№ 996
гр. София , 09.09.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ в публично
заседание на осми юни, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Иванка Ангелова
Членове:Красимир Машев
Златина Рубиева
при участието на секретаря Мария Ив. Крайнова
като разгледа докладваното от Златина Рубиева Въззивно гражданско дело №
20201000502342 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С решение №2152 от 13.04.2020г., постановено по гр. д. № 16075/2017г.
СГС, I ГО, 3 състав е отхвърлил предявения от „ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА
БАНКА“ АД против С. Х. А. и М. А. А. иск с правно основание чл. 79 ЗЗД, вр.
чл. 430 ГПК за солидарното им осъждане за следните суми: 47 131, 89 евро -
непогасена главница по договор за предоставяне на ипотечен кредит от
29.11.2007 г., ведно със законната лихва от 08.12.2017 г. до окончателно
плащане на сумата, 1 830, 41 евро - договорна лихва до датата на предявяване
на исковата молба, 2 998, 14 евро - наказателна лихва върху просрочени
главници до датата на предявяване на исковата молба, ведно със законните
последици-законна лихва и разноски като неоснователен и недоказан. С
решението СГС, I ГО, 3 състав е осъдил „ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА
БАНКА“ АД да заплати на С. Х. А. и М. А. А. сторените по делото разноски
по списък, както следва: 450лв. – депозит за вещо лице и 3 600лв. – за
адвокатско възнаграждение.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца в
първоинстанционното производство – „Обединена българска банка“ АД
/“ОББ“ АД/ с възражения за неправилност, необоснованост, превратно
тълкуване на фактите. В жалбата се поддържа твърдение, че отговорността на
ответниците е солидарна, като се сочи, че когато едно парично задължение е
1
поето от единия съпруг, солидарната обвързаност за другия възниква по
силата на законовата презумпция, че взетата в заем сума се използва за
задоволяване нужди на семейството. Досежно предсрочната изискуемост се
релевира възражение, че по неясни причини Софийски градски съд в
решението си веднъж приема и обосновава наличието на такава, а в
следващия момент я отрича и отхвърля исковете. В тази връзка в жалбата се
заявява, че банката е уведомила длъжниците коректно и уведомлението е
произвело своето действие. Поради това се твърди, че в полза на „ОББ“ АД е
налице изискуемо вземане, което банката е предявила с осъдителния си иск и
търси удовлетворяването му. На следващо място се релевира възражение, че
ипотечните кредити, какъвто е процесният, са изключени от специалната
уредба на потребителския кредит (чл. 3, ал. 5, т. 1 от ЗПК (отм.), поради което
не се прилагат правилата на ЗЗП. Поддържа се твърдение, че постигнатите
договорки с подписване на процесния договор за кредит са абсолютно
обвързващи с ясно установени уговорки за размера на предоставения кредит,
сроковете за издължаването му и уговореното обезщетение за забава на коя да
е част от вноските в размер на наказателната лихва, което кредитополучателят
с подписа си безусловно е валидирал. В жалбата се сочи, че не е налице
договаряне при общи условия, а индивидуално уговорени клаузи, в която
хипотеза защитата при неравноправен характер на договор, сключен с
потребител, е изключение. Поддържа се искане въззивният съд да вземе под
внимание, че оспорените клаузи на договора за кредит не са неравноправни и
нищожни на сочените от ответниците основания, визирани в чл.143 от Закона
за защита на потребителите /ЗЗП/. В жалбата се прави позоваване на практика
на ВКС, като се поддържа, че договорът за кредит, какъвто е и процесният, е
финансова услуга по смисъла на дадената легална дефиниция в §13, т.12 от
ДР на ЗЗП, а съгласно чл.144, ал.3, т.1 от ЗЗП при сделки с ценни книжа,
финансови инструменти и други стоки или услуги, чиято цена е свързана с
колебанията на борсовия курс или индекс, или с размера на лихвения процент
на финансовия пазар, които са извън контрола на търговеца или доставчика
на финансова услуга, договорената клауза, която му дава право да увеличи
цената на услугата едностранно, не е неравноправна клауза. В заключение се
поддържа, че в случая няма основание клаузите от процесния договор да се
приемат за неравноправни в хипотезата на чл.143, т. 10 и т.12 от ЗЗП. Прави
се искане, на основание чл. 271, ал.1 ГПК, въззивният съд да отмени
обжалваното решение и да се произнесе по същество на спора, като постанови
ново решение, с което двамата ответници да бъдат осъдени солидарно да
заплатят исковите суми, ведно със законните последици. Предявява се
претенция за заплащане на направените пред двете инстанции разноски.
