РЕШЕНИЕ
гр.
София, 12.08.2019 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, І-25 състав,
в публично заседание на двадесет и четвърти януари две хиляди и деветнадесета
година в състав:
СЪДИЯ: АЛЕКСАНДЪР АНГЕЛОВ
при секретаря Р. Манолова, като разгледа докладваното от съдията гр. д. № 432 по описа за 2018 г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. с чл. 78, ал. 1 ЗС.
Ищцата С. Д. твърди, че на 18.09.2014 г. е сключила
договор за продажба на л.а. „БМВ Х5“, рама № WBAFF42090L174089, по който е
заплатила цена от 4 000 евро. Същият ден ищцата е получила и владението на
автомобила и го е регистрирала в КАТ – Русе с рег. №*******. Ищцата твърди, че
е ползвала автомобила до 10.07.2015 г., когато го е предала като веществено
доказателство по досъдебно производство, първоначално образувано при ГПУ –
Елхово, по което се разследва заличаване или подправяне на идентификационния
номер на автомобила. Ищцата посочва, че според разследващите органи действителният
номер на рамата на автомобила е WBAFF41040L059157, като автомобилът е предмет
на противозаконно отнемане, което е извършено на 05.12.2008 г. в гр. София и за
разследването на което престъпление се води друго досъдебно производство. Тъй
като ответникът също е заявил, че е собственик на автомобила, отнет през 2008
г., с постановление от 12.01.2017 г. прокурорът е отказал да върне на
ищцата вещта поради наличието на спор за собствеността върху нея. Ищцата
твърди, че е придобила владението на автомобила, без да знае, че продавачът не
е собственик, по възмезден начин на основание договора за продажба, за който не
се изисква нотариална заверка на подписите на страните, тъй като автомобилът
към този момент не е бил регистриран, поради което счита, че е придобила и
собствеността върху вещта. Поради това иска да бъде установено спрямо
ответника, че е собственик на автомобила на посоченото основание. Претендира
разноски по делото.
Ответникът З. „У.“ АД оспорва иска. Твърди, че
собственик на л.а. „БМВ Х5“, рама № WBAFF41040L059157 към момента, в който
автомобилът е откраднат – 05.12.2008 г. – е „Х.А.А.А.“ ЕООД (сега с
наименование „Х.А.Р.Б.“ ООД). Тъй като за автомобила към посочения момент е
била сключена имуществена застраховка при ответника и доколкото първоначално
ответникът е отказал да изплати застрахователно обезщетение във връзка с
отнемането на вещта, с решение на САС от 14.10.2013 г. ответникът е осъден да
заплати на посоченото лице застрахователно обезщетение. След изплащане на
обезщетението на 30.09.2016 г. ответникът е сключил със застрахования
собственик на автомобила договор за прехвърляне на собствеността върху вещта.
Поради това ответникът твърди, че той е собственик на процесния автомобил, а
ищцата е закупила с договора за продажба друг автомобил, поради което не е
собственик на процесния. Ответникът също така твърди, че ищцата е можела, при
полагане на дължимата грижа, да установи и без специални знания, че номерът на
рамата на ползвания от нея автомобил е подправен, поради което тя не е
добросъвестна. Ответникът твърди и че договорът за продажба не е подписан от
посочените в него лица, както и че е нищожен, тъй като не е сключен в
необходимата форма, с него се цели заобикаляне на закона (избягване плащането
на данъци и такси с оглед на ниската цена, посочена в него, спрямо
действителната стойност на автомобила), договорът е с невъзможен предмет (тъй
като обективно е невъзможно да се индивидуализира автомобилът поради
подправения номер на рамата), а също така и привиден по съдържание. Претендира
разноски.
Съдът, като взе
предвид становищата на страните и обсъди доказателствата по делото, намира
следното:
Съгласно свидетелство за регистрация на МПС от
06.11.2007 г. собственик на л.а. „БМВ Х5“ с рама № WBAFF41040L059157 е „Х.А.А.А.“
ЕООД, а регистрационният номер на автомобила ********. Според свидетелството
това е първата регистрация на автомобила. Същият автомобил е обект на договор
за финансов лизинг № ********* (видно от представения по делото договор за
лизинг), по който посоченото дружество е лизингодател. Според застрахователна
полица от 18.11.2008 г. автомобилът, обект на договора за лизинг, е застрахован
по имуществена застраховка при ответника З. „У.“ АД.
