№ 987
гр. София, 29.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на седемнадесети март през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Рени Коджабашева
Членове:Йоана Генжова
Антоанета Г. Ивчева
при участието на секретаря Капка Н. Лозева
като разгледа докладваното от Антоанета Г. Ивчева Въззивно гражданско
дело № 20211100511242 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С Решение № 20151437 от 05.07.2021 г., постановено по гр. д. № 9388/2021
г. по описа на СРС, I ГО, 35 състав, на основание чл. 55, ал. 1, предл. трето ЗЗД
Столична община е осъдена да заплати на А.О. Р. сумата 100 лв., представляваща
получена от ответника сума по изп. д. № 1671/2020г. на ЧСИ П., във връзка с
наказателно постановление № 269689/2016г., издадено от кмета на СО, както и
сумата от 155 лв., представляваща разноски по изпълнителното дело, ведно със
законната лихва върху главниците от 17.02.2021 г. до окончателното изплащане
на сумите. С решението си СРС е разпределил отговорността за разноски между
страните по делото съобразно изхода от спора.
Недоволен от постановеното решение останал ответникът в
първоинстанционното производство Столична община. В подадената въззивна
жалба се излагат оплаквания за неправилност и необоснованост на съдебния акт, с
който районният съд приел за основателен „предявеният иск с правно основание
чл. 439 ГПК“. Жалбоподателят поддържа, че доколкото в случая
административното наказание „глоба“, наложено с влязло в сила Наказателно
постановление № 269989 от 18.04.2016 г., било събрано и изплатено по сметка на
администроативно-наказващия орган, то ищецът нямал правен интерес от
защитата, търсена посредством иска с правно основание чл. 439 ГПК. Оспорва
правилността на извода на районния съд, че процесното вземане е погасено с
изтичане на давностния срок при доводи, че едва с изтичането на абсолютната
давност, а не на обикновената такава, се погасявало възможността за
1
принудително събиране на публичните вземания. Освен това счита, че преценката
за заличаване на дадено публично вземане като погасено по давност, е в
компетентността на съответния административно-наказващ орган. По тези
съображения до въззивния съд е отправено искане да отмени обжалвания съдебен
акт и да отхвърли предявения иск.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от
въззиваемия (ищец) А.О. Р., с който заявява становище за нейната
неоснователност. Изразява съгласие, че доколкото към датата на предявяване на
настоящата искова претенция принудителното изпълнение на публичното вземане
било приключило с неговото събиране, то и правният интерес от воденето на
производство по иск с правно основание чл. 439 ГПК бил изключен. Ето защо
ищецът бил предявил осъдителен иск за връщане на погасените по давност суми,
предмет на приключилото принудително производство, като недължимо платени,
а не отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК. Обосновава доводи, че в
случая релевантна за погасяване на процесното вземане била обикновената
изпълнителска давност по чл. 82, ал. 1 ЗАНН (изтекла към момента на образуване
на изпълнителното производство), а не абсолютната такава, тъй като последната
намирала приложение само в хипотезата на спиране или прекъсване на
обикновената давност, каквито обстоятелства в процесния случай не били
осъществени. Поради това моли за потвърждаване на съдебното решение и за
присъждане на разноски.
Софийски градски съд, като съобрази доводите на страните и събраните
по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно
правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа
и правна страна, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
оспорения съдебен акт:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с
изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните – т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г.
на ОСГТК на ВКС.
При служебната проверка настоящият съдебен състав установи, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо, тъй като същото е
издадено от надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му от закона
правораздавателна власт и компетентност. При постановяване на обжалвания
съдебен акт не са нарушени императивни материалноправни норми.
Досежно правилността на първоинстанционното решение въззивният съд
намира, че доводите на процесуалния представител на въззивника, съдържащи се
в сезиращата настоящата инстанция въззивна жалба, отнесени към допустимостта
и основателността на иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК, не са в състояние
да предизвикат ревизия на обжалвания съдебен акт. Това е така, доколкото СРС е
сезиран с обективно, кумулативно съединени осъдителни искове с правно
основание чл. 55, ал. 1, предл. трето ЗЗД, поради което и липсата на други
2
конкретни и изрични пороци по правилността на обжалваното решение и
изведени от тях твърдения, касаещи съставните елементи на спорното право,
обуславящи основателността на предявените искове, придава бланкетен характер
на въззивната жалба, а по такава е недопустимо въззивният съд да формира
собствени изводи по съществото на спора и за правилността на
първоинстанционното решение. (Така Определение № 276 от 09.04.2020 г. по гр.
д. № 3660/2019 г. на ВКС, ГК, III г. о., и Решение № 172 от 10.04.2017 г. по т. д. №
2312/2015 г. на ВКС, ТК, I т. о.).
Независимо от горното, настоящият състав намира за необходимо да изясни
следното:
Глобата е вид административно наказание, предвидено в чл. 13, б. „б“
ЗАНН. Давността за изпълнение на административно наказание, наричана още
изпълнителска давност, е изтичане на установен от закона срок от време, в който
надлежният орган на публичното право проявява пасивност по отношение на
правомощието си да приложи административно-наказателна репресия спрямо
извършителя на административно нарушение. Видовете изпълнителска давност са
обикновена и абсолютна. Обикновената изпълнителска давност е установена в
нормата на чл. 82, ал. 1, б. „а“ ЗАНН, която предвижда, че административното
наказание не се изпълнява, ако са изтекли две години, когато наложеното
наказание е глоба, а съгласно ал. 2 на същата разпоредба, давността започва да
тече от влизане в сила на акта, с който е наложено наказанието, и се прекъсва с
всяко действие на надлежните органи, предприето спрямо наказания за
изпълнение на наказанието. След завършване на действието, с което е прекъсната
давността, започва да тече нова давност. Абсолютната изпълнителска давност
намира своята регламентация в нормата на чл. 82, ал. 3 ЗАНН, съгласно която
независимо от спирането или прекъсването на давността административното
наказание не се изпълнява, ако е изтекъл срок, който надвишава с една втора
срока по ал. 1. Разпоредбата на чл. 82, ал. 4 ЗАНН изключва приложението на
предходната алинея по отношение на глобата, когато за събирането и в срока по
ал. 1 е образувано изпълнително производство.
В конкретния случай наказателното постановление, с което е наложено
административното наказание на ищеца, е влязло в сила на 07.06.2017 г., а
изпълнителното дело за събиране на процесната глоба е образувано на 10.08.2020
г. с факта на получаване от съдебния изпълнител на възлагателно писмо, подадено
от Столична община. Следователно изпълнителното производство е образувано
след като е изтекла както обикновената давност за изпълнение на вземането
(считано от 07.06.2019 г.), така и абсолютната такава (считано от 07.06.2020 г.).
По делото нито се твърди от ответника, нито се доказва, че през двугодишния
период от влизане в сила на наказателното постановление са били предприти
действия, които по естеството си да са били в състояние да прекъснат започналата
да тече давност. Ето защо за настоящия съдебен състав се налага изводът, че изп.
д. № 1671/2020 г. по описа на ЧСИ А.П. е образувано за неподлежащо на
принудително изпълнение вземане, поради което следва да се приеме, че още към
датата на депозиране на исковата молба правото на кредитора за принудително
удовлетворение на процесната глоба е било погасено.
По изложените съображения правните изводи на двете съдебни инстанции
3
съвпадат, поради което въззивната жалба е неоснователна, а
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.
По разноските:
При този изход на правния спор с правна възможност да претендира
разноски за въззивното производство разполага само въззиваемия. Последният
претендира и доказва да е сторил разноски за адвокатско възнаграждение в размер
на 300 лв., които на основание чл. 78, ал. 3 ГПК следва да му се присъдят.
С оглед на цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно
обжалване по правилата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Мотивиран от изложеното, Софийски градски съд, ГО, IV-E въззивен състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20151437 от 05.07.2021 г., постановено по
гр. д. № 9388/2021 г. по описа на СРС, I ГО, 35 състав, с което на основание чл.
55, ал. 1, предл. трето ЗЗД Столична община, БУЛСТАТ *******, е осъдена да
заплати на А.О. Р., ЕГН **********, сумата 100 лв., представляваща получена от
ответника сума по изп. д. № 1671/2020г. на ЧСИ П., във връзка с наказателно
постановление № 269689/2016г., издадено от кмета на СО, както и сумата от 155
лв., представляваща разноски по изпълнителното дело, ведно със законната лихва
върху главниците от 17.02.2021 г. до окончателното изплащане на сумите.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК Столична община, БУЛСТАТ
*******, да заплати на А.О. Р., ЕГН **********, сумата от 300 лв.,
представляваща разноски за въззивното производство.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4