Въззиваемите – С. Х. А. и М. А. А., чрез своя процесуален представител,
в срока по чл. 263 ГПК са депозирали отговор на въззивната жалба, с който я
оспорват, поддържат изразеното в отговора на исковата молба, като
противопоставят възражения срещу наведените във въззивната жалба
твърдения. Правят искане въззивният съд да потвърди обжалваното решение
2
като правилно и обосновано. Претендират присъждане на направените
разноски.
Софийският апелативен съд, в настоящия си състав, като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната
жалба пороци на атакувания съдебен акт, намира за установено следното:
В исковата молба се твърди, че на 29.11.2007 г. в град София между
„ОББ“ АД - в качеството на кредитодател, и С. Х. А. - кредитополучател, е
сключен договор за предоставяне на ипотечен кредит за сумата 80 000 евро с
цел рефинансиране на предходен ипотечен кредит и ремонт на недвижим
имот - апартамент № 5, находящ се в ***, ж.к. ***, на третия етаж, в сграда,
изградена в УПИ III-170, кв. 38, представляващ съпружеска имуществена
общност между двамата ответници. Твърди се, че съгласно чл. 3 от договора,
кредитът е следвало да се усвои на два транша - първият в размер на 67 000
евро и вторият в размер на 13 000 евро. Уговорен е бил съответният лихвен
процент /съобразно чл. 5, ал. 1 от договора/ и той е бил съответно: 6,25 %
годишна лихва за първия транш и 7,25 % - за втория, предвидено е било
ежемесечно олихвяване и възможност банката да променя едностранно
размера на лихвения процент в зависимост от размера на инфлацията,
основния лихвен процент на БНБ и пазарните условия. Договорени са били и
съответните наказателни лихви, както и всички други такси по кредита. В
исковата молба се твърди, че съгласно разпоредбата на чл. 12 от договора,
кредитът е следвало да бъде издължен на 180 месечни анюитетни вноски,
считано от 05.01.2008 г., платими на пето число на месеца, като крайният срок
за погасяване страните са определили на 05.12.2022 г. Сочи се, че, поради
неплащане на дължимите месечни погасителни вноски в срок, банката-
кредитор е изпратила до ответниците уведомления за предсрочна
изискуемост, получени от ответника М.А. за двамата ответници на 01.04.2017
г., но плащане не е извършено. С петитума на исковата молба ищецът е
предявил осъдителен иск срещу ответниците за солидарното им осъждане да
платят процесните суми, дължими по договора за кредит, а именно: 47 131, 89
евро - непогасена главница по договор за предоставяне на ипотечен кредит от
29.11.2007 г., ведно със законната лихва от датата на завеждане на исковата
молба в съда до окончателно плащане на сумата, 1830, 41 евро - договорна
лихва до датата на предявяване на исковата молба, 2 998, 14 евро -
наказателна лихва върху просрочени главници до датата на предявяване на
исковата молба /на основание чл. 6, ал.1 от договора с начална дата –
05.07.2016г. – вж уточнителна молба от 25.02.2021г. – лист 36 от делото пред
САС/.
Ответниците са оспорили предявените искове като неоснователни и
недоказани. Възразили са, че процесният договор съдържа неравноправни
клаузи – чл. 5(3) и чл. 7(3). Възразили са срещу настъпването на предсрочната
изискуемост на кредита, като са поддържали, че не е налице редовно
3
уведомление за настъпване на тази предсрочна изискуемост. Възразили са, че
са извършили плащания в твърдения период на забава. Оспорили са
претендирания размер на вземанията. Възразили са, че ответникът М.А. не е
солидарно задължен по процесния договор за ипотечен кредит и исковата
претенция срещу него е неоснователна.
