Р Е Ш Е Н И Е
Гр.
София, 23.04.2021
год.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, втори
състав, в открито съдебно заседание на двадесет и четвърти март две хиляди двадесет
и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИРИНА СЛАВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ИВАЙЛО ГЕОРГИЕВ
ВАНЯ ИВАНОВА,
при участието на
секретаря Теодора Вутева и прокурор Давидкова, като разгледа докладваното от
съдия Славчева гр. дело № 16/2021 год.
по описа на СОС, за да се произнесе, взе предвид следното:
С решение от 15.06.2018 год. по
гр.д. № 19033/2017 год. по описа на С.р.с. са отхвърлени предявените от Д.С.Х.
– П.,*** срещу С.р.с. и С.г.с. искове с
правно основание чл. 2б, ал. 1 т. 1 от ЗОДОВ за осъждане на ответниците да
заплатят солидарно на ищцата сумата 10 000 лева – обезщетение за неимуществени
вреди и сумата 5 000 лева – частичен иск от цялата претендирана сумата в размер
на 28 000 лева, представляваща обезщетение за пропуснати ползи от неполучено
трудово възнаграждение в резултат на нарушение на правото й за разглеждане в
разумен срок на производството по гр.д. № 28059/2014 год. по описа на СРС, II г.о. – 64-ти състав и по в.гр.д.
№ 6165/2015 год. по описа на СГС, ГК - II А състав. С решението ищцата е
осъдена да заплати на всеки от ответниците сумата 300 лв. – разноски в
производството.
Срещу решението е подадена
въззивна жалба от ищцата с твърдения, че същото е постановено в нарушение на
закона и в противоречие със събраните по делото доказателства. Моли съда да го
отмени и вместо него да постанови друго, с което да уважи предявените искове.
Ответниците оспорват въззивната
жалба и молят съда да потвърди решението на районния съд.
След преценка на събраните по
делото доказателства във връзка с доводите на страните, съдът намира за
установено от фактическа страна следното:
В исковата молба се твърди, че на
14.02.2011 год. ищцата била назначена на работа по трудов договор в
Министерство на околната среда и водите, дирекция „Кохезионна политика на
околна среда“, където изпълнявала длъжността „старши сътрудник по управление на
европейски проекти и програми“. Със заповед № 202/25.03.2014 год. на министъра
на околната среда и водите, връчена й на
28.03.2014 год., трудовото й правоотношение било прекратено, на основание чл.
328, ал. 1, т. 1 от КТ. Ищцата предявила искове с правно основание чл. 344, ал.
1, т. 1-3 от КТ, по които било образувано гр.д. № 28059/2014 год. по описа на
СРС, производството по което следвало да се разгледа по реда на бързото
производство /глава XXV
от ГПК/. Отговорът на исковата молба бил депозиран от ответника на 31.07.2014
год. в деловодството на съда, като до 26.08.2014 год. делото не било насрочено
за разглеждане в открито съдебно заседание. С определение от 26.09.2014 год.
първото заседание по делото било насрочено за 19.11.2014 год., като в същото
заседание съдът дал ход на делото по същество. Решение по делото не било
постановено в срока по чл. 316 от ГПК. С молба от 18.12.2014 год. ищцата
потърсила съдействие от административното ръководство на съда за постановяване
на решение в разумен срок, като изрично посочила, че в резултат от незаконното
уволнение в продължение на девет месеца била лишена от правото да упражнява
труд и да получава трудово възнаграждение. Поради непроизнасяне по молбата,
ищцата подала на 30.12.2014 год. молба до СГС по чл. 255 от ГПК. След
депозиране на молбата и преди произнасянето на второинстанционния съд, на
06.01.2015 год. районният съд постановил решението си, но в продължение на един
месец след това решението не било връчено на ответника. Ищцата повторно подала
молба до СГС по чл. 255 от ГПК, но междувременно решението било връчено на
МОСВ, поради което производството по молбата било прекратено по нейна молба.
