№ 3365
гр. София, 09.09.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 133 СЪСТАВ, в публично заседание на
девети юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:ЦВЕТЕЛИНА З. МИХАЙЛОВА
при участието на секретаря АЛБЕНА Г. МАРИНОВА
в присъствието на прокурора С.
като разгледа докладваното от ЦВЕТЕЛИНА З. МИХАЙЛОВА
Административно наказателно дело № 20221110205907 по описа за 2022
година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 145 – чл. 178 от АПК, във вр. чл. 72,
ал. 4 от Закона за Министерството на вътрешните работи (ЗМВР).
Образувано е по жалба от ЕЛ. Г. Б., ЕГН: **********, чрез адв. М.С. –
АК – Ямбол, срещу Заповед за задържане на лице рег. № 226зз-1198 от
18.04.2022 г., издадена от полицейски орган – ИВ.П. И., на длъжност младши
инспектор при 02 РУ – СДВР, с която на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР
на ЕЛ. Г. Б. е наложена принудителна административна мярка „задържане за
срок до 24 часа“.
Жалбоподателят намира оспорената заповед за незаконосъобразна, като
издадена в нарушение на материалния закон и при съществени нарушения на
административнопроизводствените правила. Иска се отмяната на атакувания
акт, като същевременно се претендират и сторените по делото разноски.
В съдебно заседание жалбоподателят ЕЛ. Г. Б., редовно призован, се
представлява от адв. Полина Велчева – САК, която поддържа жалбата и моли
за отмяна на оспорената заповед за задържане, като развива подробни
съображения в писмени бележки. Претендира присъждане на разноски по
делото.
Ответникът по делото – ИВ.П. И., редовно призован, не се явява лично,
а се представлява от юрк. П., която оспорва жалбата и моли атакуваната
заповед за задържане да бъде потвърдена като правилна и законосъобразна.
Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение и
1
претендира юрисконсултско такова.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства,
доводите и възраженията на страните, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
Жалбата е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 149, ал.
1 от АПК от лице, което е адресат на административния акт и има правен
интерес от оспорването по смисъла на чл. 147, ал. 1 от АПК.
Разгледана по същество жалбата е основателна по следните
съображения:
От приложената административна преписка се установява, че
жалбоподателят Е.Б. е бил задържан за срок до 24 часа в помещение за
временно задържане на 02 РУ – СДВР на 18.04.2022 г. в 08:10 часа въз основа
на оспорената Заповед за задържане на лице № 226зз-1198 от 18.04.2022 г. В
същата е отразено, че издателят ИВ.П. И. изпълнява длъжност младши
инспектор при 02 РУ – СДВР. Като правно основание за задържане на лицето
била посочена разпоредбата на чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР. В графата
фактически и правни основания за задържане на лицето било посочено
„данни за извършено престъпление във връзка с чл. 325 от НК“. При
задържането на жалбоподателя са му били разяснени неговите права.
Извършен му е обиск на 18.04.2022 г. в 08:10 часа, а в 16:05 часа на същия ден
жалб. Е.Б. е бил освободен.
Съдът намира, че оспорената заповед за задържане е издадена от
материално и териториално компетентен административен орган при
спазване на предвидената от закона писмена форма, като съобразно
разпоредбите на чл. 72, ал. 1 от ЗМВР правомощие да задържат граждани
имат полицейски органи, каквото качество издалият заповедта има по
смисъла на чл. 57, ал. 1 от ЗМВР.
Настоящият съдебен състав констатира обаче, че в хода на
административното производство е допуснато съществено нарушение на
административнопроизводствените правила, доколкото процесната заповед за
задържане не съответства на императивното изискване по чл. 74, ал. 2, т. 2 от
ЗМВР да съдържа ясна и недвусмислена формулировка на фактическите
основния за задържането на лицето. Поради това е ограничено правото на
защита на жалбоподателя да разбере фактическите основания за задържането
си и адекватно да организира своята защита.
По правната си същност задържането на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 от
ЗМВР представлява принудителна административна мярка по смисъла на чл.
22 от ЗАНН – административно разпореждане на орган на власт,
непосредствено засягащо правната сфера на адресата, която има за цел чрез
задържането да се предотврати възможността лицето да извърши
престъпление, да продължи да извършва престъпление или да се укрие.