За да постанови обжалваното решение, първостепенният съд е приел, че
посредством сключения договор, страните са били обвързани от валидно
правоотношение, по което банката-ищец е предоставила договорената сума,
която е била усвоена от кредитополучателите - ответници. Предвид
установеното неизпълнение от страна на последните, за банката е възникнало
правото да поиска обявяването на кредита за предсрочно изискуем. Приел е,
че предвид характера на предявения иск, то следва да прецени това
превръщане на кредита в предсрочно изискуем в съответствие с нормата на
чл. 432, ал. 2 ТЗ, според която банката - ищец е следвало да даде на
ответниците - длъжници и кредитополучатели достатъчен срок, преди да
упражни правото си да иска предсрочно връщане на дължимата по договора
сума. Посочил е, че доказателства за изпълнение от страна на ищеца на това
законово изискване по делото не са били представени, поради което е
направил извод, че по делото не е доказано наличие на изискуемо вземане в
полза на ищцовата страна срещу ответниците, намиращо своето основание в
процесния договор за ипотечен кредит, като напротив в нарушение на
нормите на закона и договора, той е бил обявен за предварително -
предсрочно изискуем, въпреки договорения в него краен срок 2022г., поради
което е отхвърлил исковете.
След извършената служебна проверка на първоинстанционното
решение, въззивният съд счита, че то е изцяло валидно и допустимо в
обжалваните части, което обуславя възможността за настоящата инстанция да
се произнесе по неговата правилност. Съгласно чл. 269, изр. второ ГПК и
задължителните указания по приложение на посочената норма, дадени с т. 1
от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г., постановено по т.д. № 1/2013
г. по описа на ОСГТК на ВКС, при произнасянето си по правилността на
обжалваното съдебно решение въззивният съд е ограничен до релевираните в
жалбата оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила и на
материалноправните норми, както и до проверка за правилното прилагане на
релевантни към казуса императивни материалноправни норми, дори ако
тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.
Предмет на исковото производство са предявени при условията на
обективно кумулативно съединяване осъдителни искове с правно основание
чл. 79, ал.1 ЗЗД, вр. с чл. 430, ал.1 и ал.2 ТЗ и чл. 6, ал.1 от договора.
По същество на спора, с оглед релевираните в жалбата оплаквания за
неправилност на обжалваното решение, въззивният състав намира следното:
4
От данните по делото, настоящият състав приема, че между страните е
възникнало облигационно правоотношение, породено от сключен на
29.11.2007 г. в град София между „ОББ“ АД - в качеството на кредитодател, и
С. Х. А. - кредитополучател, договор за предоставяне на ипотечен кредит за
сумата 80 000 евро с цел рефинансиране на предходен ипотечен кредит и
ремонт на недвижим имот - апартамент № 5, находящ се в ***, ж.к. „***“, на
третия етаж, в сграда, изградена в УПИ III-170, кв. 38, район „Витоша“. Не се
спори, а и от приложените доказателства /нотариален акт за учредяване на
договорна ипотека №10, том III, рег. №2618/ се установява, че учредената
договорна ипотека е върху имот, представляващ съпружеска имуществена
общност между двамата ответници. Видно от сключения между страните
договор, банката е предоставила на кредитополучателя С. Х. А. кредит в
размер на 80 000 евро, като кредитът е следвало да се усвои на два транша -
първият в размер на 67 000 евро и вторият в размер на 13 000 евро. По делото
не се спори, че кредитът е бил напълно усвоен. В чл. 5 (1) от договора е
уговорен съответният лихвен процент и той е бил съответно: 6,25 % годишна
лихва за първия транш и 7,25 % - за втория. Общият брой на анюитетните
вноски е 180, които са дължими, считано от 05.01.2008г. на 5 число на месеца
– чл. 12 от договора. Крайният срок за погасяване на кредита е 05.12.2022г. –
чл. 13 от договора. С подписването на договора и получаването на сумата
(усвояването на сумата) за длъжника е възникнало задължението да плаща
месечните погасителни вноски в уговорените размери и условия, съгласно
договора и погасителния план. Договорът е подписан от М. А. А., в
качеството му на съпруг на длъжника.
Неоснователно е възражението на ответниците, че М. А. А. не следва да
отговаря по предявените искове, тъй като същият не е кредитополучател.
