№ 10671
гр. София, 05.03.2025 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 127 СЪСТАВ, в закрито заседание на
пети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ЯНА М. ФИЛИПОВА
като разгледа докладваното от ЯНА М. ФИЛИПОВА Гражданско дело №
20231110151392 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 130 ГПК.
Образувано е по искова молба на Т. Д. П. против Г. Г. – директор на Дирекция „ВС“
към Министерство на вътрешните работи, в която са изложени твърдения, че ответникът
тормози ищеца, като тормозът се изразява в отказ ищецът да бъде уведомен за решения по
четири подадени от лицето сигнала и отказ ищецът да получи отговор по молби от
19.06.2023 г. и 27.06.2023 г., като по така наведените твърдения е направено искане съдът да
установи нарушението на ответника по чл. 71, ал. 1, т. 1 от Закона за защита от
дискриминация.
Съдът намира, че предявеният иск е недопустим, поради следните съображения:
Правният интерес от търсена с иск съдебна защита представлява положителна
процесуална предпоставка от категорията на абсолютните, за наличието на която съдът е
задължен да следи служебно, като преценката за наличие на правен интерес съдът следва да
извърши въз основа на изложените от ищеца в исковата молба фактически твърдения. При
липса на правен интерес образуваното съдебно производство се явява недопустимо. В
конкретния случай ищецът не излага фактически твърдения, въз основа на които да се
приеме, че за него съществува правно защитим по реда на чл. 71 ЗЗДискр. интерес.
Съображенията му съставляват квалификации, в т.ч. и правни, които не могат да заместят
конкретни обстоятелства, с които да се обоснове твърдяното право или правоотношение,
обект на защита. Действително, правен спор може да възникне за всяко право или
правоотношение, за което с предявяването на установителен иск ищецът да установи със
сила на пресъдено нещо неговото съществуване или не, с оглед на което ответникът да се
съобразява и да не накърнява неоснователно правната сфера на ищеца. По дефиниция
правоотношението, предмет на установителния иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, чиято
разновидност е иска по чл. 71, ал.1, т. 1 ЗДискр, трябва да се твърди или отрича като едно
определено и вече възникнало между страните правоотношение или абстрактно възможни
правоотношения не могат да бъдат предмет на защита. Ищецът излага твърдения,
представляващи субективна оценка, в качеството на едно трето лице за работата, респ.
поведението на ответника, и липсват доводи за накърняване на конкретно право на ищеца
чрез форма на дискриминация –тормоз.
Съгласно §1, т.1 от ДР на ЗЗДискр. „тормоз“ е всяко нежелано поведение на основата
на признаците по чл. 4, ал. 1, изразено физически, словесно или по друг начин, което има за
цел или резултат накърняване достойнството на лицето и създаване на враждебна,
принизяваща, унизителна, обидна или застрашителна среда. Съгласно чл.4, ал.1 ЗЗДискр.
забранена е всяка пряка или непряка дискриминация, основана на пол, раса, народност,
етническа принадлежност, човешки геном, гражданство, произход, религия или вяра,
1
образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено положение,
увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно положение, имуществено състояние или
на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който
Република България е страна. Следователно тормозът е вид дискриминационно отнасяне,
т.е. той е поведение, което причинява нарушаване на правото на равно третиране на основата
на изброените признаци. Систематическото тълкуване на пар. 1, т. 1 ДР ЗЗДискр. налага
извод за необходимостта от кумулативно наличие на нежелано поведение, което има за цел
или резултат накърняване на достойнството на конкретно лице и създаване за него на
враждебна, обидна или застрашителна среда. Наличието на всичките, кумулативно
изискуеми, предпоставки за определяне на едно отнасяне към конкретна личност, като
тормоз, следва да се извежда от твърденията в исковата молба. Следва да се отчете, че
създаването на враждебна, обидна или застрашителна среда се отнася до създаването на
атмосфера, наситена с враждебност на конкретно място – работно място, учебно заведение,
държавно учреждение, търговски обект и пр., за които релевантни обстоятелства не се
излагат твърдения.
Соченото от ищеца по делото като проявено спрямо него от ответника
дискриминационно поведение, изразяващо се отказ лицето да бъде уведомено относно
решенията по подадени сигнали и молби не съдържа признаците, които да се подвеждат под
хипотезата на тормоз. Твърденията в искова молба, касаещи неправилно според ищеца
упражняване от страна на ответника на правомощията си по закон, не обосновава легитимен
интерес за ищеца от предявяване на иск за установяване на тормоз, предвид че извън
правораздавателната власт на съда по исков ред да се намесва в работата на органите за
изпълнителната власт. Съгласно чл. 14, ал. 1 от НПК, съдът, прокурорът и разследващите
органи вземат решенията си по вътрешно убеждение, основано на обективно, всестранно и
пълно изследване на всички обстоятелства по делото, като се ръководят от закона.
Признатата оперативна самостоятелност на разследващия орган при осъществяване на
правомощията си ищецът твърди да съставлява дискриминационно отношение, но по
фактически твърдения се правоизключва по арг. от чл. 7, ал. 1, т. 2 ЗЗДискр, тъй като
поведението на ответника спрямо ищеца съставлява по твърдения естеството на занятието
на ответника, което се осъществява и се определя от професионално изискване за
оперативна самостоятелност. Субективната оценка на ищеца за това дали работата на
ответника е извършена в съответствие с нормативен акт не може да обуслови наличие на
признаците на неравно третиране. Освен това, разпоредбата на пар. 1, т. 1 ЗЗДискр, която
дефинира тормоза не касае абстрактни съждения, писания и идеи, насочени към
неопределен кръг лица от различни етноси, раси, религиозни общности, полове и пр., а
конкретно поведение, изразено чрез слово, писмо, телодвижение и др., насочено срещу
конкретно лице и накърняващо правата и доброто му име. Въпросът е на допустимост, а не
на основателност на иска, тъй като самата искова молба следва да съдържа твърдения за
факти и връзки между тях, които в своята логическа последователност принципно биха
могли да доведат до засягане на кръга обществени отношения, защитими от нормативното
правило. Като съобрази изложеното, настоящият съдебен състав намира, че за ищеца липсва
правен интерес от така предявения иск, тъй като твърденията му не обуславят защита по
реда на ЗЗДискр. (вж. Определение № 442 от 13.11.2020 г. по ч. гр. д. № 3427/2020 г. на ВКС,
III г. о. и Определение № 396 от 9.10.2020 г. по ч. гр. д. № 2958/2020 г. на ВКС, III г. о.).
На следващо място следва да се съобрази, че съгласно Решение № 546 от 19.12.2012 г.
на ВКС по гр. д. № 828/2012 г., IV г. о., в случай че правото на равно третиране е засегнато
от действие на физическо лице, извършено при изпълнение на функциите на държавен или
обществен орган (както се твърди от ищеца в разглеждания казус), искът не може да бъде
предявен срещу прекия нарушител. Горното е обусловено от факта, че преустановяването на
нарушението и бъдещото му невъзпроизвеждане не може да бъде искано от прекия
нарушител, чието участие в структурата на съответния орган или лице е временно.
Пострадалият има интерес по този иск да обвърже със сила на пресъдено нещо не лицето
пряко нарушило правата му, а организацията, при чиято дейност е извършено това
нарушение.
2
В допълнение следва да бъде отбелязано, че с предявяването на настоящия иск
ищецът не преследва легитимен интерес и действието представлява злоупотреба с право по
смисъла на чл. 57, ал.1 от Конституцията, чл. 17 от Европейската конвенция за защита
правата на човека и основните свободи/ по аналогия от чл. 35, т.3, б.“а“от конвенцията/ и
само на това основание искът се явява недопустим. Съгласно член 35, § 3 (а) – Условия за
допустимост от Европейската конвенция за правата на човека съдът обявява за недопустима
всяка индивидуална жалба, подадена на основание член 34, когато счете, че жалбата
представлява злоупотреба с правото на жалба. Понятието „злоупотреба“ по смисъла на чл.
35, § 3 (а) се разбира в обичайното му значение според общата правна теория, а именно –
като зловредно упражняване на едно право за цели, различни от целите, за които то е
създадено. Съответно всяко поведение на жалбоподател, което явно противоречи на целта на
правото на индивидуална жалба, уредено от Конвенцията, и което спъва правилното
функциониране на Съда и точното провеждане на производството пред него, съставлява
злоупотреба с правото на жалба./ в т. см. Miroļubovs and Others v.Latvia/. Приема се, че
жалбоподателят злоупотребява с правото на жалба, когато отново и отново подава
досаждащи и явно неоснователни жалби до Съда, подобни на жалба, подадена по-рано и
вече обявена за недопустима./ в т.см. M. v. the United Kingdom и Philis v. Greece, и двете
Решения на Комисията/. Не може да бъде ангажимент на Съда да разглежда поредица от
необосновани и дразнещи оплаквания или други явно неправомерни действия на
жалбоподателите или техните упълномощени представители, които създават неоправдана
работа на Съда, несъвместима с реалните му функции в съответствие с Конвенцията ./ в т.
см. Bekauri v. Georgia (предварителни възражения), § 21; Migliore and Others v. Italy ; Simitzi-
Papachristou and Others v. Greece/.
