РЕШЕНИЕ
№ 867
гр. Пловдив, 21.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XIV СЪСТАВ, в публично заседание на
осемнадесети май през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Анна Ив. И.
Членове:Радослав П. Радев
Иван Ал. Анастасов
при участието на секретаря Валентина П. Василева
като разгледа докладваното от Иван Ал. Анастасов Въззивно гражданско
дело № 20225300501149 по описа за 2022 година
Производството по делото е образувано по въззивна жалба от М. Н. И. против
решение № 312/31.01.2022г. по гр.д.№ 10336/2021г. на ПдРС, ХІІ гр.с., в частта, с която е
отхвърлен иска й против „Изи Асет мениджмънт“АД за присъждане на сумата от 479,60
лева- недължимо платена възнаградителна лихва по договор за паричен заем №
3058187/16.09.2017г.. Във въззивната жалба се сочи, че решението в обжалваната му част е
неправилно и незаконосъобразно. Сочи се, че сключеният между страните договор за
паричен заем не отговаря на изискванията на ЗПК, не съдържа необходимата информация и
е недействителен, поради което по силата на чл. 23 ЗПК възнагрдителна лихва се явява
недължима. Иска се отмяната на решението в обжалваната част и уважаване на иска.
От въззиваемата страна „Изи Асет мениджмънт“АД е подаден отговор на въззивната
жалба, с който се подържа, че решението на РС в обжалваната част е правилно и
законосъобразно, изложени са съответни доводи за това.
Предмет на разглеждане на делото е и частна жалба против определение №
2972/18.03.2022г. по чл. 248 ГПК, с което е отказано изменение на решението в частта
относно разноските.
ПОС, ХІV гр.с., като се запозна с материалите по делото, намира следното:
Производството по гр.д.№ 10336/2021г. на ПдРС, ХІІ гр.с. е образувано по искова
молба от М. Н. И. против „Изи Асет мениджмънт“АД, с която са предявени обективно
съединени искова по чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД, вр. чл.22 от ЗПК за това ответното
дружество да бъде осъдено да заплати на ищцата сумата от 479,60 лева- недължимо платена
възнаградителна лихва по договор за паричен заем № 3058187/16.09.2017г., както и сумата
от 2284,62 лева- недължимо платена по клауза за неустойка по същия договор, ведно със
законните лихви върху горепосочените суми, считано от датата на завеждане на делото. В
исковата молба се твърди, че по силата на горепосочения договор М.И. получила назаем
сумата от 2500 лева, който следвало да върне на 52 равни седмични вноски, ведно със
1
възнаградителна лихва в общ размер от 979,60 лева. В договора била предвидена и
неустойка, дължима ако заемополучателят не представи договорено обезпечение на
заемодателя. Такова обезпечение не било представено. И. платила на ответника всички
дължими по договора суми, включително неустойка в размер от 2284,62 лева. Твърди се, че
договорът е недействителен на основание чл.22, вр. чл.11 от ЗПК, като по- конкретно се
сочи, че част от клаузите в договора са нищожни или недействителни, поради противоречие
с императивна правна норма, поради заобикаляне на добрите нрави и поради прекомерност
на договорената неустойка.
С подадения от „Изи Асет мениджмънт“АД отговор на исковата молба исковете са
оспорени като неоснователни. Отрича се да е налице нарушение на чл. 11 от ЗПК.
С постановеното по първоинстанционното дело решение № 312/31.01.2022г. искът за
връщане на платената неустойка е уважен, като е отхвърлен този за връщане на договорната
възнаградителна лихва по мотив на това, че клаузата за същата не е в противоречие със
закона и с добрите нрави. Съдът и служебно е длъжен да провери, дали са спазени всички
изисквания относно съдържанието на договора. Съгласно разпоредбата на чл.11, ал.1, т.9 от
ЗПК, договорът за потребителски кредит задължително следва да съдържа информация
относно лихвения процент по кредита и условията за прилагането му. Лихвеният процент
по сключения между страните договор за паричен заем от 35 % годишно е фиксиран, но това
не дава основание да се счита, че в случая изискването за посочване на условията за
прилагането му не важи. И при фиксиран лихвен процент следва да е налице яснота относно
начина на изчисление на възнаградителната лихва- на база на целия размер на кредита към
датата на неговото сключване, на база на остатъчната част от главницата при нейното
последователно плащане или др.. Аргумент в подкрепа на горния извод е и разпоредбата на
чл.11, ал.1, т.12, изискваща погасителният план да съдържа разбивка на погасителните
вноски, от която да е видно, каква част от тях съставлява главница и каква- възнаградителна
лихва. Такава разбивка не е налице в договор за паричен заем № 3058187/16.09.2017г., като
единствено е отразено, че погасителните вноски са в размер от по 114,60 лева.
Относно съдържанието на договора за потребителски заем следва да се отбележи и
това, че изискванията по чл.11, ал.1, т.7 и т.10 от ЗПК. за посочване на ГПР, който да не
надхвърля 50% / петкратния размер на законната лихва/ и на общата дължима сума са
изпълнени само формално. В чл.4, ал.2 от договора е предвидено заплащане на неустойка от
заемополучателя в размер от 2284,62 лева в случай, че в срок от три дни от сключване на
договора той не представи обезпечение чрез поръчителството на две лица или банкова
гаранция в размер на посочената в чл.2, т.7 общо дължима сума от 2979,60 лева. В случай,
че заемателят би разполагал свободно със сума, равна на сбора от чистата сума по договора
за кредит и възнаградителната лихва за целия период на договора, то той не би имал интерес
от получаването на по- малка сума срещу възнаградителна лихва от 35 % годишно. Ето
защо, условието за предоставяне на обезпечение чрез банкова гаранция е в очевидно
противоречие с интересите на заемателя и на практика е неизпълнимо.
Обезпечението е предназначено да създаде гаранции, че кредиторът ще има
възможност да събере вземането си в случай на неизпълнение от страна на длъжника. То не
следва да поражда нови парични вземания в полза на кредитора. По отношение на
поръчителството е ясно, че то би следвало да бъде подсигурено преди подписване на
договора, защото в противен случай кредитополучателят би рискувал да задлъжнее и за
сума, приблизително равна на отпуснатия му заем. Същият риск съществува и в случай, че
поръчителството не бъде дадено едновременно с подписване на договора за кредит, защото
обещанието за поръчителство не обвързва юридически, лицето което го е дало. От друга
страна, макар да не е налице законова пречка да се поръчителства по вече поето задължение,
обстоятелството, че предоставянето на обезпечение не е въведено като условие за
предоставяне на заема, дава основание да се счита, че заемодателят няма интерес от
обезпечението, а от получаване на неустойката, която всъщност се явява скрита печалба-
скрито възнаграждение, определено в абсолютен размер, а не в лихви.
2
Основните две функции на неустойката са обезпечителната и обезщетителната
функции. Уговарянето на неустойка при непредставяне на обезпечение не може да има
обезпечителна функция, тъй като неустойката не може да стимулира осигуряването от
заемополучателя на поръчители, с каквито той не разполага при подписване на договора, а и
тъй като заемодателят в достатъчна степен би могъл да гарантира интересите си, като не
отпусне искания заем, без да му е предоставено обезпечение. В конкретния случай, ако
заемодателят действително е държал да получи обезпечение, то клаузите по ал.1 и ал.2 на
чл.4 от договора не спомагат за това, като създават една нелогична алтернатива- или
заемодателят ще получи исканото обезпечение или ако не го получи за него ще възникне
едно допълнително, необезпечено парично вземане. Лишавайки се сам от обезпечение,
предоставяйки заема, без да му е предоставено такова, той няма основание да търси
обезщетение за евентуалните вреди от невъзможността да събере принудително вземанията
си. Задължение по чл.4, ал.2 от договора напълно условно е наименовано „неустойка“ и
както беше посочено по- горе, действителното му предназначение е да бъде набавена
допълнителна печалба за заемодателя, значително надхвърляща тази от посочените в чл.2,
т.6 от договора възнаградителни лихви. Следователно най- малко информацията относно
общата дължима сума от кредитополучателя и ГПР е напълно некоректна, което дава
достатъчно основание да се приеме, че сключеният между страните договор за
потребителски кредит е недействителен на основание чл.22 от ЗПК.
Съгласно чл.23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита. На л.31 по делото на ПдРС е налице изходяща от
въззиваемата страна справка за извършени плащания по договор за паричен заем №
3058187/16.09.2017г., видно от която възнаградителната лихва от 479,60 лева е платена
изцяло. Плащането е извършено при изначална липса на основание, поради което
посочената сума подлежи на връщане. Съответно- решението на ПдРС в обжалваната му
част ще следва да бъде отменено, като вместо това бъде уважен искът за присъждане на
сумата от 479,60 лева.