Съдът е сезиран с иск за ангажиране отговорността на този ответник на
основание законовата разпоредба на чл. 32, ал.2 СК /чл. 25, ал. 2 СК(отм.)/
като съпруг на кредитополучателя. Разпоредбата на чл. 32, ал. 2 предвижда,
че за задължения, които единият или двамата съпрузи са поели за
задоволяване нужди на семейството, те отговарят солидарно. Касае се до
солидарност на съпрузите за поето задължение по време на техния брак,
имащо за цел задоволяване нужди на семейството. Следва да се посочи, че
средствата, получени по договор за заем, не съставляват лични средства, дори
и да са получени от единия от съпрузите, тъй като задължението им за
връщане е солидарно за двамата съпрузи по силата на закона, именно поради
наличието на цитираната презумпция на закона. С оглед обстоятелството, че
според чл. 2 от договора кредитът се отпуска за ремонт/реконструкция на
недвижим имот, описан в договора, който е закупен от кредитополучателката
по време на брака й с ответника и поради това е придобит в режим на СИО,
следва да се приеме, че кредитът е отпуснат за задоволяване на нужди на
семейството. Поради това и съгласно чл. 32, ал. 2 СК ответникът отговаря
солидарно за поетото от неговата съпруга задължение. В постоянната
практика на ВКС /напр. решение № 211/23.07.2012 г. по гр. д. № 177/2011 г.
5
по описа на ВКС/ се приема, че установената презумпция за равна
задълженост във вътрешните отношения между солидарните длъжници е
оборима. В тежест на оспорващия съпруг е да докаже, че твърдените разходи
не са извършени или че удовлетворената нужда не е семейна. В настоящия
случай, нито се поддържат такива твърдения, нито са ангажирани
доказателства. С оглед на това въззивният състав приема, че ответникът-
съпруг на кредитополучателя носи солидарна отговорност за поетите от
неговата съпруга задължения.
От събраните и неоспорени писмени доказателства, в т.ч. съдебно-
счетоводната експертиза, приета пред въззивната инстанция, се установи, че
банката е изпълнила своето основно задължение /чл. 9 (1), т.1 от договора/ да
предостави сумата по кредита. Това обстоятелство не се оспорва от
ответниците, като се потвърждава и от вещото лице, изготвило ССчЕ, приета
от съда.
В настоящата хипотеза ищецът се позовава на предсрочна изискуемост
на дълга, на основание чл. 18 от договора, предвиждащ, че при пълно или
частично неплащане на две погасителни вноски, кредитът става предсрочно
изискуем. Съдът намира, че от страна на банката е доказано настъпването на
предсрочна изискуемост на кредита. Съгласно т.18 от Тълкувателно решение
№ 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по т. д. № 4/2013 г. ОСГТК, ако предсрочната
изискуемост е уговорена в договора при настъпване на определени
обстоятелства или се обявява по реда на чл. 60, ал. 2 от Закона за кредитните
институции, правото на кредитора следва да е упражнено преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като кредиторът трябва да
е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита.
