Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 183
гр.
Пловдив, 08.10.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, наказателна
колегия, на тридесети септември две хиляди и деветнадесета година в открито
съдебно заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВАСИЛ ГАТОВ
ЧЛЕНОВЕ: МИЛЕНА РАНГЕЛОВА
МИХАЕЛА БУЮКЛИЕВА
при секретар Мариана Апостолова
и с участието на прокурора Ясенка
Шигарминова
разгледа нд /В/ № 413 по описа за 2019 г., докладвано от съдията
МИЛЕНА РАНГЕЛОВА, образувано по искане на осъдения К.Д.К., чрез защитника
му адв. Й.Д. за възобновяване на внохд № 395/19г. на Окръжен съд Пловдив и нохд
№ 1865/18г. на Районен съд Пловдив.
Производството е по реда на глава ХХXIIІ НПК.
С Присъда № 23/25.01.2019г. по нохд № 1865/18г.
състав на Пловдивския районен съд е признал подсъдимия К.Д.К. за виновен в
това, че на 09.08.2017г. на регулирано кръстовище между път II – 86, км. 3+500 и път III – 8602 км.0, обл. *при управление
на МПС – товарен автомобил „ *“ с рег. № *е нарушил правилата за движение по
пътищата – чл.20, ал.2, изр. 2 и чл.21, ал.2 ЗДвП и по непредпазливост е
причинил на Н.В.Ч.тежка телесна повреда, изразяваща се в загуба на слезката и
на основание чл.343, ал.1, б. „б“, вр. чл.342, ал.1 и чл.55, ал.1, т.2, б.“б“ НК го осъдил на една година пробация с пробационните мерки по чл. 42а, ал.2,
т.1 и т.2 НК, като го признал за невиновен и оправдал по обвинението да е
нарушил чл.5, ал.1, т.1, чл.6, т.1, чл.47, ал.3, чл.20, ал.1 и чл.20, ал.2,
изр.1 ЗДвП. На основание чл.55, ал.3 ЗДвП съдът не наложил на подсъдимия
наказанието „ лишаване от право да управлява МПС“.
Съдът се разпоредил с веществените
доказателства и разноските.
Първоинстанционната присъда била
обжалвана и с Решение № 174/09.07.2019г. по внохд № 395/19г. по описа на Пловдивския
окръжен съд била потвърдена.
Поради липсата на процесуална
възможност за касационно обжалване, присъдата е влязла в сила на датата на постановяване
на въззивното решение.
Срещу
влязлата в сила присъда е постъпило искане от осъдения К., чрез защитника му за
възобновяване на първоинстанционното производство.
Изложените
в искането доводи очертават касационните
основания по чл.348, ал.1, т.1 и т.2 НПК. Оплакванията са насочени към неправилно
приложение на материалния закон и към допуснати съществени процесуални нарушения
от първата инстанция. Претендира се възобновяване на делото, отмяна на
въззивното решение и първоинстанционната присъда и признаване на осъдения за
невиновен или връщане на делото за ново разглеждане.
В съдебното заседание представителят на Апелативна
прокуратура предлага искането да се остави без уважение. Сочи, че и двете
инстанции са съобразили всички относими за решаване на отговорността на касатора
обстоятелства и претенциите за неправилно приложение на материалния закон и за
наличие на съществени процедурни пороци са неоснователни.
Защитата поддържа искането си по изложените в него
съображения. Изразява несъгласие с анализа на установените факти и отнасянето
им към приложимия материален закон. Процесуалните нарушения се обосновават с включване
в осъдителния диспозитив на бланкетна разпоредба от ЗДвП, за която на осъдения
не е повдигано обвинение.
Искателят претендира възобновяване на делото и
оправдаване.
Апелативният съд, след като обсъди доводите на
страните и извърши проверка за наличие на основанията за възобновяване, установи
следното:
Искането за възобновяване е
направено в законния шестмесечен срок от процесуалнолегитимирана страна по
отношение на съдебен акт, който не е проверен по касационен ред, поради което е
допустимо.
