител е изпратил до Т.С.К. съобщение да посочи банкова сметка, ***, постъпила от „Банка ДСК“ ЕАД по приключилото дело да бъде възстановена. Съобщението е връчено на 14.05.2017 г. по реда на чл. 46, ал. 1 от ГПК – на брата на адресата.

На 12.05.2017 г. по делото е постъпило запорно съобщение с вх. № 20043 от 12.05.2017 г. от ЧСИ М.К., рег. № 788, район на действие СГС, по изп. дело № 20157880400037, с което е наложил запор върху вземането на длъжника Т.С.К. по изпълнителното дело № 20178600400339, включително и върху суми подлежащи на възстановяване, до размера на посоченото (лист 91).

На 15.05.2017 г. частен съдебен изпълнителВ.М. е отговорила на ЧСИ М.К., че признава вземането и няма претенции от други лица, поради което в изпълнение на запорното съобщение на 16.05.2017 г. е превела сумата от 1077,25 лева по изпълнително дело № 37/2015 г.

На 18.05.2017 г. по изпълнителното дело № 20178600400339 на ЧСИВ.М. е постъпила молба от Т.С.К. с искане за възстановяване на надвнесената сума незабавно. Искането е оставено без уважение и на същия ден на Т.С.К. е изпратено съобщение с уведомление, че сумата е преведена по запорно съобщение, изпратено от ЧСИ М.К. по изпълнително дело № 37/2015 г. (лист 96 и 112). Уведомлението е получено лично от Т.С.К. на 29.05.2017 г. според отбелязването. На същия ден на ищцата е връчено и уведомление изх. № 23985 от 23.05.2017 г., с което на ищцата са дадени указания по чл. 436 от ГПК по жалба № 21367/22.05.2017 г., подадена в СГС, върната на ЧСИ за администриране по реда на Правилника за администрация в съдилищата. На жалбоподателя са указани последиците от неизпълнение изцяло и в срок на дадените указания. В указания срок не са постъпили доказателства за заплащане на посочените такси, поради което жалба № 21367/22.05.2017 г. на Т.С.К. е върната с разпореждане от 23.06.2017 г. Съобщението е връчено на Т.С.К. на 23.08.2017 г. (лист 134) лично срещу подпис. Разпореждането е обжалвано с частна жалба с вх. № 112514 от 29.08.2017 г. По делото са представени доказателства, че сумата от 25 лева е внесена по сметка на СГС за държавни такси на 05.06.2017 г., но платежният документ не е представен на администриращия ЧСИ в оригинал. Частната жалба отново е върната поради неизпълнение на указанията на администриращия ЧСИ с разпореждане от 03.10.2017 г.

Въз основа на жалба на Т.С.К. със заповед № СД-04-91 от 10.10.2017 г. на Министъра на правосъдието е образувана финансова проверка на ЧСИВ.М., по изпълнителното дело № 20178600400339, по реда на чл. 76, във вр. с чл. 75а, ал. 1 от ЗЧСИ. В доклада от проверката (стр. 7 – лист 190) е отразено, че фактът как сумата от 1077,25 лева е постъпила на 11.05.2017 г. по сметка на съдебния изпълнител, след като съобщението за вдигане на наложения запор е връчено на банката на 26.04.2017 г., е останал неизяснен, като на ЧСИ са дадени препоръки.

От писмо с рег. № 10-10-00164/1 от 27.08.2019 г. от „Банка ДСК“ ЕАД до Т.С.К., прието по делото по реда на чл. 266, ал. 2, т. 1 от ГПК, се установява, че по изпълнителното дело № 20178600400339 е наложен запор със запорно съобщение с изх. № 17640/18.04.2017 г. от ЧСИВ.М., което е получено в банката на 21.04.2017 г. Според писмото на 11.05.2017 г. сумата е преведена по сметка на съдебня изпълнител и със съобщение от 26.04.2017 г., получено на 15.05.2017 г. запорът е вдигнат.

По сметката е наложен и запор по изпълнително дело № 20157880400037 по описа на ЧСИ М.К., със запорно съобщение изх. № 5365/12.05.2017 г., получено в банката на 15.05.2017 г.

