№ 220
гр. Сливен, 17.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети ноември през две хиляди
двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Мария Ян. Блецова Калцова
Членове:Стефка Т. Михайлова Маринова
Симеон Ил. Светославов
при участието на секретаря Соня В. Петкова
като разгледа докладваното от Стефка Т. Михайлова Маринова Въззивно
гражданско дело № 20212200500473 по описа за 2021 година
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба против Решение №76/25.05.2021г. по гр.д.
№934/2020г. на Новозагорски районен съд, с което е отхвърлен като неоснователен
предявеният от К. П. П. против „Кредиленд“ ЕООД, гр. Сливен иск за прогласяване
нищожността на Договор за потребителски кредит №СТRA-00000203 от 12.02.2019г., с
правно основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД и чл.143, ал.2, т.5 от ЗЗП, както е и отхвърлен
като неоснователен предявеният от К. П. П. против „Кредиленд“ ЕООД, гр. Сливен иск
за прогласяване нищожността на клаузи 2.11.1 и 2.12 от Договор за потребителски
кредит №СТRA-00000203 от 12.02.2019г., с правно основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД и
чл.143, ал.2, т.5 от ЗЗП. С Решението К. П. П. е осъден да заплати на ответното
дружество разноски в размер на 350лв.
Решението е обжалвано от ищеца в първоинстанционното производство – К. П.
П. изцяло.
В жалбата си К.П. чрез пълномощника си адв. Д.Ф. от САК посочва, че
обжалваното първоинстанционно е неправилно и незаконосъобразно, постановено при
нарушаване на процесуалните правила. Съдът не се произнесъл по всички защитни
доводи на ищеца и не изложил мотиви по всички твърдени от него относими
юридически факти. Посочва, че противно на приетото от районния съд,
1
волеизявлението за сключване на нищожен договор не може да санира изначалната му
недействителност, нито такъв ефект имат неупражняването на правото на отказ или на
оспорване действителността на сделката пред кредитора. Посочва, че поддържа всички
изложени в исковата молба договори за нищожност на сделката, респ. на неустоичната
клауза. Твърди, че уговорената възнаградителна лихва е нищожна като противоречаща
на добрите нрави по чл.26 от ЗЗД, като неравноправна по чл.143 от ЗЗД и като
заобикаляща изискванията на ЗПК. Излага подробни съображения в тази насока.
Посочва, че към договорената лихва от 40,44% годишно следва да се добави скритата
лихва – уговорената по договора неустойка за неосигуряване на поръчител и така
надхвърля повече от три пъти законната лихва, което представлявало нарушение на
добрите нрави. Скритата лихва нарушавала разпоредбата на чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК,
като кредиторът не е оповестил на потребителя действителната цена на кредитния
ресурс. Посочва, че макар и наречено неустойка, това вземане няма характеристиките
на неустойката – обезпечителната и обезщетителна функции. Чрез нея кредиторът
преодолявал ограничението по чл.19, ал.4 от ЗПК. Нейната действителна
характеристика е на лихва и съставлява печалба за кредитора и е следвало да бъде
обявена като елемент от договорната лихва. Неустойката за неизпълнението на
задължението за осигуряване на поръчител не изпълнява обезщетителна функция, като
тя значително надвишава заетата сума, не кореспондира с последиците от
неизпълнението и се начислява като добавък към платежната вноска. Посочва, че е
неравноправна по смисъла на чл.143, ал.2, т.5 от ЗЗП. Неустойката е излязла и от
присъщата й обезпечителна функция, тъй като интересът на кредитора е да получи
обезпечение преди сключване на договора. Чрез нея кредиторът не е търсил
обезпечение на вземанията си по договора за кредит, тъй като неустойката не служи за
обезпечаване изпълнение на задължението за погасяване на главницата и договорната
лихва по дълга, а за неизпълнено условие за отпускане на кредита. Въведените
изисквания към поръчителя създавали значителни препятствия за изпълнението им,
като се цели създаване на предпоставки за начисляване на неустойката. Въззивникът
счита, че кумулирането на неустойката към погасителните вноски води до скрито
оскъпяване на кредита. Тя била всъщност добавка към възнаградителната лихва. По
този начин възнаградителната лихва е уговорена неравноправно, тъй като не е могъл
да прецени обхвата на поетото задължение, не са му били оповестени икономическите
последици от поетото задължение, не е знаел действителния размер на
възнаградителната лихва, а е заблуден, че нарушава договора. Посочва, че е
неприложима нормата на чл.26, ал.4 от ЗЗД, тъй като договорът не бил могъл да се
сключи без недействителната си част, тъй като е нормативно уреден като възмезден и
кредиторът не би го сключил без определено възнаграждение. Тази част не би могла да
се замени и с императивни правни норми, тъй като такива относно цените на кредитите
не са приети от законодателя, а и националните съдилища не са овластени да изменят
2
съдържанието на неравноправните договорни клаузи. На следващо място въззивникът
посочва, че действително приложения ГПР е различен от посочения в договора.