Въззивната жалба на ответника
била депозирана пред СРС на 04.02.2015 год. Със съобщение от 20.04.2015 год. й
бил изпратен препис от въззивната жалба, връчена й на 24.04.2015 год. На
27.04.2015 год. депозирала отговор на въззивната жалба, по която било
образувано гр.д. № 6165/2015 год. по описа на С.г.с. Със съобщение от
19.05.2015 год. била уведомена че делото е насрочено за разглеждане на
28.09.2015 год. Делото било разгледано в едно съдебно заседание. След
приключване разглеждането на делото на 21.12.2015 год. било постановено
решение, което влязло в сила на 21.01.2016 год.
Поради прекомерно продължилото
съдебно производство трудовият й договор, който бил срочен, изтекъл преди да
бъде възстановена на заеманата преди уволнението длъжност. В резултат на това
била лишена от възможността да упражни в цялост правата си по съдебното
решение, както и от възможността да бъде подписан нов трудов договор и да
докаже пред новоназначеното ръководство професионалните си качества, знания и
умения. В резултат от забавянето на съдопроизводствените действия била лишена
от правото да получава трудово възнаграждение и й била отнета възможността да
продължи професионалното си развитие и кариерно израстване. По време на
продължителното съдебно производство се създала негативна нагласа към ищцата от
страна на бившите й колеги, които считали, че води неоснователни дела срещу
ответника единствено с цел материална облага, в резултат на което загубила
голяма част от професионалните си контакти, и то именно поради това, че не
получила справедливо и навременно съдебно решение. В резултат на забавеното
разглеждане и решаване на делото била лишена от единствения си източник на
доходи – работна заплата. Тъй като не разполагала с налични средства и
имущество, за да плаща текущите си разходи, се наложило да ползва заеми при
неблагоприятни условия. През това време страдала от сериозно заболяване -
дископатия, за което не могла да отделя необходимите средства за качествено
лечение и възстановяване. Била лишена от възможността да ползва социални придобивки,
като отпуск по болест, поради ненавременно постановеното съдебно решение.
Претърпяла унижението да бъде продължително време принудително безработна,
въпреки високия й образователен ценз. Безработицата й причинили незаслужени
притеснения, несигурност и тормоз, които се засилвали във времето, докато
очаквала крайния изход от делото. Попаднала в групата на трайно безработни
лица, което винаги е неблагоприятно обстоятелство пред бъдещ работодател при
търсене на нова работа.
На 15.04.2016 год. депозирала заявление
до министъра на правосъдието за констатиране на нарушение на правото й на
разглеждане и решаване на делото в разумен срок, като с писмо от 27.06.2016
год. била уведомена, че при извършена проверка от инспектората на ВСС било
установено, че това нейно право е нарушено. На основание чл. 60е, ал. 2 от ЗСВ
и заповед № ЛС-04-42/07.01.2016 год. й било определено обезщетение в размер на
1000 лева и й било предложено споразумение. Счита, че определеното обезщетение
било унизително ниско и не компенсира причинените й вреди. Твърди, че са налице
предпоставките на чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ за ангажиране на отговорността на
държавата за нарушаване на правото й на разглеждане и решаване на делото в
разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията за защита правата на човека и
основните свободи. Според ищцата забавянето на процесуалните дейстивя на двете
съдебни инстанции по делото не се дължи на обективни причини, стоящи извън
компетентността на съдебните органи, доколкото делото не се отличавало с висока
фактическа или правна сложност. Претендира солидарното осъждане на ответниците,
които да й заплатят сумата 10 000 лева -
обезщетение за причинените й неимуществени вреди, както и сумата 5000 лева –
частичен иск от цялата претендирана сума от 28 000 лева, представляваща
пропуснати ползи от неполучено трудово възнаграждение в резултат на нарушение
на правото й на разглеждане на делото в разумен срок. В уточняваща молба от
22.05.2017 год. ищцата е посочила, че претърпените имуществени вреди се
изразяват в неполучено трудово възнаграждение, допълнително трудово
възнаграждение, пенсионни и здравни осигуровки, допълнително здравно
осигуряване, суми за обучение и допълнителна квалификация, за периода от м.
октомври 2014 год. /когато решението би следвало най-късно да влезе в сила/ до
30.08.2015 год. /изтичане срока на трудовия й договор/.
