№ 95
гр. Гълъбово, 21.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ГЪЛЪБОВО в публично заседание на осемнадесети
септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Радка Г. Стоянова
при участието на секретаря Белослава П. Колева
като разгледа докладваното от Радка Г. Стоянова Гражданско дело №
20245550100077 по описа за 2024 година
Предявени са искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 и 3 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК
и чл. 55 от ЗЗД и насрещен иск с правно основание чл. 79, ал. 1, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 от
ЗЗД, вр. чл. 9 от ЗПК. Производството е образувано по искова молба на А. И. Т. срещу
„СИТИ КЕШ“ ООД. Ищецът твърди, че между него и „СИТИ КЕШ“ ООД, в качеството си
на кредитодател бил сключен договор за потребителски кредит № ****** към искане №
9284266, по силата на който са му предоставени в собственост заемни средства в размер на
1000,00 лева, при фиксиран лихвен процент по заема 44,5%, годишен процент на разходите -
54,52%. Сочи, че съгласно чл.5, ал.1 от договора, същият следвало да бъде обезпечен с поне
едно обезпечение - банкова гаранция или поръчител. Съгласно чл.11, ал.1 от Договора, в
случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя на условията визирани в чл.5, ал.1
от договора, същият дължал неустойка на кредитора в размер на 870,81лева, която следвало
да престира разсрочено заедно с погасителната вноска. Твърди, че е усвоил изцяло заемният
ресурс, но не е изплатил процесната неустойка. Излага съображения, че не дължи плащания
за същата, поради накърняване на добрите нрави. Твърди, че предвидената неустойка в
размер на 870,81 лева била загубила присъщите за неустойката обезщетителна функция,
дококото тя била близо 50% от заетата сума в размер на 1000, 00 лева, а кумулирането й към
погасителните вноски водило до скрито оскъпяване на кредита и създавало единствено
предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителят, което
било в противоречие със задължението за договаряне съобразно принципа за спазване на
добрите нрави. Излага подробни съображения, във връзка със заобикаляне ограничението в
чл.19, ал.4 ЗП при определяне ГПР - неустойката представлявала близо 50% от заетата сума.
Моли съдът да постанови решение, с което да признае нищожността на клаузата от договор
за потребителски кредит № ****** към искане № 9284266 от 08.12.2023г. /обективирана в
1
чл.11, ал.1/ предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 870,81лева, като
противоречаща на принципа на добрите нрави, заобикалящи материално - правните
изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, накърняващи договорното равноправие между страните и
нарушаващи предпоставките на чл. 11, т. 9 и 10 от ЗПК аните и нарушаващи предпоставките
на чл. 11, т. 9 и 10 от ЗПК относно същественото съдържание на потребителските договори
за кредит.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника „СИТИ КЕШ“
ООД, с който оспорва искът по същество и предявява насрещен иск против А. И. Т. за
заплащане сумата от 1000 лв., представляваща главницата по Договор за потребителски
кредит № ****** от 08.12.2023 г., ведно със законна лихва от датата на депозиране на
насрещния иск до окончателното плащане.
Ответникът по насрещния иск А. И. Т. го оспорва като неоснователен. Твърди, че
договорът за кредит е недействителен и като такъв не поражда права и задължения за
страните по заемното правоотношение. Сочи, че съгласно разпоредбата на чл.23 ЗПК,
потребителят дължи само чистата стойност на кредита, но не дължи лихви или други
разходи.
Съдът, като взе предвид исканията и доводите на страните, събраните по делото
доказателства и съобрази разпоредбите на закона, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
По делото не се спори и се установява от представените писмени доказателства, че
между ищеца А. И. Т., в качеството му на кредитополучател, и „СИТИ КЕШ“ ООД – гр.
София, в качеството на кредитодател, е сключен Договор за потребителски кредит № ******
от 08.12.2023 г., по силата на който ответникът е предоставил на ищеца потребителски
кредит, в размер на 1000 лева срещу задължението на последния да го върне на 8 месечни
вноски, при фиксиран годишен лихвен процент от 44,50 % и ГПР в размер на 54,52 %. В т.5
от процесният договор е посочено, че страните се споразумяват, че договорът за кредит ще
бъде обезпечен с поне едно от посочените обезпечения: банкова гаранция или поръчител, в
срок до 3 дни от сключване на договора. Предвидено е в чл.11 на процесния договор, че ако
не предостави договореното в чл.5 обезпечение в тридневен срок от сключването на
договора или ако то не отговаря на условията, кредитополучателят дължи неустойка в
размер на 870,81 лв. Съгласно представения по делото погасителен план по договора за
кредит, заедно с включена неустойка в размер на 870,81 лв., общата сума за погасяване по
кредита е 2096 лв. Съгласно чл. 3, т.12 от договора за потребителски кредит от 08.12.2023 г.