Според отразеното в представеното второ копие на
свидетелството за регистрация на МПС от 06.11.2007 г. регистрацията на
автомобила е прекратена на 18.07.2016 г. поради кражба. Тази информация
съответства и на уведомлението за кражба, подадено до ответника като
застраховател на автомобила на 05.12.2008 г. от представител на собственика (на
лизингодателя) на автомобила, където е посочено, че не 05.12.2008 г. е
установена липсата на автомобила. С представеното по делото решение на САС от
14.10.2013 г. ответникът е осъден да заплати на застрахования при него „Х.А.А.А.“
ЕООД застрахователно обезщетение от 116 687 лв., което е изплатено на
04.11.2013 г. (според представеното платежно нареждане от същата дата).
Представен е и договор от 30.09.2016 г., с който „Х.А.А.А.“
ЕООД (чието наименование към този момент е променено на „Х.А.Р.Б.“ ООД)
прехвърля на ответника собствеността върху автомобила. Неоснователно е
възражението на ищцата за нищожност на договора поради липса на форма, тъй като
според чл. 144, ал. 1 ЗДвП собствеността върху МПС се прехвърля с договор в
писмена форма и този договор е именно в такава форма. Нормата на чл. 144, ал. 2 ЗДвП изисква нотариална заверка на подписите на страните по договора, когато
МПС е регистрирано, а както се посочи, регистрацията на автомобила е прекратена
на 18.07.2016 г. поради кражбата му, т.е. към момента на сключване на договора
автомобилът не е регистриран.
Следователно, първоначалният собственик на л.а.
„БМВ Х5“ с рама № WBAFF41040L059157 е „Х.А.А.А.“ ЕООД. Както се посочи, това
обстоятелство е отразено в свидетелството за регистрация на автомобила от
06.11.2007 г., а съгласно чл. 33, ал. 2, изр. 2 от Наредба №
I-45/24.03.2000 г. за регистриране, отчет, пускане в движение и спиране от
движение на моторните превозни средства и ремаркета, теглени от тях, и реда за
предоставяне на данни за регистрираните пътни превозни средства (Наредба №
I-45/24.03.2000 г.) част първа от свидетелството за регистрация удостоверява
правото на разпореждане на собственика с превозното средство. Този извод се
потвърждава и от обстоятелството, че според заключението на автотехническата
част на назначената по делото експертиза (и приложената към допълнителното
заключение информация от официалния представител на марката „БМВ“ за Б.)
автомобилът с този номер на рамата е произведен на 07.08.2007 г. и
доставен на 06.09.2007 г., т.е. почти непосредствено преди регистрацията му в Б.,
което обстоятелство изключва възможността междувременно автомобилът да е
придобит от друго лице, за което по делото няма и данни.
След като за този автомобил е сключена имуществена
застраховка при ответника, настъпило е застрахователно събитие (кражба или
противозаконно отнемане на автомобила) и е изплатено застрахователно
обезщетение, ответникът е разполагал с възможността да придобие собствеността
върху автомобила, като за тази цел е сключен договорът от 30.09.2016 г. Този договор
е сключен съгласно изискването на чл. 208, ал. 5 КЗ (отм.), според която норма ако
след изплащане на застрахователното обезщетение вещта бъде намерена,
застрахованият е длъжен да прехвърли собствеността на застрахователя. В случая
данни за това, че автомобилът може да е бил открит, се съдържат в изпратените
до ответника запитвания от следствения отдел към ОП – Ямбол относно автомобила.
Съгласно договор за продажба от 18.09.2014 г.
ищцата С.П. (сега с фамилия Д. съгласно удостоверение за сключен граждански
брак от 21.04.2018 г.) е закупила л.а. „БМВ Х5“, рама № WBAFF42090L174089.
Възраженията на ответника относно действителността на този договор ще бъдат
разгледани по-долу.