Оплакването на защитата, обвързано с нарушение на разпоредбата на чл.348,
ал.1, т.2 НПК е многоаспектно. Като процедурни пороци се сочат осъждането на
касатора за допуснато от него нарушение на правилата за движение по пътищата
без да има обвинение за това, както и за нарушение на чл.21, ал.2 ЗДвП, която
норма е насочена към администрацията, обслужваща пътищата и улиците, но не и
към водачите на МПС. Отделно от това се изразява несъгласие с признаването на К.
за виновен в по – тежко престъпление и на последно място се претендира липса на
мотиви.
Неоснователно защитата възразява
за допуснато нарушение при ангажиране на отговорността на касатора по чл.20,
ал.2 ЗДвП. Това възражение е поставяно на вниманието на въззивната инстанция и
е намерило задоволителен отговор в мотивите на потвърдителното решение. С него районният съд е
критикуван, че е променил правната конструкция на обвинението, като се е
произнесъл и съответно е осъдил водача К.
по непредявена му
бланкетна разпоредба, а именно
по чл. 21, ал. 2 ЗДвП. Вън от вниманието на защитата е
останало, че фактите,
подведени под споменатата норма на чл. 21, ал. 2 ЗДвП, са възведени като част
от обвинителната постановка. Това е направено с обстоятелствената част на
обвинителния акт, в която се съдържа твърдението, че поддържаната от осъдения
скорост е надминавала разрешената за движение на ППС от категория „В“ в процесния пътен участък от 40 км./ч. Ноторно е, обвинението се гради върху факти, срещу които се брани обвиненото лице и защитата му. Възприетото от прокурора правно окачествяване на
тези факти не обвързва съда, т.е. не му пречи да възприеме друга /вярната/
правна квалификация. Специално по делата за транспортни престъпления в този
смисъл и изрично се е произнесъл ВКС на РБ в цитираното в мотивите на присъдата
тълкувателно решение № 2/16г. на ОСНК. Следователно, като е приел, че осъденият е нарушил не чл. 20, ал. 2, изр. 1 ЗДвП, а чл. 21, ал.
2 от същия закон, първоинстанционният съд не е нарушил процесуалния закон.
Правилно първата инстанция е
преценила от материално – правна гледна точка, че не е налице самостоятелното нарушение по чл. 20, ал. 2, изр.1 от ЗДвП.
Съдебната практика е категорична, че едновременното приложение на разпоредбите
на чл. 20, ал. 2, изр.1 и чл.21 ЗДвП е несъвместимо. Ако водачът е избрал
скорост по-висока от разрешената, за движение с несъобразена скорост не може да
се говори. Това е така, защото чл. 20, ал. 2, изр.1 от ЗДвП регламентира поведението
на водачите на МПС по отношение на скоростта, когато поначало тя е в рамките на
максимално допустимата. Чрез примерното и неизчерпателно изброяване на
факторите от пътната обстановка, с които шофьорът следва да се съобразява при
избиране на скоростта, законът дава възможност за преценка дали автомобилът се
движи със "съобразена скорост". Ако обаче движението се осъществява
със скорост над пределно допустимия от чл.21 ЗДвП лимит, както е в случая,
отговорността на подсъдимия следва да се ангажира на плоскостта на
"превишената скорост". В тази връзка е и константната практика на ВКС
намерила израз в ТР № 28/84 г. ОСНК.
Не се споделя и идеята на защитата, че
нормата на чл. 21, ал. 2 ЗДвП била неприложима при положение че съдържала
правило за поведение, насочено не към водачите на ППС, а към автомобилната
администрация. Подобен прочит на нормата се базира единствено на буквалното
ѝ лексическо тълкуване. Систематическото й
тълкуване обаче сочи
друго, а именно, че в ал. 1, в която като основополагаща разпоредба се фиксира общото правило за ограничаване на скоростта в
зависимост вида ППС и от мястото, където се осъществява движението и същото безспорно е адресирано към водачите на ППС.
Следователно те именно са задължени да поддържат скоростта и в специалните случаи, когато тя е обозначена с нарочно
поставен от автомобилната администрация пътен знак, каквато е обсъжданата втора алинея.
