Р Е Ш Е Н И Е
№ ............................
гр. София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Д въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и
първи януари две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
мл. съдия МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа докладваното от младши
съдия Малоселска в.гр.дело № 1930 по описа за 2020 г. на СГС,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 - 273 ГПК.
С
решение
№ 301524 от 13.12.2019 г., постановено по гр. д. № 5299 по описа за 2017 г. на
СРС, 138 състав, е признато за установено на основание чл. 422 ГПК, че Л. Н.Н. дължи на „Т.С. ЕАД по иск по чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ сумата от 1429,79 лв., представляваща
главница за доставена от дружеството топлинна енергия през периода от
01.05.2014 г. до 30.04.2015 г. за топлоснабден имот -
ап.76, находящ се в гр. София, ж.к. „*******, ведно
със законна лихва за периода от 14.9.2016 г. до изплащане на вземането, за
което вземане е издадена заповед по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 51790/2016 г. на
СРС, 138 състав, като е отхвърлен иска с правно
основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ за разликата над сумата 1429,79 лв. до
пълния предявен размер от 1445,40 лв. и иска с
правно основание чл.422 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД за
установяване съществуване на вземане за мораторна
лихва в размер на 140,99 лв. за периода от 15.9.2015 г. до 29.8.2016 г.
Решението
е постановено при участието на „Т.С.“ ЕООД като трето лице помагач на страната
на ищеца.
Срещу
решението в частта, с която установителните искове,
предявени срещу ответника, са уважени, е постъпила въззивна
жалба. Жалбоподателят поддържа, че постановеното решение страда от редица
пороци, че е неправилно и незаконосъобразно. Навежда, че с влезли в сила
решения на КЗК и ВАС били установени нарушения, извършени от ищеца, който
злоупотребил с господстващото си положение. Счита, че има право да поиска от
съда присъждане на справедливо обезщетение във връзка с допуснатите нарушения.
Неправилно на следващо място СРС приел, че е налице договорно правоотношение
между страните, доколкото ответникът не приел и не се считал обвързан от общите
условия на търговеца. Липсвал двустранно подписан индивидуален договор и приемане
на общите условия от страна на потребителя. От страна на ищеца било допуснато и
нарушение на личните данни на ответника, като в тази връзка въззивникът
се позовава на норми от правото на ЕС. Поддържа, че решението е основано на
заключение на СТЕ, но същото е погрешно и неправилно, тъй като по делото
липсвали данни относно точното количество топлинна енергия, доставена в процесния имот, в който нямало радиатори, щранг-лира, топломери и уреди за дялово разпределение. Изгответните изравнителни сметки били напълно нищожни, тъй
като между етажната собственост и Техем Сървисис нямало валиден договор. СРС не се съобразил с
представените от ответника доказателства – в друго производство било
установено, че подписът в в протокол от 20.08.2002 г.
от ОС на ЕС не принадлежал на Л.Н.. Съдът следвало да следи служебно за
наличието на неравноправни клаузи и да прекрати производството при наличието на
такива – клаузите на чл. 68 и чл. 69 от
общите условия имали неравноправен характер според въззивника
по см. на чл. 143, ал. 2, т. 3 ЗЗП.
Въззивникът-ответник счита, че като собственик, притежаващ вещни права
върху поцесния недвижим имот и идеални части от
общите части на сградата, има вземане срещу ищеца на основание чл. 57 ЗС.
Поддържа, че с това си вземане прихваща процесните
вземания на ищеца. Във връзка с изложеното заявява следните искания: решението
да бъде отменено, а поради наличието на неравноправни клаузи в общите условия
исковете да бъдат отхвърлени; да се прогласи в настоящото производство
недействителността на протокола от 20.08.2002 г. и договор № 3004/21.08.2002
г.; ищецът да бъде задължен да преустанови всички нарушения на законните права
на ответника; да се присъди справедливо обезщетение за нанесените на ответника
неимуществени вреди, причинени му от дружеството. Претендират се разноски.