В писмения отговор на исковата
молба С.р.с. оспорва исковете. Не оспорва сроковете, в рамките на които се е
провело съдебното производство, както и описаната в исковата молба фактическа
обстановка във връзка с развитието на процеса. Счита обаче, че тези срокове не
са „неразумни“ и не са последица от противоправно поведение на съда. Оспорва и
вида и размера на твърдяните от ищцата вреди. Сочи още, че съдебният състав по
конкретното дело е бил натоварен с разглеждането на значителен брой дела през
процесния период, а за твърдяното забавяне на производството са допринесли и
обективни фактори, свързани с връчване на книжа, даване на указания до ищцата
да уточнява исковата си претенция, а постъпването на отговора от ответника е
било по време на съдебната ваканция; на въззивника били давани указания да
отстрани нередовности на жалбата и др.,
които не могат да бдат вменени във вина на Софийския районен съд. Възразява за
липсата на причинна връзка между твърдяните имуществени вреди и забавеното
производство, тъй като тези вреди са предполагаеми и не са резултат от
неспазването на сроковете в процеса. За сочените в исковата молба неимуществени
вреди счита, че същите са резултат основно от неправомерното уволнение на
ищцата, а не от инициираното производство пред СРС. Моли съда
да
отхвърли изцяло предявените искове.
В писмения отговор на исковата молба
С.г.с. оспорва исковете. Твърди, че съдията, разглеждал делото, е ползвал по
същото време платен отпуск. Счита, че не са доказани елементите на фактическия
състав, обосноваващ ангажиране на отговорността му. Оспорва и
причинно-следствената връзка между твърдяните вреди и поведението на СГС, както
и размера на претендираното обезщетение. Твърди, че не е доказана солидарната
отговорност на двете съдилища.
От приложеното гр.д. № 28059/2014
год. по описа на СРС се установява, че исковата молба, с която са предявени
исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1-3 от КТ, е подадена в СРС от Д.Х.-П. на
26.05.2014 год.
На 27.05.2014 год. делото е
разпределено на съдията-докладчик в гражданско отделение на СРС, 64-ти състав.
С разпореждане от 29.05.2014 год.
съдът е оставил исковата молба без движение с указания до ищцата да посочи
цената на иска и да конкретизира размера и периода на претендираното
обезщетение по чл. 225, ал. 1 от КТ. Нередовностите са отстранени с молба от
10.06.2014 год. /на следващия ден след получаване на съобщението за
разпореждането на съда/. С определение от 20.06.2014 год. съдът е постановил
препис от исковата молба да се изпрати на ответника. Отговорът на исковата
молба по чл. 131 от ГПК е постъпил в съда на 31.07.2014 год. С определение от
26.09.2014 год. съдът е изготвил проекто-доклад по делото и го е насрочил в
о.с.з. на 19.11.2014 год. В проведеното открито съдебно заседание съдът е приел заключение на назначената
съдебно-счетоводна експертиза и е дал ход на устните състезания, като е обявил,
че ще се произнесе с решение в законоустановения срок. Решението е постановено
на 06.01.2015 год., като с него да уважени изцяло предявените искове по чл.
344, ал. 1, т. 1-3 от КТ. На 02.02.2015 год. е подадена въззивна жалба от
ответника Министерство на околната среда и водите. С разпореждане от 23.02.2015
год. съдът е указал на жалбоподателя да внесе държавна такса по подадената
въззивна жалба. Указанията са изпълнени с молба от 09.04.2015 год. С
разпореждане от 17.04.2015 год. съдът е разпоредил препис от въззивната жалба
да се изпрати на насрещната страна със съответни указания. Въззиваемата е получила препис от жалбата на 24.04.2015
год., като е депозирала писмен отговор на 27.04.2015 год. Делото е постъпило в
СГС на 15.05.2015 год., като с разпореждане от 18.05.2015 год.
съдията-докладчик го е насрочил за разглеждане в о.с.з. на 28.09.2015 год. В
проведеното на тази дата открито съдебно заседание не са събирани нови
доказателства, съдът е приключил съдебното дирене и е дал ход на устните
състезания. Съдът е обявил, че ще се произнесе с решение „след съвещание“.
Решението е постановено на 21.12.2015 год., като с него е потвърдено изцяло
обжалваното решение. Решението на въззивния съд е влязло в сила на 11.02.2016
год.