В конкретния казус, видно от оспорената заповед, след посочване на
правното основание за задържането като „чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР“, като
фактическо основание е посочено „данни за извършено престъпление във
2
връзка с чл. 325 от НК“. Това обаче не е достатъчно, за да се счита изпълнено
изискването на чл. 74, ал. 2, т. 2 от ЗМВР за посочване ясно и недвусмислено
на фактическите и правни основания за задържането. За обосноваване на
правото на органа да упражни предоставеното му правомощие в рамките на
неговата дискреционна власт и за осигуряване възможност на адресата на акта
да защити правата си, следва в заповедта за задържане да са описани
конкретни фактически обстоятелства, сочещи на обосновано предположение,
че лицето, спрямо което се постановява задържането, може да е извършило
престъплението или да е съпричастно към него. Съгласно Решение от
24.06.2014 г. по жалби № 50027/08 и № 50781/095 – П. и П. срещу България
на ЕСПЧ, не е достатъчно заповедта за задържане да съдържа само
позоваване на приложимите разпоредби, без посочване на специфични
обстоятелства или действия на задържаното лице, релевиращи съпричастност
към престъпно деяние. В конкретния случай не са посочени каквито и да било
конкретни факти и обстоятелства, които да сочат на вероятна съпричастност
на жалбоподателя към извършено престъпление по чл. 325 от НК, като такива
не се извличат и от приложените по делото писмени доказателства.
Съгласно постановките на ТР № 4 от 22.04.2004 г. по адм. дело
№ 4/2002 г. на ВАС излагането на мотиви при издаване на административен
акт дава възможност на адресата на акта и заинтересованите лица да научат
какви са фактите, мотивирали административния орган, да приложи една или
друга правна норма. Мотивите дават възможност на по-горестоящия
административен орган и съда да извършат проверката за законосъобразност
на акта. Изключение от този принцип е допустим единствено когато с акта се
удовлетворяват изцяло направените искания и не се засягат права или
законни интереси на други граждани и организации, както и когато въпросът е
свързан със защита на класифицирана информация, представляваща държавна
или служебна тайна. В тези случаи се посочва само правното основание за
издаването на акта. В цитираното тълкувателно решение изрично е посочено,
че липсата на мотиви във всички случаи е основание за отмяната на
издадения административен акт. Така и когато органът действа при условията
на оперативна самостоятелност, въпреки предоставената му от закона
възможност да извърши преценка дали, кога и какво решение да вземе при
осъществяване на дейност от своята компетентност, неизлагането на мотиви
по въпроса защо е избрано едно от няколкото възможни законосъобразни
решения и/или необсъждането на възраженията и обясненията на
заинтересованите граждани и организации, които пряко касаят решавания с
административния акт въпрос, съставляват съществени нарушения на
административнопроизводствените правила и са основания за отмяната на
акта.
Действително, съгласно ТР № 16 от 31.03.1975 г. на ОСГК на ВС е
допустимо издаването на мотивите да не съвпада по време с издаването на
индивидуалния административен акт и да са обективирани в друг документ,
стига той да изхожда от същия административен орган, като и в този случай
3
страните следва да имат възможност да се запознаят своевременно с мотивите
към акта, за да узнаят съображенията на административния орган и
организират защитата си срещу акта. В материалите по административната
преписка се съдържа докладна записка, в която са описани фактическите
обстоятелства, послужили за основание за задържане на лицето. Според
съдебния състав обаче със същата не могат да се счетат изпълнени целите на
изискването за мотивиране на административните актове, доколкото тя
изхожда от друг орган, изготвена е след процесната заповед, а освен това
нито в заповедта е препратено към докладната записка, нито има данни
последната да е предявена за запознаване на жалбоподателя. В този смисъл не
са приложими и доводите на Тълкувателно решение № 16 от 31.03.1975 г. на
ОСГК на ВС.
От приложената по делото докладна записка се установява, че на
18.04.2022 г. около 08:00 часа бил подаден сигнал за проявена агресия на пътя
от две лица, които били установени като Е.Б. и Г. Б. от полицейски служители
от 02 РУ – СДВР в гр. София, на кръстовището на бул. „Рожен“ и ул. „Петър
Панайотов“. На мястото било установено и лицето Иван Кючуков, което се
представило на полицаите като потърпевш. Полицейските органи приели, че
за двете лица са налични данни, че са извършили престъпление по чл. 325 от
НК, поради което ги задържали за срок до 24 часа. Съдът счита, че в
приложената по делото административна преписка не се съдържат писмени
доказателства, които да навеждат на извода, че са били налице данни по
смисъла на закона за извършено престъпление от задържания или за неговата
съпричастност към извършено престъпление към момента на издаване или
връчване на заповедта за задържане. Така описаните в докладната записка
действия на задържаното лице, а именно „проявена агресия на пътя“, не
изпълват състава на престъплението „хулиганство“ по чл. 325, ал. 1 от НК. За
да бъде законосъобразна наложената принудителна административна мярка,
се изисква да има данни, от които да може да се направи обосновано
предположение, че съществува вероятност или е възможно лицето да е
извършило или да е съпричастно към извършването на конкретно
престъпление. Действително, за прилагането на ПАМ по чл. 72, ал. 1, т. 1 от
ЗМВР не е необходимо да са събрани доказателства, установяващи по
категоричен и безспорен начин вината на лицето, извършило престъпление,
както и да е определена точната наказателноправна квалификация на
деянието по НК и основанието за подвеждане под наказателна отговорност.