Заобиколени са изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Клаузата за ГПР е нищожна и
води до последиците по чл.22 от ЗПК. Процесната неустойка, по изложените
съображения твърди, че е печалба за кредитора – договорна лихва и следва да бъде
включена в размера на ГПР, съгласно изискванията на чл.19, ал-1 от ЗПК. Чрез
занижаване размера на ГПР и на лихвения процент, кредиторът цели да заблуди
потребителя за реалните параметри на договора за кредит – недобросъвестна търговска
практика. На последно място въззивникът посочва, че при договора за кредит не са
спазени и изискванията на чл.11, ал.1, т.20 от ЗПК, тъй като в съдържанието на
договора не е включен размера на лихвения процент на ден. Поради изложеното,
счита, че следва да върне само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва и други
разходи по кредита, съгласно чл.23 от ЗПК. С оглед изложеното, въззивникът моли
съда да отмени обжалваното решение като неправилно и незаконосъобразно.
Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение на адв. Ф. за оказана безплатна
правна помощ в първоинстанционното и въззивното производство.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от другата
страна - „Кредиленд“ ЕООД, отговарящ на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК.
В срока по чл.263, ал.2, вр. с ал.1 от ГПК няма подадена насрещна въззивна
жалба.
С отговора на въззивната жалба, въззиваемото дружество „Кредиленд“ ЕООД
чрез пълномощника си адв. Ж.Д. от САК оспорва въззивната жалба като
неоснователна. Намира обжалваното решение за правилно, законосъобразно и
обосновано и моли за потвърждаването му. Посочва, че договорът е сключен по
инициатива на К.П., който бил запознат с всички условия и изисквания във връзка с
предоставянето и ползването на потребителския кредит и саморъчно е подписал без
възражения съответните документи. Дружеството кредитор е изпълнило всички поети
ангажименти по договора, а П. не е изпълнил задължението си за връщане на
предоставения кредит и се явява неизправна страна по договора. Всички оспорвания на
въззивника намира за необосновани и недоказани. Претендира присъждане на
направените пред въззивната инстанция разноски.
С въззивната жалба и отговора не са направени доказателствени искания за
въззивната фаза на производството.
В с.з., въззивникът К. П. П., редовно призован, не се явява и не се представлява.
В с.з. въззиваемото дружество „Кредиленд“ ЕООД, гр. Сливен, редовно
призовано, не се представлява. По делото е постъпило писмено становище от
процесуалният му представител по пълномощие адв. Ж.Д., която заявява, че оспорва
въззивната жалба и поддържа подадения онговор. Моли съда да потвърди обжалваното
3
решение като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направените по
делото разноски.
Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на
изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от
процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез
постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата
инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед пълния
обхват на обжалването – и допустимо.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност
върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба,
настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства,
намира, че обжалваното решение е незаконосъобразно и неправилно.
От събраните пред първоинстанционния съд доказателства /пред въззивната
инстанция не са заявени доказателствени искания/, се установява следното от
фактическа страна:
Между страните е сключен Договор за потребителски кредит №CTRA-00000203
от 12.02.2019г., по силата на който кредитодателят – ответното дружество
„Кредиленд“ ЕООД, гр. Сливен е предоставил паричен кредит на ищеца К. П. П. в
размер на 1000лв., като сумата е предадена в брой при подписване на договора /чл.2.1
от договора/. Срокът на договора е 12 месеца. Посочено е, че договорът е сключен при
фиксиран лихвен процент, който няма да се променя и е 3,37004% месечно олихвяване,
като годишния лихвен процент е 40,44%. ГПР е 48,86. Общата сума, която следва да се
заплати – главница и лихва е посочена като 1232,40лв., платима на 12 месечени вноски
от по 102,70лв., платима на всяко 12-то число на месеца, с краен срок на погасяване
12.02.2020г. Съгласно чл.2.11.1 от договора, кредитополучателят се е задължил при
подписване на договора да предостави обезпечение - поръчител - физическо лице,
което да отговаря на следните изисквания: да работи по безсрочен трудов договор, да
не е в предизвестие за прекратяването му, да бъде осигурен на минимум 1100лв. и да
няма повече от един кредит в банкова или небанкова финансова институция, като
кредитът трябва да се обслужва редовно. В чл.2.11.2 от договора е предвидено, че
неизпълнението на това задължение е основание кредитодателят да откаже отпускане
на искания кредит. В чл.2.11.3 е предвидено, че по писмена молба на
кредитополучателя, кредиторът може да даде допълнителен три дневен срок за
надлежно осигуряване на обезпечението по т.2.11.1 Съгласно чл.2.12 е предвидено, че
при неизпълнение на задължението по т.2.11.1 в дадения допълнителен срок по 2.11.3
кредитополучателят дължи на кредитодателя неустойка в размер на 11,03% от
усвоената сума на месец, като неустойката се дължи и начислява от деня, следващ
4
изтичането на тридневния срок по т.2.11.3 до деня на предоставяне на надлежно
обезпечение по т.2.11.1.
Към договора са приложени общи условия, погасителен план и стандартен
европейски формуляр, подписани лично от кредитополучателя К. П. П..
В погасителния план са посочени 12-те вноски по месеци, размера на месечна
вноска – 102,70лв., размера на неустойката – 110,30лв. и общата сума за плащане –
213,00лв. месечно.
Към договора е приложена молба от К. П. П. с посочена дата 02.02.2019г., с
която на основание т.2.11.3 от Договора за потребителски кредит от 12.02.2019г. моли
да му се предостави допълнителен три дневен срок за осигуряване на обезпечение и
при невъзможност декларира, че е съгласен да плаща неустойка в размера и по начина,
уговорени в т.2.12 на договора.
Въз основа на установеното от фактическа страна, въззивният съд направи
следните правни изводи:
Новозагорският районен съд е бил сезиран с предявени при условията на
обективно евентуално съединяване главен иск за обявяване на нищожност на Договор
за потребителски кредит №CTRA-00000203 от 12.02.2019г., с правно основание чл.26,
ал.1 от ЗЗД, вр. с чл. 22 от ЗПК и чл.146, ал.1 от ЗЗП и евентуален иск за обявяване
нищожността на клаузите на чл.2.11.1 и чл.2.12 от Договор за потребителски кредит
№CTRA-00000203 от 12.02.2019г., с правно основание чл.26, ал.1, т.3 от ЗЗД, вр. с чл.
146, ал.1, вр. чл.143, ал.2, т.5 от ЗЗП.
Първоинстанционният съд, въз основа на изложените в обстоятелствената част
на исковата молба факти и обстоятелства, на които се основават ищцовите претенции,
правилно е дефинирал параметрите на спора и е дал съответстващата на твърдените от
ищеца накърнени права правна квалификация на предявените искове. Направил е
доклад по делото, по който страните не са направили възражения. Осигурил им е пълна
и равна възможност за защита в производството.
Въззивният състав не споделя правните изводи на районния съд, които са
необосновани и не намират опора в материалноправните норми, приложими към
настоящия спор.
Съдът намира за основателни изложените във въззивната жалба оплаквания.