Други релевантни за спора доказателства не са представени.

При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият състав на въззивния съд намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, тъй като е постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита, уточнени от страната с молбата от 22.11.2018 г. По същество, решението почива на вярна и точна интерпретация на установените по делото факти, при правилно приложен материален закон, поради което и на основание чл. 272 от ГПК въззивният съд препраща към мотивите и му и в допълнение по доводите във въззивната жалба намира следното:

Отговорността на частният съдебен изпълнител за обезщетяване на вреди от процесуално незаконосъобразно принудително изпълнение е деликтна - чл. 441 ГПК. Тя може да бъде ангажирана доколкото са налице предпоставките, установени в нормата на чл. 45, ал. 1 ЗЗД, т .е. освен установяване на процесуалната незаконосъобразност на действията /или бездействията/ на съдебния изпълнител, трябва да бъде установено, че в причинна връзка от тях са настъпили претендираните от ищеца вреди. Вината се предполага до доказване на противното - чл. 45, ал. 2 ЗЗД.

Съдът по деликтния иск преценява процесуалната законосъобразност на действията и бездействията на съдебния изпълнител, без да е обвързан с това дали същите са обжалвани и какво е решението на съда по жалбата. С решението по жалба срещу действия на частен съдебен изпълнител се формира сила на пресъдено нещо по отношение съществуването на потестативното право да се постанови отмяната им, но не и по отношение процесуалната им законосъобразност, което е преюдициален въпрос за този процес (така Решение № 184 от 21.09.2011 г. по гр. дело № 1124/2010 г. на ІІІ ГО на ВКС и Решение № 139 от 31.05.2011 г. по гр. д. № 1445/2009 г., на IV ГО на ВКС).

С оглед безспорно установената по делото фактическа обстановка, както правилно е приел и първоинстанционният съд, действията на ответницата, в качеството ѝ на частен съдебен изпълнител, по начисляване на разноски за изпълнението за адвокатско възнаграждение в размер на 350 лева за двама взискатели, превода на сумата от 1082 лева, събрана от „ У.Б.“ АД, съответно и от „Банка ДСК“ ЕАД, както и 25 лева – държавна такса по сметка на СГС, така както са посочени в исковата молба и нейното уточнение, не са противоправни, поради следните съображение:

На първо място, според чл. 79 от ГПК разноските по изпълнението са за сметка на длъжника, освен в случаите, когато изпълнителното дело се прекрати съгласно чл. 433 от ГПК, поради плащане, направено след започване на изпълнителното производство, или изпълнителните действия бъдат изоставени от взискателя или бъдат отменени от съда. По своето естество отговорността на длъжника за разноски в изпълнителното производство е деликтна, като е ограничена до размера на извършените в производството разноски и има обективен характер, тъй като за реализирането ѝ не се изисква наличието на виновно поведение от страна на длъжника. Тази отговорност намира своето основание в това, че неизпълнявайки доброволно задължението си, длъжникът е станал причина за образуване на изпълнителното производство, а оттам и за извършените от взискателя в същото разноски. Тези разноски обаче трябва да са били: 1/ във връзка с изпълнението и 2/ да са били необходими за принудителното реализиране на вземането. Затова длъжникът не отговаря за онази част от разноските, чието извършване не е било необходимо с оглед на реализиране на вземането, както и за тези разноски, които са били извършени във връзка с изпълнителни способи, които са останали нереализирани, тъй като взискателят е бил удовлетворен чрез други способи. Всеки от взискателите по делото има право на разноски за един адвокат, без значение дали този адвокат представлява и двамата, тъй като разноските са за страната по арг. от чл. 78, ал. 1 от ГПК.