Въз основа на този договор автомобилът е регистриран
на 09.10.2014 г. с рег. №*******, което е видно от представеното свидетелство
за регистрация от посочената дата, както и от приложената преписка по
регистрацията на автомобила от ОДМВР – Русе, сектор „Пътна полиция“. Закупеният
от ищцата автомобил е предаден на ГПУ – Елхово съгласно протокол за доброволно
предаване от 10.07.2015 г. във връзка с образувано досъдебно производство. С
постановление на прокурор от РП – Елхово от 12.01.2017 г. е отказано връщането
на автомобила на ищцата, тъй като в хода на разследването е установено, че
номерът на рамата на автомобила е преправен, като действителният номер
съответства на противозаконно отнетия през 2008 г. автомобил, посочен по-горе,
относно който междувременно е сключен договор за прехвърляне на собствеността с
ответника. Съответно отказано е връщането на автомобила и на ответника поради
възникналия спор с ищцата относно собствеността върху него (съгласно
чл. 113 НПК).
От заключенията на комплексната автотехническа и
трасологична експертиза се установява, че номерът на рамата на автомобила
(WBAFF42090L174089), предаден на ГПУ – Елхово от ищцата, не е оригинален, а е
набит допълнително, като оригиналният номер е заличен. Същевременно обаче
номерът на купето на автомобила е оригинален. Чрез този номер и след справка
при официалния представител на марката „БМВ“ за Б. експертизата установява, че
на номера на купето на автомобила отговаря рама № WBAFF41040L059157, която
съответства на автомобила, откраднат през 2008 г. и прехвърлен на ответника
през 2016 г. Това заключение се потвърждава и от съпоставката на вида на оборудването
на автомобилите, което съответства на двата номера на рама, както и след
извършен оглед на място на автомобила на паркинга на ГПУ – Елхово. При
съпоставка на посочената информация експертизата дава заключение, че
автомобилът не отговаря на посочените от производителя спецификации на
автомобил с рама № WBAFF42090L174089, а съответства на автомобил с рама № WBAFF41040L059157.
Макар и двата автомобила да са марка „БМВ“, модел „Х5“ с 3-литров дизелов
двигател, между тях има сериозни различия. Сред основните са това, че
автомобилът с рама № WBAFF42090L174089 има десен волан, 6+1 места,
шибидах, произведен е през 2008 г., както и има различно фабрично
оборудване от този, който е предаден от ищцата и се намира на паркинга на ГПУ –
Елхово. Автомобилът, предаден от ищцата, е с ляв волан, 4+1 места, без шибидах,
като по тези характеристики и с оглед на наличното оборудване според вещото
лице съответства на автомобила с рама № WBAFF41040L059157, който е
произведен през 2007 г.
От посочените констатации следва изводът, че предаденият
от ищцата л.а. „БМВ Х5“ с видим номер на рамата WBAFF42090L174089 всъщност
представлява л.а. „БМВ Х5“ с действителен номер на рамата WBAFF41040L059157. От
това, че именно посоченият автомобил е предаден от ищцата на органите на
полицията, като неговият регистрационен номер е******* (както е посочено в
протокола за доброволно предаване), който автомобил е регистриран от ищцата на
09.10.2014 г. въз основа на договора за продажба от 18.09.2014 г., следва изводът,
че закупеният от ищцата автомобил с посочения договор за продажба (в който е
вписана рама № WBAFF42090L174089) в действителност е с номер на рамата
WBAFF41040L059157. Както се посочи, това е същият автомобил, който е
противозаконно отнет през 2008 г. и, след изплащане на застрахователно обезщетение,
е прехвърлен на ответника през 2016 г.
За да бъде разгледано заявеното от ищцата
придобивно основание, е необходимо на първо място да се съобрази международният
елемент в правоотношението, в рамките на което ищцата е придобила автомобила.
Този елемент следва от обстоятелството, че според посоченото в договора за
продажба от 18.09.2014 г. адресът на продавача Й.А.е в гр. Кнапенберг (погрешно
името на града е изписано като Кнепербергер, каквото населено място не
съществува). Както съдът е обявил на страните в определението си от 04.04.2018
г., след служебно извършена справка е установено, че гр. Кнапенберг, чийто
пощенски код е именно изписаният в договора 9376, се намира в Австрия.
Следователно, с оглед на съдържащата се в договора за продажба информация,
следва да се приеме, че обичайното местопребиваване на продавача по договора е
в Австрия, докато това на ищцата е в Б..
Според дадените от ищцата обяснения по реда на чл.
176 ГПК тя е получила владението на автомобила в гр. Русе (където впоследствие
е регистриран) от трето лице, различно от продавача, посочен в договора за
продажба. От същото лице на ищцата е представен и самият договор, който е бил
вече подписан от продавача. Така ищцата е получила вещта в Б., където е приела и
офертата за закупуването й, съдържаща се в едностранно подписания към този
момент документ – договора за продажба, който ищцата на свой ред е подписала,
изразявайки съгласието си с него.