Според показанията на
свидетелката С., която познава ищцата от времето, през което са работили в една
и съща администрация – Министерство на околната среда и водите, както и като
съседи /живеят в съседни блокове/, свидетелката и ищцата били съкратени по едно
и също време в началото на м. март 2014 год. По време на процеса двете
поддържали връзка помежду си, като ищцата се притеснявала, защото делото по
подадената от нея искова молба не било насрочено дълго време. Свидетелката също
завела дело за отмяна на уволнението й, което било приключено в разумен срок,
като на първа инстанция решението било постановено преди края на 2014 год., а
решението на въззивната инстанция – в края на март 2015 год. Ищцата била много
притеснена, защото е съкратена, разведена е, грижи се сама за децата си като
глава на семейство, а междувременно получила дископатия и се нуждаела от
лечение. Ищцата се регистрирала в Бюрото
по труда като търсеща работа след уволнението и периодично ходела да проверява
за възможност да започне работа. По време на дългата продължителност на процеса
ищцата се опитвала да пести и да търси финансова помощ, защото заплащаното
обезщетение за безработица било недостатъчно за издръжка на семейството й.
Ищцата споделяла със свидетелката, че иска пари назаем и че търси и помощ от
близки; била силно обидена както от уволнението, така и от това, че не получава
навреме съдебна защита; била депресирана, непрекъснато ходела в съда да
проверява движението на делото, писала и жалби за бавност.
Ищцата до уволнението е работила по
срочно трудово правоотношение, като видно от последното подписано допълнително
споразумение от 15.08.2013 год. към трудовия й договор /л. 45 по гр.д. №
19033/17 год. на СРС/, срокът на същия е продължен до 31.08.2015 год.
При така установената фактическа
обстановка съдът направи следните изводи от правна страна:
При
извършената служебна проверка по чл. 269 ГПК съдът намира, че обжалваното решение е валидно
и допустимо, поради което жалбата
следва да бъде
разгледана по същество.
Претенцията
на ищцата
се обосновава с отговорността на държавата за вредите, причинени на
граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване
на делото в разумен срок съгласно чл. 6 §1 от Конвенцията и по конкретно с разпоредбата на
чл. 2б
от ЗОДОВ. Съгласно ал.
1 на чл. 2б от ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени
на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и
решаване на делото в разумен срок съгласно чл.6 §1 от Конвенцията. В ал. 2
е посочено, че исковете по ал.1 се разглеждат по реда на ГПК, като съдът взема
предвид общата продължителност и предмета на производството, неговата
фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални
или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на
компетентните органи, както и други факти, които имат значение за правилното
решаване на спора. В случая с оглед събраните по делото доказателства, е налице
предпоставката по чл.
8 ал.
2 ЗОДОВ, обуславяща допустимостта на претенциите.
Нормата
на чл. 2б
от ЗОДОВ е вътрешноправно средство за защита, предвиждаща самостоятелна
хипотеза на отговорност на държавата за вреди, причинени на граждани и на
юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в
разумен срок по чл.6 § 1 от ЕКПЧ. Съгласно втората алинея на същия чл.8 -
абсолютна предпоставка за предявяване на иска по чл.2б ал.1 ЗОДОВ е
изчерпването на административната процедура за обезщетение на вреди по реда на
глава трета „а”от ЗСВ, по която няма постигнато споразумение. В
случая е установено безспорно, че с писмо изх. № 94-Д-144/27.06.2016г.
на заместник
- министъра на правосъдието, на ищцата
е било предложено споразумение и обезщетение за
нарушаване на правото й
на разглеждане на делото в разумен срок в размер на 1000 лв.,
т.е. налице е
признание за нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в
разумен срок.
Настоящият състав намира, че продължителността
на делото от момента
на предявяване на иска до постановяване на окончателния
акт на съда, за исково производство с предмет претенция предявени искове по чл. 344, ал.
1, т. -3 от КТ не може да се определи като разумен.