общата сума за плащане е 1225,19 лв., от които: главница - 1000 лв. и договорна лихва –
225,19 лв.
В чл. 5 от договора е уговорено, че кредитът се обезпечава с поръчителство или
банкова гаранция. В чл. 11 от договора е уговорено предвиденото в договора обезпечение –
същото следва да се предостави в срок от 3 дни от сключване на договора чрез
поръчителство или банкова гаранция, както и е уговорена неустойка в размер на 870,81 лв.
Сключеният между страните договор попада под правната регламентация на Закона за
2
потребителския кредит.
Съдът намира претенцията за неустойка за неизпълнение на договорно задължение за
предоставяне на обезпечение в тридневен срок /чл. 11 вр. чл. 5 от договора/ за нищожна като
неравноправна клауза, за която съдът следи и служебно /чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК, Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските
договори/. Клаузата за предоставяне на обезпечение е нищожна, тъй като с нея се предвижда
обезщетение за неизпълнението на едно акцесорно задължение – недадено обезпечение, от
което пряко обаче не произтичат вреди. Косвено вредите, чието обезщетение се търси с тази
неустойка са, че вземането няма да бъде събрано. Критериите дали е налице нищожност
поради противоречие с добрите нрави на неустойка, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г.
по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е неустойка, която е уговорена извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Неустойка за
неизпълнение на акцесорно задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди, е
типичен пример за неустойка, която излиза извън присъщите си функции (обезпечителна,
обезщетителна и санкционна) и цели само и единствено постигане на неоснователно
обогатяване, какъвто е настоящият случай и съответно клаузата, с която е уговорена е
нищожна, поради противоречие с добрите нрави - чл. 26, ал. 1 ЗЗД (т.3 от Тълкувателно
решение № 1/15.06.2010 г. на ВКС по тълк.д. № 1/2009 г., ОСТК, Р-74-2011, ІV г.о.; Р-88-2010
г., І т.о.; Р-702-2008 г. ІІ т.о.).
Така предвидената клауза за неустойка поради неизпълнение на договорно
задължение за представяне на обезпечение противоречи и на чл. 21, ал. 1 ЗПК. Съгласно чл.
21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. Така, както е уговорена, неустойката е
предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното
задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното
задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху
същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно договора и
общите условия. От съдържанието на процесния договор е видно, че размерът на
уговорената неустойка възлиза на значителна част от заемната сума за срока на целия
договор. Предвидено е още предварително, че неустойката ще се заплаща разсрочено, заедно
със всяка вноска по договора. Съдът намира, че въведените в договора изисквания за вида
обезпечение и срока за представянето му създават значителни затруднения на длъжника при
изпълнението му до степен, то изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на
обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да прецени
възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска по предоставянето на
заем към датата на сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на
договорните условия. Макар и да е уговорена като санкционна доколкото се дължи при
неизпълнение на договорно задължение, неустойката е предвидена да се кумулира към
погасителните вноски, по който начин се отклонява от обезпечителната и обезщетителната
си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин в
3
погасителните вноски, неустойката по същество е добавък към възнаградителната лихва и в
този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя. Клаузата за неустойка
изцяло противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй като
драстично нарушава принципа на справедливост и излиза извън обезпечителните и
обезщетителните функции, които законодателят определя за неустойката. Действително няма
пречка размерът на неустойката да надхвърля вредите от неизпълнението. В случая обаче
няма адекватен критерий за преценка на това надвишение, доколкото се посочи, че
процесната клауза обезпечава изпълнението на вторично задължение. Един вид обезпечава
изпълнението на задължението за обезпечение на главното задължение. Т. е. и санкционната
функция на клаузата е вън от предмета на задължението, тъй като само по себе си
непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди. Основната цел на
така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до неоснователно обогатяване на
заемодателя за сметка на заемополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума
допълнително със значителна сума спрямо предоставената главница. Тъй като
противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още при сключването
на договора, то следва извода, че в конкретния случай не е налице валидно неустоечно
съглашение и съобразно разпоредбата на чл. 26, ал. 1 във вр. с ал. 4 ЗЗД, в тази си част
договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тази клауза е пречка за
възникване на задължение за неустойка.
