Р
Е Ш Е
Н И Е
гр.София, 12.08.2021 год.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публичното
съдебно заседание на първи юни през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Ивайло Димитров
при секретаря М.Митова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №2864 по описа за 2021 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство
по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 19.01.2021 год., постановено
по гр.дело №46161/2019 год. по описа на СРС, ГО, 61 с-в, З. „Д.Ж.и з.“ АД е
осъдено да заплати на „ДЗИ-О.З.“ ЕАД по иск с правно основание чл. 411, ал. 1 КЗ сумата от 4 196.91 лв.,
представляваща платено по застраховка „Каско“ – застрахователна полица
№440118151019193, обезщетение за застрахователно събитие, настъпило на 13.03.2019
год., за което е образувана щета №44011511901784, ведно със законната лихва
върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 07.08.2019
год. до окончателното й изплащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
направените разноски по делото в размер на 1 166.42 лв.
Срещу
решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба от ответника З. „Д.Ж.и з.“ АД. Жалбоподателят поддържа, че не дължал
присъдената сума, евентуално същата трябвало да бъде намалена поради наличие на
съпричиняване от страна на водача на лек автомобил „Фолксваген Пасат“. Доказано
било по делото, че на 13.03.2019 год., в гр.София, на бул.“Б.“, в близост до
бл. **, водачът на лек автомобил „Фолксваген Пасат“ не бил обозначил спирането
си в аварийната лента с предупредителен светлоотразителен триъгълник. С това си
бездействие той бил нарушил разпоредбите на чл. 57, ал. 1, чл. 97, ал. 3 и 4 от
Закона за движение по пътищата /ЗДвП/. Първоинстанционният съд не бил отчел
съвината на водача на посочения автомобил. Установено било също така въз основа
на събраните гласни доказателства чрез разпита на свидетеля П., че лек
автомобил „Фолксваген Пасат“ бил спрял без да включи аварийните светлини и без
да постави предупредителен светлоотразителен триъгълник. Свидетелят бил
посочил, че видимостта му била ограничена, тъй като целият надлез бил в завой и
пред него имало друг товарен автомобил – бус-фургон. Тези нарушения задължавали
съда да приеме наличието на съпричиняване от 50 % и да отхвърли предявения иск.
СРС не бил кредитирал показанията на свидетеля П.без да се аргументира в какво
се изразяват изгодните за него факти. Същият не се обогатявал по никакъв начин
от изхода на делото. Ответникът бил изплатил извънсъдебно на ищеца 50 % от
обезщетението с оглед доказания принос на водача на лек автомобил „Фолксваген
Пасат“. Последният не бил призован да свидетелства по делото, тъй като щял да
установи неизгоден за него факт, а именно, че не е поставил предупредителен
светлоотразителен триъгълник. Ето защо моли обжалваното решение да бъде
отменено, а искът – отхвърлен, евентуално – размерът на обезщетението да бъде
намален. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Ответникът
по жалбата „ДЗИ-О.З.“ ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено.
Поддържа, че от събраните по делото писмени доказателства и заключението по
съдебната автотехническа експертиза бил установен механизма на процесното ПТП,
а именно водачът на застрахованото при ответника превозно средство се движел с
несъобразена скорост, като предизвикал ПТП с авариралия лек автомобил
„Фолксваген Пасат“. За извършеното нарушение от водача на лек автомобил „Фиат
Дукато“ бил съставен акт за установяване на административно нарушение, а въз
основа на него – наказателно постановление, с което му била наложена глоба.
Недоказано било възражението за съпричиняване на ответника. Данни за такова се
съдържали единствено в показанията на свидетеля Х.П., но те били противоречиви
и със съмнителна доказателствена стойност. Видно било от протокола за ПТП, че в
него били отбелязани само процесните два автомобила. В декларацията си
свидетелят П.бил посочил, че не е имало други автомобили, както и че се е
движел в дясната лента и другият автомобил се е намирал на 10 м. от него. При
разпита си обаче бил заявил, че се е движел с включени аварийни светлини в
лявата лента на 15 м. след бус, който закривал видимостта му към авариралия
автомобил. Също така бил посочил, че лек автомобил „Фолксваген Пасат“ не бил
обозначен по никакъв начин и не бил с включени аварийни светлини, но това
противоречало на заявеното от водача на увредения автомобил, който бил посочил
в декларацията си, че е бил с включени аварийни светлини, докато автомобилът е
бил спрял напълно, като в този момент е настъпило ПТП. Показанията на свидетеля
били и нелогични – той сочел, че бусът пред него се движел с по-висока скорост
от неговата. За да се намирали двете превозни средства на такова близко
разстояние едно от друго в лявата лента, единствената възможност била предното
МПС да е изпреварило непосредствено от дясната лента задното, но поради
наличието на авариралия автомобил в дясното платно това било невъзможно по
обективни причини. Дори и да се приемела описаната от свидетеля фактическа
обстановка, то това не водело до отпадане на отговорността му – той бил
допуснал нарушение на чл. 25, ал. 1 ЗДвП. При условие, че водачът нямал
видимост към съседната пътна лента, то той бил длъжен да не предприема такава
маневра. В противен случай същият щял да рискува да реализира ПТП с намиращите
се в нея превозни средства, независимо от това дали са спрели или се движат
по-бавно от него. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по
делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Предявен е
за разглеждане иск с правно основание чл. 411, ал. 1 КЗ.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите,
изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
Встъпването
в правата на увреден от страна на застраховател, който го е обезщетил в
изпълнение на поети с договор за имуществено застраховане задължения, срещу
застрахователя на гражданската отговорност на деликвента – чл. 411, ал. 1 КЗ се
обуславя от установяването в доказателствена тежест на ищеца на три групи
факти: 1/ наличие на валиден договор за имуществено застраховане с увредения и
плащането по него на обезщетение за настъпили вреди, както и на обичайните
разноски за неговото определяне; 2/ възникнали права на увредения срещу
причинителя на вредите на основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД – т.е., че вредите са
причинени от деликвента, с негово виновно и противоправно поведение и 3/
наличие към момента на настъпване на ПТП на сключен валиден договор за
застраховка „гражданска отговорност” между деликвента и ответника.
Установено е по делото, а и не се
спори, че между ищеца и „Ивиндъстри“ ЕООД бил сключен валиден договор за имуществено застраховане „Каско +“, клауза „Пълно
каско“, с обект лек автомобил
„Фолксваген Пасат“ с рег.№******КК и със срок на застрахователно
покритие от 00.00 ч. на 11.07.2018 год. до 23.59 ч. на 21.05.2019 год. По силата на договора ищецът е приел да покрива
риска от повреди по собственото на застрахования МПС, а последният – да заплати застрахователна премия в размер на 891.48
лв. /която не се спори, че е била заплатена/.
Доказано е също така, че в срока на
действие на договора за имуществено застраховане – на 13.03.2019 год. е настъпило
застрахователно събитие – пътнотранспортно произшествие в гр.София, на бул.“Б.“,
в района пред **, с участието на горепосочения застрахован автомобил,
управляван от Д.Д. и товарен автомобил „Фиат Дукато“ с рег.№******, управляван
от Х.Х.П., за което на 17.06.2019 год. застрахователят /ищецът/ е изплатил на застрахования
застрахователно обезщетение в размер на 8 408.81 лв. – фактът на
осъщественото от ищеца заплащане на застрахователно обезщетение не е бил спорен
между страните, както и че за определянето на застрахователното обезщетение същият
е направил ликвидационни разноски в размер на 15 лв.
Безспорно е между страните и
съществуването на валиден договор за застраховка „гражданска отговорност” между
ответното дружество и собственика на товарен автомобил „Фиат Дукато“ с рег.№******,
със срок на застрахователно покритие от 23.10.2018 год. до 23.10.2019 год.,
който покрива и отговорността на водача Х.Х.П..
С регресна покана от 19.06.2019 год.,
получена на 20.06.2019 год., ищецът поканил ответника да му възстанови сумата
от 8 423.81 лв., от която 8 408.81 лв. –заплатено застрахователно
обезщетение и 15 лв. – ликвидационни разноски. Не се спори, че на 16.07.2019
год. ответното дружество заплатило на ищеца сумата от 4 226.90 лв.
Спорните между страните въпроси по
същество във въззивното производство са свързани с това чия е вината за
настъпването на процесното ПТП и размера на дължимото обезщетение, с оглед
своевременно релевираното от ответника възражение за съпричиняване /поддържано
и във въззивното производство/.
Настоящият съдебен състав приема, че
събраните гласни доказателства чрез разпита на свидетелите П.П.П.Х.Х.П., чиито
показания показания следва да бъдат ценени като ясни, последователни и житейски
логични /с изключение на показанията на свидетеля П.в частта им относно
обстоятелството по какъв начин е бил спрян лек автомобил „Фолксваген Пасат/ и заключението
на вещото лице по допуснатата и изслушана в първоинстанционното производство съдебна
автотехническа експертиза, които при преценката им по реда на чл. 202 ГПК
следва да бъдат кредитирани, обсъдени в съвкупност, установяват деликта и
причинната връзка с вредите – вещото лице е посочило, че от техническа гледна
точка причината за настъпване на процесното ПТП – настъпил на 13.03.2019 год.,
около 15.15 ч. удар между движещия се по бул.“Б.“, с посока от Летище София към
ж.к.“Младост“ и в района на **, товарен автомобил „Фиат Дукато“ и авариралия в
дясната лента лек автомобил „Фолксваген Пасат“, е поведението на водача на товарния
автомобил „Фиат Дукато“, който е управлявал превозното средство със скорост и
дистанция, при която не е имал възможност да спре в рамките на опасната зона.
Не следва да бъдат ценени
показанията на свидетеля Х. П.в частта им, в която същият сочи, че спрелият
автомобил не е бил с включени аварийни светлини и не бил обозначен с
триъгълник, доколкото същите са противоречиви и в този смисъл неубедителни. Достоверността
на казаното от свидетеля е постановена под съмнение /респ. изключена/ предвид
описаните от него действия, а именно, че
„се движел зад друг автомобил, прибирал се в дясната лента и видял в последния
момент спрялата кола“, като в тази връзка въззивният съд съобразява, че способността за възприемането
на едно събитие не е еднаква при всички хора, тъй като зависи от много фактори
– обстановка на възприятието /наличие или липса на смущаващи и/или разсейващи
фактори/, годност на сетивните органи, умения за раздвоено внимание, възможност
на вярна оценка на възприетото и точното му запаметяване. А същевременно невъзприемането на определен факт
от свидетеля не е равнозначно на неговото неосъществяване.
В този смисъл СГС приема, че по делото е
доказано, че действията на водача на товарен автомобил „Фиат Дукато“ – Х.Х.П.,
съставляват граждански деликт. Той е извършил нарушение на правилата за
движение по пътищата, свързани със скоростта и
дистанцията – нарушил е съответно правилата на чл. 20, ал. 2 и чл. 23,
ал. 1 от Закона за движение по пътищата /ЗДвП/. Деянието на посочения водач е
противоправно и в пряка причинна връзка от него са настъпили твърдените
увреждания на застрахованото при ищеца МПС. Вината се предполага – чл. 45 ал. 2 ЗЗД.
Следователно увреденият има срещу
виновния водач вземане по чл. 45, ал. 1 ЗЗД. Застрахователят е встъпил в
правата на увредения по силата на факта, че е платил обезщетение за причинените
с деликта вреди и за него е възникнало регресно право срещу деликвента, респ.
срещу неговия застраховател по застраховка „гражданска отговорност“.
По отношение на размера на дължимото застрахователно обезщетение, въззивният съд приема, че разпоредбата на чл. 386,
ал. 2 КЗ предвижда, че застрахователното обезщетение трябва да бъде равно на
размера на вредата към деня на настъпване на събитието и целта е да се стигне
до пълно репариране на вредоносните последици. В съдебното производство
дължимото обезщетение от застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност”
се остойностява с размера на действителната стойност на вредата към деня на
настъпване на събитието – чл. 499, ал. 2 КЗ, а не съгласно прилаганата от
застрахователя методика към Наредба № 49 от 16.10.2014 год. Също така
обезщетението не може да надвишава действителната /при пълна увреда/ или
възстановителната /при частична увреда/ стойност на застрахованото имущество,
т.е. стойността, срещу която вместо застрахованото имущество може да се купи
друго от същия вид и качество – чл. 400, ал. 1 КЗ, съответно стойността, необходима
за възстановяване на имуществото с ново от същия вид и качеството, в това число
всички присъщи разходи за доставка, строителство, монтаж и други, без прилагане
на обезценка – чл. 400, ал. 2 КТ и съответно е лимитирано от застрахователната
сума по договора – чл. 386, ал. 1 КЗ.
В частност от кредитираното
заключение по съдебната автотехническа експертиза се установява, че стойността
на ремонта, необходим за отстраняване повредите на процесния лек автомобил по
средни пазарни цени възлиза на 8 599.38 лв. – с включен ДДС /която е в
по-висок размер от заплатеното от ищеца застрахователно обезщетение –
8 408.81 лв./. Доколкото ответникът е заплатил доброволно на ищеца преди
процеса сумата от 4 226.90 лв., а разпоредбата на чл. 411, ал. 1 КЗ
изрично включва в размера на платимото по регресен път обезщетение обичайните
разноски, направени за определяне на заплатеното обезщетение – в случая в
размер на 15 лв., то въззивният съд счита, че релевираната претенция се явява изцяло
основателна и следва да бъде уважена, ведно със законната лихва, считано от
датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане, както
законосъобразно е приел и първоинстанционният съд.
Възражението на ответника за
съпричиняване се явява неоснователно. Принос по смисъла
на чл. 51, ал. 2 ЗЗД има винаги, когато с поведението си пострадалият е създал предпоставки
за осъществяване на деликта и за възникване на вредите или е улеснил механизма
на увреждането, предизвиквайки по този начин и самите вреди /или необходимо е действията или бездействията на
пострадалия да са в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат,
т.е. последният да е тяхно следствие/.
В частност, за да се приеме, че
водачът на лек автомобил „Фолксваген Пасат“ също има вина за процесното ПТП е
необходимо да се установи, че автомобилът е бил спрян на неразрешено място или
че е спрян по непозволен начин, което ако не е било така е щяло до доведе до
избягване на сблъсъка. Такива доказателства по делото не са събрани. В
протокола за ПТП не е отбелязано, че спирането на лекия автомобил /по място и
начин/ нарушава правилата за движение по ЗДвП. Ответникът също не твърди, че
автомобилът е спрял на неразрешено място, но поддържа, че е спрял по непозволен
начин – спирането му не е било обозначено със светлоотразителен триъгълник
съобразно правилото на чл. 97, ал. 4 ЗДвП. Освен че за това обстоятелство няма
данни, следва да се посочи, че само по себе си то не е достатъчно, за да
обоснове съпричиняване на процесното ПТП, тъй като не е доказано, че
обозначаването на спрелия автомобил по начина, посочен в чл. 97, ал. 4 ЗДвП, би
предотвратило сблъсъка на управлявания от Х. П.товарен автомобил. Според
показанията на същия преди сблъсъка управлявания от него автомобил се е намирал
в лявата пътна лента, като водачът е предприел действия по „прибиране в дясната
лента“. При това положение не е ясно с какво евентуалното обозначаване на
спрелия автомобил със светлоотразителен триъгълник – на разстояние не по-малко
от 30 метра от повреденото пътно превозно средство, в пътната лента, заета от
него, би предотвратило движението в лявата пътна лента на товарния автомобил и
прибирането му в дясната лента, когато авариралият лек автомобил се е намирал
на разстояние от 3-4-5 м. от него. Липсата на обозначаване на спрелия лек автомобил
би било в причинна връзка с произшествието само ако товарният автомобил се е
движел попътно и праволинейно и обозначаването на спрял пред него /а не
встрани/ друг автомобил би било от значение за избягването на последвалия
сблъсък. Ето защо не е установено, че начинът на спиране на лек автомобил
„Фолксваген Пасат“ е съпричинил процесното ПТП.
Ето защо въззивната жалба следва да
бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено, като правилно.
По отношение на
разноските:
При този изход на спора жалбоподателят няма право на
разноски.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК жалбоподателят
/ответникът/ следва да бъде осъден да заплати на ответника по жалбата /ищеца/
действително направените разноски във въззивното производство за възнаграждение
за един адвокат в размер на 628.54 лв. /с ДДС/. Своевременно релевираното от
жалбоподателя възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК се явява основателно с оглед
сравнително ниската фактическа и правна сложност на въззивното производство,
което се е развило в едно съдебно заседание, в което не са били събирани
доказателства, поради което и СГС намира, че размерът на разноските на ищеца за
адвокатски хонорар следва да бъде намален до минимално предвидения такъв в чл.
7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 год. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, като се съобрази и нормата на § 2а от ДР на Наредбата.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение не
подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения,
съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 19.01.2021 год., постановено по гр.дело
№46161/2019 год. по описа на СРС, ГО, 61 с-в.
ОСЪЖДА З. „Д.Ж.И З.“ АД, ЕИК ********със
седалище и адрес на управление:***, да заплати на „ДЗИ-О.З.“ ЕАД, ЕИК ********със
седалище и адрес на управление:***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените
разноски във въззивното производство за възнаграждение за един адвокат в размер
на 628.54 лв.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/