Действително в декларацията от 30.09.2014 г.,
подписана от ищцата и представляваща част от документите, подадени във връзка с
регистрацията на автомобила съгласно чл. 12а, ал. 1, т. 6 на цитираната по-горе
Наредба № I-45/24.03.2000 г., ищцата е посочила, че е закупила автомобила
на 18.09.2014 г. от Й.А.е в гр. Кнапенберг, Австрия. Следва да се приеме обаче,
че по този начин ищцата само е пресъздала в декларацията данните съгласно
договора за продажба (включително името на града е изписано погрешно), а не че
направеното от нея изявление е в смисъл, че е получила владението на автомобила
в Австрия.
В посочената декларация вместо регистрационен
номер на автомобила е посочен такъв на платформа (регистрацията е българска),
т.е. може да се приеме, че ищцата е посочила товарното ремарке, с което е
доставен автомобилът. Посочено е и че автомобилът за пръв път е влязъл в Б. на
20.09.2014 г., а приложеното към същата преписка разрешение за временно
движение на автомобила е от 30.09.2014 г. Това разрешение е издадено съгласно
чл. 29 очевидно във вр. с чл. 27, ал. 1, т. 1 от Наредба № I-45/24.03.2000 г.,
т.е. за временно придвижване на нерегистрирано превозно средство в страната –
както е посочено в разрешението, то се отнася за придвижване до служба КАТ. В
разрешението като собственик на автомобила е посочена ищцата. Транзитният
регистрационен номер на автомобила съгласно разрешението за временно движение е
същият, който е описан впоследствие в заявлението, подадено от ищцата на
09.10.2014 г. за постоянна регистрация на автомобила.
От посочените по-горе доказателства, макар и
косвено, следва изводът, че автомобилът е получен от ищцата между 20 и
30.09.2014 г., т.е. след сключване на договора от 18.09.2014 г. и след като
автомобилът е внесен в Б., като автомобилът е транспортиран до Б. чрез товарен
автомобил. Това заключение се потвърждава от обстоятелството, че първите данни
за предоставени на автомобила регистрационни табели са при транзитната
регистрация от 30.09.2014 г. Ако автомобилът е пристигнал в Б. на собствен ход,
той е следвало да бъде с регистрационни табели, което би обезсмислило
извършването на транзитна регистрация само няколко дни преди постоянната. Няма
данни автомобилът да е бил регистриран при влизането си на територията на Б.,
като за първи път транзитна регистрация е заявена от ищцата на 30.09.2014 г. до
извършване на постоянната на 09.10.2014 г. В тази връзка следва да се посочи,
че няма и данни по делото ищцата да е пътувала до Австрия, за да получи
автомобила или да е упълномощила друго лице за това. Това обстоятелство
потвърждава извода, че автомобилът е получен от ищцата в Б., където са издадени
и първите по време документи, представени по делото, които да свързват
автомобила с името на ищцата, с изключение на договора за продажба. Самият
договор обаче не съдържа индикация нито къде е сключен, нито за това кога е
предадено владението на автомобила. Поради това при посочените данни, налични
по делото, следва да се приеме, че договорът е сключен по начина, посочен от
ищцата в дадените от нея обяснения, като тя е получила владението на автомобила
в Б..
Съгласно чл. 65, ал. 1 КМЧП придобиването на вещни
права се урежда от правото на държавата по местонахождението на вещта по време
на извършване на действието, което обуславя придобиването. С оглед на заявеното
от ищцата придобивно основание, свързано с получаването на владението на вещта,
следва да се приеме, че след като владението на автомобила е получено от ищцата
в Б., за придобиването на собствеността върху него приложимо е българското
право. Действително посоченото придобивно основание включва във фактическия си
състав и съществуването на правно основание, т.е. осъществяването и на
допълнителен факт, въз основа на който е получено владението. Водещ обаче за
приложението на института на чл. 78, ал. 1 ЗС е именно фактът на придобито
владение върху вещта, тъй като тя е придобита от несобственик, т.е.