Изложеното налага извода, че настъпването на предсрочната изискуемост е
обусловено от два юридически факта - неизпълнение на длъжника и
упражняване на правомощието на кредитора да обяви кредита за предсрочно
изискуем. В настоящия случай посредством заключението на допуснатата по
делото съдебно - счетоводна експертиза се установи, че към датата
/30.03.2017г./, на която банката е упражнила правото си да обяви процесния
кредит за изцяло и предсрочно изискуем, е било налице частично неплащане
на повече от две погасителни вноски – отговор на 2 задача от заключението,
съгласно което ответниците не са били платили падежирали 27 броя месечни
вноски за главница за периода от 05.10.2015г. до 11.12.2017г., посочени в
колона 3 на таблица №1 от експертизата, но възнаградителните лихви са били
платени по тези вноски, като едва от 05.08.2017г. е налице неплащане на 5
броя месечни вноски, включващи главница и лихва. Следователно до
05.08.2017г. е налице частично неплащане на повече от две месечни вноски, а
след тази дата е налице пълно неизпълнение от страна на длъжниците за
плащане на повече от две падежирали анюитетни вноски по 1-ви транш. По 2-
ри транш е налице пълно неплащане на 5 броя месечни вноски за главница и 5
броя месечни вноски за възнаградителна лихва за периода от 05.08.2017г. до
6
11.12.2017г., посочени в колони съответно 3 и 4 на таблица №2 от
експертизата. Следователно и на основание чл. 18 от договора в полза на
кредитора е възникнала възможността да обяви автоматичната предсрочна
изискуемост на целия кредит. На следващо място, съдът приема за
установено, че банката надлежно е упражнила правото си да обяви процесния
кредит за изцяло и предсрочно изискуем. Следва да се посочи, че
волеизявлението на банката - кредитор следва да бъде обективирано в писмен
документ и да съдържа ясно изразено позоваване на обстоятелствата,
уговорени в договора, които дават право на кредитора да упражни правото да
обяви предсрочна изискуемост на кредита. Предсрочната изискуемост на
вземането настъпва от датата на връчване на длъжника на документа,
съдържащ волеизявлението на кредитора, ако към този момент са били
налице обективните предпоставки, обуславящи изискуемостта. Начинът на
удостоверяване на връчването на уведомителното писмо, изходящо от
банката, с което кредитът се обявява за предсрочно изискуем, е поставен в
зависимост от избрания от кредитора способ за уведомяване. Редовността на
връчването се преценява според така избрания способ на връчване. В
настоящия случай, волеизявлението на банката, с което обявява предсрочната
изискуемост на кредита, е обективирано в приложените по делото два броя
уведомления, адресирани до двамата длъжници /лист 17 и 18 от делото пред
СГС/. Следва да се посочи, че за да бъде изискуемо изцяло задължението на
банката спрямо всеки от един от солидарните длъжници, предсрочната
изискуемост, поради неизпълнение на задължението, следва да бъде обявена
надлежно на всеки един от тях. В този смисъл е налице изпълнение от страна
на банката и по отношение на двамата солидарно отговорни длъжници. В
приложените уведомления банката е посочила ясно и недвусмислено всички
обстоятелства, които й дават право да обяви предсрочната изискуемост на
кредита. Неоснователно и необосновано е възражението на ответниците, че
уведомлението не било редовно, тъй като било бланкетно. Никъде в
нормативната уредба не се съдържат изисквания, на които следва да отговаря
уведомлението. Минимално необходимото съдържание се извлича от
практиката на ВКС. То трябва да удостоверява задължението на
кредитополучателя към банката - данни за договора за кредит - дата на
сключване, размер, размерът на просроченото задължение по главницата,
договорните и наказателните лихви. В случая трябва да се съдържат и данни
дали са се сбъднали условията на чл. 18 от договора за кредит, които го
правят предсрочно изискуем. В настоящия случай всички тези данни се
съдържат в приложените уведомления. По делото са приложени два броя
товарителници /лист 19 от делото пред СГС/, видно от които уведомленията
са връчени лично срещу подпис на М. А. А. – в лично качество и за съпругата
си на дата: 01.04.2017г. Предвид обсъдените документи, съдът приема, че е
налице надлежно упражняване на правото на банката да обяви вземането по
кредита за предсрочно изискуемо. Основателно е възражението на
жалбоподателя, че в конкретния случай не намира приложение чл. 432, ал.2
7
от ТЗ и банката не е следвало да даде достатъчен срок.
Дори и да не бъде прието, че банката с обсъдените по-горе уведомления
е обявила кредитната експозиция за предсрочно изискуема към дата:
01.04.2017г., то това е направено с връчването на препис от исковата молба.
Безспорно към датата на връчването на препис от исковата молба на
ответниците – 08.01.2018г. е налице неплащане в пълен размер на повече от
две от дължимите падежирали вноски. Практиката на ВКС е
непротиворечива, че исковата молба може да има характер на волеизявление
на кредитора, че счита кредита за предсрочно изискуем, и с връчването на
препис от нея на ответника по иска предсрочната изискуемост се обявява на
длъжника. В настоящия случай ищцовата банка с уточнителна молба от
25.02.2021г. се е позовала на това обстоятелство. Но дори и без позоваване
съдът няма пречка да се произнесе по основателността на същото.
