Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 02. 04. 2021 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Софийски градски
съд, Гражданско
отделение, ІІ-В въззивен състав
в публичното заседание на двадесет и четвърти март през
две хиляди двадесет и първа година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при секретаря КРИСТИНА ПЪРВАНОВА
и прокурора
сложи за разглеждане
докладваното от съдия Маркова в.гр.д.№ 5343
по описа за 2020 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 ГПК.
С решение № 301566 от 13.12.2019 г. по гр.д.№
47499 по описа за 2019 г. на СРС, Първо ГО, 48
състав се:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422, ал.1 ГПК, че
К. А.А., дължи
на „Т.С.“ ЕАД, сумите, за които е издадена
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 20.03.2019 г. по ч.гр.д. № 3705/2019 г. по описа на
СРС, 48 състав, както следва:
- на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ – сумата от 1175,75 лв.,
представляваща цена за доставена топлинна енергия за топлоснабден
имот - апартамент № 6, находящ се в гр.София, ж.к. „*****,
абонатен № 054968, за периода 01.05.2015 г. до 30.04.2018 г., ведно със законна
лихва от 22.01.2019 до погасяването;
- на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ – сумата от 45,97 лв., представляваща
цена на извършена услуга дялово разпределение за периода 01.12.2015 г. до
30.04.2018 г., ведно със законна лихва от 22.01.2019 г. до погасяването;
като ОТХВЪРЛЯ
иска по чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ до
пълния предявен размер от 1307,57 лв. за цена на доставена топлинна енергия;
иска по чл. 86, ал.1 ЗЗД за сумата от 146,35 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия за
периода 14.09.2016 г. до 02.01.2019 г., както и иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
сумата от 7,47 лв. – мораторна лихва върху главницата
за цена на предоставената услуга дялово разпределение за периода 30.01.2016 г.
до 02.01.2019 г.
Постъпила е въззивна жалба от „Т.С.” ЕАД, ищец пред СРС, срещу така постановеното
решение, в частта, в която претенциите на ищеца по чл. 422 от ГПК са били отхвърлени по давност, като се
излагат доводи за допуснати нарушения на чл. 33, ал. 2 от ОУ-2014 г. на
дружеството, както и се сочи, че СРС не им бил указал, че следва да представят
констативни протоколи по чл. 539 от ГПК и затова неправилно е отхвърлил
претенцията им по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД относно мораторната
лихва. Решението се обжалва и в частта за разноските.
Иска се от съда да отмени
решението в обжалваната му част и да уважи така предявеният иск, изцяло.
Претендира направените разноски.
По въззивната
жалба е постъпил отговор от ответника
пред СРС- К. А.А.,
в който отговор се изразява становище за неоснователност на въззивната
жалба и правилност на така постановено решение. Счита, че не са допуснати
сочените от въззивника нарушения на материалния и
процесуалния закон.
Относно изпадането в забава и
претенцията за мораторна лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД, процесуалният представител
сочи, че с доклада по делото СРС бил разпределил доказателствената тежест като
указал на ищеца, че следва да представи доказателства за надлежно поставяне в
забава на ответника. Тези указания не били изпълнени и доказателства за
публикуване на фактурите на интернет страницата на дружеството не били
представени. В случая били приложими ОУ-2014 г., а не тези за 2008 г. на които
се позовава въззивника. Правилно от СРС бил приложен института на погасителната
давност. Приложимо било правилото на чл.111, б.“в“ ЗЗД и приетото в ТР № 3 от
18.05.2012 г. по тълк.д.№
3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, които приемали, че вземанията са периодични и се
погасяват с 3-годишна давност.
Заявлението по чл.410 ГПК било подадено на 22.01.2019 г. и затова
погасени по давност били вземанията за периода м.05.2015 г.- м.11.2015 г. Сочи,
че относно сумата за доплащане по Общата фактура от 31.07.2016 г. в размер на
27,49 лв. претенцията на ищеца била уважена. Затова в обжалваната му част първонистнационното решение било правилно. Претендират се
разноски.
Третото лице-помагач- „Т.с.” ЕООД
не взема становище по въззивната жалба.
По допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивникът
е бил уведомен на 16.12.2019 г., а въззивната
жалба е подадена на 20. 12.2019 г., следователно същите е в срока по чл. 259, ал.1 ГПК.
В частта, в която решението се
обжалва, СРС частично е отхвърлил исковете по чл.422 ГПК вр.
с чл.79, ал.1 ЗЗД и по чл.86, ал.1 ЗЗД.
Следователно е налице правен
интерес от обжалване; въззивната жалба е
допустима.
По основателността на въззивните жалби:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната
инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта
– в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в
жалбата.
След служебно извършена проверка
съдът приема, че обжалваното решение е
постановено в допустим процес и е валидно:
За издадената на 20.03.2019 г. по
ч.гр.д.№ 3705 по описа за 2019 г. заповед за изпълнение на парично задължение
по чл.410 ГПК длъжникът е бил уведомен на 02.04.2019 г.
На 15.04.2019 г. е било подадено
възражение по чл.414 ГПК.
На заявителя е било указано, че
може да предяви иск за сумите по заявлението в 1-месечен срок. Тези указания са
му съобщени на 01. 08.2019 г.
Исковата молба е подадена в СРС
на 15.08.2019 г. , т.е. в срока по чл.415 ГПК.
По доводите във въззивната жалба:
За да постанови решение в
обжалвания смисъл, СРС относно възражението за погасяване на част от задълженията
по давност, направено още с възражението по чл.414 ГПК, е приел, че по
отношение на претендираните от ищеца вземания е приложима кратката 3-годишна
давност. Давността била прекъсната с предявяване на иска, което било сторено на
22.01.2019 г. с подаване на заявлението по чл.41 ГПК. При това положение
давността била изтекла за вземанията за периода 01.05.2015 г. до 30.11.2015 г.,
вкл. За приложими СРС е приел ОУ на дружеството-ищец в сила от 12.03.2014 г.
Извън погасителната давност били вземанията за периода 01.12.2015 г. до
30.04.2018 г. За този период съгласно заключението на съдебно-техническата
експертиза /СТЕ/ стойността на потребената топлинна
енергия /ТЕ/ възлизала на 1175,75 лв., за която сума и претенцията на ищеца
била основателна. За разликата до пълния предявен размер от 1307,57 лв. искът е
приет за неоснователен и като такъв-отхвърлен. По отношение стойността на
услугата дялово разпределение е прието, че същата се претендира за периода от
01.12.2015 г. до 30.04.2018 г. поради което възражението за погасяване по
давност било неоснователно. Претенцията
била основателна за пълния предявен размер от 45,97 лв. и като такава е
уважена.
По исковете по чл.86, ал.1 ЗЗД
СРС е приел, че по отношение изпадането в забава на ответниците са приложими ОУ
-2014 г., приети от ищцовото дружество. Съгласно
чл.33, ал.2 от ОУ стойността на общата фактура следвало да бъде заплатена в
30-дневен срок от датата на публикуването й на интернет страницата на
продавача. В тази връзка ищецът не ангажирал доказателства. Затова и СРС е
приложил последиците от недоказването и е приел претенцията за мораторна лихва
за забава за неоснователна.
В частта, в която претенциите са били уважени, решението като необжалвано е
влязло в сила.
В частта относно разноските решението е допълнено с определение № 95503 от 20.05.2020
г., с което в полза на ответника – К.А.А. в тежест на
„Т.С.“ ЕАД са присъдени разноски в размер на 56,85 лв.
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция приема следното:
С оглед доводите във въззивната
жалба първото спорно по делото обстоятелство
е погасени ли са вземанията по давност
по начина, приет от първоинстанционния съд.
Действително, задължението за
плащане на ползваната ТЕ е периодично, тъй като касае повтарящи се през
определен период от време еднородни задължения и съгласно чл.111, ал.1, б.”в” ЗЗД се погасява с 3-годишна давност. В този смисъл е и приетото в ТР № 3/2011
г. на ОСГТК на ВКС.
В случая по арг.
от чл.422, ал.1 ГПК исковата молба се счита предявена на 22.01.2019 г., а
претендираният период по отношение на стойността на потребената
ТЕ е от 01.05.2015 г. до 30.04.2018 г.
При това положение изводът на
СРС, че вземанията за периода м.05.2015 г.- м.11.2015 г. са погасени по давност
е правилен.
Налице е законова забрана да се продължава срокът на
погасителната давност, виж чл.113 ЗЗД.
Нещо повече, настоящата инстанция
констатира, че резултатът по индивидуалната справка /л.84/, представена от
третото лице помагач на страната на ищеца, относима
за периода за който СРС е приел, че вземанията са погасени по давност, е сума
за връщане на потребителя в размер на 27,72 лв.
При това положение въззивната
инстанция приема, че в частта, в която СРС е отхвърлил претенциите на ищеца по чл.422 ГПК вр. с чл.79, ал.1, предл.1 ЗЗД е правилно и като
такова ще следва да бъде потвърдено.
Относно изпадането в забава на ответниците:
Видно от обстоятелствената част
на исковата молба самият ищец сочи, че ответниците изпадат в забава по
правилата на чл.33, ал.1 ОУ-2014 г. във вр. с
чл.32,ал.1 ОУ, а именно: в 30-дневен срок от датата на публикуването на
фактурите на страницата на продавача, т.е. на ищеца.
Противно на твърдяното от
въззивника, с определението си от 04.11.2019 г., представляващо доклад по
смисъла на чл.140 ГПК във връзка с чл.146 ГПК, СРС изрично е дал указания на
ищеца, че носи тежестта да докаже изпадането в забава на ответника/виж л.54/.
Такива доказателства не са
ангажирани от ищеца- нито са представени сочените констативни протоколи по реда
на чл.539 ГПК едва с въззивната жалба; нито е възложена задача на съдебна
експертиза. Ето защо правилно СРС е достигнал до извода, че ответниците не са
изпаднали в забава поради което претенцията на ищеца по чл.86, ал.1 ЗЗД е
отхвърлена срещу всеки един от ответниците.
Що се касае до стойността на дяловото разпределение, както беше вече
посочено по-горе, претенцията за главница е уважена в пълен размер.
Доколкото в ОУ на
дружеството-ищец не е предвиден срок в който се дължи заплащането на стойността
на дяловото разпределение, то приложими са правилата на чл.84, ал.2 ЗЗД, т.е.
длъжникът изпада в забава след покана. При положение, че ищецът не е ангажирал
доказателства за изпадане на ответника в забава, то правилно СРС е отхвърлил
тази претенция.
Поради съвпадане на крайните
изводи на двете съдебни инстанции в обжалваната му част първоинстанционното
решение е правилно и като такова следва да се потвърди.
По разноските:
При този изход на спора на въззивника разноски не се следват.
Въззиваемият претендира разноски и такива са
сторени за адв.възнаграждение, поради което им се
присъждат.
По възражението по чл.78, ал.5 ГПК:
Същото е неоснователно. Адв. възнаграждение се претендира в размер на 200
лв., т.е. под минималния размер от 300 лв., съгласно чл.7, ал.2, т.1 от Наредба
№1/2004 г. за минималните размери на адв.възнаграждения.
Водим от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 301566 от 13.12.2019 г. по гр.д.№ 47499 по описа за 2019 г. на СРС, Първо ГО,
48 състав, в частта, в която е отхвърлен иска по чл.422 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр.
чл. 149 ЗЕ до пълния предявен размер от 1307,57 лв. за цена на доставена
топлинна енергия; иска по чл. 86, ал.1 ЗЗД за сумата от 146,35 лв.,
представляваща мораторна лихва върху главницата за
топлинна енергия за периода 14.09.2016 г. до 02.01.2019 г., както и иска по чл.
86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 7,47 лв. – мораторна лихва
върху главницата за цена на предоставената услуга дялово разпределение за
периода 30.01.2016 г. до 02.01.2019 г., както и в частта за разноските, допълнено
с определение № 95503 от 20.05.2020 г. в частта за разноските.
ОСЪЖДА
„Т.С.“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:***
Б, да
заплати на К.А.А., ЕГН **********,***, съдебен
адрес:***, кантора 210 -адв.М., сумата в размер на 200 лв.- адв.възнаграждение
за процесуално представителство пред въззивната инстанция.
Решението
е постановено при участието на „Т.с.” ЕООД като трето лице-помагач на страната
на ищеца.
Решението е окончателно и
не подлежи на касационно обжалване, арг. от чл.280,
ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: