№ 16990
гр. София, 11.04.2025 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 34 СЪСТАВ, в закрито заседание на
единадесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:СИЛВИЯ П. НИКОЛОВА
като разгледа докладваното от СИЛВИЯ П. НИКОЛОВА Гражданско дело №
20231110159129 по описа за 2023 година
С Решение с Рег.№ 3054 / 24.02.2025г. по Гражданско дело № 20231110159129 по описа за
2023 година по описа на СРС, съдът е ПРИЗНАЛ ЗА УСТАНОВЕНО по предявен иск с
правно основание на основание чл .26, ал 1, пр. 1 ЗЗД, вр. Чл. 143 ЗПК от И. К. Д. с ЕГН:
********** срещу ..... ЕООД с ЕИК ..... в отношенията между страните, че клаузата на
Договор за кредит № **********/29.11.2021г., с която е определено допълнително
възнаграждение, наречено „Такса за бързо разглеждане“ е нищожна, като противоречаща на
закона. ОСЪДИЛ е ..... ЕООД с ЕИК ..... да заплати на И. К. Д. с ЕГН: ********** сумата в
размер на 142.87 лева., представляваща „Такса за бързо разглеждане“ по Договор за кредит
№ **********/29.11.2021г., подлежаща на връщане от ответника на ищеца като платена при
начална липса на основани и ..... ЕООД с ЕИК ..... да заплати на И. К. Д. с ЕГН: **********
сумата в размер на 100 разноски, сторени в настоящото производство. както и на адв. Д.
сумата в размер на 250 лв. с ДДС за предоставена безплатна правна помощ и съдействие по
предявените искове.
В срока по чл. 248 ГПК е постъпиламолба за изменение на решението в частта на
разноските, постановени в полза на Адв. М., като се иска да бъде постановено осъждане на
ответника да заплати на ищеца вместо присъденото с решението сумата в размер на 100 лв. -
държавна такса, реално вмесената от ответника 130 лв., както и вместо постановената сума
размер на 250 лв. с ДДС - адвокатско възнаграждение - поисканите първоначално със списък
по чл. 80 ГПК 960 лв. с ДДС.
Становището на ответника е, че искането за увеличението на адвокатското възнаграждение е
неоснователно, като се иска да се остави без уважение последното, направено в молба на
адв. М..
Молбата е допустима, но неоснователна, доколкото видно от списък по чл. 80 ГПК,
поисканата сума за държавна такса е посочена в размер 100 лв., точно толкова, колкото е
постановена в съдебното решение.
Касателно искането за осъждане на ответника да заплати на ищеца вместо постановената
1
сума размер на 250 лв. с ДДС - адвокатско възнаграждение - поисканите първоначално със
списък по чл. 80 ГПК 960 лв. с ДДС съдът намира следното:
Съдът счита, че в крайния съдебен акт е мотивирал разпределението на разноските, като не
смята за нужно да преповтаря същите, но за пълнота на изложението счита, че следва да
допълни същите, като счита определеното възнаграждение в размер на 250 лв. с ДДС за
правилно, освен по изложените съображения в акта, още и поради това че съдът следва да
вземе предвид и подробно мотивите в постановеното Решение от 25.01.2024 г. по дело С-
438/22 на СЕС, с което е дадено тълкуване в смисъл: 1) че чл. 101, параграф 1 ДФЕС във
връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба,
която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е
придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения
член 101, параграф 1, то националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална
правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за
адвокатско възнаграждение. включително когато тази страна не е подписала никакъв договор
за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение; 2) чл. 101, параграф 1 ДФЕС във връзка
с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба,
съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна
организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма
право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да
се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба.
При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които
се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към
разглежданото поведение установената в член 101, параграф 1 ДФЕС забрана на
ограничаващите конкуренцията споразумения и практики и 3) чл. 101, параграф 2 ДФЕС във
връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба,
която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е
придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член
101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална
правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери
отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.
Предвид всичко изложено може да се направи несъмнен извод, че в конкретния
случая уредбата на НМАВ не преследва легитимни цели, като прилагането й от съда ще
доведе до пряко нарушение на чл. 101 ДФЕС и ще доведе до необсновано висока тежест,
която е несъразмерна с фактическата и правна сложност на делото и неговия защитаван
материален интерес, а по аргумент от Решение от 25.01.2024 г. по дело С- 438/22 на СЕС
съдът не следва да я прилага. В този смисъл съдът намира, че определено с решението по
настоящото дело адвокатско възнаграждение отговаря на фактическата и правна сложност
на делото, проявената процесуална активност на адвоката както и на защитавания
материален интерес. В този смисъл съдът намира, че не са налице основания за определяне
2
на адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на нищеца в размер по-висок
от определения с постановеното решение.
Аргументът , че са налице повече от един иск, по който е предоставена защита е
несъстоятелен и разгледан в Решението, като съдът счита, че подобно съединяване на
искове (установителна пълна претенция и осъдителна) при положение, че искът за
нищожност на сделката може да бъде и част мотивацията на осъдителната претенция, е
допустимо, макар че по-скоро излишно (целта обикновено е оскъпяване на производството, а
от там и на разноските - както в настоящия случай).
Съобразно чл. 7 от Наредба № 1 от 9.07.2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, като нормативният акт е съобразен по-скоро като насока, с
оглед практиката на ЕС, за положения труд от страна на адв. М. би следвало да е 250 лева
(арг. и от т. 3 от ТР от 6.11.2013г., т.д. № 6/2012г. и О. на СГС от 10.01.2024г. ч.гр.дело №
14143/2023г.). Точно толкова е определената сума от съда в първоначалния съдебен акт, с
който е сложен край на спора.
С оглед горното, СРС
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ без уважение искане на адв. М. за изменение на решението в частта на разноските,
направено в молба от 11.03.2025г., с която се иска да бъде постановено осъждане на
ответника да заплати на ищеца вместо присъденото с решението сумата в размер на 100 лв. -
държавна такса, реално внесената от ответника - 130 лв., както и вместо постановената
сума размер на 250 лв. с ДДС - адвокатско възнаграждение - поисканите първоначално със
списък по чл. 80 ГПК 960 лв. с ДДС.
Определението подлежи на обжалване в двуседмичен срок с частна жалба пред СГС.
Препис за страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
3