По отношение размера на претендираните с исковата молба вземания.
Преди да се произнесе въззивният състав следва да обсъди релевираните
основания за нищожност на посочените договорни клаузи:
Съгласно чл.143 от ЗЗП неравноправна клауза в договор с потребител е
всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата на
страните. Ответницата, в качеството й на физическо лице, на което по силата
на сключения с банката през 2007 г. договор е предоставен ипотечен кредит
по ЗКИ, който не е предназначен за извършване на търговска или
професионална дейност, има качеството на потребител по смисъла на § 13, т.
1 от ДР на ЗЗП, а банката се явява търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на
ЗЗП, поради което тя се ползва от закрилата на ЗЗП.
В случая ответниците се позовават на неравноправност на клаузата на
чл. 5, ал.3 от процесния договор, предвиждаща възможността за едностранна
корекция без предизвестие на лихвените проценти. Тази клауза покрива
характеристиките по чл. 143, ал.2, т.11 ЗЗП, тъй като позволява на търговеца
да променя едностранно условията на договора. За да се изключи
приложението на чл.143, ал.2, т.11 ЗЗП, следва съгласно чл.144, ал.2 от ЗЗП,
доставчикът на финансова услуга, който променя при наличие на основателна
причина лихвения процент без предизвестие, да е поел задължение да
уведоми другата страна, която има право да прекрати договора. В случая
банката не предвижда право на кредитополучателя да прекрати договора при
промяна в лихвения процент, но въпреки това клаузите за промяна в
лихвените проценти не следва да се приемат за нищожни, тъй като от
приетата и неоспорена съдебно-счетоводна експертиза се установи, че в нито
един момент от действието на договора банката не е извършила едностранна
промяна в първоначално уговорения лихвен процент. Същото се отнася и за
наведените доводи за нищожност на клаузата по чл.7 (3) от сключения
договор, предвиждаща възможност за едностранна промяна от страна на
8
банката на таксите за управление на кредита. Следователно възраженията на
ответниците за неоснователност на предявения иск, изведени на база
неравноправния характер на обсъдените клаузи в процесния договор, са
неоснователни.
По размера на претенциите, то същият е установен от приетата и
неоспорена съдебно-счетоводна експертиза. При преценка на заключението
съдът намира, че същото е обективно, пълно, ясно и мотивирано, вещото лице
е работило по документите, които са в кориците на делото, като е извършило
проверка в счетоводните записвания на банката, което прави експертизата
още по-пълна. Съобразно поставената от въззивния съд на вещото лице пета
задача, същото е дало вариант на изчисленията, съобразен с договорения в
първоначалния погасителен план годишен лихвен процент от 6.75% /по
първия транш/ и от 7.75 % /по втория транш/, без да включва годишна такса
управление от 0.05%. Настоящият съдебен състав приема именно този
вариант, поради следните съображения: В чл.7(2) от договора за ипотечен
кредит е предвидено, че кредитополучателят дължи на банката годишна такса
за управление, която се включва в месечната анюитетна вноска. На
законовата забрана за събиране на такива такси, въведена с разпоредбата на
чл.10а, ал.2 ЗПК /ДВ, бр.35/2014г., в сила от 23.07.2014г./ е придадено
обратно действие с разпоредбата на §13 от ПЗР към ЗИД на ЗПК /ДВ,
бр.35/2014г., в сила от 23.07.2014г./, според която разпоредбите на този закон
се прилагат спрямо сключените преди влизането му в сила договори за кредит
по отношение на такси, обезщетения или неустойки и т.н., т.е. забраната по
чл.10а, ал.2 ЗПК за заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с
усвояване и управление на кредита, следва да се приложи и към процесния
договор. Тълкуването на клаузата на чл.7(2) от договора за ипотечен кредит и
начислената такса за управление, по същината си представлява такса за
действия, свързани с управлението на кредита по смисъла на законовата
разпоредба на чл.10а, ал.2 ЗПК, поради което съдът намира същата за
недължима поради нищожност на договорената клауза като противоречаща на
закона. С оглед извършените от вещото лице изчисления по този вариант, без
да включва годишната такса за управление, ответниците имат следните
задължения: по първи транш: просрочена падежирала главница до
11.12.2017г. - 16 броя месечни вноски в общ размер 6 361.36 евро /дадени в
колона 15 на приложение №1/, остатък от редовна главница предсрочно
изискуема 29 998.64 евро /дадена в колона 3 на приложение №1/; по втори
транш: просрочена падежирала главница до 11.12.2017г. - 4 броя месечни
вноски в общ размер 226.06 евро /дадени в колона 15 на приложение №2/,
остатък от редовна главница предсрочно изискуема 10 301.52 евро /дадена в
колона 3 на приложение №2/. Общият размер на дължимата главница по двата
усвоени транша е 46 887.58 евро. По делото от страна на ответниците не са
ангажирани доказателства за извършено плащане на тази сума. Поради което
същите следва да бъдат осъдени с решението на въззивния съд да я заплатят
на ищцовата банка, ведно със законната лихва, считано от подаване на
9
исковата молба в съда – 11.12.2017г. до окончателното плащане. В тази част
отхвърлителното решение на СГС следва да бъде отменено. До пълния
претендиран размер от 47 131.89 евро исковата претенция като неоснователна
следва да бъде отхвърлена, съответно обжалваното решение в тази част
следва да бъде потвърдено.
По отношение на възнаградителната лихва: От изложеното по-горе се
установи, че размерът на възнаградителната лихва не е променян от банката.
Съгласно извършените от вещото лице изчисления, дадени в отговор на пета
задача, размерът е както следва: по първи транш: 2 842.28 евро изчислението е
направено до подаване на исковата молба; по втори транш: 240.79 евро,
изчислението е направено до подаване на исковата молба. Общият размер на
дължимата възнаградителна лихва по двата усвоени транша е 3 083.07 евро.
По делото не са ангажирани доказателства от ответниците-длъжници за
извършено плащане на тази сума, поради което същите следва да бъдат
осъдени да заплатят на банката дължимата възнаградителна лихва. Доколкото
обаче в исковата молба се претендира по-нисък размер, а именно 1 830.41
евро, то с оглед диспозитивното начало, въззивният съд следва да осъди
ответниците да платят именно тази сума. В тази част отхвърлителното
решение на СГС следва да бъде отменено.
По отношение на наказателната лихва: Вещото лице е изчислило във
вариант с включена 0.05% годишна такса за управление, а именно: по първи
транш изчислява наказателната лихва в размер на 1 182.92 евро, а по втори
транш в размер на 9.88 евро. С оглед приетото по-горе за нищожност на
клаузата на чл. 7(2) от договора, свързана с начисляването на такса за
управление, съдът ще следва да извърши по реда на чл. 162 ГПК нови
изчисления, в резултат на които 1177 евро е наказателната лихва за първи
транш и 9.83 евро за втори транш. Или общият размер на дължимата
наказателна лихва възлиза на 1186.83 евро. Тази сума с въззивното решение
следва да бъдат осъдени ответниците да платят на ищеца, след отмяна в тази
част на отхвърлителното решение на СГС. А за разликата до пълния предявен
размер от 2 998.14 евро искът следва да бъде отхвърлен, респ. обжалваното
решение следва да бъде потвърдено.
Неоснователно е възражението на ответниците, че главницата следва да
бъде намалена със сумите, които са им били събрани в изпълнителното
производство по повод изпълнение на разпореждане за незабавно изпълнение,
съдържащо се в заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417
ГПК от 09.05.2017г. по ч.гр.д. №24226/2017г. по описа на СРС, 51 състав,
което впоследствие с определение №25827/06.10.2017г. по в.ч.гр.д. №
11268/2017г. по описа на СГС, IV състав е било отменено. Трайна е съдебната
практика, че съдът не взема предвид сумите, които са били събрани
посредством осъществено принудително събиране. Съдът може да приспадне
само сумите, свързани с доброволното погасяване на вземането от длъжника
10
извън изпълнителното производство. Под „доброволно погасяване на
вземането“ се имат предвид плащания от длъжника на кредитора /без сумите
първоначално да са постъпили по сметката на съдебния изпълнител/.
Поради изложените съображения, исковите претенции са основателни
до посочените по-горе размери.