осъщественото правно основание (сделка) само по себе си не е годно да прехвърли
собственост. Поради това именно мястото, където е получено владението, е от
значение за определянето на приложимото право. В допълнение, доколкото има
данни, че процесният автомобил е бил транспортиран до Б., според чл. 67, ал. 1
КМЧП придобиването на вещни права върху превозвани вещи се урежда от правото на
държава по тяхното местоназначение, поради което и при тази привръзка следва
същият извод за приложимото право.
Както се посочи, ищцата е придобила владението на
автомобила, който е идентичен с този, застрахован при ответника и
противозаконно отнет през 2008 г. Тъй като липсват данни по делото, от които
може да се установи по какъв начин праводателят на ищцата Й.А.е придобил
собствеността върху автомобила, а съответно не може да се прецени и кое право
би уредило това придобиване, следва да се приеме, че продавачът по договора за
продажба от 18.09.2014 г. не е бил собственик. При това положение, за да е
приложимо придобивното основание по чл. 78, ал. 1 ЗС е необходимо ищцата да е
получила владението на автомобила по възмезден начин въз основа на правно
основание, което поначало е годно да я направи собственик, като е била
добросъвестна, т.е. не е знаела, че праводателят й не е собственик.
Правното основание, което формално легитимира
ищцата като собственик и въз основа на което тя е получила владението на
автомобила, е договорът за продажба. По своята същност този договор винаги е
възмезден, поради което владението е придобито по възмезден начин. Без значение
е дали цената за придобиването на автомобила е посочената в договора цена от
4 000 евро или действителната цена, която ищцата твърди, че е била
уговорена и заплатена от нея от 30 000 лв., тъй като и в двата случая
сделката е възмездна. Няма значение и дали цената е била заплатена от ищцата,
тъй като възмездният характер на сделката следва от поемането на задължение да
бъде заплатена цена, което може да бъде изпълнено и впоследствие, след
предаване на владението на вещта.
С оглед на обстоятелството, че ищцата е сключила
договор с продавач, който не е собственик на вещта – обект на договора,
неотносимо към предмета на делото е направеното от ответника възражение за
това, че договорът не е подписан от лицето, посочено в него за продавач. След
като в договора са посочени две страни и са положени два подписа, следва да се
приеме, че са налице две насрещни волеизявления, които съставляват и
постигнатото между страните съгласие, т.е. сключеният от тях договор.
Оспореното от ответника авторство на волеизявлението на продавача по договора
има значение само за идентификацията на лицето, което е извършило
волеизявлението. В тази връзка следва да се посочи, че ответникът не твърди
договорът да е съставен едностранно от ищцата или за целите на настоящия процес.
Последното не би могло и да бъде вярно, тъй като същият договор е представен и
при регистрацията на автомобила през 2014 г., като това е потвърдено от вещото
лице по съдебната експертиза на подпис при разпита му. В случая кое конкретно
лице е продавач по договора (съответно дали това е посоченото в договора лице)
е без значение, тъй като съдът приема, че продавачът не е собственик на вещта,
която е обект на договора. Поради това, доколкото е налице сключен договор
(документът съдържа две насрещни волеизявления на различни лица), не е
необходимо да се изследва кое лице е продавач, тъй като безпредметно е да се
изследва дали е настъпило правоприемство по отношение на собствеността върху
процесния автомобил, след като по делото е установено, че продавачът не е негов
собственик.
От друга страна, от значение е дали ищцата
действително е купувач по договора, тъй като той представлява правното
основание, което трябва да се е осъществило по отношение на ищцата, за да може
да бъде придобито правото на собственост върху автомобила по чл. 78, ал. 1 ЗС.
От заключението на съдебната експертиза на подпис по делото се установява, че
положеният под договора подпис за купувач е на ищцата. Липсват доказателства,
от които да може да се установи дали този подпис е бил пренесен по технически
начин върху документа или действително е положен от ищцата, а и с оглед на
обстоятелството, че ищцата е използвала документа при регистрацията на
автомобила, последното предположение, изразено от ответника при разпита на
вещото лице по тази експертиза, следва да се приеме за необосновано.
Следователно ищцата е купувачът по договора за продажба от 18.09.2014 г.
С оглед възраженията на ответника от съществено
значение е въпросът за действителността на договора за продажба, т.е. дали той представлява
валидно правно основание, което е необходимо за приложението на чл. 78, ал. 1
ЗС. Поради наличието на международен елемент в правоотношението по продажбата,
както се посочи по-горе, следва да се определи приложимото право към договора.
