Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 03.08.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на трети юли две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №15503 по описа на СГС за 2018 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ищеца
М.Р.П. срещу решение от 01.08.2018 г. по гр.д. №33331/2016 г. на Софийския
районен съд, 26 състав, в частта, в която е отхвърлен предявеният от
жалбоподателя срещу Н.Ц.М. осъдителен иск с правно основание чл.30 ал.3 ЗС за
разликата над сумата от 317,00 евро до пълния претендиран размер от 9100,00
лв., представляваща припадащата му се част, съобразно квотата в съсобствеността
от наемна цена от отдаване под наем на съсобствени недвижими имоти в периода
20.06.2011 г. - 01.08.2013 г., като ищецът е осъден да заплати на ответника
разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението на
СРС е неправилно – постановено в противоречия на материалния закон и при
съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Поддържа, че по делото е
безспорно установено, че ответникът е реализирал доход от процесните недвижими
имоти през процесния период. Сочи, че първоинстанционният съд е допуснал
нарушения в изготвения по делото доклад. Предвид изложеното, жалбоподателят
моли въззивния съд да отмени решението и да уважи изцяло предявения иск.
Претендира разноски.
Въззиваемата
страна Н.Ц.М. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли
решението на СРС да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Решението не е обжалвано от ответника в частта, в
която искът е уважен до посочения по-горе размер, поради което е влязло в
законна сила тази му част.
Във
въззивното призводство на основание чл.266 ал.3 ГПК е допуснат разпит на свид. Т.С.,
от чиито показания се установява, че през 2013 г. е започнала продажбата на
процесния недвижим имот, находящ се в гр. София, кв. „Витоша“, която продажба е
извършена през 2014 г., като през цялото това време в имота е имало наематели.
Свидетелят сочи още, че апартаментът в гр. София, жк. „Хаджи Димитър“ също е
бил отдаден под наем, но някъде през 2011 г. - 2012 г. вече е бил свободен,
направен му е ремонт и са започнали огледи за отдаване под наем, а по сведения
на колега на свидетеля през периода 2011 г. - 2013 г. - 2014 г. апартаментът
непрекъснато е бил под наем.
Съдът,
като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания
съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически
и правни изводи:
Жалбата е подадена в
срок и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК,
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради
което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само
по наведените оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя
мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на
СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се
добави и следното:
Ако съсобственик
получава доходи от общия имот, като го ползва не лично, а отдавайки възмездно
ползването другиму, всеки друг съсобственик може да иска от него получаване на
припадащата му се част от тези доходи. Отношенията се уреждат съгласно
правилото на чл.30 ал.3 ЗС и реализиралия доходи съсобственик дължи да възмезди останалите съсобственици за полагащата им се
/съобразно квотите в съсобствеността/ част от реализираните доходи /в този
смисъл и трайната съдебна практика – напр. решение №181/17.04.2012 г. на ВКС по
гр.д. №1315/2011 г., IV ГО/.
В тежест на ищеца е да докаже при условията на
пълно и главно доказване наличието на наемни правоотношения, по които
ответникът е страна. Когато това обстоятелство и доказано, но не е установен
размерът на реално получения наем, съдът може да установи с помощта на вещо
лице размера на средния месечен наем за същите обекти през този период, който
да бъде минималната база, по която искът по чл.30 ал.3 ЗС да бъде уважен. В
този смисъл е практиката на ВКС – напр.
решение №1070/23.10.2008 г. по гр.д. №4753/2007 г. на ІІ ГО, решение
№318/23.07.2009 г. по гр.д. №6301/2007 г. на ІV ГО, решение №198/10.11.2015 г. по гр.д.
№2441/2015 г. на I ГО.
От събраните в първоинстанционното производство
доказателства /договор за наем от 28.08.2006 г., данъчна декларация,
предизвестие от 28.11.2011 г. и показанията на свид. Й.С./ се установява
единствено, че процесният апартамент, находящ се в гр. София, кв. „Витоша“, е
бил отдаван от ответника под наем за част от процесния период – 20.06.2011 г. -
31.12.2011 г., т.е. не са ангажирани никакви доказателства за отдаването му под
наем за останалата част от процесния период, нито за отдаване по наем през
процесния период на апартамента, находящ се в гр. София, жк. „Хаджи Димитър“. Тези
обстоятелства не се установяват и от разпитания във въззивното производство
свидетел, чиито показания са повърхностни и противоречиви.
При тези данни, настоящият въззивен състав
намира, че по делото не е установено при условията на пълно и главно доказване
наличието на наемни правоотношения по отношение на апартамента в гр. София, кв.
„Витоша“, след 31.12.2011 г. до края на процесния период и по отношение на
апартамента в гр. София, жк. „Хаджи Димитър“, за целия процесен период, по
които правоотношения страна е ответникът.
Поради съвпадането
на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд по
отношение на предявения иск, въззивната жалба следва да бъде оставена без
уважение като неоснователна, а обжалваното с нея решение на СРС – потвърдено,
като правилно и законосъобразно.
С оглед изхода на делото и направеното искане, на въззиваемата страна на основание чл.78 ал.3 ГПК следва да се присъдят разноски във въззивното производство в размер на сумата от 520,00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №462703/01.08.2018
г., постановено по гр.д. №33331/2016 г. по описа на СРС, ГО, 26 състав, в
обжалваната му част.
ОСЪЖДА М.Р.П., ЕГН **********, адрес: ***, да заплати на Н.Ц.М., ЕГН **********, адрес: ***, на основание чл.78 ал.3 ГПК сумата от 520,00 лв., представляваща разноски във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване
пред ВКС с касационна жалба в едномесечен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.