Настоящият състав не съзира и допуснато съществено процесуално нарушение
при промяната на величината на поддържаната от осъдения
скорост и разстоянията между сблъскалите се ППС. Действително в обвинителния
акт е приета по-ниска величина на скоростта, респ. различни разстояния, т.е. въведени са нови факти. Защитата обаче не е забелязала, че в с.з. от 21.12.18г. е било допуснато изменение
на обвинението по реда на чл. 287 НПК точно в тази връзка, при това в присъствието на всички страни, като осъденият е заявил, че настоява делото да бъде отложено /за
подготовка на защитата според новата обвинителна постановка/ и първоинстанционният съд е направил точно
това. След въпросното изменение на обвинението, старото обвинение вече е
престанало да съществува в правния мир, така че
съдът е подходил по единствения процесуално допустим начин, като се е произнесъл по измененото /ново/ обвинение.
Неоснователен е и упрекът към решаващите инстанции
за нарушение на чл.14, ал.1 НПК. Възражението е насочено
към оценката на доказателствената съвкупност, извършена от съдилищата по
фактите, което в
същността си е нарушение на процесуалните правила, доколкото касае твърдение за превратно тълкуване на гласни
доказателствени средства – влагане на смисъл, различен от действителния в
показанията на пострадалата, отклонение от правилата на формалната логика при
преценка по въпроса кои от всички нейни твърдения да бъдат кредитирани и
неразбираемо игнориране на показанията на нейната майка, а също на обясненията
на осъдения.
Настоящият състав не съзира да е допуснато претендираното съществено
процесуално нарушение, във връзка с неизпълнение от решаващите състави на задълженията по чл.14, ал.1 НПК.
И първата и въззивната инстанции са направили анализ и оценка на събраните
и проверени доказателствени източници. От мотивите на атакуваната присъда и въззивно решение ясно личи, че решаващите съдилища са изпълнили процесуалните си задължения
и не са допуснали нарушение при формиране на
вътрешното си убеждение. Аналитично е преценен целия обем от събрани доказателства, които не са тълкували еднопосочно или изопачено, а логично и
достатъчно задълбочено. Изложени
са изчерпателни
съображения кои от доказателствените източници се считат за достоверни и кои от тях за недостоверни. Обстойно са анализирани показанията на всички свидетели, както и обясненията на осъдения, като същите са съпоставени детайлно с всички
останали доказателства от общата доказателствена съвкупност.
Главното възражение на защитата е за некоректен прочит на показанията на пострадалата
на л. 40 от първия досъдебен том /приобщени по реда на чл. 281 НПК/, в които
била казала: “…Аз бях спряла колата си непосредствено преди навлизането на пътя
гр. * – гр. *, който знам като околовръстния път. Спрях така, че да имам пълна
видимост от двете страни – ляво и дясно, за да виждам движещите се МПС. Стоях с
колата си в края на моя път, като не съм навлизала с предната си част в
кръстовището. С колата си бях на стоп-линията преди да се навлезе на главния
път или по-точно на пътя с предимство – околовръстния“. От този текст
инстанционните съдилища правилно са извлекли твърдение за спиране на
стоп-линията. Действително за стоп-линия се говори едва в третото изречение, но
то не се явява в конфронтация с първите две, доколкото представлява уточнение
на мястото на спиране преди навлизане в кръстовището. Въпросното място е
назовано от разпитваната по максимално разбираем, включително от техническа
гледна точка начин и
описан като стоп-линията. Нещо повече, то е
индивидуализирано от св. Ч. и посредством споменаване на „кръстовище“ в
цитираното второ изречение – според извършеното в това изречение пояснение
предната част на автомобила не била навлязла в кръстовището. При разпита си в първоинстанционно с.з. св. Ч. е
запазила своята увереност, че е спряла на стоп-линията и това е установено от
първата инстанция посредством прочитане на показанията й. Всъщност първият съд
е съпоставял показанията на Ч. от двете
фази на процеса /и като резултат не е кредитирал нейно досъдебно твърдение/ по
съвсем друго обстоятелство – не къде
е била спряла, а дали е била спряла
два пъти: веднъж пред знака „СТОП“ и веднъж пред стоп-линията. А по въпроса
къде е била спряла изрично е отбелязал, че казаното от нея на досъдебното
производство въобще не се различава от показанията ѝ от съдебната фаза,
която констатация изрично е била споделена и от въззивната инстанция.