При
преценката дали
срокът е разумен съдът съобрази установените в практиката на ЕКПЧ три
критерия: сложност на делото, поведение на страните и на компетентните
органи и достигна до
извода, че в конкретния случай прекомерната продължителност на
производството е в резултат на поведението на компетентните съдебни органи /СРС и СГС/. От депозирането на исковата
молба пред СРС на 26.05.2014 год. до постановяване на съдебното решение на
06.01.2015 год. процесуалните действия са продължили повече от 7 месеца. Причина
за забавянето на делото са следните обстоятелства: съдът е разпоредил препис от
исковата молба да се изпрати за отговор на ответника десет дни след
постъпването на уточняващата молба; отговорът на исковата молба по чл. 131 от ГПК е постъпил в съда на 31.07.2014 год., а съдът е насрочил делото в о.с.з.
почти два месеца по-късно с определението от 26.09.2014 год., в нарушение на
разпоредбата на чл. 312, ал. 1 от ГПК, според която съдът насрочва делото в
деня на постъпване на отговора от
ответника; делото е насрочено за 19.11.2014 год., т.е.
след срока по чл. 312, ал. 1, т. 1 от ГПК; в проведеното открито съдебно
заседание съдът е дал ход на устните състезания, като е обявил, че ще се
произнесе с решение, като не е посочил датата, на която ще обяви решението си в
нарушение на чл. 315, ал. 2 от ГПК /това е забавило производството, тъй като срокът
за въззивно обжалване е започнал да тече от датата на връчване на съдебния
акт/; решението също е постановено извън срока по чл. 316 от ГПК /на 06.01.2015
год./. Констатира се и забава от 1 месец при администриране на въззивната жалба
от СРС поради това, че е изискано платежно нареждане за внесена държавна такса,
което е представено от въззивника. Налице е забавяне при разглеждането на
делото и във въззивната инстанция. Делото е постъпило в СГС на 15.05.2015 год.,
като същото е насрочено за разглеждане в о.с.з. на 28.09.2015 год., т.е. извън
срока по чл. 312, ал.1, т. 1 вр. чл. 317 от ГПК. В проведеното на тази дата
открито съдебно заседание съдът е обявил, че ще се произнесе с решение, отново без
да посочи
деня, в който ще обяви решението си, съгласно
разпоредбата на чл. 315, ал. 2 от ГПК. Решението е постановено на 21.12.2015
год., т.е. също извън срока по чл. 316 от ГПК. Общият срок от депозиране на
исковата молба през СРС до постановяване на решението на въззивната инстанция е
1 година, 6 месеца и 25 дни. Делото е следвало да бъде разгледано по реда на
Глава 25 „Бързо производство по ГПК“. В случая делото не се е отличавало с
фактическа или правна сложност. Следва да се има предвид и предмета на спора и
значимостта на охраняваните в това производство права, като според
практиката на ЕСПЧ с
по-голяма бързина и с предимство следва да се разглеждат трудовоправните
спорове, споровете за пенсии, делата за упражняване на родителски права, делата
за обезщетения за телесни увреждания, наказателните дела при постановено
задържане и т.н.
Същевременно, по делото не се констатира забава в резултат на поведението на
ищцата. Напротив, всички разпореждания на съда същата е изпълнявала на
следващия ден или най-късно до 3 дни от получаване на указанията и не е ставала
причина за неоснователно отлагане на делото и др.
Несъстоятелни са и възраженията
на ответниците във връзка с натовареността на С.р.с. и С.г.с. Съдилищата носят
отговорност за вреди по исковете по чл. 2б от ЗОДОВ като процесуални
субституенти на държавата, която следва да вземе навременни и ефикасни мерки за
справяне с проблемите и да организира съдебната система по начин, който да може
да осигури разглеждането на всяко дело в разумен срок. Ако такива мерки не са
взети или са неефективни, държавата, респ. – процесуалните й субституенти не
могат да бъдат освободени от отговорност при надхвърляне на разумния срок /в
този смисъл е и практиката на ЕСПЧ – решение от 07.07.1989 год. по делото Union
Aliment aria Sanders v. Spain
по жалба № 11681/85 и др./.
С оглед това, както и направените
констатациите на ИВСС за забавяне на делото пред двете инстанции,
настоящият състав
намира, че исковете срещу
двамата ответници са основателни.
На
обезщетение по чл. 2б ЗОДОВ подлежат всички установени вреди,
причинени от неразумната продължителност на съдебното производство, като ищецът
дължи пълно и главно доказване относно вида и размера на вредите, както и
пряката причинно-следствена
връзка със забавеното производство. Относно неимуществените вреди, съгласно
практиката на ЕСПЧ, съществува оборима
презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява такива.
Размерът на неимущественото обезщетение се определя с оглед общия критерий за
справедливост по чл. 52 ЗЗД.
Доколкото принципът на справедливост изисква в
най-пълна степен да бъдат обезщетени всички претърпени вреди, при определяне на
размера на обезщетението по чл. 2б ЗОДОВ, следва да се съобразят освен релевантните за всяко увреждане
обстоятелства, още общата продължителност на производството и доколко то се
явява над „разумния“ срок, предвид спецификите на конкретния казус;
ангажираността на страната в съдебното производство – брой участия в съдебни
заседания, пътувания до съда; повлияло ли е и как воденото производство върху
начина на живот на страната; значението на делото за страната, вкл. видът и
размерът на спорния имуществен интерес, предмет на забавеното производство; добросъвестността
на увредения. Според
практиката на ЕСПЧ (решение от 10.02.2011 г. по делото Radkov v. Bulgaria по
жалба № 18382/05, решение от 13.07.2017 г. по делото Velkova v. Bulgaria по
жалба № 1849/08), така и съгласно практиката на ВКС (решение № 272/27.01.2020
г. по гр. д. № 924/2019 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 306/18 от
22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г. на IV-то гр. отд. на ВКС), в исковото
производство по чл. 2б от ЗОДОВ пълно и главно доказване следва да бъде
проведено от страна на ищеца по отношение на вида и размера на имуществените
вреди, както и на пряката причинно-следствена връзка между тях и забавеното
производство; а относно неимуществените вреди съществува силна, макар и
оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството
причинява такива, поради което поначало не е необходимо ищецът да твърди
изрично и да доказва обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се
търпят от лице, спрямо което гражданското съдебно производство е продължило
извън рамките на разумния срок, като притеснения за неговото развитие и от
евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството му за справедливост и
на доверието му в правораздаването и изобщо в държавността поради забавянето на
делото. В случая от страна на въззиваемите
не са ангажирани никакви доказателства за оборване на тази презумпция. Напротив, от показанията на разпитаната
по делото свидетелка се установи, че ищцата била
разочарована и силно
притеснена от бавното разглеждане на делото и изпаднала в депресия, тъй като делото продължило 1 година и 2-3 месеца повече от очакваното. Това
осуетило възможността да бъде възстановена на работа по срочното
правоотношение, срокът на който изтекъл в края на м. август 2015 год. Същевременно ищцата била много
притеснена, защото забавянето на делото я поставило в безизходица – останала
без работа и трудови доходи, вкл. без обезщетение по чл. 225, ал. 1 от КТ за
период от повече от една година, при положение, че се грижи сама за децата си и
няма други доходи; наложило се да се регистрира в Бюрото по труда като търсеща
работа след уволнението и била силно обидена не само от уволнението, а и от
това, че не получава навреме съдебна защита; била депресирана, непрекъснато
ходела в съда да проверява движението на делото, писала и жалби за бавност и др.
Продължилата повече от една година неудовлетвореност на очакванията на ищцата за
приключване на делото
се отразило
изцяло негативно на нейната
психика и начин на живот. По делото липсват доказателства, които да
опровергават така
установените от свидетелските показания обстоятелства.
Настоящият състав намира, че
ответниците следва да бъдат осъдени да заплатят солидарно на ищцата сумата 1200
лева, представляваща справедливо обезщетение за претърпените в резултат на
забавянето на съдопроизводствените действия неимуществени вреди, ведно със
законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба – 28.03.2017
год. до окончателното изплащане. За разликата до пълния предявен размер от 10 000
лева искът следва да се отхвърли като неоснователен. Това е така с оглед
обстоятелството, че периодът на забавяне на делото не надхвърля с повече от
година разумния срок по подобен вид дела, както и времето, през което са
търпени установените неимуществени вреди. Приетият от настоящия състав размер
на обезщетението е определен и съобразно практиката на ЕСПЧ по сходни казуси
/дело „Кръстев срещу България“, жалба № 22316/06 по сходно гражданско-правно
производство, разглеждането на което на три съдебни инстанции е продължило 2
години и 8 месеца и определеното обезщетение е в размер на 600 евро, и др./
По исковете за заплащане на
обезщетение за неимуществени вреди съдът намира следното:
В
съдебната практика /решение № 66 от 14.6.2011 г по гр.дело № 1725/2009 г
на ВКС, ГК, IV г.о.
и др./ е прието, че вредата, като засягане на правно защитимо благо, обхваща
неимуществените и имуществените щети, като последните в двете им разновидности - претърпени
загуби и пропуснати ползи.
Пропуснатата полза като вид имуществена вреда,
настъпила в резултат на непозволено увреждане, се изразява в невъзможността да
бъде реализирано определено имущество или парично оценим интерес. Всяко
неосъществено увеличаване
на имуществото, което е щяло да настъпи със сигурност, ако не би било осуетено
от деликта, съставлява пропусната полза. Такава е
както печалбата, която увреденият е можел да получи от изпълнението на договор,
осуетен от противоправното поведение на делинквента /действие или бездействие/,
така и всяка друга имуществена облага, която със сигурност пострадалият би реализирал,
ако вредоносното действие не
бе
настъпило.
„Пропуснатата
полза“ бива дефинирана в доктрината и съдебната практика като неосъщественото
увеличаване на имуществото на кредитора, тъй като пропуснатата полза
представлява реална, а не хипотетична вреда. Съгласно
ТР № 3 от 12.12.2012 г по т.д.№ 3/2012 г на ОСГТК на ВКС това предположение
винаги трябва да се изгражда на доказана възможност за сигурно увеличаване на
имуществото и не може да почива на логическо допускане за закономерно
настъпване на увеличаването. За да бъдат обезщетени пропуснатите ползи, като
претърпени вреди, то същите трябва да са реално настъпили, а не хипотетични
вреди. Наличието
на пропуснати ползи следва да се приема въз основа на доказана възможност за
сигурно увеличаване на имуществото на търсещия обезщетение и не може да се
основава само на логическо допускане на евентуалното увеличаване на неговото
имущество.
Поради това и при липса на изрично установена в закона
презумпция за настъпването й, пропуснатата полза не се предполага, а следва да
бъде доказана с допустимите доказателствени средства в процеса. Само
ако бъде доказано, че имуществото на ищеца е могло да бъде увеличено, но тази
възможност е пропусната единствено по причина на противоправно действие или
бездействие на ответника, само тогава претенцията за обезщетение на пропуснати
ползи може да се приеме за основателна. Тежестта
на доказване е на ищеца, в съответствие с правилото на чл.154
ал.1 ГПК да докаже при условията на пълно главно доказване, така че да
създаде у съда сигурно убеждение, че твърденият факт е осъществен, че със
сигурност би получил увеличаване на имуществото си през процесния период, ако
не беше настъпило увреждането.
По делото ищцата не ангажира доказателства в подкрепа на твърденията си, че в
резултат на забавяне на делото е
претърпяла имуществени вреди, изразяващи се в неполучено трудово
възнаграждение, пенсионни и здравни осигуровки, допълнително здравно
осигуряване, суми за обучение и допълнителна квалификация, за периода от
01.10.2014 год. /когато според ищцата решението би следвало най-късно да влезе
в сила/ до 30.08.2015 год. В тази насока по делото не бяха ангажирани
доказателства. В случай, че решението за възстановяване на ищцата на работа по
иска по чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ беше постановено своевременно и беше влязло
в сила в най-рано към м. октомври 2014 год., по делото не може да се направи
категоричен извод, че ищцата би реализирала твърдяните пропуснати ползи,
изразяващи се в неполучено трудово възнаграждение и др. Това е така, тъй като
видно от приложените доказателства по гр.д. № 28059/2014 год. на СРС, въз
основа на ПМС № 58/14.03.2014 год. е изменен устройствения Правилник на МОСВ,
като досегашните дирекции „Кохезионна политика по околната среда“ и „Фондове на
ЕС за околна среда“ са обединени в ГД „Оперативна програма околна среда“, като
в новото длъжностно разписание, в сила от 25.03.2014 год., броят на
служителите, които са изпълнявали сходни длъжности в двете дирекции е намален от
7 бр. на 5 бр. Уволнението на ищцата е признато за незаконно и отменено поради
това, че не е ясно как и въз основа на какви критерии е формирана волята на
комисията по подбора. В случай, че ищцата беше възстановена на работа преди
изтичане на срока на договора не може да се направи извод какъв би бил
резултатът при последващия подбор, който е следвало да се извърши въз основа на
законовите критерии с нейно участие, нито да се приеме за установено по
категоричен начин, че именно ищцата би била предпочетена и би запазила
трудовото си правоотношение с МОСВ през процесния период. С оглед това
предявеният осъдителен иск за заплащане на обезщетение за имуществени вреди
следва да бъде отхвърлен изцяло като неоснователен.
