О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1981 14.07.2020 г. Град Бургас
Бургаският окръжен съд, гражданско отделение, пети въззивен
състав
На четиринадесети юли, през две хиляди и двадесета година
В закрито заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Вяра Камбурова
ЧЛЕНОВЕ:1. Галя Белева
2. мл.с. Александър Муртев
като разгледа докладваното от съдия Белева
въззивно гражданско дело № 1373 по описа за 2020 година,
за да се произнесе, взе предвид следното:
С решение №717 от 25.02.2020г. по
гр.д.№8504/19г. на РС- Бургас Главна Дирекция „Пожарна безопасност и защита на
населението“ на Министерство на вътрешните работи – с адрес: ***-а, е осъдена
да заплати на М.П.Б., ЕГН ********** *** сумата от 1726,77 лв., представляваща
възнаграждение за извънреден труд- общо 214,93 часа, получен вследствие
преизчисление с коефициент 1,143 на положения нощен труд за периода от 01.12.2016г.
до 30.09.2019г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 3.10.19г.
до окончателното изплащане, както и 180,00 лв.- сборна мораторна лихва за
периода 1.01.2017г. до 2.10.2019г. Искът за главницата е отхвърлен за периода
от 1.10.2016г. до 30.11.2016г. Искът за
мораторна лихва е отхвърлен за разликата над присъдения размер до
претендираните 233,18 лв., както и за периода от 1.10.2016г. до 30.11.2016г. и
в периода от 1.07.2019г. до 30.09.2019г., както и за присъждане на мораторна
лихва от 30-то число на съответния месец до датата на депозиране на исковата
молба.
ГД „ПБЗН“ на МВР е осъдена да заплати
на ищеца и сумата от 340 лв.- разноски по делото, а в полза на бюджета на
съдебната власт, по сметка на БРС сумата от 119,07 лв.- държавна такса и 200
лв.- разноски за експертиза. Ищецът е осъден да заплати на Дирекцията разноски
в размер на 5 лв., съразмерно на отхвърлената част от исковете.
Решението е връчено на страните
както следва: на ищеца- на 2.03.2020г. чрез адв.С., а на ГД „ПБЗН“ на МВР- на 28.02.2020г.
Против решението е постъпила
въззивна жалба вх.№12540/13.03.20г. по описа на РС-Бургас, подадена от Главна
Дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ на Министерство на
вътрешните работи, чрез юрисконсулт Стойкова. С нея решението е обжалвано изцяло.
Изложени са оплаквания, че същото е неправилно и необосновано, поради което се
иска да бъде отменено, а вместо него да се постанови друго, с което исковете
бъдат отхвърлени изцяло. Сочи се, че решението е постановено при неправилно
тълкуване и прилагане на нормативната уредба относно полагането, отчитането и
заплащането на нощен труд от държавни служители, чиито служебни правоотношения
са уредени от ЗМВР. Основната грешка на съда се състояла в допускането на субсидиарно
приложение на НСОРЗ, която според въззивника е неприложима. Препраща към
доводите, изложени в отговора на исковата молба относно мотивите за
неприложимост на общата правна уредба на трудовите правоотношения към предмета
на спора, като за развити допълнителни такива. Извършен е преглед на
нормативната уредба, касаеща видът и условията на заплащане на възнагражденията
на държавните служители в МВР, въз основа на който са изведени следните изводи:
1/ законотворческият разум предполагал изброяването на видовете възнаграждения
да е изчерпателно, поради което било безсмислено в ЗМВР от 2006г. да се включва
възнаграждение за извънреден труд без посочен размер, а същото да се дължало по
силата на КТ или ЗДСл. Излишно било и
прибавянето в ЗМВР-2014г. на възнаграждение за труд през нощта, в почивни дни и
време на разположение, които биха се следвали по КТ и ЗДСл ; 2/ Допълнението на
чл.202, ал.5 от ЗМВР от 2006г., касаеща характера на изброяването, на текста
„за държавните служители от МВР“ показвало желанието на законодателя да лиши
служителите в МВР от допълнителни възнаграждения, определени в други нормативни
актове, които не били насочени специално към служителите в МВР. Приложението на
общите правила на ЗДСл /съответно на КТ и актовете по прилагането му/ било
отклонено с чл.211, ал.7 от ЗМВР от 2006г. и чл.187, ал.9 от ЗМВР-2014г., които
делегирали на министъра на вътрешните работи издаването на подзаконов
нормативен акт. С оглед нарочната уредба на видовете допълнителни
възнаграждения и размера им, не били налице предпоставките за субсидиарно
прилагане на КТ и ЗДСл, и актовете, към които препращали те. Освен това в ЗМВР
имало изрично препращане към КТ само за конкретни норми. Редът за полагане,
отчитане и заплащане на нощен и извънреден труд бил изрично уреден в ЗМВР, а
препращане за тези елементи на служебните правоотношения към КТ нямало.
При обосноваване извода си за
субсидиарно прилагане на НСОРЗ съдът се позовал на отменена подзаконова уредба-
Наредба №8121з-407/11.08.2014г., която не действала през процесния период.
Признава, че за период, извън процесния по тази наредба се е извършвало
преизчисляване на часовете положен извънреден труд към дневни, но според него
това е било в несъответствие с ЗМВР. Това било поправено с Наредба №8121з-592/25.05.2015г.,
както и при действащата Наредба №8121з-776/29.07.2016г.
Неправилен бил изводът на съда,
че чл.2 от Наредбата се отнася единствено до изчисляване на положения труд като
стойност в часове при сумирано изчисляване на работното време, което правило
било общо, а не специално, поради което не можело да се сподели тълкуването, че
е приложимо единствено при трудово възнаграждение, заработено при трудови норми
и при продължителност на нощното време, по-малко от продължителността на
дневното.
Изтъква, че нормалната
продължителност на нощния труд не била регламентирана в Наредбите, а в чл.187,
ал.3 от ЗМВР, последно изречение и същата е 8 часа, а не 7 часа, както при
работещите по трудово правоотношение. Понеже според чл.187, ал.1 ЗМВР
нормалната продължителност на дневното работно време била 8 часа, то
съотношението на нормалната дневна продължителност към нормалната
продължителност на нощния труд по ЗМВР било 1, а не 1,143. Според въззивникът
за държавните служители, чиито служебни правоотношения са регламентирани в
ЗМВР, какъвто бил ищецът, когато положеният нощен труд е в рамките на 8
часовата продължителност, той не се трансформирал в дневен такъв, а се заплащал
по 0,25 лв. на час, съгласно Заповед №8121з-791/28.10.14г. на министъра на
вътрешните работи.
Развити са пространни съображения
в подкрепа на тезата на въззивника, основаващи се на виждането на министъра на
вътрешните работи в хода на процедурата по издаване на Наредба №8121з-592/25.05.2015г.,
възприето от докладна записка на Дирекция „Правно- нормативна дейност в МВР“;
решения на различни по степен съдилища, както и правна консултация на
проф.Мръчков.
На следващо място се акцентира,
че в исковата си молба ищецът претендирал заплащане на извънреден труд за
време, попадащо в рамките на 24-чосовото му дежурство, а съдът приел, че при
преизчисляване на положените часове нощен труд в дневен на ищеца се дължи
заплащане като за извънреден труд. Ако съдът считал, че приложение намира
НСОРЗ, то не следвало да удовлетворява претенцията на ищеца за извънреден труд.
Цитирано е становище на МТСП, отразено в писмо, за да обоснове извода си, че
дори при прилагане на общите трудови норми, било недопустимо преизчисляването
на часовете нощен труд с коефициент 1,143 за генериране на извънреден труд.
За работещите по трудово
правоотношение разпоредбите на НСОРЗ- чл.8 и чл.9, ал.2, се прилагали
едновременно с правилата за заплащане на нощния труд. Обратното разрешение,
възприето от районния съд- при преизчисляване на часовете нощен труд с
коефициент 1,143 получените допълнителни часове да се заплащат като извънреден
труд, щяло да постави в по-неблагоприятно положение работещите по трудови
правоотношения спрямо служителите, чиито служебни правоотношения били
регламентирани в ЗМВР.
Подчертава, че с преизчисляване
на часовете нощен труд към дневни такива с коефициента, посочен от ищеца,
приложим към лица, работещи по трудово правоотношение, щяло да означава с
неприложим към материята подзаконов акт да бъде дерогирано действието на
законовата норма- чл.187, ал.3 от ЗМВР, регламентираща специалната 8-часова
продължителност на нощния труд за лицата, назначени по ЗМВР и работещи на смени,
което било недопустимо и противоречало на принципа на йерархия на нормативните
актове.
На следващо място е оспорено
заключението на вещото лице, послужило като доказателство за постановяване на
обжалваното решение, като са изложени конкретни оспорвания, но не е направено
искане за допълнителна, повторна или тричленна експертиза. В заключение е
направен извод, че с постановеното решение съдът е присъдил на ищеца повече от
дължимото, без да е отчел, че част от положения нощен труд вече е заплатен като
извънреден.
Относно лихвите се поддържа
становището, изложено в отговора на исковата молба.
Иска се отмяна на решението в осъдителната част и отхвърлянето на
исковете и в тази им част. При условията на евентуалност се иска да бъде
приложена разпоредбата на чл.9г от НРВПО /обнар. ДВ бр.41/17г./. Претендират се
разноски. Направено е евентуално възражение за прекомерност на разноските на
въззиваемата страна.
Направено е искане за спиране на
производството по делото на основание чл.229, ал.1, т.4 от ГПК до произнасяне
на ТР по ТД №1/2020г..
Не са ангажирани доказателства.
В законоустановения срок е
подаден отговор на въззивната жалба от адв. Л.С., пълномощник на въззиваемия, с
който въззивната жалба се оспорва като неоснователна. Намира решението на РС- Бургас
за правилно и законосъобразно, а оплакванията в жалбата- за неоснователни.
Твърди, че
условията и редът за изплащане на
допълнителните възнаграждения за полагане на труд през нощта, в рамките на
процесния период се определят от няколко наредби, издадени на основание
чл.187, ал.9 от ЗМВР. Посочва, че приложимата към процесния период Наредба № 8121з-779/29.07.2016г. липсвала изрична норма, съответстваща на чл.31, ал.2 от
Наредба № 8121з-407/11.08.2014г., според която при сумирано отчитане на
отработеното време общият брой часове положен труд между 22.00 ч. и 6.00 ч. се преобразува с коефициент 0,143. Подчертава, че липсата на изрични
норми в наредбите, действали по време на процесния период, не следвало да се
тълкува като законово въведена забрана за преизчисляване на положения нощен
труд от служителите на МВР, тъй като същата представлявала празнота в
нормативната уредба, поради което намирала приложение разпоредбата на чл.9, ал.2 от НСОРЗ. Действително ЗМВР и ЗДС съдържали специални норми и
уреждали специфични правоотношения, но не следвало да се приеме, че тези норми
следва да поставят техните адресати в по-неизгодно положение от правоотношения
по КТ. Развити са подробни съображения.
Иска от съда атакуваното решение да бъде
потвърдено като правилно и законосъобразно. Претендират се разноски пред
въззивната инстанция.
На основание чл.267 от ГПК съдът
извърши проверка относно допустимостта на жалбите:
Въззивната жалба е подадена в
законоустановения срок, от надлежно упълномощен представител на страна, която
има правен интерес да го обжалва. Жалбата отговаря на изискванията на чл.260 и
261 ГПК.
Отговорът е подаден своевременно
от надлежно упълномощен представител и е редовен.
Липсват основания за спиране на
производството по делото, в каквато насока е искането на въззивната страна.
Действително, пред ВКС е висящо
тълкувателно дело №1/2020г. на ОСГК по преюдициалния за делото правен въпрос
дали за държавните служители в МВР са приложими разпоредбите на КТ и НСОРЗ
досежно нощния труд или разпоредбите на специалния ЗМВР и издадените въз основа
на него наредби.
Въпреки това, не са налице
предпоставките за спиране на производството по настоящото дело, тъй като с
разрешението, дадено в т.1 от ТР №8/2013 по т.д.№8/2013г. на ОСГТК на ВКС,
което е задължително за долустоящите съдилища, се прие, че при образувано тълкувателно дело пред Върховния касационен съд по обуславящ правен въпрос производството по висящо дело може да се спира само в касационната инстанция на основание чл.292 ГПК, а не и във въззивната и първата инстанция.
Същевременно, разрешението дадено
с Тълкувателно решение №1/9.07.2019г. по ТД №1/2017г. на ВКС не касае тази
хипотеза, тъй като разглеждания там казус касае висящо преюдициално дело по
друг правен спор между същите страни /т.е. следва да се разреши преюдициален
спор за друго право или правоотношение между същите страни/, а не дело по общ
правен въпрос, какъвто е този за приложимия закон.
Ето защо искането за спиране е
неоснователно и следва да се остави без уважение, а делото следва да се разгледа
в открито съдебно заседание.
Страните нямат доказателствени
искания.
Мотивиран от горните съображения
и на основание чл.267 от ГПК, Бургаският
окръжен съд
О П
Р Е Д Е Л И :
ВНАСЯ делото за разглеждане в
открито съдебно заседание, насрочено за 20.07.2020г. от 10.10ч., за когато на
страните са изпратени призовки.
СЪОБЩАВА НА СТРАНИТЕ проекта за
доклад на въззивната жалба и отговора, както и останалите въпроси по чл.267 ГПК
съобразно обстоятелствената част на настоящото определение.
Препис от определението да се
връчи на страните.
Определението не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.