На показанията на св. Г. /майка на св. Ч. / също не е придаден смисъл,
който те нямат, казано по друг начин придаден е действителния им смисъл и не
може да се говори, че същите са невярно интерпретирани. Пред съда свидетелката е заявила категорично, че дъщеря ѝ е спряла автомобила „*“ пред
стоп-линията. Между споменатото твърдение и показанията ѝ на л. 43 от том
1 от досъдебното производство /също включени в доказателствения материал по
реда на чл. 281 НПК/ не се откроява някакво съществено различие. При разпита си пред разследващия орган св. Г. е съобщила, че колата на дъщеря ѝ е
спряла точно преди навлизане по другия път, от което изявление не може да се
извлече претендираното твърдение за спиране непосредствено преди мислената
западна линия на пътното платно. Това е така, доколкото в споменатия разпит
свидетелката е била поканена да направи съпоставка само между две места – знака
„стоп“ и стоп-линията“. В тази връзка тя е завършила изказването си по следния
начин: „…Ако това се нарича „стоп-линия“, значи Н.е била спряла на стоп-линията
преди навлизане в другия път“. Така че касационната инстанция не съзира
нарушение на формално-логическите правила при анализа на показанията и на св. Г.
.
Не е вярно, че съдилищата по фактите били
отказали доверие на показанията на св. Д. /който твърди, че е бил в буса на
подсъдимия/ по логически неиздържано съображение – защото бил „подкрепял
обясненията на подсъдимия“. На л. 10 от мотивите изрично е посочено, че
показанията на св. Д. не се кредитират, защото се явяват в колизия с единните
показанията на други свидетели - очевидци в обратния смисъл, а и изолирани,
след като се подкрепят единствено от казаното от подсъдимия. Приложен е
допустим и базиран на обективната логика подход, така че оплакването за
процесуално нарушение, свързано с коментираната част на доказателствения
анализ, също е неоснователно.
Налице е и видяното от инстанциите по
фактите съответствие между показанията на пострадалата и подробно коментираните
от тях писмени доказателства, които установяват, че св. Ч. е имала видимост и
от стоп-линията, поради което не се е налагало да се измести по-навътре в
кръстовището, за да констатира дали се задава ППС по пътя с предимство, както и
съответствие с наблюденията и разсъжденията на авто-експерта по този въпрос.
Дали въпросното съответствие е достатъчно за атакуваните изводи и дали
съответстващите си доказателствени материали са достоверни, е въпрос, който се
решава след оценъчна дейност от страна на инстанционните съдилища – дейност, от
която зависи дали техните актове са обосновани
или не. Обосноваността обаче не подлежи на контрол и на коментар от съда в процедурата по възобновяването.
Само за пълнота на изложението, настоящият състав намира за
необходимо да отбележи, ,
че защитата дори не се
опира на претендирания обратен резултат от анализа на доказателствата. Това е
така, доколкото на л. 7 от искането се позовава на хипотеза Б2 от САТЕ / л. 84- л.110 от тази експертиза/. Споменатата хипотеза взема
предвид допускането, че л.а. *е спрял от дясната част на стоп-линията, после е
спрял и след нея и след това е навлязъл на платното за движение. Защитата обаче пропуска, че дори самият му подзащитен не
заявява категорично твърдение за подобно разположение на лекия автомобил с п р
я м о стоп-линията преди навлизането на пътното платно /отляво или отдясно/.
Всъщност касатора е
заявил, че не е сигурен дали
когато е видял спрял този автомобил, той е бил на стоп-линията или по-навътре в
кръстовището, след тази линия. Така, на практика се получава,
че обсъжданата част от обясненията на осъдения са съвместими и с неупомената в
искането предходна хипотеза – Б1 /достигане на лявата част на стоп-линията,
спиране след нея и потегляне от това място към пътното платно/, в която
хипотеза водачът на буса би имал техническата възможност за спиране и със
скоростта, с която се е движил.
Що се отнася до претендираната алтернативно
друга хипотеза IГ, тя отново е
изградена върху предположението, че л.а. на пострадалата е навлязъл от дясната
част на стоп-линията, като искателят не сочи
дали се противопоставя на експертния извод, че въпросната хипотеза е технически
невъзможна.
Третата алтернативно претендирана хипотеза
– 1А3 е свързана пък с допускането, че
автомобила на осъдения се е движел с 90 км./ч. от момента на потеглянето на автомобила на пострадалата от л я в а т а част на
стоп-линията, а после последователно е намалявал скоростта си, така че е
достигнал конфликтната точка с разрешената скорост от 40 км./ч. Не става ясно
кои доказателствени данни са използваеми за възприемане на въпросната хипотеза
/в която ПТП е определено като непредотвратимо/, при положение че самият осъден
не твърди подобно двукратно намаляване на скоростта за редуцирането ѝ до
40 км./ч.
Поради това касационната инстанция съд не установява
пороци в процесуалната дейност на първата и въззивната инстанции и не споделя възраженията на защитата в
тази насока.
Във връзка с възраженията в искането, с които се
отправя упрек към инстанциите за допуснати нарушения на материалния закон следва
да се има предвид, че изводът на решаващите инстанции да приемат съставомерност
на деянието на касатора по повдигнатото му с обвинителния акт деяние не е
произволен. Сочените от касатора нарушения не са интерпретирани едностранчиво и превратно, в каквато насока са
възраженията му. Точно обратното, оценката им е продукт на задълбочен и
логически издържан анализ, намерил израз в мотивите на атакуваната присъда и
въззивното решение. Те са били съпоставени с показанията на свидетелите и с
останалите доказателства по делото, като не е останала без необходимата
фактическа обосновка и връзката между тях. Съдът е съобразил, че касаторът е
управлявал товарния автомобил със скорост по – висока от наложената с пътния
знак В 26 – 40 км/ч. Не е игнорирал и факта, че при движение със скорост
ненадвишаваща посочената в пътния знак до сблъсък между двете МПС не би се
стигнало, т.е. пътнотранспортното произшествие не би настъпило. Правилна е и
преценката, че водачът като е забелязъл опасността, а именно потеглянето на автомобила управляван от пострадалата от
стоп – линията не е взел мерки да намали скоростта или да спре. Тези му
действия обуславят нарушение на двете бланкетни разпоредби / чл.20, ал.2, изр.2
и чл.21, ал.2 ЗДвП/ и като са го признали за виновен, решаващите инстанции не
са нарушили закона.
Тези
съображения налагат извода, че касационното основание по чл.
348, ал. 1, т. 1 НПК не е налично, тъй като материалния закон е приложен
правилно.
В края на искането е формулирана претенция
за произнасяне на оправдателна присъда. НПК обаче урежда подобна възможност
само в хипотезата на чл. 425, ал. 1, т. 2 НПК, т.е. само в рамките на
фактическите положения по влязлата в сила присъда. В тези рамки не би могло да бъде постановен
претендираният оправдателен диспозитив, доколкото направените фактически изводи
са в смисъл на първо
място, че ако осъденият се е
бил съобразил с ограничението на скоростта неговият автомобил и този на
пострадалата биха се разминали и на второ място, че когато управляваното от
пострадалата ППС е започнало да представлява опасност за него след преминаване
на стоп-линията, той е можел да подходи по някой от предписаните в чл. 20, ал.
2, изр. 2 ЗДвП начини за нейното осуетяване. Настоящият състав не може да приеме за коректен предложения от защитата
доказателствен анализ и въз основа на него да достигне до нови фактически
положения, изключващи обективната и субективната съставомерност на деянието по
чл. 343 НК. Тук е
местото да се подчертае, че настоящата инстанция, действайки като касационна, не разполага с подобни правомощия, а ново разглеждане на
делото не би могло да бъде проведено, след като не се откриват недостатъци в
доказателствената дейност на първоинстанционния и на въззивния съд, които да
поставят под съмнение правилното формиране на съдебното убеждение относно
главния факт в наказателния процес – съставомерността на деянията, тяхното осъществяване от осъдения и отговорността, която следва
да понесе.
Обобщено, не са налице
предпоставките на чл. 422, ал. 1, т. 5 НПК, които да
доведат до основание за отмяна на атакуваната присъда и въззивното решение.
Поради това искането на осъдения К.К. за възобновяване
на производството по делото следва да бъде оставено без уважение.
Водим от горното и на основание чл. 425 от НПК Апелативният съд
Р
Е Ш И:
ОСТАВЯ
БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения К.Д.К., чрез защитника му
адв. Й.Д. за възобновяване на внохд № 395/19г. на Окръжен съд Пловдив и нохд №
1865/18г. на Районен съд Пловдив.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.