Допълнителен аргумент за нищожността на клаузата, с която е уговорена тази
неустойка може да бъде изведен и от Директива 2008/48/ЕО, доколкото в случая не е спорно,
че заемодателят е финансова институция. От член 8, параграф 1 от Директивата в
светлината на съображение 28 става ясно, че преди сключването на договор за кредит
кредиторът е длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при
необходимост това задължение може да включва да се направи справка в съответната база
данни. В този смисъл в съображение 26 се посочва, че в условията на разрастващ се
кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да
не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите
членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да
приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те не
процедират по този начин. Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на
кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото цели да предпази потребителите от
свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринася за постигането на целта на
Директива 2008/48/ЕО, която се състои, както става ясно от съображения 7 и 9, в
предвиждането в областта на потребителските кредити на пълна и наложителна
хармонизация в редица ключови области, която се приема като необходима, за да се осигури
на всички потребители в Съюза високо и равностойно равнище на защита на техните
интереси и за да се улесни изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на
потребителски кредити. В този смисъл и решение от 27.03.2014 г. по дело C-565/12 на СЕС
по повод преюдициално запитване от френски съд. Предвид това клауза, която предвижда,
че се дължи неустойка при неосигуряване на двама поръчители или банкова гаранция, което
4
задължение става изискуемо след неизпълнение на договора за кредит, е в пряко
противоречие с целта на Директивата. На практика такава клауза прехвърля риска от
неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително
увеличаване на размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява
задължение да осигури обезпечение след като кредитът е отпуснат, като ако не го направи,
дългът му нараства, тоест опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличава.
Целта е, ако има съмнение в платежоспособността на длъжника, първо да се поиска
обезпечение и след предоставянето му, да се отпусне кредитът, която практика би
съответствала на изискванията на Директивата. Задължение за предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтича и от разпоредбата
на чл. 16 от Закона за потребителския кредит. Съдът има задължение да се придържа към
Директивата при тълкуването на националния закон, като той следва да се тълкува изцяло
във връзка и с оглед целите на директивата. В горния смисъл е и вече утвърдената съдебна
практика – определение № 1054/20.11.2019 г. по в.ч.г.д. № 1592/2019 г. на ОС-Стара Загора,
определение № 1/02.01.2020 г. по в.ч.г.д. № 1684/2019 г. на ОС-Стара Загора, определение №
734/30.08.2019 г. по в.ч.г.д. № 1379/2019 г. на ОС-Стара Загора, определение №
585/16.07.2019 г. по в.ч.г.д. № 1286/2019 г. на ОС-Стара Загора, определение №
584/16.07.2019 г. по в.ч.г.д. № 1290/2019 г. на ОС-Стара Загора, определение №
574/12.07.2019 г. по в.ч.г.д. № 1282/2019 г. на ОС-Стара Загора.
С оглед на това съдът намира, че следва да се прогласи за нищожна клаузата на чл.11,
във вр. с чл.5 от процесния договор за кредит, с която е начислена неустойка в размер на
870,81 лв.
По насрещния иск:
Безспорно е установено сключването на договора за потребителски кредит и
усвояване от ищеца на сумата от 1000 лв.
Сключеният между страните договор за кредит попада под правната регламентация на
Закона за потребителския кредит, в който е посочено изчерпателно какво следва да е
съдържанието на договора за кредит. Липсата на изрично посочените в чл. 22 във вр. с 10,
ал. 1 и чл. 11 ЗПК реквизити на договора за кредит водят до недействителност на същия. В
случая обаче договорът не отговаря на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, съгласно който договорът
за потребителски кредит задължителна следва да съдържа „годишния процент на разходите
по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване
на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин“.
Годишният процент на разходите следва да включва всички разходи на кредитната
институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се
изчислява по специална формула. Спазването на това изискване дава информация на
потребителя как е образуван размерът на ГПР, респ. цялата дължима сума по договора. В
договора кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на
5
лихвения процент по заема и ГПР в нулев размер. Липсва обаче ясно разписана методика на
формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени
в него и как се формира посоченият размер/. Съобразно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК
годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения
от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени
като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Следователно в
посочената величина, представляваща обобщен израз на всичко дължимо по кредита, следва
по ясен и разбираем за потребителя начин да бъдат включени всички разходи, които
заемодателят ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение,
включително и разходите, които ще бъдат направени във връзка с обезпечението на кредита.
В случая в договора за кредит липсва яснота досежно тези обстоятелства. При липсата на
данни за наличие на други разходи по кредита, освен лихва в размер на 225,19 лв., при
лихвен процент от 44,50%, не става ясно как е формиран ГПР от 54,52 %. Това се равнява на
липса на посочен ГПР.