Тъй като в договора то не е уговорено от страните, съгласно чл. 4, параграф 1,
б. „а“ от Регламент 593/2008 относно приложимото право към договорни задължения
(Рим I) приложимото право към процесния договор за продажба е правото на
държавата по обичайното местопребиваване на продавача. В случая това е правото
на Австрия, като това право определя и действителността на договора (чл. 10,
параграф 1 и чл. 11, параграф 2, пред. 1 от Регламент Рим I).
Според чл. 11, параграф 2 от Регламент Рим I
изискването за форма за действителност на договора (формална валидност) се
урежда или по правото, приложимо към договора, или по правото на една от
държавите, в които се намира една от страните по договора, или в която е
обичайното местопребиваване на една от страните към момента на сключване на
договора. Следователно, при посочените алтернативни привръзки и доколкото
ищцата като купувач по договора се е намирала в Б., където е и обичайното й
местопребиваване към момента на сключването на договора, достатъчно е договорът
да е действителен съгласно българското право. Към момента на сключване на
договора няма данни автомобилът да е бил регистриран (това е станало
впоследствие на 30.09.2014 г. по отношение на транзитната регистрация). Регистрацията
на същия автомобил с оригиналния (автентичния) номер на рамата, която е
прекратена на 18.07.2016 г., не би могла да се приеме за регистрация на
автомобила по смисъла на чл. 144, ал. 2 ЗДвП, тъй като към момента на
продажбата автомобилът се идентифицира съгласно видимия номер на рамата си,
който е различен от този по съществуващата към 2014 г. регистрация. Поради това
приложима е нормата на чл. 144, ал. 1 ЗДвП, която изисква частна писмена форма
за действителност на договора, която е спазена.
Достатъчно е договорът да е действителен съгласно
едно от приложимите към формата за действителност законодателства. Поради това
може да се посочи и че за разлика от нормата на чл. 144, ал. 2 ЗДвП, която
изисква нотариална заверка на подписите за договори за прехвърляне на
собственост върху регистрирани МПС, австрийското право, което урежда по
същество процесния договор, не съдържа такова изискване. Подобно изискване
липсва и в представените от ответника извлечения от приложимото австрийско
законодателство относно регистрацията на МПС, което няма отношение към
настоящия случай. Поради това приложимо е общото правило на §883 от Австрийския
общ граждански кодекс (Allgemeines
Bürgerliches Gesetzbuch или ABGB), според което договорът може да бъде
сключен устно или писмено, във или извън съдилищата, със или без свидетели,
като разликата във формата, освен в предвидените от закона случаи, не е от
значение по отношение на обвързването. Следователно от гладна точка на
австрийското право процесният договор също е формално действителен.
Ответникът, въпреки дадените от съда указания, не
е конкретизирал в достатъчна степен възражението си за нищожност на договора за
продажба поради това, че с него се цели заобикаляне на закона, тъй като не е
посочил кои правила на закона се цели да бъдат заобиколени. Заявено е общо, че
поради ниската цена, уговорена в договора, се цели избягване плащането на
данъци и такси. Вероятно в тази насока е и направеното от ответника възражение
за нищожност на договора поради това, че е „привиден по съдържание“ –
възражение, което ответникът също не е уточнил, но което може да се свърже с
обстоятелството, че посочената в договора цена е значително по-ниска от
пазарната цена на автомобила (според експертизата при сключването на договора
тя е около 45 000 лв.) и в този смисъл, че действителната воля на страните
е била да се заплати по-висока цена. Това обстоятелство се заявява и от ищцата.
Следва да се посочи и че други доказателства по делото относно привидност в
изразените по договора волеизявления не са представени, с изключение на
привидно посочената по-ниска цена от 4 000 евро, като действително
уговорената, според ищцата, е 30 000 лв.
Съгласно §916, ал. 1, изр. 2 ABGB (подобно на чл.
17, ал. 1 ЗЗД), когато волеизявление е направено пред другиго с негово
съгласие, за да се прикрие с него друга сделка, то сделката следва да се
разглежда съгласно истинската й същност. Следователно дори страните привидно да
са уговорили по-ниска цена за продажбата, а действително да са се съгласили за
по-висока, това не променя естеството на договора за продажба, който остава
действителен, а единствено в отношенията между страните задължението на
купувача е да заплати по-високата уговорена цена.
