Определение по дело №327/2015 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

Производството е образувано по подадена въззивна жалба от М. Й. Д. против решение № 879/31.10.2014 г., постановено по гр.д. № 3725 по описа за 2012 г. на РС-Б..

Сочи се от жалбоподателя, че решението е неправилно, незаконосъобразно, постановено при съществени нарушения на процесуалните и материалноправните правила. Оспорва извода на съда за наличие на облигационно задължение по каузално правоотношение. Твърди, че не е била страна по сделка, сключена с В. Г., водещи до нейни задължения в размер на 10 000 лв. по повод, на която да е издаден менителничния ефект.

Оспорва анализа на събраните доказателства като излага конкретни съображения, че гласните доказателства не са обсъдени във връзка с останалите, както и на са отчетени противоречията между обясненията на ищеца и показанията на брат му, нито със заключението на експерта за стойността на целия ремонт. Сочи, че съдът не се е съобразил с ограничението по чл. 165, ал. 1, т. 3 от ГПК, забраняващ доказването на договори за заем на стойност над 5 000 лв. Сочи, че съдът не е обсъдил и нелогичния факт, че в деня на подписването на записа, с който се е задължила да му плати 10 000 лв. самият В. Г. й е дал 4 500 лв. за продадения му от нея гараж.

Ответникът по жалбата в становище сочи, че доводите на жалбоподателя са неоснователни, тъй като решението е правилно, законосъобразно и обосновано.

Жалбата е допустима, като при преценка на основателността й съдът съобрази следното:

М. Д. е подписала запис на заповед, с която „безусловно и неотменяемо” се е задължила срещу представянето на записа да плати сумата от 10 000 лв. на В. Г.. Записа на заповед е издаден на 23.10.2009 г. и е с падеж 23.3.2010 г. Удостоверено е с подписа й, че е предявен за плащане на датата на падежа. Г. се е снабдил със заповед за незабавно изпълнение по ч.гр.д. № 2001/2012 г. по описа на БРС и поради подадено възражение от Д. по чл. 414 от ГПК е образувано настоящото исково производство по реда на чл. 422 ГПК.

Записът на заповед е редовен съгласно чл. 535 ТЗ,поради което кредиторът разполага с правото да събере вземането си на основание на ценната книга.

При възникнал, обаче спор между страните във връзка с твърдения за наличие на конкретно каузално правоотношение и направени от ответника възражения срещу твърдяните от ищеца факти и обстоятелства, кредиторът трябва да докаже фактите, от които произтича вземането му, пораждането на задължението по твърдяното каузално правоотношение и връзката му с менителничния ефект, а длъжникът - да изчерпи и докаже възраженията си срещу вземането, които могат да бъдат абсолютни /срещу формата и съдържанието на записа на заповед/ или лични, основани на отношенията му с кредитора. В този смисъл са р. № 31/05.04.2012 г. по т. дело № 55/2011 г. на ВКС, ТК-II т. о. И р. 110/8.11.2010 г. по т.д. № 949/2009 г. на ВКС, ТК-I т. о., постановени по реда на чл. 290 ГПК. В случая след проверка редовността на записа на заповед от формална страна, първоинстанционният съд е проверил фактите и обстоятелствата свързани с твърдяното паралелно съществуващото облигационно задължение между страните, намерил го е за доказано, както и връзката между него и менителничния ефект, поради което в отношенията между страните е признал за съществуващо вземането по записа на заповед в размер на 10 000 лв. Жалбоподателят е несъгласен с извода за наличие на такова паралелно съществуващо облигационно задължение с въззиваемия като сочи, че извода е вследствие на неправилен анализ на събраните доказателства. По въпроса за причината Д. /която е бивша съпруга на брата на ищеца/ да подпише записа на заповед ищецът в поправената искова молба твърди, че „след развода брат му и ответницата са се споразумели всички подобрения, направени от него със собствен труд и средства, възлизащи на стойност 10 000 лв. да останат в апартамента, собственост на М. Д., а тя от своя страна да му върне направените по ремонта разноски и стойността на същия”; твърди още че „със собствени средства и труд” е участвал като „лично е заплатил материалите и извършил ремонта в жилището” като са се споразумяли да му се заплати сумата от 10 000 лв.

От събраните по делото доказателства ищцовите твърдения за споразумение между него и семейството на брат му да му върнат заплатените от него материали и заплатят труда му по извършване на ремонта не се установява. Не се установява и споразумение по чл. 22 от ЗЗД между Л. Г. и ответницата по време на развода им, което да съдържа уговорка в полза на трето лице т.е. при уреждане на отношенията си с бившия си съпруг Д. да е поела задължение да плати на брат му 10 000 лв. Самият Л Г. твърди при разпита си, че „По време на развода ми с М. не е имало никакви договорки”. В показанията си този свидетел също катерично заявява, че „М. се разбра с брат ми В., че ще му върне парите”, но ищецът не твърди никъде за наличие на уговорка единствено между него и ответницата за заплащане на такава сума, представляваща стойността на вложения от него труд и заплатени с негови средства материали в ремонта на жилището й. Ето защо въззивният съд счита, че не се установява споразумение, в което да е участвала Д., сочещо се като каузално правоотношение за подписването на процесната запис на заповед.

Дори да се приеме, че записът на заповед е издаден по повод неоснователното обогатяване на ответницата от извършения ремонт в жилището й за частта извършена със собствен труд и материали от брата на бившия й съпруг, то от събраните по делото доказателства, този факт противно на становището на РС, според настоящият състав не се установява по несъмнен и категоричен начин.