Отделно от това следва да се посочи, че не е ясно какъв е реалния ГПР, което
възпрепятства и съдът да направи извод дали същият реално не надхвърля петкратния
размер на законната лихва, предвид забраната по чл. 19, ал. 4 ЗПК, поради което съдът
приема, че посочения ГПР в договора единствено като абсолютна процентна стойност и с
посочване на общата сума, дължима от потребителя е нарушено императивното изискване
по чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Посочената разпоредба има за цел да се предостави пълна, точна и
максимално ясна информация за разходите, които следва да направи потребителя във връзка
с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го
сключи. В този см. е и изискването на чл. 10, параграф 1, б. "ж" от Директива 2008/48/ЕО,
където е въведено изискването, че: "се посочват всички допускания, използвани за
изчисляването на този процент". Тази разпоредба е транспонирана и съответства на
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като съобразно с разпоредбата на чл. 23 от
Директивата, съгласно която държавите членки следва да установят система от санкции за
нарушаване на разпоредбите на настоящата директива и да гарантират тяхното привеждане
в изпълнение, в чл. 22 от ЗПК е установено, че нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК представлява основание за недействителност на договора за кредит. Следва да се
отчете и обстоятелството, че и без специални знания е видно, че ако в ГПР е включена и
неустойката за неизпълнение на задължение за даване на обезпечение /която е в размер
повече от половината от стойността на кредита или в процентно отношение повече от 50 %/,
то размерът му неминуемо би надхвърлил максимално определения праг на ГПР от 50 % -
посочен в договора ГПР от 54,52 % с прибавени около 50 % се явява стойност от повече от
100 %. Подобни такси и възнаграждения за получен потребителски кредит противоречи не
само на българските закони, в частност чл. 26, ал. 1, предл. 2 и 3 ЗЗД, чл. 19, ал. 4 вр. ал. 5
ЗПК, чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и чл. 146, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП вр. чл.
24 ЗПК, но и на Директива 2008/48/ЕО и Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993г.
относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Изцяло в горния смисъл е
6
постановеното решение № 25 от 23.01.2023 г. на ОС-Стара Загора по в.т.д. № 462/2022 г., 2
търговски състав.
Съгласно чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, договор за потребителски кредит е
недействителен, ако не са посочени - приложимият лихвен процент и условията за
прилагането му. Съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за
потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1
начин. Това изискване е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв
начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР
представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на
кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната
лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати
длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да
преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 54,52 %, но
от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се
заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата
между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в
положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще
дължи. Видно от съдържанието на договора, уговореният лихвен процент е 44,50 %, поради
което следва да се направи преценка дали спорната договорна клауза не нарушава добрите
нрави, като се вземе предвид съотношението между уговорения с нея размер на
възнаградителна лихва и законната лихва. Размерът на последната е общоизвестен - към
основния лихвен процент на БНБ се прибавят десет пункта. В този смисъл е формирана
съдебна практика Решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр. д. № 315/2005 г., II г. о.,
Решение № 906 от 30.12.2004 г. на ВКС по гр. д. № 1106/2003 г., II г. о.; Определение №
901/10.07.2015 г. по гр. д. гр. дело № 6295 по описа за 2014 г на ВКС, в която е трайно се
възприема, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна
лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва /а за обезпечени кредити -
двукратния размер на законната лихва/. Ето защо в настоящия случай следва да се приеме,
че клаузата, в която е уговорен годишен лихвен процент в размер на 44,50 % противоречи на
добрите нрави и се явява нищожна. Нищожните уговорки не произвеждат никакво действие
и следователно следва да се приеме, че между страните по процесния договорна лихва не е
уговорена и такова задължение не е възникнало за ответника. В този смисъл съдът намира,
че е налице нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК , която е императивна.
Според чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12,
договорът е недействителен. Каса е се за изначална недействителност, тъй като посочените в
разпоредбите императивни изисквания са изискуеми при самото сключване. С оглед
изложеното, съдът приема, че не са спазени тези на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК, поради което
7
договора за кредит е недействителен. За разлика от унищожаемостта, която се инициира от
съответната страна, за нищожността съдът следи служебно и при констатиране се позовава
на същата в мотивите при обсъждане основателността на исковете. Имайки предвид
последиците й, съгласно чл. 23 ЗПК, потребителят – ответник би следвало да дължи
връщане само на чистата стойност по кредита, но не и лихви или други разходи.