На 11 април 2024 г. е приета Директива (ЕС) 2024/1069 на Европейския парламент и
на Съвета. Същата има за цел да предостави защита на физическите и юридическите лица,
ангажирани в публично участие спрямо съдебни производства, с които се злоупотребява
било то чрез съдебни тактики, предприети от ищеца и използвани недобросъвестно, като
тактики, отнасящи се до избора на юрисдикция, предявяване на един или повече изцяло или
частично неоснователни иска или на прекомерни искове, използване на тактики за забавяне
на производството или искания за прекратяване на делото на късен етап от производството,
започване на множество съдебни дела по сходни въпроси и причиняване на
непропорционални разноски за ответника по производството. Директивата се прилага само
относно граждански и търговски дела с трансгранично значение установява минимални
правила, като по този начин дава възможност на държавите членки да приемат или запазят
разпоредби, които са по-благоприятни за лицата, ангажирани в публично участие,
включително национални разпоредби, с които се установяват по-ефективни процесуални
гаранции. Принципно предявяването на един иск за цели различни от разрешаването на
гражданскоправен спор със сила на пресъдено нещо следва да бъде третирано като
недобросъвестно упражняване на правото на иск. Макар и с тесен предметен обхват
Директива (ЕС) 2024/1069 на Европейския парламент и на Съвета предлага следните
индикации за производства, с които се злоупотребява: а)непропорционалният, прекомерен
или неразумен характер на иска или на част от него, включително прекомерната стойност на
спора; б)наличието на множество производства, започнати от ищеца или от свързани страни
във връзка със сходни въпроси; в)сплашване, тормоз или заплахи от страна на ищеца или
неговите представители преди или по време на производството, както и сходно поведение
на ищеца по сходни или паралелни дела; г)недобросъвестното използване на процесуални
тактики, като например забавяне на производството, търсене на най-юрисдикция чрез
злоупотреба или измама или недобросъвестно прекратяване на делата на по-късен етап от
производството. Неизчерпателно посочените индикации не са чужди за националната
съдебна практика. Например в Разпореждане № 321 от 04.12.2018 г. по ч. гр. д. № 3772 /
2018 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение е посочено, че многократното
сезиране на съда с едни и същи жалба, когато те са процесуално недопустими не води до
упражняване на предоставените от законодателя процесуални права в съответствие със
закона, чиято цел е споровете да намират своето разрешение. В практиката си ВКС
3
нееднократно/ например в определения № 761 от 30.11.12г. по ч.т.д.№ 497/12г. на І т.о.на
ВКС и № 376 от 10.05.10г.по ч.т.д.№ 350/10г.на І т.о.на ВКС/ е посочвал , че последователно
създаваната верига от частни жалби, съставлява злоупотреба с право по смисъла на чл.3 от
ГПК. Законодателят не е въвел ограничение на броя частни жалби, които могат да бъдат
подадени срещу акт на съда за връщане на недопустима жалба. Липсата на подобно
ограничение обаче не означава, че това може да се прави до безкрай. Нормите се създават
при презумпцията, че адресатите им са добросъвестни. Общият разум на закона изключва
осигуряване на възможност на страната да подава неограничен във времето брой нередовни
или недопустими жалби. Когато превратно се упражняват права, увреденият може да иска и
следва да получи преустановяване на увреждащата го злоупотреба. Съгласно приетото в
постановено по реда на чл.290 от ГПК Решение № 257 от 14.07.2011г. по гр.д.№ 1149/09г.на
ІV г.о. на ВКС – превратното упражняване на субективни права е укоримо с оглед
обществения интерес и правните последици са отказ от защита им, като в зависимост от
естеството на действията, чрез които злоупотребата на правото се извършва, увреденият
може да иска съответно или обезщетение, или преустановяване на увреждащата
злоупотреба, или и двете.
При извършена от съда справка в ЕИСС относно образувани от ищеца дела пред
Софийски районен съд се установява, че Т. Д. П. е страна по 99 граждански дела с предмет
преобладаващо искове по Закона за защита от дискриминация срещу служители на МВР. По
същество ищецът изразява оценка относно работата на определени лица, респ. несъгласие с
извършените от лицата действия по негово уведомяване, призоваване и т.н. Както бе
посочено по-горе извън правораздавателната власт на съда по исков ред да се намесва в
работата на органите за изпълнителната власт при липса на надлежни твърдения,
обуславящи допустимостта на исковата претенция.
Предвид изложеното, съдът намира, че предявеният иск е недопустим, поради което
исковата молба следва да бъде върната, а производството по делото прекратено.
Така мотивиран, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ВРЪЩА на основание чл. 130 ГПК искова молба с вх. № 257320/18.09.2023 г. на Т. Д.
П. срещу Г. Г. – директор на Дирекция „ВС“ към Министерство на вътрешните работи.
ПРЕКРАТЯВА производството по гр. д. № 51392/2023 г. по описа на Софийски
районен съд, 127 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО подлежи на обжалване с частна жалба пред Софийски градски
съд в едноседмичен срок от връчването му на ищеца.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4