Според чл. 10, т. 1 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в редакцията, действаща към датата на уговаряне на възнаграждението, минималното адвокатско възнаграждение за образуване на изпълнително дело е 200 лв. без ДДС, а сумата за водене на делото по чл. 10, т. 2 от Наредбата, действаща към момента на образуването на изпълнителното дело - 1/2 от съответните възнаграждения, посочени в л. 7, ал. 2 от Наредбата или 150 лева по арг. от чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредбата. Ето защо сумата от 350 лева без ДДС за първия взискател съответства на минимума по чл. 10, т. 1 и т. 2 от Наредбата, а сумата от 150 лева за втория взискател единствено за водене на делото също е съобразена с нормата на чл. 10, т. 2 от Наредбата. В настоящия случай, тъй като длъжникът не е платил в срока за доброволно изпълнение и са налице данни, че взискателят е извършил действия, насочени към принудително събиране на вземанията, действително разноски по чл. 10, т. 2 от Наредбата за водене на изпълнителното дело се дължат. По делото са представени доказателства, че такива са платени реално от двамата взискатели с оглед задължителните указания дадени в т. 1 от ТР 6/2012 г. на ОСГТК – в брой с оглед отбелязаното в договорите за правна защита и съдействие, поради което законосъобразно са приети за събиране и могат да се присъдят по правилата на чл. 78 от ГПК. В конкретния случай възражението на длъжника по изпълнението, че се касае до две адвокатски възнаграждения за един адвокат е неоснователно, тъй като сумата от 350 лева се търси от първия взискател, а сумата от 150 лева – от втория, като за евентуална злоупотреба с процесуални права от страна на взискателите А.И.В.и Етажна собственост, находяща се в гр. София, ж.к. „******бл. ******, съдебният изпълнител не носи отговорност, тъй като той е длъжен да приеме за събиране разноските, след като за тяхното реално плащане са представени доказателства. Що се отнася до заявения довод, че съдебният изпълнител е лишил длъжника от възможност да обжалва постановлението за разноски, на първо място твърдението е заявено за пръв път с въззивната жалба, поради което е преклудирано, а по същество е и неоснователно, тъй като по делото не са събрани доказателства, че правото на длъжника да обжалва разноските по реда на чл. 435, ал. 2 от ГПК е било ограничено.

Оплакването, че частният съдебен изпълнител незаконосъобразно е превел постъпилата по нейна сметка на 11.05.2017 г., след приключване на изпълнителното дело, сума в размер на 1077,25 лева, в изпълнение на запора, наложен от ЧСИ М.К. по изпълнително дело № 20157880400037, същото е неоснователно. Запорът върху вземания е разпореждане на съдебния изпълнител, с което определено вземане на длъжника се предназначава за принудително удовлетворяване от взискателя, което забранява на длъжника да се разпорежда с вземането, а на третото задължено лице - да плаща на длъжника. Следователно запорът върху вземане обезпечава изпълнението, като запазва принадлежността на вземането към имуществото на длъжника, осуетява погасяването на вземането чрез плащане, извършено в полза на длъжника и насочва третото задължено лице да предаде дължимата престация на съдебния изпълнител, за да може той да удовлетвори с нея взискателя. Спрямо третото задължено лице запорът се налага, като му се връчи запорно съобщение, с което се уведомява за наложения запор и му се забранява да плаща на длъжника /чл. 507, ал. 1 ГПК/. В конкретния случай, частният съдебен изпълнителВ.М. не е разпределила сумата, получена по неустановена причина от „Банка ДСК“ ЕАД след прекратяване на образуваното от нея изпълнително дело в рамките на принудително изпълнение за удовлетворяване на вземането по изпълнителния лист от 30.01.2017 г., както твърди ищцата, а е изпълнила задължението си на трето лице по чл. 508 от ГПК, като е внесла сумата, за която ищцата е имала вземане за връщане, по сметката на съдебния изпълнител наложил запора - ЧСИ М.К.. Тези ѝ действия са извършени в качеството ѝ на трето лице, в изпълнение на задължението си по чл. 508, ал. 3 от ГПК. Ето защо поведението ѝ е законосъобразно, в изпълнение на задължението, създадено от цитираната правна норма, поради което евентуалната вреда която е причинена на ищцата вследствие на повторно събиране на погасен вече дълг или разпределяна на повече от дължимите суми по друго изпълнително дело в полза на същите взискатели, не е в пряка причинна връзка с действията на ответницата В.Д.М..