Главният иск е за нищожност на процесния договор за потребителски кредит,
поради нищожност на уговорената възнаградителната лихва като противоречаща на
добрите нрави по чл.26 от ЗЗД, като неравноправна по чл.143 от ЗЗД и като
заобикаляща изискванията на ЗПК, във връзка с уговорките в договора, свързани с
начислената на кредитополучателя неустойка по чл.2.12 от договора.
Въззивният състав намира главната искова претенция за основателна.
5
Накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр.3 от ЗЗД е
налице, когато се нарушават принципите на справедливост и добросъвестност в
гражданските и търговските правоотношения. Добрите нрави не са писани,
систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или
произтичат от тях. Преценката за нищожност следва да се прави за всеки конкретен
случай към момента на сключване на договора при използването на критерии,
свързани с естеството на задълженията поети и от двете страни.
В случая, действително, посочения в договора за потребителски кредит годишен
лихвен процент е 40,44%, като възнаградителната лихва възлиза на сумата от 232,40лв.
за срока на договора. Сам по себе си този размер на възнаграждението на кредитора не
накърнява добрите нрави.
На първо място, при съобразяване съдържанието на процесния договор за
кредит от 12.02.2019г., както и на поетите с него права и задължения, настоящият
съдебен състав намира, че сключеният между страните договор има правната
характеристика на договор за потребителски кредит, поради което неговата валидност
и последици следва да се съобразят с изискванията на специалния закон - ЗПК в
релевантната за периода редакция. В тази връзка следва да се посочи, че в договора не
е посочен размера на лихвения процент на ден, което е изискване, съгл. чл.11, ал.1, т.20
от ЗПК. Това императивно изискване не е спазено.
На следващо място, съдът ще се спре на уговорките в договора, свързани с
начислената на заемателя неустойка по чл.2.12 от договора за кредит. Съдът намира за
основателно възражението на ищеца – въззивник, че към възнаградителната лихва
следва да се добави скритата лихва и това е уговорената като неустойка сума, дължима
при неосигуряване на поръчител – по чл.2.12, вр. чл.2.11.1 от Договора. Това вземане,
макар и наречено неустойка, според съда няма характера на такава, тъй като видно от
клаузите в договора и размера му – 11,03% от усвоената сума на месец, т.е. 110,30лв.
месечно /1323,60лв. за срока на договора при главница 1000лв./ тя няма типичната за
неустойка обезпечителна и обезщетителна функции.
В случая, в чл.2.12 от договора формално е уговорена неустойка за
неизпълнение за задължение на кредитополучателя, но съда намира, че
фактически се дължи не неустойка, а договорна лихва, представляваща
допълнителна печалба на кредитора. Това е така, доколкото, за да не възникне
вземането за неустойка, договорът предвижда редица условия, които са
кумулативно дадени, следва да бъдат изпълнени в много кратък срок, поради
което е обективно трудно да бъдат покрити от кредитополучателя. Кредиторът е
дал възможност на насрещната страна в едва 3-дневен срок да му предостави
поръчител, който обаче трябва да отговаря на множество изисквания – за
6
сравнително висок осигурителен доход, да няма лоша кредитна история, да не е
поръчител или заемател по друг договор. Освен това следва този поръчител да
представи и надлежна бележка от своя работодател. Налице е и едно неясно и
безсмислено изискване – исканият за обезпечение поръчител да е различно
физическо лице от поръчителя, който се изисква при подписване на договора.
Налагането на толкова къси срокове и специфични изисквания въобще препятства
всички възможности на длъжника да реагира и да изпълни условията. Той
обективно е в затруднение дори да направи опит да потърси поръчител, още по-
малко да намери такъв, който следва да отговаря и на всички посочени условия.
Всички тези кумулативно дадени условия навеждат на извод, че изначално е
трудно, ако не и невъзможно тяхното изпълнение. Друга алтернативна опция за
обезпечение в договора и Общите условия не е предвидена. Това налага извод, че
всъщност възможност на длъжника да избегне плащането на неустойка, няма
дадена. След като това е така, във всички случаи вземането за неустойка ще
възникне в сферата на кредитора. Тя затова е уговорена и като сигурна част от
дълга, като следва да се заплаща разсрочено, на равни части, заедно с всяка
погасителна вноска, видно от самия погасителен план.