Не
е подаден отговор на въззивната жалба от ищеца „Т.С.“
ЕАД. С молба от 14.01.2021 г. въззиваемата страна моли
за отхвърляне на въззивната жалба на ответника. Претендира
присъждането на разноски за производството.
Третото
лице-помагач не изразява становище по въззивната
жалба на ответника.
Решението
в частта, с която е отхвърлен иска с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр.
чл. 149 ЗЕ за разликата над сумата 1429,79 лв. до пълния предявен размер от
1445,40 лв. и иска с правно основание чл.422 ГПК вр.
чл.86, ал.1 ЗЗД за установяване съществуване на вземане за мораторна
лихва в размер на 140,99 лв. за периода от 15.9.2015 г. до 29.8.2016 г., е
влязло в сила поради необжалването му от страна на ищеца.
Софийски градски съд, IV-Д
въззивен състав, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната
жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:
Предявени
са за разглеждане обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл.
149 ЗЕ и с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо в обжалваната от ответника част. Не са допуснати
нарушения на императивни материални норми, както и на процесуалния закон.
По
същество въззивният съд намира, че решението на СРС е
правилно и следва да бъде потвърдено, като съображенията за това са следните:
С
оглед правната квалификация на предявените искове правилно районният съд е
разпределил доказателствената тежест между страните
по спора.
По
исковете с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл.
79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ в тежест на
ищеца е да установи възникването на облигационно отношение по договор за доставка
на топлинни услуги между него и ответника, по силата на което е доставил топлинна
енергия в твърдяните количества и за ответника е
възникнало задължение за плащане на уговорената цена в претендирания
размер. При установяване на тези обстоятелства в тежест на ответника е да
докаже, че е погасил претендираните вземания.
Спорно
по делото се явява обстоятелството дали през процесния
период страните са били обвързани от облигационно правоотношение по договор за
доставка на топлинна енергия при общи условия, доколкото с исковата молба
ищецът твърди, че ответникът има качеството на потребител на топлинна енергия
по см.на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, а с отговора на исковата молба последният е оспорил
да е налице валидно облигационно правоотношение, породено от договор за
доставка на топлинна енергия за битови нужди за процесния
недвижим имот.
Съгласно
чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ (приложима редакция след 17.07.2012
г.) потребител, респективно битов клиент на топлинна енергия през процесния период е физическо лице – ползвател, притежаващ
вещно право на ползване, или собственик на имот, който ползва електрическа или
топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация
и горещо водоснабдяване или природен газ за домакинството си.
При
извършване на собствена преценка на събрания в хода на съдебното дирене пред
първата инстанция доказателствен материал, настоящата
съдебна инстанция намира, че се установява от приетите като писмени
доказателства по делото документи /а и този факт не се оспорва от ответника/,
че е собственик на процесния недвижим имот по силата
на договор за продажба на недвижим имот от военно-жилищния фонд по реда на НДИ
от 10.10.1991 г. Ето защо верен е изводът на
първостепенния съд за наличието на облигационно правоотношение по договор за
доставка на топлинна енергия между страните по делото, като именно ответникът е
длъжник по договорното правоотношение за цената на топлинната енергия за процесния период.
Обстоятелството,
че не е представен писмен договор между ответника и ищцовото
дружество не означава, че не е възникнало валидно облигационно отношение между
тях, каквито доводи са наведени с отговора на исковата молба и с въззивната жалба, с която ответникът е сезирал въззивния съд. Разпоредбата на чл.149, т.3 ЗЕ регламентира,
че продажбата на топлинна енергия се извършва на основата на писмени договори
при общи условия, сключени между топлопреносното
предприятие и потребителя на топлинна енергия за стопански нужди, какъвто не е процесният случай, тъй като претенцията на ищеца е насочена
срещу ответника в качеството му на потребител/клиент за битови, а не за
стопански нужди.