С оглед възражението, че с така привидно
посочената по-ниска цена би могло да се цели заобикаляне на приложимия данъчен
закон и съответно договорът за продажба да е нищожен поради противоречие със
закона (§879, ал. 1, предл. 1 от ABGB) следва да се посочи, че според
австрийското право сделка, извършена с цел укриване на данъци не е нищожна (в
този смисъл решение на Върховния съд на Австрия GZ 8 ObA 82/11h, 26.07.2012).
Сделката ще е нищожна само тогава, когато действително целената сделка също е
забранена от закона – положение, което е идентично и в българското право, но
което не се установява в конкретния случай.
Възражението на ответника за нищожност на договора
поради невъзможен предмет, което ответникът обосновава с наличие на обективна
невъзможност да бъде индивидуализиран автомобилът – обект на договора за
продажба – поради подправения номер на рамата, следва да се разглежда като
възражение за липса на съгласие относно закупуването на конкретния автомобил.
Това е така, тъй като няма спор, че автомобилът обективно съществува като вещ, поради
което поначало е възможно във връзка с него да бъде сключен и процесният
договор. Възражението всъщност е насочено към индивидуализацията на автомобила,
която има отношение към съдържанието на постигнатото от страните съгласие.
Съгласно §914 ABGB (подобно на чл. 20 ЗЗД) съдът
следва да изследва не буквалния смисъл на изразите, използвани от страните, а
действителните им намерения. В случая действителната воля на страните по
договора за продажба е насочена към придобиването от ищцата на собствеността
върху л.а. „БМВ Х5“, който в договора е индивидуализиран с рама №
WBAFF42090L174089. Именно този автомобил е доставен на ищцата, тъй като
видимият номер на рамата на получения от нея автомобил в момента, когато тя е
изразила и съгласието си за сключване на договора, е бил посоченият в договора
номер. Няма основание да се приеме, че страните са имали предвид различен
автомобил, след като договорът е сключен едновременно с предаването на самия
автомобил, макар и дистанционно чрез посредника, който е приносител на
волеизявлението на продавача, както и на самата вещ. Предаването на автомобила
с посочения видим номер на рамата, както и приемането на вещта от ищцата, също
е елемент от индивидуализирането на вещта, която е обект на договора и
демонстрира съгласието на страните да бъде продаден именно доставеният на
ищцата автомобил.
Наличието на съгласие обектът на договора да бъде
именно полученият от ищцата автомобил се потвърждава от приемането на
владението върху автомобила от ищцата. Това е съществен елемент от
прехвърлянето на собствеността върху вещта, целяно със сключения договор, тъй
като според §425 ABGB простото основание не дава собственост, а собствеността
може да бъде придобита само с правното предаване и приемане на вещта, освен
когато законът предвижда друго. Следователно, съгласно приложимото към договора
австрийско право, за да има вещно действие сключеният договор, вещта следва да
бъде предадена от продавача и приета от купувача. По този начин не само би се
прехвърлила собствеността, ако продавачът беше собственик, но допълнително се
демонстрира изразеното от страните съгласие в договора относно това кой е
обектът на договора. В случая това е именно автомобилът, който е получен от
ищцата. Поради това сключеният договор не е с невъзможен предмет, нито липсва
съгласие относно вещта, а индивидуализацията на автомобила отговаря на видимата
му рама, като страните ясно са заявили съгласието си именно полученият от
ищцата автомобил да бъде този, относно който е сключен договорът.
С оглед на изложените съображения следва да се
приеме, че договорът за продажба е действителен съгласно приложимото към него
австрийско право и поради това може да бъде годно правно основание по смисъла
на чл. 78, ал. 1 ЗС.
Последният елемент от фактическия състав на
придобивното основание на чл. 78, ал. 1 ЗС е добросъвестността – ищцата не
трябва да е знаела, че получава автомобила от несобственик. Добросъвестността
на лицето, което получава владението на вещта, по българското право се
предполага съгласно чл. 70, ал. 2 ЗС. В българското право липсват уредени
случаи, при които се предполага, че лицето, което е получило владението на
вещта, е трябвало да предположи, че я получава от несобственик и в този смисъл
е недобросъвестно, за разлика от австрийското право, където напр. според §368,
ал. 2 ABGB когато вещта е с очевидно ниска цена, се предполага, че у владелеца
е трябвало да се породи основателно подозрение, че я придобива от несобственик.