РС е приел, че от гласните доказателства се установява, че ищецът е извършвал ремонтните дейности, посочени в исковата молба, а именно: подмяна на дървена дограма с ПВЦ; подмяна на интериорните врати, подмяна на ел. инсталация и В и К; поставяне на гипсокартон на стените на жилището; ремонт на баня и тоалетна, изразяващ се в подмяна на В и К инсталация, както и смяна на теракот, фаянс, санитария. За извода си се е позовал на показанията на св. М М, според които ищецът е участвал в периода на ремонта и предвид извършените в него подобрения, както и на показанията на брата на ищеца – Л. Г. за същите тези факти. Довода обаче на жалбоподателя за незадълбочен анализ на тези показания е основателен. От показанията на тези свидетели е видно, че ищецът В. Г. е участвал в ремонта на жилището, но от тях не се установява той да е участвал в претендираните за плащане ремонтни дейности. Самият ищец в обясненията си по чл. 176 от ГПК сочи, че не може да сменя дограма, ел. инсталация, за да се приемат за извършени от него тези дейности, заплащането на които също се претендира с исковата молба. Св. М сочи, че е участвал в ремонта от началото до края, както се твърди и от св. Л. Г. и от самия ищец, но в показанията на М не се конкретизира нито една дейност, която да е извършвал В. Г. по ремонта, предмет на иска, освен че го е виждала в работни дрехи, когато е поставян гипсокартона, от което обаче не следва, че той е поставял гипсокартона. В тази връзка съдът съобрази показанията на Л. Г., който като лице извършващо ремонт в жилището на бъдещата си съпруга, в което смятат да живеят, сочи, че в апартамента са работили „изключително майстори”, а той, заедно с брат си /ищеца по делото/ са помагали в общите работи- „къртене на стени, изхвърляне на стара дограма - врати, боядисване, циклене на дюшеме”. Видно обаче от исковата молба заплащане на общи работи не се претендират. Нито едно от доказателствата по делото не установява твърдението на ищеца, че е вложил труд в претендираните за плащане ремонтни дейности и е закупил със собствени средства материали, необходими за ремонта. В показанията на разпитаните свидетели на ищеца се сочи, че Виктор е давал пари на М., но такова твърдение ищеца не прави /никъде не твърди да е давал пари, а сочи – че е купувал материали/, а от друга страна никой от свидетелите не конкретизира кога и колко са даваните суми. Житейски нелогично е самият съпруг на М. да не знае сумите, които брат му й е давал и съответно за какви конкретни работи по ремонта са изразходвани или за закупуването на какви материали са влагани. И в тая насока относно недостовереността на показанията по отношение на този факт, съдът отчете, че целият ремонт в жилището според експерта възлиза на 12 325 лв., а претендираните с исковата молба са 10 500 лв. при положение, че Л.Г. не отрича, че майката на М. е дала 10 000 лв. За извода на съда, че не се установява В.Г. да е закупувал материали или да е давал пари за ремонта е видно и от твърдението му чрез пълномощника в с.з., че по време на извършването на ремонта 2006-2008 г. е имал пари,тъй като е работил в Италия, което не се подкрепя по несъмнен и категоричен начин от доказателствата по делото. Л. Г. сочи при разпита си, че по време на ремонта В. е работил като хлебар и след това е отишъл да работи в Италия; самия В. обяснява по реда на чл. 176 ГПК, че по това време е бил в Италия, което пък не изяснява ако е работил в чужбина как е помагал, както самия той сочи непрекъснато от началото до края на ремонта; а ако е бил в страната откъде е имал толкова средства, за да влага в ремонта на жилището, в което ще живее брат му. От изложеното въззивният съд счита, за основателен довода на жалбоподателя, че поради незаконосъобразен анализ на събраните доказателства РС е приел необоснована фактическа обстановка и съответно направил незаконосъобразни правни изводи, поради което решението следва да се отмени и се постанови друго по съществото на делото, с което се отхвърли предявения иск. Несъстоятелно се твърди от жалбоподателката, че е следвало да се даде вяра на показанията на доведените от нея свидетели, тъй като в тях не се съдържат факти касаещи ищцовите твърдения за участието му в ремонта, а са по отношение на тезата й за несъзнателно подписване на записа на заповед.

Останалите доводи на жалбоподателя за наличие или не на договор за заем са ирелеванти, доколкото такива твърдения, както се посочи вече в настоящия акт - липсват, нито в атакуваният акт е приет за установен такъв факт.

За пълнота на настоящия акт във връзка с тезата на жалбоподателката, че към датата на издаването на записа и на падежа на задължението са били семейство с Л. Г., поради което ако е поемала някакво задължение, то на основание чл. 32, ал. 2 от СК следва да отговорят двамата съпрузи, ОС намира за нужно да отбележи, че солидарната отговорност между двамата не засяга правата на трето лице, в случая ищеца, да иска от подписалия записа на заповед изпълнение на цялото задължение по записа. А дали е възникнала солидарна отговорност между бившите вече съпрузи е въпрос, който ще се обсъжда при евентуален иск между тях и ще се решава според конкретиката за всеки отделен случай, в зависимост от това дали по време на брака е поето задължение за удовлетворяване нуждите на семейството.

По изложените съображения и на основание чл. 271, ал. 1 от ГПК, Окръжният съд

Р е ш и:

Отменя изцяло решение № 879/31.10.2014 г., постановено по гр.д. № 3725 по описа за 2012 г. на РС-Б. и вместо това постановява:

Отхвърля предявения отВ. Б. Г., с ЕГН * против М. Й. Д. иск за признаване за установено съществуване на правото му на вземане в размер на 10000 лв. (десет хиляди лева) по запис на заповед от 23.10.2009 г., за което е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 2001/2012 г., като неоснователен.

Решението може да се обжалва в едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС.

Председател: Членове: