Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 10.06.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното
заседание на двадесет и първи май две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №12809 по описа на СГС за 2020 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба на ответника „Ч.Е.Б.“ АД срещу решение от 11.09.2020 г. по гр.д. №21317/2019
г. на Софийския районен съд, 87 състав, в частта, в която жалбоподателят е
осъден да заплати на ЕТ „В.Н.“ на основание чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД сумата от 529,77
лв., представляваща подлежаща на връщане сума, начислена като неустойка за
просрочени плащания към 26.06.2018 г. във фактура №********** от 26.08.2018 г.,
издадена от „Ч.Е.Б.“ АД, и платена от ищеца на 10.07.2018 г., с която
ответникът неоснователно се е обогатил, ведно със законната лихва, считано от
датата на подаване на исковата молба – 12.04.2019 г. до окончателното и
изплащане, както и разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението на
СРС е неправилно, незаконосъобразно и необосновано, постановено в нарушение на
материалния закон и при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените
правила при оценка на доказателствата. Сочи, че първоинстанционният съд неправилно е приел,
че не може да се кумулира обезщетение за забава и
неустойка за забава. Поддържа, че размерът на обезщетението за забава и
неустойката за забава е едно и също, както и че плащането изключва погасяването
по давност. Твърди също, че при наличие на задължения по договора при ОУ
преустановяването на доставката е законна и договорна практика. Предвид
изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да
отмени обжалваното решение и да отхвърли изцяло предявения иск. Претендира
разноски.
Въззиваемата страна ЕТ „В.Н.“ в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата
и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено.
Претендира разноски.
Решението
не е обжалвано от ищеца в частта, в която предявеният осъдителен иск е отхвърлен
за разликата над посочения по-горе размер, поради което е влязло в законна сила
в тази част.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната
жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства,
достигна до следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не
попада в двете визирани изключения, поради което въззивният
съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените
оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният
състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към
мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението,
следва да се добави и следното:
СРС е сезиран с
иск с правно основание чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД
– за връщане на платена без основание неустойка за просрочени плащания по договор за продажба на ел.
енергия. Според дадените в ППВС №1/1979 г. указания, връщане на даденото без
основание изисква предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса
на основание, т.е. когато още при самото получаване липсва основание за
преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго. Искът по чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД
предполага установяване в условията на кумулативност
на две предпоставки: разместване на имуществено благо между патримониумите
на два правни субекта и първоначална липса на основание за получаването.
Фактическият състав
на претенцията за неустойка включва
кумулативно следните елементи: наличие на облигационна връзка, виновно неизпълнение на договорно задължение и уговорена неустойка за неизпълнението на това задължение. Правото на обезщетение
по чл.86 ал.1 ЗЗД в размер
на законната лихва произтича от закона, поради
което кредиторът разполага с избор дали да претендира
договорената мораторна неустойка или обезщетение
в размер на законната лихва. След като уговорката
в договора за неустойка, не ограничава
по размер обезщетяването на вредите, то с претенцията
за законна лихва по реда
на чл.86 ал.1 ЗЗД не
следва да се счита, че
се дерогират договорните клаузи или, че кредиторът
предварително е упражнил избор. Правото на избор е предопределено
от вредите и следователно може да се реализира
при настъпило неизпълнение, включително и чрез претенция за неустойка и за обезщетение за вредите, над
размера на уговорената неустойка. По правилата на чл.92 ЗЗД и чл.86 ал.1 ЗЗД е недопустимо кумулирането на неустойка за
забава за неизпълнение на парично задължение с обезщетение по чл.86 ал.1 ЗЗД в размер на
законна лихва за същото неизпълнение. В този смисъл е тайната практика на ВКС – напр. решение №68/09.07.2012 г. по т.д. №450/2011 г. на І ТО. Обезщетение по чл.86 ал.1 ЗЗД се дължи
и при наличието на клауза за
неустойка в договора между страните, ако претенция за
неустойката не е предявена и длъжникът не е заплатил уговорената
неустойка. В тази хипотеза кредиторът е упражнил право на избор и договорната
неустойка не му се дължи.
В конкретния случай по
делото е установено, а и не се спори, от представения изпълнителен лист,
издаден по гр.д. №38085/2008 г. по описа на СРС, 73 състав, че ответното
дружество е претендирало законната лихва по чл.86 ал.1 ЗЗД върху процесната главница по процесната
фактура, т.е. кредиторът е упражнил правото си на избор и договорената
неустойка по чл.35 от процесните ОУ не му се дължи.
Поради
изложеното, настоящият съдебен състав споделя изводите на първоинстанционния
съд, че получената от ответното дружество неустойка се явява такава без
основание и подлежи на връщане, като не следва да бъдат разглеждани останалите
доводи на въззивника във въззивната
жалба като ирелеватни за изхода на настоящия спор.
Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния
съд по отношение на предявения иск, въззивната жалба
следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното с нея
решение на СРС – потвърдено, като правилно и законосъобразно.
С оглед изхода на делото и направеното искане,
на въззиваемата страна на основание чл.78 ал.3 ГПК
следва да се присъдят разноски в размер на сумата от 300,00 лв. с ДДС,
представляваща адвокатско възнаграждение.
Воден от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №20196818/11.09.2020 г., постановено
по гр.д. №21317/2019 г. по описа на СРС, ГО, 87 състав, в обжалваната му част.
ОСЪЖДА „Ч.Е.Б.“ АД,
ЕИК ********, седалище и адрес на управление:***, БенчМарк
Бизнес Център, да заплати на ЕТ „В.
– И. Н.“, ЕИК ********, седалище и адрес на управление:***, на основание
чл.78 ал.3 ГПК сумата от 300,00 лв., представляваща разноски във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.