№ 137
гр. С., 03.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – С., ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на първи юни през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Мария Ян. Блецова Калцова
Членове:Стефка Т. Михайлова Маринова
Симеон Ил. Светославов
при участието на секретаря Нина Б. Кънчева
като разгледа докладваното от Симеон Ил. Светославов Въззивно
гражданско дело № 20222200500205 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 от ГПК вр. чл. 17 от ЗЗДН.
Образувано е по въззивна жалба с вх. № 6746/03.05.2022 г. на СТ. Г. П.,
ЕГН **********, с адрес за връчване и съобщения: гр. С., ул. „ Д.Ч.**, чрез
адв И.Н. Т. от АК С., срещу Решение № 288/26.04.2022 г. по гр. д. №
5749/2021 г. по описа на РС С., с което е признато за установено, че
въззивникът е упражнил спрямо ЯН. В. П., ЕГН **********, акт на домашно
насилие на 15.10.2021 г., около 23.30ч в дома им в гр. С., ул. „Б.**, изразил се
в упражняване на физическо насилие чрез нанасяне на побой. Въззивникът е
задължен да се въздържа от извършване на домашно насилие спрямо ЯН. В.
П.; забранено му е да приближава на разстояние по-малко от 20 м. ЯН. В. П.,
както и жилището и на адрес с. П., общ. К., ул. „П.И. № **, за срок от 18
месеца. На въззивника е наложена на основание чл. 5, ал. 4 от ЗЗДН глоба в
размер на 1000 лв. С обжалваното решение въззивникът е осъден да заплати и
разноски в размер на 300 лв. и държавна такса в размер на 25 лв., и 5 лв. в
случай на издаване на изпълнителен лист.
Въззивникът счита обжалваното решение за необосновано, тъй като по
делото не се установило безспорно извършения акт на домашно насилие
1
спрямо пострадалата. Твърденията на молителката се подкрепяли единствено
от приложената декларация по чл. 9 от ЗЗДН и от показанията на майка й,
която научила за евентуално осъществен такъв акт, и то две седмици след
извършването му. Направеният от молителката преглед бил 17 дни след
извършения акт, когато е изготвена и съдебномедицинската експертиза. Това
не доказвало, че кръвонасяданията и главоболието са причинени именно от
въззивника. Показанията на майката счита за косвени доказателства, които
пресъздавали разказа на молителката. Заявеното от свидетелката, че
молителката е оттеглила молбата пред РС К. под натиск на въззивника, се
опровергавало от обясненията на самата молителката, дадени в с. з., а това
внасяло съмнение в достоверността на показанията.
Въззивникът счита още, че декларацията по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН има
задължителна сила за съда, само ако няма други доказателства, които да я
оборват. Твърденията на молителката за извършено домашно насилие не
кореспондирали с данните по делото и дадената в чл. 2 от ЗЗДН дефиниция за
домашно насилие. Съдът не бил обсъдил защо налага максималния срок то 18
месеца и въззивникът намира така определения размер за необоснован.
Изводът на съда, че въззивникът има склонност към насилие и неспазване на
установения ред, счита за неправилен, тъй като е бил направен въз основа на
справка за съдимост, а предишните му осъждания не налагат извод за
склонност към извършване на домашно насилие.
В заключение иска от съда да отмени обжалваното решение и да
отхвърли молбата на молителката или алтернативно да измени решението и
да определи ограничителни мерки за срок от 3 месеца и да намали наложената
глоба от 1000 лв. на 200 лв. Претендира разноски за двете инстанции.
В срока по чл. 17, ал. 4 от ЗЗДН не е постъпило възражения от молителя
и не са представени нови доказателства.
В с. з. въззивникът поддържа въззивната жалба и претендира отмяна на
обжалваното решение или намаляване на наложените мерки до 3 месеца, и
200 лв. глоба. По същество сочи, че твърденият акт за домашно насилие не е
осъществен спрямо ЯН. В. П. и изводът на първоинстанционния съд счита за
необоснован. Представеното медицинско удостоверение е с дата две седмици
след твърдения акт на домашно насилие. Представената декларация е било
единствено доказателство, което няма задължителна сила за съда.
2
Единственият косвен свидетел, който е разпитан е майката на Я.П., която е
трайно заинтересована от изхода на делото и не е пряк свидетел, а
преразказва научилото от дъщеря си. Претендира разноски.
В с. з. въззиваемата счита жалбата за неоснователна и иска от съда да
потвърди обжалваното решение. Твърди, че два дни след заседанието по акта
за домашно насилие, страните са провели бракоразводно дело и бракът,
сключен на 29.12.2020 г. е прекратен април 2022 г. Фактическото съжителство
от брака било по-малко от колкото фактически са били разделени и то поради
няколко акта на домашно насилие. Във връзка с довода за недостоверност на
показанията на майката на Яница, въззиваемият представил и преписката за
закана за убийство срещу майка и, тъй като неговото поведение било
достатъчно за да се осъществи защита по ЗЗДН. Счита мерките наложени от
първоинстанционния съд за обосновани. В заключение сочи, че ответникът не
е представил доказателства, които да оборят декларацията по чл. 9 и
медицинското удостоверение.
Въззивната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 17, ал. 1 ЗЗДН
от легитимирани за това страни в първоинстанционното производство при
наличие на правен интерес от обжалването, като оспореният съдебен акт
подлежи на въззивно обжалване по чл. 258 ГПК, във вр. с чл. 17 ЗЗДН.
При постановяване на обжалвания съдебен акт С.ският районен съд е
приел за установено, че страните са съпрузи и от приложената по делото
декларация по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН се установява, че на 15.10.2021 г., около
23.30ч в гр. С., в дома им на ул. „Б. № **, ответникът упражнил физическо
насилие върху молителката чрез нанасяне на побой. Заключено е, че
твърденият акт на домашно насилие спрямо молителката е доказан
посредством подадената от нея декларация по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН, която се
подкрепяла в пълна степен от преписка на РП- С., ТО К., съдебномедицинско
удостоверение № 58/02.11.2021 г., както и от показанията на свид. В.Д. – К.,
майка на молителката. От представената справка за съдимост
първоинстанционният съд заключил още, че е косвено доказателство
установяващо склонност към насилие и неспазване на установения правов
ред.
Настоящият съдебен състав на Окръжен съд С. намира обжалваното
решение за валидно и допустимо. По същество същото е правилно, поради
3
което на основание чл. 272 ГПК въззивният съд препраща към мотивите на
първоинстанционния.
В изпълнение на задълженията си да обсъди всички доводи и възражения
на страните и да изложи свои собствени мотиви по спорния предмет,
въззивният съд намира следното:
Домашно насилие може да бъде установено само при кумулативното
наличие на две предпоставки, а именно: на първо място, осъществен от
съответното лице – ответник по молбата за защита, противоправен и
умишлен насилствен акт в някоя от формите, описани в чл. 2, ал. 1 и ал. 2
ЗЗДН, насочен спрямо друго лице – молителят в производството по ЗЗДН; и
установен по своето естество, време и място на извършване; и на второ място
– наличие между тези лица на правна, фактическа и/или родствена връзка от
изброените в чл. 3 ЗЗДН.
В разглеждания случай втората предпоставка не е спорна между
страните. По отношение на първата:
Твърденият в молбата акт на домашно насилие следва да бъде доказан
изцяло – по време, място, начин на извършване и авторство. Макар
производството по ЗЗДН да има за основна цел защитата на пострадалите
лица, последиците от установяването на извършено насилие имат и съответни
санкционни последици. Поради това следва по правилата на ГПК и ЗЗДН да
бъде безспорно, и категорично установено наличието на извършено домашно
насилие със съответните допустими доказателствени средства. Макар и с
известни особености, в процеса по ЗЗДН важат общите принципи на
доказване в гражданския процес, като молителят следва да установи при
условията на пълно и главно доказване основателността на подадената до
съда молба, и обуславящите това факти от обективната действителност.
В случая актът на домашно насилие, описан в декларацията по чл. 9, ал. 3
от ЗЗДН – нанесения побой на 15.10.2021 г. от ответника; факта, че
молителката е избягала от дома си на 01.11.21 г. за да се прибере при
родителите си в с. П.; както и посещението на 02.11.2021 г. при Д-р Стоянов
МБАЛ „Хаджи Димитър“ в гр. С., се подкрепят изцяло от показанията на
свид. К., съдебномедицинско удостоверение № 58/02.11.2021 г., и справка за
съдимост на ответника. Тази съвкупност създава сигурно убеждение, че така
изложените в молбата актове на домашно насилие са осъществи от ответника
4
по посочения от молителката начин и в посоченото време. По делото не се
налице данни, налагащи занижаване на достоверността на показанията на
свид. К. или цялостното и некредитиране. Показанията на свид. К. са
производно доказателствено средство, което проверя/подкрепя оригинерното
доказателствено средство – декларацията по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН.
Неоснователни са оплакванията на ответника за необоснованост на
изводите на първата инстанция, че е осъществил твърдените от въззиваемата -
молителка актове на домашно насилие. Съгласно чл. 13, ал. 1 ЗЗДН в това
производство са допустими всички доказателствени средства, включително и
декларацията по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН – арг. от чл. 13, ал. 2, т. 3 ЗДДН. Трайната
съдебна практика е изяснила, че когато правно релевантни факти се
установяват със свидетелски показания, съдът взема предвид начина, по който
свидетелите са узнали тези факти (дали са присъствали при осъществяването
им; дали имат впечатления от други факти, по които може да се съди за
правно релевантните, или са узнали правно релевантните факти от трети лица
или от някоя от страните по делото и др.), както и способността и желанието
на свидетелите вярно да възприемат фактите и добросъвестно да ги
възпроизведат в показанията им. В разглеждания случай свидетелските
показания на свидетелката правилно са кредитирани от първата инстанция,
тъй като същите кореспондират с представената декларация по чл. 9, ал. 3 от
ЗЗДН и съдебномедицинско удостоверение.
Декларацията по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН, представена по делото, е частен
свидетелстващ документ, чиято автентичност не е оспорена – т. е., не са
оспорени подписът на автора на волеизявлението и датата на документа,
който документ априори притежава формална доказателствена сила. Тя се
състои единствено в това, че съдът приема факта на писменото изявление и
неговото авторство. Частните свидетелстващи документи нямат обвързваща
съда доказателствена сила, с която се ползват официалните свидетелстващи
документи. Единствено възможната хипотеза, при която съдът е обвързан от
декларираното по реда на чл. 9, ал. 3 ЗЗДН, е предвидената в чл. 13, ал. 3
ЗЗДН възможност да се издаде заповед за защита и въз основа на
декларацията, но при положение, че няма каквито и да било други
доказателства, събрани по делото, които да опровергават или внасят съмнение
в изложеното. Настоящият случай очевидно не е такъв, предвид събраните в
хода на съдебното дирене пред първата инстанция доказателствени средства,
5
които правилно са отчетени от решаващия състав на съда, че кореспондират с
посоченото в сезиращата молба за защита и приложената декларация по чл. 9,
ал. 3 ЗЗДН. Ето защо, налице е и първата предпоставка, тъй като
осъщественото от ответника противоправно поведение, изразило се във
физическо насилие осъществяват признаците на деянието по чл. 2 от ЗЗДН,
която дефинира понятието „домашно насилие“.
Наложените от първоинстанционния съд мерки за защита, предвидени в
чл. 5, ал. 1 от ЗЗДН, по вид и размер са правилни. Съгласно разясненията,
дадени в Тълкувателно решение по тълк. дело № 2/2019 г. на ОСГК при
избора на мярката, която да бъде наложена, съдът не взема предвид формата и
степента на вината на извършителя. Мярката няма за цел да го превъзпита
/макар косвено да може да се постигне подобен ефект /, а да преустанови
или евентуално да предотврати по нататъшни посегателства върху
пострадалото лице. В по-голямата си част мерките ограничават контактите
между извършителя и пострадалия от акта на домашно насилие. При така
установените факти по делото ( тежестта на акта, средния интезитет на
ограничения на правата и склонност към нарушаване на установените със
закон обществени и лични отношение), максималният срок от 18 месеца би
осигурил в най-голяма степен възможност молителката да упражнява своите
лични права и свободи без страх от осъществяване на домашно насилие от
страна ответника, и същевременно би постигнал целта на закона. Предвид
изложеното, определеният от първоинстанционния съд максимален срок на
мярката по чл. 5, ал. 1, т. 3 от ЗЗДН цели именно преустановяване за по-дълъг
период на възможността ответника да извършва бъдещи посегателства върху
пострадалото лице. Обстоятелството, че поради наложения максимален
времеви обхват на мярката по чл. 5, ал. 1, т. 3 от ЗЗДН въззивникът следва да
търпи по-дълго ограничение, свързани с мястото му на живеене и
придвижване, не съставлява основание за намаляване на срока, тъй като
именно за този срок биха могли да бъдат изпълнени целите на наложената
мярка.
Съгласно чл. 5, ал. 4 от ЗЗДН съдът винаги с решението налага глоба в
размер от 200 до 1000 лв., като така определеният размер според настоящия
съдебен състав е обоснован, предвид изложените по-горе съображения
касаещи характера и степента на осъществения акт на домашно насилие.
6
Предвид изложеното, въззивната жалба е неоснователна, а обжалваното
решение следва да бъде потвърдено като правилно на основание чл. 271, ал. 1
от ГПК.
При този изход на спора право на разноски има въззиваемата страна, но
същата не е направила Т. искане пред настоящата съдебна инстанция, поради
което такива не следва да бъдат присъдени.
Ръководен от горното и на основание чл. 17, ал. 5 от ЗЗДН вр. чл. 271 от
ГПК, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 288/26.04.2022 г. по гр. д. № 5749/2021 г.
по описа на РС С..
На основание чл. 17, ал. 6 от ЗЗДН решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7