Тъй като крайният извод на
настоящата инстанция не съвпада с този на районния съд, обжалваното решение
следва да бъде отменено в частта, с която съдът е отхвърлил иска за заплащане
на обезщетение за неимуществени вреди до размера от 1200 лева и вместо него следва да бъде постановено
друго, с което ответниците бъдат осъдени да заплатят солидарно на ищцата
посочената сума, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
исковата молба до окончателното изплащане. В останалата отхвърлителна част
решението следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора въззиваемите следва да заплатят на въззивницата сумата 192 лева разноски за адвокатско възнаграждение за производството по делото, съобразно уважената част от исковете. Предвид частичното отхвърляне на исковете на основание чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ на въззиваемите следва да се присъдят разноски за юрисконсултско възнаграждение, съобразно отхвърлената част, което съгласно чл. 37 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 НЗПП съдът определя в размер на 100 лева за всяка съдебна инстанция. Ето защо на основание чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ вр. чл. 78, ал. 3 и ал. 8 от ГПК въззивницата следва да заплати на СРС и СГС възнаграждение за юрисконсулт в размер по 92 лева на всеки от тях за всяка съдебна инстанция. Това налага решението да бъде отменено в частта, с която ищцата е осъдена да заплати на всеки от ответниците разноски за разликата над 92 лева до пълния присъден размер от 300 лева.
Воден от горното, Софийският
окръжен съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение от 15.06.2018 год.
19033/2017 год. по описа на С.р.с. в ЧАСТТА с която съдът е отхвърли
предявените от Д.С.Х. – П.,*** срещу С.р.с.
и С.г.с. искове с правно основание чл. 2б, ал. 1 т. 1 от ЗОДОВ за
осъждане на ответниците да заплатят солидарно на ищцата обезщетение за
неимуществени вреди в резултат на нарушение на правото й за разглеждане в разумен
срок на производството по гр.д. № 28059/2014 год. по описа на СРС, II г.о. – 64-ти състав и по в.гр.д.
№ 6165/2015 год. по описа на СГС, ГК - II А състав до размера от 1200 лева,
както и в частта, с която ищцата е осъдена да заплати на всеки от ответниците
разноски за разликата над 92 лева до 300 лева, като ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА С.р.с. и С.г.с. да заплатят солидарно на Д.С.Х. – П.,*** на основание чл. 2б, ал.1, във връзка с вр. чл. 6 § 1 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи сумата от 1200 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди в резултат на нарушение на правото й за разглеждане в разумен срок на производството по гр.д. № 28059/2014 год. по описа на СРС, II г.о. – 64-ти състав и по в.гр.д. № 6165/2015 год. по описа на СГС, ГК - II А състав, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 28.03.2017 год. до окончателното изплащане, на основание чл. 86, ал.1 от ЗЗД.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата част.
ОСЪЖДА С.р.с. и С.г.с. да заплатят на Д.С.Х. – П.,*** сумата 192 лева, представляваща направените по делото разноски, съобразно уважената част от исковете, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК.
ОСЪЖДА Д.С.Х. – П.,*** да заплати на С.р.с. и С.г.с. по 92 лева на всеки от тях, на основание чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ вр. чл. 78, ал. 3 и ал. 8 от ГПК.
Решението
може да се обжалва в едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС на
РБ.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.