По отношение на придобиването на правото на собственост върху автомобила
австрийското право не е приложимо. Поради това следва да се обори презумпцията
за добросъвестност по чл. 70, ал. 2 ЗС. В случая по делото липсват данни, че
ищцата е знаела, че продавачът не е собственик на автомобила. Според посоченото
при разпита на вещото лице по трасологичната част на експертизата по делото
преправянето на номера на рамата, както и съответно действителният номер, не
могат да бъдат установени без специални знания, каквито не се предполага ищцата
да притежава. Следователно ищцата не е можела да знае и че полученият от нея
автомобил е с действителна идентификация, различна от посочената в договора за
продажба, за да предположи или разбере, че автомобилът не е собственост на
продавача.
Така ищцата е получила владението на процесния автомобил
добросъвестно на възмездно правно основание, като за прехвърлянето на собствеността
върху автомобила не се изисква нотариална заверка на подписите на договора.
Поради това изпълнени са изискванията на чл. 78, ал. 1 ЗС за придобиване
собствеността върху автомобила от ищцата на това основание и съответно ищцата е
станала негов собственик. поради което предявеният иск следва да бъде уважен.
В заключение може да се посочи и това, че доколкото
автомобилът е бил противозаконно отнет от владението на предходния собственик
през 2008 г., според чл. 78, ал. 2 ЗС собственикът може да иска вещта си от
добросъвестния владелец в тригодишен срок от кражбата. Този срок е преклузивен,
тъй като с изтичането му първоначалният собственик на вещта губи възможността
да я иска от добросъвестния владелец, който я придобива на основание чл. 78,
ал. 1 ЗС, т.е. законът не урежда специална придобивна давност за владелеца на
вещта, нито погасителна за правото на собственост на първоначалния собственик,
което се погасява поради придобиването му от добросъвестния владелец (в подобен
смисъл е решение № 66/2016 г. по гр. д. № 5967/2015 г. на ВКС, II г. о.). В
случая този срок е изтекъл още преди ищцата да получи владението на автомобила,
макар това обстоятелство да е без значение за изхода на делото, доколкото
ответникът не е предявил насрещна претенция срещу ищцата за собствеността на
вещта.
По разноските:
С оглед изхода на делото на основание чл. 78, ал.
1 ГПК на ищцата следва да се присъдят направеното по делото разноски, които общо
възлизат на 3 462 лв. Съгласно заключението на автотехническата част на
експертизата по делото пазарната стойност на процесния автомобил (съобразявайки
действителния номер на рамата) към момента на предявяването на иска е
30 800 лв., което според чл. 69, ал. 1, т. 2 ГПК представлява и
цената на иска. Върху тази цена следва да се определи и дължимата по делото
държавна такса (1 232 лв.), която следва да бъде заплатена на ищцата от
ответника като разноски по делото. Според посочената цена на иска минималният
размер на адвокатското възнаграждение съгласно Наредбата за минималните размери
на адвокатските възнаграждения възлиза на 1 454 лв. Общият размер на
заплатеното от ищцата адвокатско възнаграждение, претендирано като разноски по
делото, възлиза на 1 480 лв., което е незначително по-високо от посочения
минимален размер, поради което възражението на ответника за прекомерност на
тези разноски е неоснователно. Не следва да се присъждат на ищцата посочените
от нея в списъка по чл. 80 ГПК разноски за експертиза пред СРС, тъй като такава
експертиза не е изготвяна по делото на СРС.
С оглед на гореизложеното съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО по иск на С.П. Д., ЕГН **********, адрес *** срещу „З.К.У.“ АД, ЕИК*******,
със седалище и адрес на управление *** с
правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. с чл. 78, ал. 1 ЗС, че С. Д. е
собственик на основание възмездно придобито въз основа на договор за продажба
от 18.09.2014 г. добросъвестно владение на лек автомобил „БМВ Х5“ с рег. № *******ВР,
видим номер на рама WBAFF42090L174089 и действителен номер на рама
WBAFF41040L059157, намиращ се на паркинга на ГПУ – Елхово.
ОСЪЖДА „З.К.У.“ АД, ЕИК*******, със седалище и адрес на управление *** да заплати на С.П. Д., ЕГН **********, адрес *** сумата 3 462 лв. (три хиляди четиристотин шестдесет и два лева)
– разноски по делото.
Решението може да се обжалва пред Софийски апелативен
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: