Р Е Ш Е Н И Е
№ 69
гр.
Велико Търново, 08.03.2021 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Административен
съд – гр. Велико Търново, Първи касационен състав, в публично
заседание на двадесет и шести февруари две хиляди двадесет и първа година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЙОРДАНКА МАТЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ
ДАНАИЛОВА
РОСЕН БУЮКЛИЕВ
При секретаря Св. Ф.и
участието на прокурора от ВТОП Ил. Благоев, разгледа докладваното от председателя
касационно НАХД № 10019/2021 г. и за
да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 208 и сл. от
Административнопроцесуалния кодекс (АПК) вр. с чл.
63, ал. 1, изр. ІІ от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН)
Делото е образувано
по касационна жалба на Регионалната здравна инспекция (РЗИ) – Велико Търново
срещу Решение № 569 от 24.11.2020 г., постановено по АНД № 1379/2020 г. по
описа на Районен съд – Велико Търново (ВТРС).
С обжалваното
решение е отменено Наказателно постановление № РД-05-30/27.08.2020 г. на директора
на РЗИ – Велико Търново, с което на Р.К.У. за нарушение на Раздел І, т. 4 вр. т. 1 от Приложение № 3 от Заповед № РД-01-446/31.07.2020
г. на министъра на здравеопазването вр. чл. 63, ал. 4
от Закона за здравето (ЗЗ) и на основание чл. 209а, ал. 1 вр.
ал. 4, пр. първо от същия закон му е наложено административно наказание „глоба“
в размер на 300 лева, като иначе безспорно установеното нарушение е намерено за
маловажно от въззивния съд.
В касационната жалба
се оспорва правилността на съдебния акт, като се излагат доводи за неправилно
прилагане на материалния закон. Конкретните оплаквания са, че съдът неправилно
е преценил като маловажно нарушението и е определил министерската заповед, с
която е определена нарушената противоепидемична мярка за общ административен
акт, вместо индивидуален какъвто тя е. Касаторът претендира направените по
делото разноски за двете инстанции с приложен списък.
Ответникът по
касационната жалба – Р.К.У., редовно призован, се представлява от *** К., която
оспорва жалбата като неоснователна и излага мотиви за правилност на въззивното решение в съдебно заседание и приложено писмено
становище по делото. Претендира разноски за касационната инстанция.
Представителят на
Окръжна прокуратура – Велико Търново дава становище за основателност на
касационната жалба.
Настоящият състав на
Административен съд – Велико Търново, като прецени допустимостта на
касационната жалба, както и след служебна проверка, на основание чл. 218, ал. 2 АПК, за валидност, допустимост и съответствие на решението с
материалния закон, въз основа на установените факти, приема следното от правна
страна:
Жалба е подадена от
надлежна страна-участник във въззивното производство,
в законния срок, до компетентния съд, което я прави допустима. Съгласно чл. 63,
ал. 2 от ЗАНН, административният съд разглежда касационните жалби срещу
решенията на съответните РС по реда на глава ХІІ от АПК. Чл. 218 от АПК свежда
предмета на касационната проверка до посочените в жалбата пороци на решението,
но същевременно задължава касационната инстанция да следи и служебно за
валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон.
Воден от така определения предмет на настоящото касационно дело, съдът намира
касационната жалба за неоснователна, тъй като оспорваното решение е валидно,
допустимо и правилно. Аргументите на съда за този извод са следните:
С Решение № 569 от
24.11.2020 г. по АНД № 1379/2020 г. по описа на ВТРС е отменено Наказателно
постановление № РД – 05-30/27.08.2020 г. на директора на РЗИ – Велико Търново,
с което на Р.К.У. за нарушение на Раздел І, т. 4 вр.
т. 1 от Приложение № 3 от Заповед № РД-01-446/31.07.2020 г. на министъра на
здравеопазването вр. чл. 63, ал. 4 от Закона за
здравето и на основание чл. 209а, ал. 1 вр. ал. 4,
пр. първо от същия закон му е наложено административно наказание „глоба“ в
размер на 300 лева.
За да постанови
съдебния си акт, ВТРС е приел, че извършеното от жалбоподателя деяние
представлява „маловажен случай“ по смисъла на чл. 28 от ЗАНН, тъй като нарушителят
е влязъл в търговския обект за кратко, около него нямало хора, а липсвали и
доказателства, че неговият работодател е създал условия за спазване на
противоепидемичната мярка, изискваща носене на предпазна маска или друго
защитно място на закрити обществени места. Въззивният
съд е изложил и мотиви за това, че Заповед № РД-01-446/31.07.2020 г. на
министъра на здравеопазването е подзаконов нормативен акт, който не е разгласен
по надлежния ред и нормите на същата не могат да служат за попълване на бланкетната норма на чл. 209а от ЗЗ.
Решението е правилно
по следните мотиви: По делото фактическата обстановка не е била спорна – на 18.08.2020
г., около 13.50 ч., ответникът по касация се намирал на закрито обществено
място – търговски обект, без поставена защитна маска или друго средство,
покриващо носа и устатата. Не е спорно и че същият е служител на търговец,
стопанисващ склад, работи като снабдител и е слязъл от управляваното от него
МПС и влязъл в склада само за да вземе стока, която да закара след това навън.
Преди всичко
касационната инстанция намира, че АУАН и НП не описват точно мястото и обстоятелствата,
при които е извършено нарушение, което в случая е от особено съществено значение за съставомерността
на деянието. В АУАН и НП се твърди, че ответникът по касация се намирал в
склада на проверявания обект, който от своя страна представлява склад на едро
за строителни материали, като е уточнено, че в работната част на обекта присъстват
клиенти. Няма спор, че складът на едро за строителни материали има две
помещения – едното – склад, а другото – търговска зона, като само в последното
имат достъп външни лица. АУАН и НП не сочат лицето да се намирало в същата тази
работна част на обекта, където имат достъп клиенти, въпреки че е отбелязано
присъствието на същите само там. След като не е посочено, че лицето се е
намирало именно в работната част, до която имат достъп клиенти, не може да се
претендира нарушение от вида на процесното, защото Раздел І, т. 4 вр. т. 1 от Приложение № 3 от Заповед №
РД-01-446/31.07.2020 г. на министъра на здравеопазването изисква носенето
предпазна маска или друго защитно средство само на закрити обществени места –
търговски обекти, само ако до тях достъп имат клиенти. ЗАНН изисква тези
обстоятелства да са ясно описани още в АУАН и НП и попълването им с гласни доказателства,
в последствие в съдебно заседание – както е станало по делото, принципно е недопустимо.
След като това е така, НП е незаконосъобразно и само на това основание.
По съществено е,
обаче, че въззивният съд е изложил и редица мотиви, обосноваващи извода му
маловажност в случая, които настоящата инстанция споделя. Чл. 209а, ал. 1 от ЗЗ
не изключва а приори приложното поле на чл. 28 от ЗАНН и не е възможно каквато и да е епидемична обстановка и приложени мерки във
връзка с нея да изключат задължителната преценка на приложението на чл. 28 от ЗАНН, както сочи в жалбата си до съда касаторът. Съгласно чл. 93, т. 9 от НК маловажен случай е
този, при който извършеното деяние с оглед липсата или незначителността на
вредните последици или с оглед на други смекчаващи обстоятелства представлява
по-ниска степен на обществена опасност в сравнение с обикновените случаи на
деяние от този вид. Касаторът не е изложил никакви мотиви за отказа да приложи
разпоредбата на чл. 28 от ЗАНН.
Всъщност, извършеното
от У. не е довело до никакви последици и е с никаква или по-ниска степен на
обществена опасност в сравнение с обикновените случаи на нарушение от този вид.
Не се твърди, нито доказва лицето да е било на оживено място, в присъствието на
множество други лица. Не се твърди той да е боледувал през този момент, нито
който и да е край него да е бил болен. Не се твърди и че не е спазвал
дистанция. Касаторът не сочи, нито претендира и някакви обективни данни – за
брой положителни проби, заболели, починали лица в района, за да се прецени
доколко тази иначе безспорно извънредна обстановка е била така изострена, че да
се налага санкционирането на лицето при наличието едновременно с това на
обстоятелствата посочени по-горе.
Ето защо настоящият
касационен състав намира, че ако не актосъставителят,
то поне наказващият е бил длъжен, на първо място, да провери дали не са налице
конкретните условия за прилагане разпоредбата на чл. 28 от ЗАНН и едва след това, ако не са
налице, да издаде съответното НП и да наложи административно наказание. В
конкретния случай тази последователност не е спазена. При така изложеното
настоящият състав намира, че обжалваното решение не страда от пороци,
представляващи касационни основания за отмяната му. Същото е правилно, поради
което следва да бъде оставено в сила.
При този изход на
делото и на основание чл. 63, ал. 3 от ЗАНН (нова – ДВ бр. 94 от
2019 г.) направеното от ответник – касация искане за присъждане на разноски по
делото е основателно. Съдът намира, че следва да осъди РЗИ – Велико Търново да заплати от бюджета си
в полза на ответник по касация направените по делото разноски за настоящата
касационна инстанция в размер на 300 лева, представляващи платено ***ско възнаграждение съгласно договор за правна помощ и
съдействие от 10.02.2021 г.
Водим от горното и
на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, вр. с чл. 63, ал.
1, изр. ІІ от ЗАНН, съдът
Р
Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 569 от 24.11.2020 г., постановено
по АНД № 1379/2020 г. по описа на Районен съд – Велико Търново.
ОСЪЖДА РЗИ – Велико Търново да заплати на Р.К.У.,***
с ЕГН ********** разноски по делото в размер на 300 (триста) лева
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.