Решение по дело №184/2024 на Районен съд - Добрич

Номер на акта: 409
Дата: 19 май 2025 г.
Съдия: Мирослава Неделчева
Дело: 20243230100184
Тип на делото: Гражданско дело
Дата на образуване: 16 януари 2024 г.

Съдържание на акта


РЕШЕНИЕ
№ 409
гр. Добрич, 19.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ДОБРИЧ, XXI СЪСТАВ, в публично заседание на
седемнадесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Мирослава Неделчева
при участието на секретаря Теодора С. Димова
като разгледа докладваното от Мирослава Неделчева Гражданско дело №
20243230100184 по описа за 2024 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:

Подадена е искова молба вх. №315638/07.11.2023г. по гр. д.
№61011/2023г. на РС София, уточнена с допълнителна молба вх.
№11311/07.06.2024г. от С. Н. С., ЕГН **********, гр.Д., ул. „***“ №***, чрез
упълномощения адвокат Б. Б. от САК, с която срещу “ВИВА КРЕДИТ“ АД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, п.к. 1324,
ж.к. Люлин, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, бл. Силвър център, ет. 2, ап. 73Г,
представлявано от изп. директор С. П. П., в качеството на правоприемник на
"Вива Кредит” ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, ж.к. Люлин, бул. „Джавахарлал Неру“, №28, бл. Силвър център, ет. 2,
ап. 73Г, са предявени искове, както следва:
1. Съдът да прогласи на основание чл.26, ал.1, предл.1 от ЗЗД,
нищожността на клаузата на чл.1, ал.3 от Договор за паричен заем
Standard 14 N 5772647, сключен на 12.01.2022 г. между „ВИВА
КРЕДИТ" ООД (понастоящем АД) и С. Н. С.;
1. в условията на евентуалност - да прогласи на основание чл.26, ал.1,
предл.2 от ЗЗД, нищожността на клаузата на чл.1, ал.З от Договора;
2. в условията на евентуалност - да прогласи на основание чл.26, ал.1,
предл.3 от ЗЗД, нищожността на клаузата на чл.1, ал.З от Договора.
2.Съдът да прогласи на основание чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД,
нищожността на клаузата на чл.4, ал.2, във вр. с чл.4, ал.1 от Договор за
паричен заем Standart 14 N5772647, сключен на 12.01.2022г между ВИВА
1
КРЕДИТ" ООД (понастоящем АД) и С. Н. С.;
2.1 в условията на евентуалност - да прогласи на основание чл.26, ал.1,
предл.1 от ЗЗД, нищожността на клаузата на чл.4, ал.2, във вр. с чл.4, ал.1 от
Договора;
2.2в условията на евентуалност - да прогласи на основание чл.26, ал.1,
предл.2 от ЗЗД, нищожността на клаузата на чл.4, ал.2, във вр. с чл.4, ал.1 от
Договора.
В исковата молба са изложени следните твърдения: на 12.01.2022г. е
сключен договор за паричен заем между ищеца С. С. и "Вива Кредит” ООД,
ЕИК ********* - праводател на “ВИВА КРЕДИТ” АД, ЕИК: *********.
Кредиторът "Вива Кредит” ООД е предоставил на кредитополучателя
сума в размер на 2000.00 лева, със задължение за връщането й в срок на 60
седмици. В договора е посочено, че лихвеният процент по кредита е 40.32%, а
годишният процент на разходите (ГПР) 49.37%.
Съгласно чл. 1, ал. 3. от договора: „За извършената от Кредитора
допълнителна услуга по експресно разглеждане на документи за отпускане на
паричен заем, Заемателят дължи такса за експресно разглеждане на документи
за отпускане на кредит в размер на 1257.90 лева. В Договора се предвижда, че
гореописаната такса се заплаща разсрочен от Заемателя като се разделя на
равни части и се включи в размера на всяка от погасителните вноски.
В чл. 4, ал. 1 от Договора за паричен заем било предвидено, че същият
ще бъде обезпечен в 3-дневен срок с поне едно от следните обезпечения:
банкова гаранция или поръчител.
(„Поръчителство на едно физическо лице, което да предостави на
Заемодателя бележка от работодателя си, издадена не по-рано от 3 дни от деня
на представяне и да отговаря на следните изисквания: да е навършило 21
годишна възраст, да работи по безсрочен трудов договор; да има минимален
стаж при настоящия си работодател 6 месеца и минимален осигурителен доход
в размер на 1000 лв.; през последните 5 (пет ) години да няма кредитна
история в ЦКР към БНБ или да има кредитна история със статус „ период на
просрочие от 0 до 30 дни да не е поръчител по друг договор за паричен заем и
да няма сключен договор за паричен заем в качеството си на заемател “). В
чл.4, ал. 2 от договора пък е предвидено, че при неизпълнение на условието за
предоставяне на обезпечение, Кредитополучателят дължи на Кредитора
неустойка в размер на 838.80 лева, с начин на разсрочено плащане посочен в
погасителния план.
Ищецът обосновава твърдяната нищожност на двете договорни клаузи,
като излага следните правни доводи: клаузата, относно таксата за експресно
разглеждане на документи е нищожна, договорена е в нарушение на
материалният закон - Закона за потребителския кредит /ЗПК/, а по силата на
препращащата разпоредба на чл.24 от ЗПК - и на Закона за защита на
2
потребителите /ЗЗП/. Счита също така, че тази такса заобикаля закона, а
отделно от това и накърнява добрите нрави.
Клаузата на чл. 1, ал. 3 от процесният договор за кредит не поражда
права и задължения между страните, тъй като тя е установена в противоречие
с разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, съгласно която, кредиторът не може да
изисква заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с
усвояване и управление на кредита. Съгласно чл. 21, ал.1 ЗПК, всяка клауза в
договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне
изискванията на този закон, е нищожна. В случая, нормата на чл. 10а, ал. 1
ЗПК, допускаща събиране от потребителя на такси и комисиони за
допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит е
неприложима, тъй като процесната такса е начислена, след като кредитът е
вече отпуснат и е свързана с основното задължение на кредитора -
предоставяне на заем, а допълнителните услуги не трябва да са свързани с
него. Налага се извод, че тази такса е всъщност печалба за кредитора, надбавка
към главницата, която се плаща периодично, поради което трябва да е част от
ГЛП и ГПР, като в случая това законово изискване не е спазено. Заплащането
на допълнително възнаграждение за изпълнение на основното задължение на
заемодателя представлява скрито оскъпяване на кредита и води до
неоснователно обогатяване на кредитора, което безспорно е в нарушение на
добрите нрави. /В този смисъл се сочи Решение №345 от 9.01.2019 г. на ВКС
по т. д. № 1768/2018 г., II т. о. /
Отделно от предходното, претендираната сума за такса за експресно
разглеждане на документи, е нееквивалентна, с оглед предоставената в заем
сума, поради което е и неравноправна клауза по смисъла на чл. 143, ал. 1 ЗЗП,
следователно нищожна на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП.
Таксата за бързо разглеждане на документите представлява разход за
потребителя по договора за потребителски кредит по смисъла на чл. 19, ал. 1
ЗПК, като същата следва да се включи в годишния процент на разходите, като
основен критерий за длъжника при определяне на финансовата тежест на
кредита. С това допълнително плащане се покриват разходи, които следва да
бъдат включени в ГПР, при което неговият размер би надхвърлил законовото
ограничение. Така, с тази сума, реално се увеличава печалбата на кредитора,
защото при плащането на всички задължения се получава едно допълнително
възнаграждение. В случая уговореният размер от 1257.90 лева. на тази такса е
над 60% от размера на получения заем, като именно в тази връзка липсва
каквато и да е еквивалентност между таксата и извършената услуга от
заемодателя от размера на кредита. Не е ясно, въз основа на какви критерии е
формиран този необосновано висок размер на таксата, което също дава
основание да се приеме, че по същество тази уговорена "такса" оскъпява по
3
скрит начин кредита и води до неоснователно обогатяване на кредитора, което
безспорно е в нарушение и на добрите нрави. По този начин с клаузата за
такса за разглеждане на документите реално се заобикаля разпоредбата на чл.
19, ал. 4 от ЗПК, което я прави нищожна на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК.
Изрично нормата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК предоставя възможността за
събиране на такси и комисионни, но не и такива, които са свързани с
усвояване или управление на кредита. Въпросната такса за разглеждане
представлява услуга, която по естеството си е свързана с усвояването на
кредита. Разглеждането и изплащането на кредита по своята същност е
дейност на финансовата институция, свързана с усвояване на кредита,
изразяваща се в разглеждане на искането за кредита, отпускане на исканата
сума, оформяне на съответните документи и т.н., но това са все действия,
които са част от дейността по кредитиране и разходите за тях следва да са
включени в цената на услугата. В този смисъл въпросната услуга представлява
действия, които са присъщи при отпускането на всеки един кредит-
разглеждане на искането и изплащане на съответната сума. По този начин
потребителят плаща реално за права, които той има, което пък е недопустимо
от гледна точка на принципите на добросъвестност и справедливост.
В заключение, ищецът счита, че таксата по чл. 1, ал.3, е с характер на
възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на
ГПР. Впрочем, напълно е очевидно, че при добавяне на "таксата" (равняваща
се на прибл. 60% от стойността на усвоената по кредита сума към ГПР
съгласно Погасителния план в размер на 49.27%, то размерът му значително
ще надхвърли пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения
в левове и във валута, което също нарушава императивни норми в ЗПК.
По отношение на клаузата на чл. 4, ал. 2 във връзка с чл. 4, ал. 1 от
договора, уговаряща неустойка, ищецът обосновава нищожността със
следните правни доводи: В случая с договора е отпуснат заем на физическо
лице, поради което се касае за предоставяне на" финансова услуга" по смисъла
на параграф 13, т. 12 от ДР на Закона за защита на потребителите / ЗЗП/. Това
физическо лице има качеството потребител и се ползва от защитата срещу
неравноправни клаузи, предвидена в Глава VI на ЗЗП, за които съдът трябва да
следи служебно. Съгласно чл. 143 от Закона за защита на потребителите за
„неравноправна клауза“ в договор с потребител се счита всяка уговорка в
негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя. В този смисъл, неустоечната клауза в чл. 4, ал. 2
във връзка с чл.4, ал. 1 от договора, е в отклонение на закона, както и на
основния принцип за добросъвестност и справедливост в търговските
отношения и съответно се явява нищожна на основание чл. 26 ЗЗД.
4
Неустойката в случая, надхвърля рамките на чисто санкционния си
характер и представлява начин за неоснователно обогатяване на кредитора,
което е недопустимо, а от друга страна натоварва длъжника с допълнителни
разходи само поради формалното неизпълнение на задължението си да даде
исканото от кредитора обезпечение, което по начина, по който е
регламентирано е обективно неизпълнимо.
Липсват данни, как точно и въз основа на какви критерии е формиран
размерът на неустойката, който е и необосновано висок.
В този си вид, неустойката представляват своеобразен източник на
допълнителна печалба за кредитора над уговорената такава под формата на
договорна лихва, изгубила своето законово предназначение да служи като
обезпечение на задължението и да служи като обезщетение на вредите.
Неустойката е дължима, независимо, дали заемът е върнат от
потребителя своевременно, или не е върнат, доколкото тя има отношение към
неизпълнение на задължение на потребителя да осигури обезпечение на
задължението, което налага извод, че при нейното определяне по основание,
параметри и по размер заемодателят не е спазил правилата на
добросъвестността.
Няма имуществени вреди от неизпълнението на задължението за
непредставяне на обезпечение, тоест, обезщетителна функция също отсъства:
възникването на неустоечното задължение е самоцел на кредитора.
Като договорен подход, неустойката цели да се заобиколи забраната на
чл. 143, т. 3 от ЗЗП, защото със задължението за представяне на обезпечение
следва, че кредиторът не е извършил предварителна проверка за
възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това
прехвърля изцяло в тежест на последния последиците от неизпълнението на
това свое задължение. Посоченото обуславя извод, че неустойката излиза
извън присъщите й по закон функции, както и е сключена в условията на
неравноправност по смисъла на ЗЗП, което я прави нищожна поради
противоречие на повелителни норми на закона- чл. 146, ал. 1 ЗЗП и на добрите
нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
Уговорката, относно процесната неустойка противоречи и на
разпоредбата на чл.143, т.5 от ЗЗП, която предвижда забрана за уговаряне на
клауза, задължаваща потребителя при неизпълнение на неговите задължения
да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Цитираният
законов текст не прави разграничение, относно вида на неустойката, а
акцентира върху нейния необосновано висок размер, какъвто безспорно е
настоящият случай като се съобрази изключително краткия срок на договора.
По тези съображения, присъждането й би довело до реализиране на
5
неоправдано висок доход за кредитора, който не е предварително обоснован и
регламентиран.
В ИМ се излагат съображения, че клаузата е нищожна, защото не е
индивидуално уговорена. Изготвена е предварително от ответника и ищецът
не е имал възможност да влияе върху съдържанието й. Не са представени
доказателства за водени преговори между страните за сключване на договор
без предвидената клауза, нито, че на ищеца е предоставена такава възможност.
Това поставя заемодателя в доминиращо положение спрямо потребителя.
Отделно от горното, кредиторът не включва т. нар. от него "неустойка"
при формиране на ГПР по договора, като стремежът му е по този начин да
заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно
положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно
(като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно
противоречие с чл. 3, nap. 1 и чл. 4 от Директива 93/13 ЕИО. Бланкетното
посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя
невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се
формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК.
На осн. чл.131 от ГПК препис от искова молба и доказателствата към
нея, както и допълнителна уточняваща молба с вх. №11311/07.06.2024г., са
връчени на ответника, който в законовия срок депозира отговор.
Предявените искове се оспорват като недопустими. Недопустимостта се
обосновава с липса на правен интерес от предявяване на процесните искове,
доколкото платените от ищцата суми по Договора са отнесени от ответника за
покриване само и единствено на главницата и договорната лихва, а не и за
уговорените такса експресно разглеждано и неустойка. Тези разпоредби не са
произвели действие. Прилага се справка към отговора по ИМ.
Прави възражение за нередовност на исковата молба, тъй като липсвало
изложение на обстоятелствата, на които се основават. Сочените пороци на
исковата молба затруднявали защитата на ответника.
Исковете се оспорват по основание и размер.
Съгл. чл.4 от договора, ищцата се е съгласила да предостави в 3-дн. срок
от подписване на контракта едно от двете обезпечения, описани в
горепосочената клауза. В процесния случай, дори е дадено право на избор на
заемателя, кой вид обезпечение да предостави в зависимост от възможностите
му. В този смисъл, неприемливи са наведените твърдения, че за него са били
поставени условия, невъзможни за изпълнение, при все, че дори е предоставен
избор измежду няколко възможности. С изискването за предоставяне на едно
от двете посочени в Договора обезпечения, по никакъв начин не се изключват
6
или ограничават правата на потребителя, произтичащи по закон.
Законът не поставя изискване при уговаряне на неустойка да се
посочва, кои вреди ще бъдат компенсирани с неустойката. Именно в това се
изразява нейният смисъл - отпадането на необходимостта вредите да бъдат
доказвани от изправната страна по договора {чл. 92, ал. 1 от ЗЗД).
В настоящия случай, неизпълнението на задължение за предоставяне на
обезпечение поставяло ответното дружество в риск от неизпълнение на
паричното задължение от страна на длъжника, който иначе би бил покрит от
обезпечението. Не следвало да се подценява значението на обезпечението за
заемодателя. Ищцата удобно пропускала, че е получила и усвоила заемната
сума без предварително да е дала, каквато и да е гаранция за връщането й. За
разлика от много други финансови услуги, които се предлагали на пазара,
тази, която ищцата е избрала, не изисквала от него предварителното
осигуряване на обезпечение, което й създавало удобството бързо да получи и
ползва парична сума в немалък размер, като рискът е бил изцяло за сметка на
заемодателя. Функцията на неустойката била преди всичко да обезпечи
изпълнението, т. е. да стимулира длъжника да бъде изряден в съблюдаването
на своите договорни задължения. Дружеството действително поело
значителен риск, че при евентуално неизпълнение от страна на заемателя, то
нямало да може да събере дължимото си вземане. С цел опазване на законния
си интерес, „Вива Кредит" ООД, трябвало да направи всичко необходимо, за
да осигури връщане на сумите по отпуснатите от него кредити, като
естествено това се постигало чрез включването на съответните договорни
клаузи, с които потребителите са били предварително запознати съобразно
законовите изисквания.
Направените в исковата молба твърдения, че размерът на неустойката е
твърде висок, противоречал на всякаква житейска и бизнес логика и най-вече
с принципа на свободата на договаряне. Заемодателят, бидейки специалист в
съответната материя, би могъл по-добре да прецени и без съмнение
внимателно е изчислил размера на риска и неблагоприятните последици,
които би претърпял, в случай че предоставеният от него заем, при това за
немалка сума, остане необезпечен. Неустойката била предвидена, за да
дисциплинира длъжника при изпълнение на поетите от него договорни
задължения. Всяка една от договорните клаузи била еднакво задължителна за
него, поради което тя можела да бъде скрепена със санкция, каквато страните
намерят за добре. Дружеството не би сключило договора и не би предоставило
заем при липса на уговорките за предоставяне на обезпечение и неустойка за
изпълнение.
Поемайки по-голям риск, кредиторът имал правото да поставя
изисквания за обезпечаването му по своя преценка и в случай, че
7
потребителят не ги намирал за резонни, то той на свой ред имал пълното
право да не полага подписа си под тях.
Потребителят не е бил поставен в по-неблагоприятно положение -
знаейки, че обезпечението трябва да се предостави в 3-дневен срок от
сключването на договора, той е можел да забави сключването му до момента,
в който е в състояние да го осигури или изобщо да не встъпва в договорни
правоотношения с ответника. Дружеството не е принудило ищцата да сключи
договор за заем, съответно условията по него не са й били наложени. Тя
самостоятелно, по собствени подбуди и воля е пожелала да сключи договора
за заем и да се издължи, съгласно договорените условия. На пазара на бързи
кредити работели над 100 финансови институции, в никакъв случай
дружеството не е наложило на ищцата да се възползва от неговите услуги.
Кредиторът не е монополист, за да налага задължително на потребителите да
се ползват от неговите услуги. Договорът се сключвал при индивидуални
условия, а не при общи такива.
Отделно от горното, всеки заемател по договор за потребителски кредит
разполагал с гарантираната от чл. 29 от ЗПК възможност да се откаже от
договора в 14-дневен срок, за която опция, ищцата била информиран чрез
СЕФ и от текста на самия Договор.
Не било налице заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК,
нито пък можело да се говори за заблуждаваща търговска практика. Следвало
да се прави разграничение между печалба, каквато неустойката категорично
не е, и обезщетяване на понесения риск и допълнителни разходи, възникнали
от договорно неизпълнение и по-голямото внимание за проследяване живота
на един необезпечен кредите сравнение с един обезпечен такъв. Нещо повече,
въпреки че задължението за заплащане на неустойка било дължимо изцяло с
изтичането на третия ден, който бил крайният срок за предоставяне на
обезпечението, в израз на добросъвестност към клиента, това задължение
било разсрочено, така че то да бъде икономически по- поносимо за него.
Тридневният срок за предоставяне на обезпечение от сключването на
договора, било абсолютно изпълним от житейска гледна точка.
Като неоснователно се счита твърдението на ищцата, че в ГПР следвало
да бъде включена и уговорената неустойка. При сключване на договора,
ответното дружество нямало как да включи в общия размер на плащанията
едно условно задължение, което не е известно, дали ще възникне, тъй като
зависело от бъдещо несигурно събитие, а именно - изпълнението на
задължението за обезпечаване на кредита от ищцата.
Клаузата за неустойка не била неравноправна по смисъла на чл. 143
ЗЗП. В процесният случай, договорът бил сключен по предложение /искане/
8
направено от кредитополучателя, от което можело да се направи извод, че му е
била дадена възможност да влияе върху съдържанието на клаузите на
договорите. Същият се е запознал с преддоговорната информация, попълнил е
въпросници за кандидатстване на кредити, въз основа на които са договорени
клаузите от договорите. Ищцата не е била поставена в положение на по-слаба
страна от гледна точка на степента й на информираност и на възможностите,
които й се предоставят да преговаря.
Посочената такса за експресно разглеждане, била дължима при
избиране на услугата за експресно разглеждане на заявката за кредит, а не при
стандартния срок от 10 дни. На практика, услугата по експресно разглеждане
се извършвала преди сключване на договора за кредит, следователно,
посочената такса не можела да се разглежда като такава по управлението или
усвояването на кредита.
Както понятието „усвояване", така и „управление", упоменати в чл. 10а,
ал. 2 от ЗПК ясно посочват, че става въпрос за действия след зараждане на
заемното правоотношение, т.е. след сключване на договора за заем.
Докато понятието „усвояване" било сравнително ясно, то
„управлението" на кредита, било тясно свързано с предоставените средства и
извършването на определени услуги по управлението на предоставените
инвестиции. Тази такса покривала предоставянето на административни услуги
като мониторинг на кредита /регистрация в определени бази данни и
регистри/, изпълнение на определени операции от страна на кредитора за
целите на оползотворяването или възстановяването на заема, предоставен на
потребителя.
Таксата за експресно разглеждане била дължима за услуга,
предхождаща възникването на заемното правоотношение, което въпреки
посочената предоставена услуга, можела да не възникне по решение на която
и да е от страните - заемателя или заемодателя.
Цената на услугата била резултат от осъществена от кредитодателя
насрещна престация, поради което тя не представлява „скрита
възнаградителна лихва", уговорена в противоречие с добрите нрави и
разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК.
Видно от чл.1, ал.2 от Договора, услугата по експресно разглеждане на
документи е за допълнителна услуга, която клиентът доброволно е избрал,
дали да се възползва от нея, поради което, на основание чл.19 във връзка с
Приложение № 1 към чл, 19, ал. 2 от ЗПК, стойността на същата не следвало
да се прибавя при изчисляване на ГПР по договора.
Ответникът моли, съдът да прекрати производството като недопустимо
и претендира съдебни разноски.
9
В случай, че съдът разгледа предявените искове и ги уважи, ответникът
прави възражение за прекомерност на адв. хонорар на ищцовия процесуален
представител /на осн. чл.78, ал.5 от ГПК/, отделно от това моли, съдът да
определи справедливо адв. възнаграждение, като отчете, че защитата на
ищеца е съгл. чл.38 от ЗА и като съобрази обема и сложността на извършената
от адвоката дейност и цената на исковете.
Съдът намира, че предявените от С. С. искове са допустими. За
длъжника е налице правен интерес да предяви установителен иск за
нищожност на договорни клаузи при твърдение, че другата страна по договора
е получила без основание суми, заплатени, въз основа на тези клаузи.
Съдът, като взе предвид доводите на страните и събраните по делото
доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:

Исковете са с правно основание в чл. 146 от Закона за защита на
потребителите, чл. 21 и 22 от Закона за потребителския кредит и чл. 26, ал. 1,
предл. първо и трето от Закона за задълженията и договорите.
Исковете са допустими. Предвид изложеното от страните и
ангажираните от тях доказателства, съдът съобрази следното: между ищцата и
ответника е сключен договор за паричен заем Standard 14
№5772647/12.01.2022г., по който ищецът е получил кредит в размер на 2000
лв., при уговорен ГПР 49.37% и ГЛП – 40.32% и със срок на връщане – 30
двуседмични вноски, представено и е копие от същия договор на л. 7-10 по гр.
дело №61022/2023 по описа на СРС /приложено към настоящото дело/.
По делото не се спори, че договорът от 12.01.2022г. е изцяло и
предсрочно погасен та 18.09.23г, за което е налице признание на ответника,
изразено в отговора по исковата молба.
В чл.1, ал.3 от договора се предвиждало, че: „За извършената от
кредитора допълнителна услуга по експресно разглеждане на документи за
отпускане на паричен заем, заемателят дължал такса за експресно разглеждане
на документи за отпускане на кредит в размер на 1257.90 лв.“ Гореописаната
такса следвало да се заплаща от С. С. разсрочено, като се разделяла на равни
части и се включвала в размера на всяка от погасителните вноски.
По отношение на клаузата за заплащане на такса за експресното
разглеждане на документите към искането за кредит: на основание чл. 10а,7
ал.2 от ЗПК, кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисионни
за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, каквото
представлява експресното разглеждане на документите за кредита. Затова,
клаузата на чл. 1, ал.3 от договора, има за резултат заобикаляне на Закона за
потребителския кредит, поради което, е нищожна на основанието, визирано в
чл. 21 от ЗПК. Предвид това, че тази такса не е включена и в годишния
процент на разходите по кредита, то заобиколена е и нормата на чл. 19, ал. 4 от
същия закон, което е отделен довод да се прогласи нищожност на клаузата, на
основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК. Задължение на кредитора по договора, е да
10
посочи точен (верен, коректен) процент на общите разходи по кредита, при
което, всяко неточно посочване заобикаля закона. Казаното важи дори в
хипотеза, в която годишния процент на разходите няма да надвиши законовия
праг, ако в него се включат тези допълнителни плащания по договора, както и
в хипотезата, в която точния процент на разходите е по – нисък от посочения в
договора, тъй като и в двата случая, е налице като резултат заобикалянето на
закона. Искът да се прогласи нищожността на клаузата по чл.1, ал.3 от
процесния договор, на соченото правно основание по смисъла на чл.26, ал.1,
предл.1 от ЗЗД , е основателен. Поради уважаване на главния иск, съдът не
дължи произнасяне по останалите искове, заявени в условия на евентуалност.
Съгласно чл.4, ал.1 от Договора, заемателят се задължава в тридневен
срок от усвояване на сумата по договора, да предостави на заемодателя едно
от следните обезпечения на задълженията по договора: поръчител физическо
лице или банкова гаранция. В чл.4, ал.2 от договора страните са уговорили
изрично, че при непредставяне на обезпечение от посочения вид в уговорения
тридневен срок от сключване на договора, кредитополучателят ще дължи
неустойка в размер на 838.80 лева, платима разсрочено на равни части към
всяка от погасителните вноски, като дължимата вноска е в размер на 153.77
лева, а общото задължение става в размер на 4613.10 лева.
Видно от представения погасителния план към процесния договор /л.39-
40/, в него са отразени конкретните падежи и размери на погасителните
вноски, включително и тези по разсроченото плащане на неустойката.
Установява се също така, че ответното дружество е небанкова финансова
институция, по смисъла на чл.3, ал.2 от Закона за кредитните институции,
поради което, може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства и това го
определя като кредитор по смисъла на чл.9, ал.4 от Закона за потребителския
кредит. От друга страна, ищцата по делото има качеството на „потребител“ по
смисъла на §13 т.1 ДР на Закона за защита на потребителите. В този смисъл,
сключеният между страните договор, е потребителски, поради което, следва
да отговаря на изискванията уредени за форма и съдържание съгласно чл.22 от
Закона за потребителския кредит, където са регламентирани нарушенията,
които водят до извод за недействителност /нищожност/ на този вид договори и
ищцата разполага с възможност да търси защита срещу наравноправни
клаузи, предвидени в Глава шеста на ЗЗП.
Предвид така установените обстоятелства, настоящият състав намира
предявеният иск за основателен, тъй като уговорената в договора клауза по
чл.4, ал.2, за неустойка е нищожна, като противоречаща на добрите нрави по
следните съображения:
Съгласно постановеното Тълкувателно Решение № 1 от 15.06.2010г. по
т. д. №1/2009г. на ОСТК на ВКС, с което е прието, че неустойка, уговорена
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции е
нищожна, поради противоречие с добрите нрави. Действително критериите за
наличието на нищожност, следва да се преценяват за всеки отделен случай, с
11
оглед фактите и обстоятелствата относими към размера на кредита, размера
на обезпеченото с неустойката задължение, вида на уговорената неустойка,
съотношението между размера на неустойката и очакваните от кредитора
вреди при евентуално неизпълнение на задължението, като освен
обезпечителна и обезщетителна,
неустойката може да изпълнява и наказателна функция. В случая, от
представения по делото договор се установява, че страните по него са
уговорили клауза за задължаване на кредитополучателя да осигури надлежно
обезпечение на кредитора в тридневен срок от сключването на договора, а при
неизпълнение се дължи неустойка в размер, който надвишава многократно
печалбата на кредитора, която се формира от уговорената възнаградителната
лихва по договора. Уговорената неустойка несъмнено цели да санкционира
заемателя при виновно неизпълнение на договорното задължение за
предоставяне на обезпечение, но несъмнено това задължение за предоставяне
на обезпечение на главния дълг има второстепенен характер и дори
кредитополучателят да не го изпълни, това по никакъв начин не рефлектира
пряко върху основното задължение, което той има за погасяване
задълженията си по договора за заплащане на дължимата главница и лихви,
съобразно клаузите на процесния договор.
Видно е от клаузите на сключения между страните договор и
погасителния план към него, че в случая, размерът на уговорената неустойка
от 838.80 лева е прекомерен, предвид размера на предоставената по кредита
сума от 200.00 лева, като размерът й предварително е включен още при
сключването на договора в погасителния план като задължителен елемент от
дължимата за месеца вноска, която неустойка също следва да се заплаща
разсрочено, едновременно с дължимите суми за главница и лихва.
Неустоечната клауза е нищожна, тъй като нейната дължимост не е
обусловена от евентуално настъпили вреди, поради неизпълнение на
задължението завръщане на отпуснатия кредит, а за да доведе, макар и
прикрито до недопустимо увеличение възнаграждението на кредитора.
Ето защо, съдът намира, че клаузата в договора, уреждаща дължима
неустойка – чл.4, ал.2, противоречи на добрите нрави по смисъла на чл.26,
ал.1, предл.3 от ЗЗД, тъй като се нарушава основния принцип на
справедливостта и несъмнено излиза извън обсега на своята обезпечителна и
обезщетителна функции, които законодателят й е придал. Поради
основателността на втория главен иск, съдът не следва да разглежда
останалите искови претенции, заявени в условия на евентуалност.
За пълнота на изложението обаче, следва да се отбележи също, че
уговорената в договора неустойка за неизпълнение на задължение, свързано с
обезпечаване вземането на кредитора, се явява и неравноправна клауза по
смисъла на чл.143, т.5 от Закона за защита на потребителите.
С §13а от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на
потребителите, която е съобразена с практиката на Европейския съд по
12
Директива 93/13 ЕИО на Съвета, относно неравноправните клаузи в
потребителските договори „...националният съд е длъжен да разгледа
служебно неравноправния характер на договорна клауза, когато са налице
необходимите за това правни или фактически обстоятелства. Когато счете
такава клауза за неравноправна, той не я прилага, освен ако потребителят се
противопостави на това.“ По смисъла на § 13, т.1 от Допълнителните
разпоредби на Закона за защита на потребителите, ищцата по делото има
качеството на потребител, тъй като е физическо лице, ползващо финансови
услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или
професионална дейност. Съгласно чл.143 от Закона за защита на
потребителите, неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е
всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискванията за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, а в т.5, е визирана
хипотеза на задължаване на потребителя при неизпълнение на негови
задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка.
Несъмнено уговореното в случая заплащане на неустойка за неизпълнение на
задължение за обезпечение поставя потребителя в неравностойно положение,
тъй като е довело до неблагоприятни последици в правната му сфера, които са
по-големи от законоустановените. Правната същност на неустойката има
санкционен характер за една от страните по договора във връзка с
изпълнението на самия договор, а уговарянето на неустойка за неизпълнение
на задължения във връзка с обезпечаване на вземането на кредитора
несъмнено е в противоречие със закона, тъй като законодателят е предвидил
достатъчно други гаранции и механизми, които гарантират възможностите на
кредитодателя да реализира вземанията си от длъжника. Съгласно чл.133 от
ЗЗД, цялото имущество на длъжника служи за общо обезпечение на неговите
кредитори, които имат еднакво право да се удовлетворят от него, ако няма
законни основания за предпочитане. Нищожността на уговорената неустойка
произтича и от факта, че за да бъде уговорена тази неустойка още към
момента на сключване на договора, както в случая е сторено и тя да бъде
определена по размер и в погасителния план, то вредите за кредитодателя
следва предварително да са били известни.
В случая, кредиторът не е изпълнил задължението си за предварителна
оценка на финансовата обезпеченост на вземането си към момента на
предоставяне на заема и не може да обоснове и изведе интерес, въз основа на
който да претендира процесната неустойка още към момента на сключване на
договора.
Ето защо, с уговарянето на процесната неустойка, с която кредиторът е
поставил на заемателя условие, след получаването на заема в тридневен срок
да осигури поръчители е нарушение на чл.138, ал.1 от Закона за задълженията
и договорите, тъй като договорът за поръчителство между поръчителя и
кредитора, следва да бъде сключен в писмена форма, а в случая се иска
отговорност от длъжника за действия на трети лица, каквато отговорност
13
съгласно договора, те не могат да носят. Тези доводи касаят и исканата
алтернативно банкова гаранция, което отново представлява ангажиране на
трети лица - банкови институции с ангажименти по изпълнение на договор,
по който те не са страни.
Отделно от гореизложеното, налице е нищожност на основание чл.146,
ал.1 от ЗЗП, тъй като клаузата на чл.4, ал.2 от договора, не се явява
индивидуално уговорена, както предвижда нормата на чл.146, ал.2 от ЗЗП, а
представлява част от стандартен, бланкетен договор, изготвен предварително
от кредитодателя, поради което, кредитополучателят не е имал възможност да
уговаря съдържанието на договора към момента на неговото сключване.
Констатира се и соченото противоречие на разглежданата уговорка за
заплащане на неустойка с нормата на чл.19, ал.4 вр. чл.21, ал.1 от ЗПК.
Съгласно чл.21, ал.1 от ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит,
която цели заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. В случая,
въведения разход по кредита уговорен с чл.4, ал.2 от договора несъмнено
заобикаля разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, според която, Годишният
процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена
с постановление на Министерския съвет на Република България. От така
уговореното следва, че с неустойката по чл.4, ал.2 от договора се цели
компенсиране на вреди от фактическа неплатежоспособност на длъжника,
които кредиторът би понесъл поради неполучено обезпечение, а не за
неизпълнение на задължението по договора. В този смисъл вредите, които
тази неустойка цели да компенсира са несъизмерими с конкретен интерес за
кредитора, а с риск от необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице.
Компенсирането на подобен риск с отделна неустойка цели скрито оскъпяване
на кредита до размер надхвърлящ установения в чл.19, ал.4 от ЗПК праг на
годишния процент на разходите. Ето защо, уговорената неустоечна клауза е
във вреда на потребителя и не отговаря на изискването за добросъвестност,
тъй като цели заобикаляне изискванията на ЗПК, което я прави нищожна и на
основание чл.21, ал.1 от ЗПК, поради което не може да
породи права и задължения за страните по договорното правоотношение.
Предвид изхода на спора, на осн. чл.78, ал.1 от ГПК, ответникът дължи
на ищцата сторените съдебни разноски по делото в размер на 100.00 лева за
заплатени държавни такси по двата главни иска /платежният документ е
приложен на л.6 по гр. д. №61011/2023г. по описа на СРС/.
В случая на ищцата е оказана безплатна правна помощ от адв. Б. Б. на
осн. чл.38, ал.1, т.3, предл. 2 от ЗА, видно от приложения договор от
15.05.2023г., поради което, съдът като съобрази материалния интерес,
фактическата и правна сложност на делото, която не е висока, че в процеса не
е имало отклонения /няма предявена насрещна ИМ, инцидентни или обратни
искове, другарство и пр./, че делото е протекло в едно съдебно заседание, в
което пълномощникът на ищцата не се е явил, то на адв. Б. следва да се
присъди възнаграждение в размер на 500.00 лева.
14
Направеното възражение за прекомерност с пр. осн. чл.78, ал.5 от ГПК
от ответника, като своевременно и допустимо, следва да бъде разгледано от
съда, който го намира за неоснователно, поради това, определеното
възнаграждение на адв. Б. Б. в размер на 500 лв. е минимално и не следва да
бъде редуцирано от съда. В този смисъл, възражението на ответното
дружество с пр. осн. чл.78, ал.5 от ГПК, следва да бъде оставено без уважение.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА нищожността на клаузата, съдържаща се в чл. 1,
ал.3 от Договор за паричен заем Standard 14 №5772647/12.01.2022г.,
сключен между „ВИВА КРЕДИТ” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр.София, жк „Люлин 7“, бул. „Джавахарлал Неру“ №28, бл.
Силвър център, ет.2, ап.73Г, представлявано от изп. директор и С. Н. С., ЕГН
**********, предвиждаща заплащането на такса за експресното разглеждане
на документи за отпускане на паричен заем, в размер на 1257.90 лева, на
основание чл.26, ал.1, пр. първо от ЗЗД.

ПРОГЛАСЯВА нищожността на клаузата, съдържаща се в чл. 4,
ал.2 от Договор за паричен заем Standard 14 №5772647/12.01.2022г.,
сключен между „ВИВА КРЕДИТ” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр.София, жк „Люлин 7“, бул. „Джавахарлал Неру“ №28, бл.
Силвър център, ет.2, ап.73Г, представлявано от изп. директор и С. Н. С., ЕГН
**********, предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 838.80 лева,
на основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД.

ОСЪЖДА „ВИВА КРЕДИТ” АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр.София, жк „Люлин 7“, бул. „Джавахарлал Неру“ №28,
бл. Силвър център, ет.2, ап.73Г, представлявано от изп. директор, да заплати
на С. Н. С., ЕГН **********, сумата от 100.00 /сто/ лева, представляващи
съдебни разноски по делото за внесени държавни такси.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 от ГПК и чл.38, ал.2 от Закона за
адвокатурата, „ВИВА КРЕДИТ” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр.София, жк „Люлин 7“, бул. „Джавахарлал Неру“ №28, бл.
Силвър център, ет.2, ап.73Г, представлявано от изп. директор ДА
ЗАПЛАТИ на адвокат Б. Б. Б. – АК София, личен №**********, съдебен
адрес: гр.П., п. к. ***, ул. „***“ № ***, ет.***, офис ***, сумата 500.00 лв.
/петстотин лева/ - адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна
защита на ищцата С. Н. С. в настоящото производство.

15
Решението подлежи на обжалване пред ДОС с въззивна жалба в
двуседмичен срок от връчването му на страните.

Съдия при Районен съд – Добрич: _______________________

16