Възражението на ищцата, че извършените от съдебния изпълнител действия не са съразмерни, както правилно е приела и първата съдебна инстанция, същият е неоснователен. С измененията на ГПК, обн. в ДВ бр. 86/2016 г., конкретно в текстовете на чл. 441, ал. 2, чл. 442а, чл. 507а и чл. 73а ГПК, като условие за процесуалната законосъобразност на действията на съдебния изпълнител в изпълнителния процес, изрично се прогласи принципа за съразмерност на изпълнителните действия и предмета на изпълнителното дело. Съразмерността не е нов принцип - той е изведен от правната теория и съдебната практика по делата за обезпечения (преценката за адекватност на обезпечението и за избор на подходяща обезпечителна мярка), като до приемане на нормата на чл. 442а от ГПК липсва законов текст, който да е пряко основание от съдебния изпълнител да се изискват само такива действия на принуда, които са съразмерни (количествено и стойностно) с оглед целта на принудителното изпълнение - взискателят да се удовлетвори за вземането си. От тази гледна точка, принудителната мярка трябва да е способна да осъществи тази цел, да ѝ съответства, но без да е прекомерна и да засяга неоправдано правната сфера на длъжника. Същевременно съдебният изпълнител поначало не може да откаже да приложи посочен от взискателя изпълнителен способ върху секвестируемо имущество на длъжника (така и Решение № 209 от 15.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2640/2020 г., III г. о., Решение № 212 от 31.10.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1541/2018 г., IV г. о., Решение № 523 от 19.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1496/2010 г., IV г. о.). Единствено длъжникът разполага с възможността да предложи на основание чл. 443 ГПК изпълнението да бъде насочено върху друга вещ или вземане, или да бъде извършено само чрез някои от поисканите от взискателя начини на изпълнение. Ако съдебния изпълнител прецени, че предложеният от длъжника начин на изпълнение е в състояние да удовлетвори взискателя, той насочва изпълнението върху посочената от длъжника вещ или вземане, но освобождава от изпълнение посочените от взискателя имуществени обекти, след като той бъде удовлетворен. При действието на нормата на чл. 442а ГПК (ДВ, бр. 86/2017 г.) съдебният изпълнител може по възражение на длъжника да вдигне наложени обезпечителни мерки, когато установи, че са несъразмерни с размера на дълга, като при формиране на преценката си трябва да отчете "всички конкретни данни и обстоятелства по делото, процесуалното поведение на длъжника и възможността вземането да остане неудовлетворено", като ще отговаря за вреди както в случая, когато те са произтекли от неправилното неуважаване на възражението на длъжника, така и когато в резултат на вдигане на мерките, някаква част от вземането на взискателя остане неудовлетворена. По тази причина, при преценката си за съразмерността на наложените мерки съдебният изпълнител, трябва да има предвид не само стойностното съответствие между дълга и запорираното и възбранено имущество (като известна несъразмерност е допустима), но и комплекс от фактори с различна относителна тежест по конкретното делото и в хода на целия изпълнителен процес, които законодателят най-общо е посочил в чл. 442а ГПК (така и Решение № 14 от 15.02.2021 г. по гр. дело № 3343/2020 г. на III ГО на ВКС).

С оглед сочената правна рамка, в настоящия случай длъжникът е бил уведомен за образуваното изпълнително дело, връчена му е покана за доброволно изпълнение на 23.02.2017 г., като ищцата не е изпълнила в срок, независимо че е била уведомявана за предприетите изпълнителни действия по предвидения процесуален ред, не е предложила изпълнението да бъде насочено върху друг обект (чл. 443 от ГПК), различен от възбранените два имота, а впоследствие върху други банкови сметки. Тъй като съдебния изпълнител е длъжен да се съобразява с разпоредбата на чл. 442 от ГПК, според която „взискателят може да насочи изпълнението върху всяка вещ или вземане на длъжника“, както и с чл. 133 от ЗЗД, според който цялото имущество на длъжника служи за общо обезпечение на неговите кредитори, които имат еднакво право да се удовлетворят от него, ако няма законни основания за предпочитане, действията на съдебния изпълнител по делото не са противоправни. За пълнота следва да се отбележи, че „Банка ДСК“ ЕАД е изпълнила запорното съобщение след прекратяване на изпълнителното дело, което нейно действие не може да се вмени във вина на съдебния изпълнител, който, както се установява от събраните доказателства, е изпращал всички съобщения, в това число и във връзка с наложените запори своевременно и не носи вина за срока, в който те са физически доставени или обработени от техния адресат.