При тези трудно изпълними условия и предвид размера й от 1323,60 лева
/при главница от 1000 лева/ въззивният състав счита, че неустойката излиза извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и наказателна функции и се превръща
само в средство за обогатяването на кредитора и води до скрито оскъпяване на
кредита. Тя противоречи на справедливостта и еквивалентността на престациите,
съответно на добрите нрави. Ето защо тя е нищожна. Фактически не се касае за
дължима неустойка, а за вземане, което се плаща заедно с вноските за главница и
лихва, което вземане представлява допълнителна печалба за кредитора, освен
лихвата. В конкретния случай реално е уговорена допълнителна договорна лихва,
която да плаща длъжникът и която е печалба за кредитора. В договора обаче
неустойката не е обявена по този начин на потребителя.
В договора трябва да се посочи размера на лихвения процент, като в конкретната
хипотеза в този процент трябва да е включена и неустойката, която като неустойка е
нищожна, а реално е сигурна печалба за кредитора. Следователно, годишният лихвен
процент няма да е посочения 40,44%, а следва да е много по-голяма число /вероятно
повече от два пъти по-голямо/, ако в него участва и вземането от 1323,60лв., формално
уговорено като неустойка. По този начин е нарушен чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, тъй като не е
посочен реалният годишен лихвен процент, както и разпоредбата на чл.11, ал.1, т.7 от
ЗПК, тъй като на потребителя не е обявен на практика общия размер на кредита.
7
В представения договор за потребителски кредит не е ясно и разбираемо
посочено съдържанието по т. 10 на чл. 11 ал. 1 от ЗПК – „годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента
на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
приложение № 1 начин“. В случая са посочени само абсолютни стойности на лихвения
процент по кредита, ГПР на кредита и общата дължима сума по кредита, но не е
описана методиката на формиране на ГПР – какви компоненти се включват в него и
как е формиран размер от 48,86%. След като разходът е посочен при липса на яснота
по начина, разписан в ЗПК, то очевидно кредитополучателят е въведен в заблуждение
относно реалната цена на кредита, което е сторено още с предоставянето му на
преддоговорна информация. Следователно е налице нарушение на чл. 11 ал. 1 т. 10 от
ЗПК.
Съгласно чл.19 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита за
потребителя изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора),
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит като в него
не се включват разходите, които потребителят дължи при неизпълнение на договора.
От една страна, неустойката е включена като падежно вземане - обезщетение на
кредитора, а от друга – същата е предвидена в размер, който не съответства на вредите
от неизпълнението тъй като е повече от предоставената сума по кредита. По този
начин заобикаля ограничението в чл.19, ал.4 от ЗПК при определяне ГПР. Доколкото в
случая неустойката е възнаградителна лихва – печалба на кредитора, то тя е част от
ГПР и е следвало да се посочи и друг размер на ГПР, различен от този в договора. С
размера на неустойката по чл.2.12 от договора, ГПР от 48.86%, нараства допълнително
и то значително. Това не е сторено, поради което е нарушен чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. По
този начин безспорно ГПР ще надвиши много повече от пет пъти размера на законна
лихва /чл.19, ал.4 ЗПК/ и се получава оскъпяване на кредита с повече от сто процента.
След като това е така, налага се извод, че договорът за заем противоречи на част
от императивните постановки на ЗПК. В случая следва да се приложи чл.21, ал.1 ЗПК,
който гласи, че всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или
резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.
Освен това, отношенията между страните се регулират и от Закона за защита на
потребителя, какъвто безспорно е ищеца – кредитополучател.
Основателни са възраженията на ищеца – въззивник, че процесната
„неустоична“ клауза по чл.2.12 от договора за кредит е неравноправна и по смисъла на
чл.143, ал.1, т.5 от ЗЗП, тъй като въведеното с нея задължение е необосновано високо –
8
то надвишава размера на предоставения кредит и като такава е нищожна съгласно
чл.146, ал.1 ЗЗП.