Съгласно
чл. 150, ал. 1 ЗЕ (в сила от 17.07.2012 г.) продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на клиенти на топлинна енергия
за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от комисията
/КЕВР/. Съгласно ал. 2 на същата разпоредба общите условия влизат в сила 30 дни
след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от
клиентите. В ал. 3 на чл. 150 ЗЕ пък е предвидено особено рекламационно
производство - в срок до 30 дни след влизането в сила на общите условия
клиентите, които не са съгласни с тях, имат право да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат
специални условия. Предложените от клиентите и приети от топлопреносните
предприятия специални условия се отразяват в писмени допълнителни споразумения.
В
конкретния случай ответникът не твърди, а и не установява по делото по
отношение на него да се прилагат специални условия, договорени между страните,
използвайки установения в закона механизъм.
С
решение № 35 от 21.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3184/2013 г., III г. о., ГК е
възприето становището, че потребител на топлинна енергия е лицето, което
получава топлинна енергия и я използва за собствени нужди като ползва топлоснабдения имот по силата вещно или по силата на
облигационно право на ползване. По силата на закона между битовия потребител и топлопреносното предприятие възниква правоотношение по
продажба на топлинна енергия при публично известни общи условия, без да е
необходимо изричното им приемане от потребителя. Липсата на подадена от
потребителя молба за откриване на партида не означава, че няма облигационни
отношения между страните, тъй като тези отношения се презумират
от закона. В конкретния случай облигационното правоотношение между страните и
качеството на потребител на ответника на топлинна енергия произтича от правото
му на собственост върху процесния недвижим имот, като
законът не поставя изискване за наличието на индивидуален пимен
договор, доколкото се касае за топлинна енергия за битови нужди, а апартаментът
на ответника се намира в сграда в режим на етажна собственост.
Предвид
изложеното, съдът прецени като неоснователни възраженията на въззивника-ответник за неравноправност на клаузите на чл.
68-69 от общите условия, приложими към обвързващия страните договор, доколкото
същите преповтарят цитираните по-горе разпоредби от ЗЕ. При упражняване на
правомощията на съда по чл. 7, ал. 3 ГПК не се установява наличие на други
неравноправни клаузи в тези условия, с оглед което се приема, че същите
обвързват страните по договора.
Не
е спорно също така и се установява от приобщените по делото писмени
доказателства, че сградата, в която се намира жилището, собственост на ответника,
е с непрекъснато топлоподаване през процесния период.
Неоснователни са възраженията на ответника в тази връзка за липса на договор
между дружеството, осъществяващо услугата дялово разпределение на топлинна
енергия и етажната собственост. Представените в настоящото производство
документи, установяващи факти и обстоятелства в друго производство относно това
дали подписът, положен в протокола от общото събрание, проведено на 20.08.2002
г. е положен от ответника или не, нямат характеристиките на доказателства по
делото. Константна
е практиката на ВКС, че съдът не може да ползва и да се позовава на заключения
на вещи лица, изготвени в други производства, а не по висящото дело /така напр.
решение № 133/04.04.2012 по гр.д. № 1243/2011 ВКС,
Второ ГО, решение № 214 от 29.05.2014г. по т.д.№992/2012г. на ВКС, Първо ТО и
др./. На следващо място, дори подписът в този протокол да не е положен от
ищеца, това не прави останалата част от същия неистински документ, предвид че
автентичността на подписите на всички лица, подписали същия, не е оспорена и не
е проведено доказване за неистинност на същите в настоящото производство.