С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция, съдът разпределя
разноските, както следва: пред СГС ответниците дължат, на основание чл. 78,
ал.1 ГПК, разноски в размер на 6 633.07лв., които те следва да бъдат осъдени
да заплатят всеки поравно или по 3316.64лв. Решението на СГС, следва да
бъде отменено в частта, в която „ОББ“ АД е осъдена, на основание чл. 78,
ал.3 ГПК, да заплати на ищците разликата над 160.22лв. – разноски.
Неоснователно е възражението на процесуалния представител на банката за
прекомерност на платеното от ответниците адвокатско възнаграждение в
размер на 3600лв., същото е съобразено с чл. 7, ал.2, т.5 от Наредба
№1/2004г., както и с правната и фактическа сложност на делото. Пред САС
разноските се разпределят, както следва: въззиваемите, на основание чл. 78,
ал.1 ГПК, дължат на въззивника сумата от 2624.42лв. /или всеки дължи по
1312.21лв./ – разноски, обективирани в представен по делото списък по чл. 80
ГПК. Въззивникът, на основание чл. 78, ал.3 ГПК, дължи на ответниците по
жалбата разноски, съобразно отхвърлената част на жалбата в общ размер на
151.31лв. /или на всеки по 75.66лв./
Мотивиран от горното, САС, ГО, 8 състав
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 2152 от 13.04.2020г., постановено по гр. д. №
16075/2017г. от СГС, I ГО, 3 състав в частта, в която е отхвърлил предявения
от „ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА“ АД против С. Х. А. и М. А. А. иск с
правно основание чл. 79, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 430, ал.1 ТЗ до размера на сумата от
46 887.58 евро - главница, ведно със законната лихва, считано от 11.12.2017г.
до окончателното плащане, както и в частта, в която е отхвърлил
предявеният от „ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА“ АД против С. Х. А. и
М. А. А. иск с правно основание чл. 79, ал.1 ЗЗД, вр. с чл. 430, ал.2 ТЗ до
размера на сумата 1 830.41 евро, представляваща възнаградителна лихва до
10.12.2017г. /вкл./, както и в частта, в която е отхвърлил предявеният от
„ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА“ АД против С. Х. А. и М. А. А. иск с
правно основание чл. 79, ал.1 ЗЗД, вр. с чл. 6, ал.1 от договора до размера на
сумата 1186.83 евро., представляваща наказателна лихва за периода от
05.07.2016г. до 11.12.2017г., както и в частта, в която, на основание чл. 78,
11
ал.3 ГПК, „ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА“ АД е осъдена да заплати на
С. Х. А. и М. А. А. разноски над размера на сумата от 160.22 лв., като вместо
това постанови:
ОСЪЖДА С. Х. А. и М. А. А., с адрес: гр. ***, ул. „***“ № ***, партер -
адв. Р. солидарно да заплатят, на основание чл. 79, ал.1 ЗЗД, вр. с чл. 430,
ал.1 и ал.2 ТЗ, вр. с чл. 6, ал.1 от договор от 29.11.2007г., на „ОБЕДИНЕНА
БЪЛГАРСКА БАНКА“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Света София“ № 5 следните суми: 46 887.58 евро
- главница, ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба
/11.12.2017г./ до окончателното плащане, 1 830.41 евро, представляваща
възнаградителна лихва за периода от 05.07.2016г. до 10.12.2017г. /вкл./, 1
186.83 евро., представляваща наказателна лихва за периода от 05.07.2016г. до
11.12.2017г.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалите обжалвани части.
ОСЪЖДА С. Х. А. да заплати на „ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА
БАНКА” АД сумата от 3316.64 лв. – разноски пред СГС и сумата от
1312.21лв. – разноски пред САС, на основание чл. 78, ал.1, вр. с ал.8 ГПК.
ОСЪЖДА М. А. А. да заплати на „ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА
БАНКА” АД сумата от 3316.64 лв. – разноски пред СГС и сумата от
1312.21лв. – разноски пред САС, на основание чл. 78, ал.1, вр. с ал.8 ГПК.
Решението може да се обжалва пред ВКС в 1-месечен срок от
връчването му на страните при наличие на предпоставките на чл. 280, ал.1 и
ал.2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12