По оплакванията относно начислените такси по образуваното при ответника изпълнително дело, първата съдебна инстанция е изложила мотиви, които не следва да се преповтарят. За пълнота следва да се посочи, че частният съдебен изпълнител е изпълнил задължението си на основание чл. 7, ал. 2 от ГПК да съобщи на длъжника постановлението си, с което е оставил без уважение възражението за намаляване на разноските на взискателя, поради прекомерност (лист 51), тъй като актът подлежи на самостоятелно обжалване, поради което не е извършил и твърдяното нарушение, изразяващо се във възпрепятстване на страната да обжалва (по арг. от Решение № 393 от 1505.2015 г. по гр. дело № 5473/2014 г. на IV ГО на ВКС).

Във връзка със сумата от 25 лева, внесени по сметка на СГС за жалба срещу действия на съдебния изпълнител, следва да се посочи, че сумата е внесена по сметка на Софийски градски съд за разглеждане на жалба срещу действията на съдебния изпълнител, като няма данни ищцата да е представила квитанцията като доказателство за изпълнение на указанията на съдебния изпълнител по администриране на жалбата, въпреки дадените изрични указания на основание чл. 436, ал. 4 от ГПК, във връзка с чл. 262, ал. 2, т. 2 от ГПК, от съдебния изпълнител в този смисъл. Не се установява и ответникът умишлено да е укрил оригинала на разписката № 02000589351663 за сумата от 25 лева, както се твърди във въззивната жалба. Останалите доводи относно оспорване автентичността и верността на различни документи от изпълнителното дело, са заявени за пръв път с въззивната жалба, поради което същите са преклудирани, тъй като касаят писмени доказателства, представени в производството пред първа съдебна инстанция.

Оплакванията на двете страни за злоупотреба с процесуални права също е неоснователно, тъй като не се установява от събраните по делото доказателства.

С оглед изложеното, предвид предмета на проверка, въведен с въззивната жалба и липсата на други заявени относими към предмета на делото оплаквания, въззивната жалба е неоснователна, а при съвпадение на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд обжалваното решение е правилно и като такова следва да бъде потвърдено.

 

По разноските:

При този изход на спора, разноски на въззивника не се дължат.

В настоящото производство на въззиваемия – ответник не следва да се присъждат разноски, тъй като пред въззивната инстанция страната не е представила доказателства, че такива са сторени.

По отношение на искането на въззивната страна за изменение на решението на първата съдебна инстанция в частта за разноските, присъдени в полза на ответницата В.Д.М., заявено с въззивната жалба, същото има характер на искане по чл. 248, ал. 1 от ГПК, по което компетентен да се произнесе е съдът, постановил решението, изменението на което се иска. Ето защо, делото следва да се върне на СРС за произнасянето по искането на Т.С.К. по чл. 248, ал. 1 от ГПК.

Така мотивиран, Софийският градски съд

 

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение от 02.07.2019 г., постановено по гр. дело № 68837/2018 г. на Софийския районен съд, III ГО, 88-ми състав.

Решението е постановен при участието на З. „А.И.“ АД, ЕИК *******, като трето лице – помагач на страната на ответника В.Д.М., ЕГН **********.

Решението не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.

Връща делото на Софийския районен съд, III ГО, 88-ми състав за произнасяне по искането по чл. 248, ал. 1 от ГПК на на Т.С.К. за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                        ЧЛЕНОВЕ: 1.                                 2.