Следва да се отбележи, че в случая не може да се приложи разпоредбата на чл. 26,
ал. 4 от ЗЗД, тъй като нищожните клаузи на договора относно определянето на
процента възнаградителна лихва и ГПР не биха могли да се заместят по право от
повелителни норми на закона. Още повече, че съгласно задължителната практика на
СЕС националните съдилища са длъжни само да не прилагат неравноправните
договорни клаузи, така че те да нямат задължителна сила за потребителя, но не са
овластени да изменят съдържанието им. Доколкото договорът за потребителски кредит
е възмезден, кредиторът не би го сключил без определено възнаграждение за
отпуснатия кредит, то не е налице и втората хипотеза на чл.26, ал.4 от ЗЗД.
По изложените съображения, доколкото са налице нарушения на чл.11, ал.1, т.1,
т.9, т.10 и т.20 от ЗПК, целият договор за кредит следва да бъде приет за
недействителен – чл.22 ЗПК. Същият е нищожен. Освен това, съгласно изложеното по-
горе, същият противоречи на справедливостта и еквивалентността на престациите.
С оглед изложеното, главният иск е основателен и следва да се уважи, като съдът
обяви процесния договор за потребителски кредит за нищожен на основание чл. 26, ал.
1, предл. 1 и 3 от ЗЗД, вр. с чл.22 от ЗПК и чл.146 от ЗЗП.
С оглед уважаване на главния иск, съдът не дължи произнасяне по евентуалния
такъв.
Като е достигнал до други правни изводи, районният съд е постановил
неправилно и незаконосъобразно съдебно решение, което следва да се отмени изцяло и
вместо него да се постанови ново, с което главната искова претенция бъде уважена,
като се обяви за нищожен на основание накърняване на добрите нрави процесния
договор за потребителски кредит.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на спора и съгласно чл. 78, ал.1 от ГПК на ищеца - въззивник
следва да се присъдят в пълен размер направените по делото пред двете съдебни
инстанции разноски в доказания размер от общо 76,68лв. за платена държавна такса.
На основание чл.38, ал.2 от ЗА на адв. Д.Ф. следва да се заплати минимално
адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ пред двете съдебни
инстанции по отношение на ищеца – въззивник К.П., в размер на 409лв. за
първоинстанционното производство и в размер на 409лв. за въззивното производство,
определени по реда на чл.7, ал.2, т.2 от Наредба №1/2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения.
На основание чл.78, ал.3 от ГПК на ответника в първоинстанционното
производство и въззиваем в настоящото не се следват разноски, с оглед изхода на
9
спора. Поради това решението на Новозагорски районен съд следва да бъде отменено и
в частта, с която са присъдени разноски на ответното дружество.
Ръководен от гореизложеното съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ изцяло първоинстанционно Решение №76/25.05.2021г., постановено
по гр.д.№934/2020г. по описа на Новозагорски районен съд, като НЕПРАВИЛНО и
НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА на Договор за потребителски кредит
№CTRA-00000203 от 12.02.2019г., сключен между „Кредиленд“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. Сливен, ул. „Панайот Хитов“ 14,
ет.2, като кредитодател и К. П. П. с ЕГН ********** от гр. Раднево, ул. **********,
като кредитополучател, на основание чл.26, ал.1, пр.1 и 3 от ЗЗД, вр. с чл.22 от ЗПК,
вр. с чл.146 от ЗЗП.
ОСЪЖДА „КРЕДИЛЕНД“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. Сливен, ул. „Панайот Хитов“ 14, ет.2 да заплати на К. П. П. с ЕГН
********** от гр. Раднево, ул. ********** сумата от 76,68лв., представляваща
направени по делото разноски за платена държавна такса за двете съдебни инстанции.
ОСЪЖДА „КРЕДИЛЕНД“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. Сливен, ул. „Панайот Хитов“ 14, ет.2 да заплати на адв. Д.Л. Ф. с ЕГН
********** от АК – София, с адрес: гр.София, бул.“Петър Парчевич“ №1, ет. 5, ап.14,
на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата сумата от 409лв., представляваща
минимално адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на ищеца в
първоинстанционното производство и сумата от 409лв., представляваща минимално
адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на ищеца - въззивник
във въззивното производство.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10