Достатъчно е наличието на данни, обосноваващи предположение, че има
вероятност лицето да е извършител на престъпление. В разглеждания случай
от събраните по делото доказателства не се установяват данни за извършено
от страна на лицето престъпление, т.е. не са изпълнени предпоставките за
приложение на материалноправната разпоредба на чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР.
Следователно оспорената заповед за задържане е издадена и в противоречие
на материалноправните разпоредби и е налице отменителното основание по
чл. 146, т. 4 от АПК.
4
Следва да се отбележи и че процесната заповед не е съобразена и с
целта на закона, което представлява отменително основание по чл. 146, т. 5 от
АПК. Със задържането е нарушен принципът на съразмерност, приложим в
административното производство (чл. 6 от АПК). Задържането за срок до 24
часа по реда на чл. 72 от ЗМВР е ПАМ, която в зависимост от случая би
могла да има превантивен или преустановителен характер. Задържането по
чл. 72, ал. 1 от ЗМВР съставлява ограничаване на правото на свобода и
съгласно чл. 5, § 1, б. „с“ от ЕКПЧ по изключение е приложимо с цел да се
осигури явяването на лицето пред предвидената в закона институция при
обосновано подозрение за извършване на престъпление или когато
обосновано е призната необходимостта да се предотврати извършване на
престъпление или укриване след извършване на престъпление. В конкретния
случай приложената ПАМ не се оправдава от никоя от тези цели. По делото
не се установява със задържането на жалбоподателя да е предотвратено или
преустановено извършването на престъпление. Не е имало и данни за
опасност от укриване на жалбоподателя – същият е останал на разположение
на органите на реда и е оказал съдействие при задържането му. В случая от
доказателствата по делото по никакъв начин не може да се установи каква е
била конкретната цел за издаването на оспорената заповед и постановеното с
нея задържане. Ето защо със задържането правата и законните интереси на
жалбоподателя са засегнати в по-голяма степен от необходимото от гледна
точка на целта, за която се издава административният акт.
По изложените съображения оспорената заповед за задържане следва да
бъде отменена като незаконосъобразна на осн. чл. 146, т. 3, т. 4 и т. 5 от АПК.
Относно разноските:
С оглед изхода на делото искането на ответника за присъждане на
юрисконсултско възнаграждение в полза на СДВР следва да бъде оставено
без уважение. Жалбоподателят е направил искане за присъждане на разноски,
което предвид изхода на спора е основателно. Доказал е извършването на
деловодни разноски в размер на 10 лева – държавна такса за образуване на
съдебното производство. Съгласно чл. 143, ал. 1 от АПК при този изход на
спора разноските за един адвокат, ако жалбоподателят е имал такъв, се
възстановяват от бюджета на органа, издал отменения акт. В случая
жалбоподателят се представлява от процесуален представител, като е доказал
извършването на разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер
на 600 лева (доказано е заплащането му в брой – л.41). В чл. 8, ал. 2, т. 3 от
Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения е посочено, че за процесуално представителство, защита и
съдействие по административни дела без определен материален интерес, в
случая за дело по Закона за Министерството на вътрешните работи
възнаграждението на адвоката не може да е по-малко от 400 лева. Съдът
намира, че следва да се уважи възражението на юрисконсулта и да се
редуцира размерът на така заплатеното адвокатското възнаграждение до
предвидения в наредбата минимум от 400 лева, тъй като делото не се
5
отличава с правна и фактическа сложност и е проведено едно открито съдебно
заседание. Поради това и съдът счита, че заплатеното от страна на
жалбоподателя възнаграждение се явява прекомерно. С оглед изложеното и
предвид изхода на делото, на основание чл. 143, ал. 1 от АПК в полза на
жалбоподателя следва да се присъдят разноски в общ размер на 410 лева, от
които 400 лева за адвокатско възнаграждение и 10 лева за внесена държавна
такса, които да бъдат заплатени от СДВР.
Така мотивиран и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК, СЪДЪТ
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Заповед за задържане на лице рег. № 226зз-1198 от
18.04.2022 г., издадена от полицейски орган – ИВ.П. И., на длъжност младши
инспектор при 02 РУ – СДВР, с която на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР
на ЕЛ. Г. Б., ЕГН: **********, е наложена принудителна административна
мярка „задържане за срок до 24 часа“.
ОСЪЖДА Столична дирекция на вътрешните работи да заплати на ЕЛ.
Г. Б., ЕГН: **********, сумата от 410 (четиристотин и десет) лева,
представляваща адвокатско възнаграждение и платена държавна такса за
разглеждане на делото.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на ответника за присъждане на
юрисконсултско възнаграждение в полза на СДВР.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Административен съд –
София град в 14 – дневен срок от получаване на съобщение за неговото
изготвяне.
Препис от решението да се връчи на страните на основание чл. 138 от
АПК.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6