Ето
защо съставът на въззивния съд приема, че по надлежен
ред е взето решение на проведено събрание от етажните собственици да бъде
сключен договор за услугата топлинно счетоводство с „Т.С.“ ЕООД, като в
изпълнение на взетото решение е сключен и представеният по делото договор №
3004/21.08.2002 г. Същият договор не е ограничен от изтичането на срок, с оглед
което съставът намира, че е безсрочен и доколкото по делото са представени
доказателства, че услугата е осъществявана през процесния
период, същата е престирана на основание договорното
правоотношение. Следователно по силата на сключения между етажната собственост
и топлинния счетоводител договор е извършван отчет на общия топломер в абонатната
станция и на индивидуалните уреди в апартаментите на отделните етажни
собственици, а въз основа на отчетите са изготвяни изравнителни сметки след
края на отоплителния сезон. Тези документи съдът приема за годни да установят
размера на потребеното количество топлинна енергия,
доставена на етажната собственост и на отделните собственици.
Само
в допълнение въззивният състав намира за необходимо
да подчертае, че с Тълкувателно решение № 2/2017 г. на ОСГК, ВКС се възприе
становището, че присъединяването на сградата към топлопреносната
мрежа става по решение на общото събрание
на етажната собственост. Прекратяване на топлоснабдяването
е уредено като възможно само при постигнато съгласие между всички собственици и
титуляри на вещно право на ползване в сградата (чл. 153, ал. 2 ЗЕ). Отделният
етажен собственик може да прекрати топлоподаването към отоплителните тела в
имотите си, но остава потребител на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация и от отоплителните тела в общите части
на сградата (чл. 153, ал. 6 ЗЕ).
Видно
от посочените разпоредби, с приемането на ЗЕ законодателят регламентира
доставката на топлинна енергия в сгради под режим на етажна собственост като
услуга, която се ползва от самата етажна собственост. Макар последната да не е
персонифицирана, за отношенията в енергетиката законодателят я разглежда като
колективен субект, явяващ се самостоятелен потребител на услугата
"доставка на централно отопление".
Законодателното
решение е обяснимо с оглед особеностите на етажната собственост и
невъзможността в заварените сгради централното отопление да бъде доставяно по
друг начин, освен чрез представляващата обща част на сградата отоплителна
инсталация.
Ето
защо и доколкото в настоящото производство съдът не намери за основателни
доводите за нищожност и неистинност на протокола от проведеното общо събрание и
на договор № 3004/21.08.2002 г. приема, че същите са годни писмени
доказателства и ползва същите при изграждането на изводите си за правнорелевантните за спора факти.
Въз
основа на заключението на вещото лице по допуснатата и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-техническа
експертиза, настоящата инстанция приема, че за процесния
период количеството топлинна енергия за абонатната станция, обслужваща процесната сграда, в която се намира топлоснабденият
имот, се измерва и отчита от общ топломер. Вещото лице е посочило, че през
целия исков период са отчислявани за сметка на ищеца технологични разходи. Вещото
лице е приело, че за процесния период общият топломер
е годно средство за измерване на топлинната енергия. Експертът е посочил, че
отоплителните тела в жилището са демонтирани. Начислявана е топлинна енергия за
щранг лира в банята. Разходът за битова гореща вода е
начисляван на база брой ползватели, поради липсата на узаконен водомер в имота.
Топлинната енергия, отдадена на сграданата
инсталация, е начислена на база отопляемия обем на жилището – 105 куб.м.
Експертът е констатирал, че заложената в подробните изравнителни сметки топлинна
енергия за разпределение напълно съответства на отчетената от общия топломер.
Съгласно направените изчисления задълженията за цена на топлинната енергия
възлизат на сумата от 1429,79 лв, като в тази сума не
са включени просрочени задължения на минал период, както и лихви за забава.
С
оглед изложеното, съдът приема, че е верен изводът на първостепенния съд, че за
процесния имот на ответника е доставяна топлинна
енергия съобразно уговореното, като количеството на доставената енергия е
измервано коректно. Неоснователни в тази връзка са доводите, съдържащи се в
сезиращата настоящата инстанция въззивна жалба, че
ищецът не е доказал в производството количеството топлинна енергия, която е
доставил на адреса на процесния имот, собственост на
ответницата. Видно е от документите за главен отчет, от изравнителните сметки,
а също и от заключението на СТЕ, че начислената топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация и на щранг
лирата са изчислени в съответствие с действащите през периода нормативни
актове. Разходът за битова гореща вода е начислен на брой ползватели, доколкото
потребителят не е предприел действия за регистриране и узаконяване на водомер в
имота. Начисляването на топлинна енергия по това перо не представлява санкция
за непредприемането на действия от потребителя да монтира в имота си водомер,
по който да бъде отчитан разходът за топла вода, а е механизъм за определяне на
потреблението, който замества реалното отчитане на ползваната от абоната
топлинна енергия за подгряване на вода. По този начин е установен способ за
определяне на цената на реално ползваната услуга, когато не е налице обективна
възможност за реалното й отчитане.
За
пълнота съдът намира за необходимо да посочи, че не се установява основателност
на доводите за нарушение на правото на ЕС във връзка с правата на ответника
като потребител. С Решение на СЕС от 05.12.2019 г. по съединени дела С-708/2017
и С-735/2017 г. е даден отговор на поставените с отправените преюдициални запитвания въпроси, като е прието, че чл.27 от
Директива 2011/83/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2011
година относно правата на потребителите, за изменение на Директива 93/13/ЕИО на
Съвета и Директива 1999/44/ЕО на Европейския парламент и на Съвета и за отмяна
на Директива 85/577/ЕИО на Съвета и Директива 97/7/ЕО на Европейския парламент
и на Съвета във връзка с член 5, параграфи 1 и 5 от Директива 2005/29/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005 година относно нелоялни
търговски практики от страна на търговци към потребители на вътрешния пазар и
изменение на Директива 84/450/ЕИО на Съвета, Директиви 97/7/EО, 98/27/EО и
2002/65/EО на Европейския парламент и на Съвета, и Регламент (EО) № 2006/2004
на Европейския парламент и на Съвета („Директива за нелоялни търговски
практики“), трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба,
която предвижда, че собствениците на апартамент в сграда — етажна собственост,
присъединена към система за централно отопление, са длъжни да участват в
разходите за топлинна енергия за общите части на сградата и за сградната инсталация, въпреки че индивидуално не са
поръчвали доставката на отопление и не го използват в своя апартамент. Според
СЕС допустима е национална правна уредба, която предвижда, че в сградите в
режим на етажна собственост сметките за топлинна енергия за сградната
инсталация се изготвят за всеки собственик на апартамент в сградата
пропорционално на отопляемия обем на неговия апартамент.
Такова
становище е застъпено и с възприетото с Тълкувателно решение № 2/25.05.2017 г.
на ОСГК, ВКС.
Предвид
всичко изложено, въззивният съд намира, че в
производството е установено, че ищецът е изправна страна по договора с ответника,
а частта от главния иск, приета за основателна с обжалваното решение, правилно
е уважена от СРС.
Във
връзка с доводите на въззивника, че има вземане към
ответника по силата на разпоредбата на чл. 57 ЗС, следва да се посочи, че
такова вземане не е предмет на настоящото производство, с оглед което не е
налице основание съдът да обсъжда доводите за прихващане на същото срещу
задължението на ответника за цена на топлинната енергия. Единствено за пълнота
на мотивите следва да се посочи, че с решение на Конституционния съд №
5/22.04.2010 г. по к. д. № 15/2009 г., топлоснабдяването
на сградите под режим на етажна собственост неизбежно се извършва чрез
инсталация, която се явява обща част на сградата. Предназначението на сградната инсталация е да отоплява вътрешната част на
сградата - етажна собственост, и чрез топлопроводите й топлинната енергия да
достига до индивидуалните имоти на потребителите.
Съдът
не констатира основателност на твърденията на въззивника
за допуснати от първия съд процесуални нарушения и превратно интерпретиране на
събраните в хода на съдебното дирене доказателства, като във връзка с тези
изводи изложи съображенията си по-горе в настоящото решение.
Неотносими
към предмета на настоящото производство са доводите на въззивника
за допуснати от ищеца нарушения на конкурентното право, в която връзка се
позовава на решения на КЗК и ВАС. Претенция са справедливо обезщетение,
репариращо вреди от такива нарушения, не попада в обхвата на правния спор, с
оглед което въззивният съд не е компетентен да се
произнесе по същата.
По
възраженията за злоупотреба на ищеца с лични данни на ответника единствено
следва да се посочи, че публично известна и достъпна е информацията, че „Т.С.“
ЕАД е дружество, регистрирано като администратор на лични данни, а гражданският
съд не дължи проверка относно обстоятелството дали дружеството изпълнява
задълженията си във връзка с тази си регистрация.
На
последно място въззивният съд приема, че не е налице
процесуален ред да удовлетвори искането на въззивника
ищецът да бъде задължен да преустанови всички нарушения на законните права на
ответника.
Доколкото
производството се намира в неговата въззивна фаза не
е налице основание съдът да разгледа и заявеното искане за присъждане на
справедливо обезщетение за нанесените на ответника неимуществени вреди,
причинени му от дружеството.
Предвид
изложеното, въззивната жалба е неоснователна, а
обжалваното решение № 301524 от 13.12.2019 г., постановено по гр. д. № 5299 по
описа за 2017 г. на СРС, 138 състав, следва да бъде потвърдено в обжалваната от
въззивника-ответник част, като правилно и
законосъобразно. В останалата част /с която искът по чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. ЗЗД, вр. чл. 149
ЗЕ и искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД са отхвърлени като неоснователни/, като необжалвано, същото е влязло в законна сила.
По разноските:
В
резултат от изводите, до които въззивният съд
достигна, решението следва да се потвърди и в частта за разноските.
Неоснователността на въззивната жалба обуславя
правото на въззиваемата страна да претендира
присъждането на разноски за производството на основание чл. 78, ал.3 ГПК. В
качеството си на въззиваема страна ищецът е депозирал
единствено бланкетна молба за разглеждане на делото в
негово отсъствие и за отхвърляне на въззивната жалба
на ответника, без да излага каквито и да било доводи за неоснователност на въззивната жалба на последния. Молбата не може да се
третира като отговор на въззивната жалба, какъвто не е
депозиран по делото. Доколкото „Т.С.“ ЕАД като въззиваем
не е представляван в проведеното пред настоящата инстанция единствено съдебно
заседание, липсва основание да се приложат разпоредбите на чл. 78, ал. 3, вр. с ал. 8 ГПК, вр. с НЗПП и да
бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение.
Така
мотивиран, Софийски градски съд, IV-Д въззивен състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 301524
от 13.12.2019 г., постановено по гр. д. № 5299 по описа за 2017 г. на СРС, 138
състав, в частта, с която е признато за установено на основание чл. 422 ГПК, че
Л. Н.Н. дължи на „Т.С. ЕАД по иск по чл. 79, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ сумата от 1429,79 лв.,
представляваща главница за доставена от дружеството топлинна енергия през
периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2015 г. за топлоснабден
имот - ап.**, находящ се в гр. София, ж.к. „*******,
ведно със законна лихва за периода от 14.09.2016 г. до изплащане на вземането,
за което вземане е издадена заповед по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 51790/2016 г. на
СРС, 138 състав, както и в частта за разноските.
Първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен иск с правно
основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ за разликата над сумата 1429,79 лв. до
пълния предявен размер от 1445,4 лв. и иска с правно основание чл.422 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД за установяване съществуване на вземане
за мораторна лихва в размер на 140,99 лв. за периода
от 15.09.2015 г. до 29.08.2016 г., е влязло в сила поради необжалването му.
Решението
е постановено при участието на трето лице-помагач „Т.С.“ ЕООД на страната на въззиваемото дружество „Т.С.“ ЕАД.
Решението
е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.