По подадената частна жалба против определение № 2972/18.03.2022г. съдът намира
следното: С молбата, по която първоинстанционният съд се е произнесъл с обжалваното
определение, от пълномощника на жалбоподателката адв.К.К., преупълномощена от
Адвокатско дружество „Г.“, е поискано по- висок размер адв.възнаграждение по чл.38, ал.2
от ЗА по аргумент на това, че същото се дължи по всеки от двата обективно съединени иска
пооотделно. В мотивите към Определение № 533 от 30.10.2017 г. на ВКС по ч. т. д. №
1649/2017г., I т.о., ТК е записано следното: „Неоснователни са оплакванията на
жалбоподателите, че минималният размер на адвокатското възнаграждение следва да се
определя съобразно материалния интерес на всеки от исковете поотделно, а не от
аритметичния сбор на всички претенции. Съгласно трайната практика на ВКС, обективирана
в определение № 366/18.07.2016 г. по ч. гр. д. № 2443/16 г. на ВКС, ГК, IV г. о., определение
№ 95/03.04.2017 г. по ч. гр. д. № 868/17 г. на ВКС, ГК, III г. о., определение №
292/13.06.2017 г. по ч. гр. д. № 2096/17 г. на ВКС, ГК, IV г. о., в хипотеза на обективно
съединяване на искове материалният интерес съвпада със сбора от цената на отделните
искове“. Също така трайно в съдебната практика се приема, че правилото на чл.2, ал.5 от
Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а
именно да се определя адв.възнаграждение за всеки предявени иск поотделно, е приложима,
когато са предявени различни по вид и основание искове, но не и, както е в настоящия
случай, когато исковете произтичат от едно и също правоотношение и са с едно и също
основание- недължимост на извършени плащания поради нищожност на клаузи по договора
за заем по причина на противоречие с добрите нрави. При общ материален интерес по двата
обективно съединени иска от 2764,22 лева, минималното адв.възнаграждение с включен
ДДС е в размер от 423,50 лева или 508,20 лева с включен ДДС. Ето защо, и съобразно с
крайния изход на делото, обжалваното определение ще следва да бъде отменено, като
първоинстанционото решение бъде изменено в частта относно разноските с присъждане на
разликата между сумата от 508,20 лева- дължимо адв.възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗА, и
3
присъденото възнаграждение в размер от 350,02 лева.
Съобразно с решението по делото и на основание чл.78, ал.1 от ГПК в полза на
жалбоподателката ще следва да бъдат присъдени направените от нея съдебни разноски за
държавна такса пред въззивната инстанция в размер от 25 лева, а в полза на пълномощникът
й Адвокатско дружество „Г.“, БУЛСТАТ: *****, със седалище и адрес на управление:
гр.***** ще следва да бъде присъдено адв.възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗА в размер от
360 лева с включен ДДС.
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 312/31.01.2022г. по гр.д.№ 10336/2021г. на ПдРС, ХІІ гр.с., в
частта, с която е отхвърлен иска на М. Н. И. против „Изи Асет мениджмънт“АД, ЕИК:
*****, със седалище и адрес на управление: гр.***** за присъждане на сумата от 479,60
лева- недължимо платена възнаградителна лихва по договор за паричен заем №
3058187/16.09.2017г., като вместо това
ОСЪЖДА „Изи Асет мениджмънт“АД, ЕИК: *****, със седалище и адрес на
управление: гр.***** да заплати на М. Н. ИВ. от гр.*****, ЕГН: ********** сумата от
479,60 лева- недължимо платена възнаградителна лихва по договор за паричен заем №
3058187/16.09.2017г., ведно със законните лихви върху същата, считано от 23.06.2021г.-
датата на подаване на исковата молба по гр.д.№ 10336/2021г. на ПдРС, ХІІ гр.с., до
окончателното й изплащане, както и да й заплати сумата от 25 лева- съдебни разноски по
настоящето дело.
ОСЪЖДА „Изи Асет мениджмънт“АД, ЕИК: *****, със седалище и адрес на
управление: гр.***** да заплати на Адвокатско дружество „Г.“, БУЛСТАТ: *****, със
седалище и адрес на управление: гр.*****, сумата от 360 лева- адв.възнаграждение по чл.38,
ал.2 от ЗА в настоящето въззивно производство.
ОТМЕНЯ определение № 2972/18.03.2022г. по гр.д.№ 10336/2021г. на ПдРС, ХІІ
гр.с., с което е отхвърлено искането на М. Н. ИВ. да бъде изменено решението в частта
относно разноските, като вместо това
ИЗМЕНЯ решение № 312/31.01.2022г. по гр.д.№ 10336/2021г. на ПдРС, ХІІ гр.с., в
частта относно разноските, като ОСЪЖДА „Изи Асет мениджмънт“АД, ЕИК: *****, със
седалище и адрес на управление: гр.***** да заплати на Адвокатско дружество „Г.“,
БУЛСТАТ: *****, със седалище и адрес на управление: гр.*****, освен сумата от 350,02
лева- адв.възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗА в първоинстанционното производство, още
158,18 лева- адв.възнаграждение.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване, освен в частта, имаща характер
на определение за изменение на първоинстанционното решение в частта относно
разноските, в която част същото подлежи на обжалване пред ВКС с частна жалба в
едноседмичен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4