Изцяло в горния смисъл е постановеното решение № 152 от 05.05.2023 г. на ОС-Стара
Загора по в.т.д. № 96/2023 г., 2 търговски състав.
С оглед гореизложеното съдът намира, че договорът за потребителски кредит,
сключен между страните се явява недействителен на основание чл. 26, ал. 1, предл. 2 и 3
ЗЗД, чл. 19, ал. 4 вр. ал. 5 ЗПК, чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и чл. 146, ал. 1 ЗЗП вр.
чл. 143, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 24 ЗПК и не поражда целените правни последици.
По насрещния иск на „СИТИ КЕШ“ ООД - съгласно чл. 23 ЗПК при констатирана
недействителност/нищожност на договора за кредит се дължи връщане на чистата стойност
на кредита, тоест дадената в заем парична сума или сумата от 1000 лв. В случая, ищецът по
насрещния иск твърди, че кредитополучателят не е изплатил нито една вноска, но и
ответникът по насрещния иск А. И. Т. не доказа да е върнал главницата в размер на 1000 лв.
Поради изложеното съдът намира, че ответникът по насрещния иск А. Т. дължи на
ищеца по насрещния иск „СИТИ КЕШ“ ООД връщане на чистата стойност на кредита в
размер на 1000 лв., поради което и насрещния иск следва да бъде уважен.
По разноските:
При този изход на спора, ищецът има право на разноски, които съобразно
представения списък по чл. 80 ГПК са в размер на 50 лв. внесена държавна такса.
Относно искането на процесуалния представител на ищеца адв. С. Н. от АК-Пловдив
за присъждане на адвокатско възнаграждение в хипотезата на чл. 38, ал. 2 вр. чл. 38, ал. 1, т.
2 от ЗАдв., съдът приема, че на процесуалния представител на ищеца следва да се определи
възнаграждение в размер на 400 лева по иска за нищожност на клауза за неустойка от
договора за кредит, с оглед осъщественото процесуално представителство по предявения
иск, на осн. чл. 38, ал. 1 т. 2 от ЗАдв. във вр. с чл. 2, ал. 2 и ал. 5 и чл. 7, ал. 2, т. 2 от НМРАВ.
Това възнаграждение е в размер на минималното по наредбата. Поради уважаване на иска за
нищожност ответникът по иска няма право на разноски съгласно чл. 78, ал. 3 ГПК.
Съгласно правилото на чл. 78, ал. 1 ГПК ищецът по насрещния иск има право на
разноски в размер на 530 лв., съразмерно на уважената част от иска, при взети предвид
платена държавна такса от 50 лв. и адвокатско възнаграждение в размер на 450 лв., съгласно
представен списък по чл.80, касаещ защитата по насрещния иск.
Ответникът по насрещния иск А. Т. няма право на разноски съгласно чл. 78, ал. 3
ГПК.
Мотивиран от горното съдът
8
РЕШИ:
ПРИЗНАВА за нищожна клаузата на чл.11, вр. чл.5 от договор за потребителски
кредит № ****** от 08.12.2023 г., сключен между А. И. Т., ЕГН **********, с адрес
********** и „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. „Цариградско шосе“ № 115Е, ет. 5, на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, чл.
146, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 24 ЗПК.
ОСЪЖДА А. И. Т., ЕГН **********, с адрес **********, да заплати на „СИТИ
КЕШ“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
„Цариградско шосе“ № 115Е, ет. 5 сумата от 1000 лв. /хиляда лева/, представляваща чиста
стойност по договор за потребителски кредит № ****** от 08.12.2023 г.
ОСЪЖДА „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Цариградско шосе“ № 115Е, ет. 5 да заплати на А. И. Т., ЕГН
**********, с адрес ********** на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноските по делото в
размер на 50 лв. /петдесет лева/.
ОСЪЖДА А. И. Т., ЕГН **********, с адрес **********, да заплати на „СИТИ
КЕШ“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
„Цариградско шосе“ № 115Е, ет. 5 , на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноските по делото в
размер на 530 лв. /петстотин и тридесет лева/.
ОСЪЖДА „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Цариградско шосе“ № 115Е, ет. 5, да заплати на адвокат С. Н.
от АК-Пловдив, с адрес *******, на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата сумата
от 400 лв. (четиристотин лева) за оказана безплатна правна помощ на основание чл. 38, ал. 1,
т. 2 ЗАдв.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Окръжен съд – Стара
Загора в двуседмичен срок от връчването на препис.
Съдия при Районен съд – Гълъбово: _______________________
9