№ 137
гр. Разград, 19.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – РАЗГРАД, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ в публично заседание на двадесети септември, през две хиляди
двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Анелия М. Йорданова
Членове:Рая П. Йончева
Атанас Д. Христов
при участието на секретаря Светлана Л. Илиева
като разгледа докладваното от Атанас Д. Христов Въззивно гражданско дело
№ 20213300500209 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 260057 от 04.06.2021г. по гр.д № 583/2020 г. по описа
на РС – Кубрат, съдът е постановил следното:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „ДЗИ-Общо застраховане“– ЕАД, ЕИК
*********, със седалище в гр. София, ул. Витоша № 89 Б, представлявано от
изп.директори Коста Чолаков, и Бистра Василева, чрез адв. Петя Петкова -
Димитрова, на основание на чл. 410, ал. 1, т. 3 Кодекс за застраховането,
във вр. с чл. 50 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, искове срещу Община – Кубрат,
ЕИК/БУЛСТАТ *********, гр. Кубрат, ул. „Княз Борис I“, представлявана
от кмета Алкин Неби, ЕИК/БУЛСТАТ *********, гр. Кубрат, ул. „Княз
Борис I“ № 1, да заплати на дружеството – застраховател, платеното от
него обезщетение за причинената по негова вина щета на увреденото лице, в
размер на сумата 3 747.96 лева; ликвидационни разноски по щета №
43081611700015 в размер на 15.00 лева, ведно с законната лихва, считано от
датата на завеждане на исковата молба – 07.12.2020 г., до окончателното
изпълнение; както и мораторна лихва в размер на 154.66 лева, изчислена
върху главницата за периода 16.07.2020 г. – датата на която ответната
община е изпратила на застрахователя писмо за отказ за плащане на
претендираните суми, до датата на депозиране на исковата молба, като
неоснователни и недоказани.
1
Недоволен от това решение, е останал жалбоподателят „ДЗИ-Общо
застраховане“– ЕАД, които го обжалва, чрез пълномощника си адвокат адв.
Петя Петкова - Димитрова от АК-Варна. Намира решението за неправилно,
незаконосъобразно и необосновано. Ето защо, се моли решението да бъде
отменено и исковите претенции бъдат уважени изцяло. Акцентира, че
неправилни и необосновани се явяват изводите на съда, че поведението на
застрахования водач С.Ш. е било противоправно. Твърди, че същата не е
нарушила нито една разпоредба на специалния закон, в частност чл. 20, ал.1 и
ал.2 ЗДвП, която задължава водачите на пътни превозни средства при
избиране на скоростта на движение да се съобразяват с атмосферните условия
и с конкретното състояние на пътя, за да бъдат в състояние, при всяко
възникнало предвидимо препятствие и в случай на необходимост да спрат,
когато възникне опасност за движение. В конкретния случай обстановката е
била изключително тежка при зимни условия. Ответникът не е изпълнил
задължението си да осигури условия за безопасно движение на всички
участници. Излага подробни съображения. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал.1 ГПК, насрещната по жалбата страна -
Община Кубрат, чрез Кмета, депозира отговор на жалбата. Намира жалбата за
неоснователна и моли решение да бъде потвърдено. Излага подробни
съображения. Претендира разноски, включващи юрисконсултско
възнаграждение.
В открито съдебно заседание, при редовност в призоваването, за
въззивника не се явява представител. Пълномощникът му адвокат Петя
Петкова – Димитрова от АК - Варна, депозира писмена молба с която моли
делото да се разгледа в нейно отсъствие, поддържа въззивната жалба и
претендира разноски, като представя списък по чл. 80 ГПК и доказателства за
сторени разноски.
В открито съдебно заседание, при редовност в призоваването, за
въззиваемата страна се явява пълномощника й главен юрисконсулт Светлана
Кирилова Георгиева. Поддържа отговора на въззивната жалба и претендира
разноски, включително юрисконсултско възнаграждение.
Страните пред въззивна инстанция нямат доказателствени искания и
нови доказателства не се събраха.
Разградския окръжен съд, намери, че жалбата е подадена в срока по
чл. 259, ал.1 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, и е процесуално допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с
изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
2
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя
от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС.
Постановеното решение е валидно и допустимо. Настоящий състав
намира, че първоинстанционния съд е разгледал спорното материално
субективно право, съобразно въведените от ищеца твърдения, но е определил
погрешна правна квалификация. Ето защо, решението е неправилно като
постановено в нарушение на материалния закон. С изключение на
определената правна квалификация на иска, въззивният състав споделя
мотивите в обжалвания акт, поради което и на основание чл. 272 ГПК
препраща към мотивите на първоинстанционния съд, с изключение на
правната квалификация на иска. Във връзка с горното и предвид доводите в
жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното:
Независимо, че във въззивната жалба не са наведени оплаквания за
неправилност на решението на първата инстанция поради неправилна
квалификация на иска, въззивната инстанция следва да поправи този порок на
решението, защото се касае до нарушение на императивна правна норма, за
спазването на която следи служебно. В този смисъл са и разясненията дадени
в Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Така
Решение № 4 от 23.01.2014 г. на ВнАС по в. гр. д. № 535/2013 г. и Решение №
911 от 9.12.2016 г. на ОС - Варна по в. т. д. № 1315/2016 г.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционния съд
неправилно е квалифицирал спорното материално право по чл. 410, ал. 1, т. 3
КЗ във вр. чл. 50 ЗЗД вместо по чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ във вр. чл. 49 ЗЗД.
РОС не споделя оределената от първоинстанционния съд правната
квалификация на иска и по-конкретно, че той е във връзка с чл. 50 ЗЗД.
Цитираната разпоредба касае вреди, причинени от вещи. За да е налице
хипотезата на чл. 50 ЗЗД, следва самата вещ да има вредни свойства, докато в
случая се касае за вреди в резултат от неизпълнение на задължението да бъде
поддържана пътната настилка и сочи на правно основание чл. 49 ЗЗД.
Следователно, настоящият състав приема, че предявеният иск е с правно
основание чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ във вр. чл. 49 ЗЗД. Така и Решение № 17 от
9.01.2020 г. на ОС - Бургас по в. гр. д. № 1774/2019 г.
Изрично в исковата молба е посочено, че отговорна за инцидента е
ответната община, тъй като в качеството си на собственик на пътя е длъжна
да го управлява, стопанисва и поддържа в изправност, което не е било
изпълнено и се намира в причинно следствена връзка с процесните щетите. В
исковата молба се твърди, че общината е бездействала, когато е била длъжна
по закон да извърши определено действие – обезопаси зеледения пътен
участък, което е причина за настъпването на пътния инцидент. Ищецът в
исковата молба е посочил, че ответникът следва да понесе отговорността за
3
причинените при произшествието имуществени вреди, тъй като с виновното
си бездействие е създал предпоставки за настъпването му. Позовал се е на
нормативните задължения на ответника визирани в чл. 48, т.2 ППЗП и т. 14
ДР на ЗП за поддържане на пътя.
По отношение на правния въпрос относно разграничаване на
отговорността по чл. 45 ЗЗД и чл. 50 ЗЗД е налице задължителна съдебна
практика. Така в ППВС № 17/1963 г., допълнено с ППВС № 4/75 г., т. 3, са
дадени задължителни указания на съдилищата при разграничаване на
отговорността по чл. 45 /чл. 49/ ЗЗД и по чл. 50 ЗЗД. За разлика от хипотезата
на чл. 45 /чл. 49/ ЗЗД, при която увреждането трябва да е в резултат на
виновно поведение на дееца - допуснати нарушения на предписани и
общоприети правила при ползването на вещта, отговорността по чл. 50 ЗЗД
може да се ангажира, когато вредите са настъпили поради свойства на самата
вещ, без виновно поведение при ползването й. Вж. Решение № 129 от
1.06.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3389/2017 г., IV г. о., ГК и Определение № 5
от 3.01.2018 г. на ВКС по гр. д. № 418/2017 г., IV г. о., ГК.
Трайна и непротиворечива е практиката на ВКС, че правната
квалификация на иска е дейност на съда, при която се изхожда от
обстоятелствената част и петитума на исковата молба, но не и от дадената от
ищеца квалификация на спорното право (решение № 132/21.03.2011 г. по гр.
д. № 1725/2009 г. на І г. о. на ВКС). Предметът на спора се определя от
заявените от ищеца правопораждащи фактически твърдения и от отправеното
до съда искане. Квалифицирането на спорното право не е задължение на
ищеца, а на съда, към който е отправено искането за защита. Квалификацията
се дава въз основа на изложените от ищеца факти, от които той извлича
възникването на правото (определение № 783/08.12.2015 г. по ч. гр. д. №
5808/2015 г. на IV г. о. на ВКС и цитираните в него решение по гр. д. № 167/
2012 г. на ІV г. о. на ВКС и решение № 4124/ 2014 г. на ІV г. о. на ВКС). За да
определи действителното основание на спорното материално право, съдът
следва да изходи от изложените в обстоятелствената част на исковата молба
фактически твърдения, които формират основанието на исковата претенция, и
от заявеното в петитума искане за защита. В съответствие с принципа на
диспозитивното начало в гражданския процес съдът трябва да разреши
правния спор съобразно действителната правна квалификация на предявения
иск, след като обсъди релевантните за спора факти, доказателствата по делото
и становищата на страните и приложи съответния материален закон.
Юридическата формулировка, която включва цифрова и словесна част,
извлечена от нормата на закона, е задължение на съда, като съдът не е
обвързан от предложената от ищеца правна квалификация, а следва сам да я
определи, въз основа на обстоятелствата, релевирани в исковата молба
(решение № 199/23.10.2015 г. по гр. д. № 369/2015 г. на III г. о. на ВКС).
Принципът на диспозитивното начало ще бъде нарушен когато съдът
4
се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран; когато е определил
предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е
позовала. В този случай решението е недопустимо, тъй като е разгледан иск
на непредявено основание. Когато в решението си съдът разглежда спорното
материално субективно право, съобразно въведените от ищеца твърдения, но
определяйки погрешна правна квалификация, решението не е недопустимо, а
неправилно като постановено в нарушение на материалния закон. В този
случай, съдът е определил неправилно правната норма, регулираща спорното
правоотношение, което рефлектира върху правилността на постановения
съдебен акт (решение № 347/24.11.2015 г. по гр. д. № 1530/2015 г. на IV г. о.
на ВКС; решение № 65/13.06.2019 г. по гр. д. № 3460/2018 г., на II г. о. ГО на
ВКС). Когато съдът се е произнесъл по правопораждащите фактически
твърдения, въведени от ищеца по надлежния процесуален ред, постановеното
решение е допустимо, независимо дали правната квалификация на иска е
определена точно (решение № 217/11.06.2014 г. по гр. д. № 599/2014 г. на ІV
г. о. на ВКС и посочените в него решение № 317/ 27.06.2012 г. по гр. д. №
117/ 2012 г. на ІV г. о. на ВКС; решение № 503/ 16.01.2013 г. по гр. д. № 168/
2012 г. на IV г. о. на ВКС; решение № 161/ 01.07.2013 г. по гр. д. № 564/ 2012
г. на ІV г. о. на ВКС; решение № 277/ 03.10.2013 г. по гр. д. № 977/ 2012 г. на
ІV г. о. на ВКС; решение № 157/ 30.10.2013 г. по т. д. № 1091/ 2012 г. на І т. о.
на ВКС; решение № 359/ 16.01.2014 г. по гр. д. № 1209/ 2013 г. на ІV г. о. на
ВКС).
В хипотезата на неправилна квалификация на иска въззивният съд
сам следва да реши спора при правилната квалификация, без да връща делото
на първоинстанционния съд за ново разглеждане (ТР 1/2013 г. на ВКС,
ОСГТК, т. 2).
Правораздавателната дейност на въззивната инстанция е тъждествена
на тази на първоинстанционния съд, включително и по отношение
квалифицирането на спорното право. Когато въззивният съд, при
непроменени фактически твърдения и петитум в исковата молба, възприеме
различна правна квалификация от дадената в обжалваното решение, следва да
разреши спора в съответствие с дадената от него квалификация, като изложи
собствени мотиви. Така Решение № 31 от 4.03.2021 г. на ВКС по гр. д. №
1919/2020 г., I г. о., ГК и Решение № 68 от 29.04.2020 г. на ВКС по гр. д. №
2513/2019 г., IV г. о., ГК.
Въпреки неправилната правна квалификация първоинстанционния
съд се е произнесъл по предявения иск. В мотивите на обжалваното решение е
прието, че вината за процесното ПТП е на водача на л.а. Форд Мондео – С.Ш.,
която не се е съобразила при избиране скоростта на движение, а ответникът е
бил почистил пътя, като така същият е бил проходим във възможната степен
при зимни условия. Приел, че не се установява по несъмнен начин
неизпълнение на задължението на ответната община, като лице отговорно за
5
поддържането на пътното платно в състояние, което да го прави удобно и
безопасно за движение при характерните за сезона зимни условия.
В чл. 410 КЗ е уредено едно специално суброгационно право в
отклонение от правилото на чл. 74 ЗЗД, тъй като при настъпване на
застрахователното събитие застрахователят не изпълнява чуждо правно
задължение, а изплащайки застрахователно обезщетение, изпълнява свое
договорно задължение, вследствие на което по силата на чл. 410, ал. 1 КЗ
встъпва в правата на увредения срещу причинителя на вредата. Но когато
причинител на вредата е лице, комуто е възложена някаква работа, по силата
на чл. 49 ЗЗД, вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД отговорност носи и възложителят за
вредите, причинени от изпълнителя на възложената работа при или по повод
нейното изпълнението. В т. 15 от ППВС № 7/1977 г. се приема, че
суброгацията на застрахователя включва и правната възможност той да
предявява искове за реализиране на отговорността по чл. 47 - 49 ЗЗД, когато
са налице основания за нея. Тези тълкувателни разяснения са приложими и
при тълкуването на чл. 410, ал. 1 КЗ.
Отговорността на лицата, които са възложили другиму извършването
на някаква работа, за вредите, причинени при или по повод на тази работа, е
за чужди противоправни и виновни действия или бездействия. Тази
отговорност има обезпечително-гаранционна функция и произтича от вината
на натоварените с извършването на работата лица. Лицата, които са
възложили работата, във връзка с която са причинени вредите, не могат да
правят възражения, че са невиновни в подбора на лицата и да се позовават на
други лични основания за освобождаването им от отговорност.
От фактическите твърдения на ищеца в исковата молба се установява,
че той е предявил спорното регресно право, основавайки го на виновното
поведение на определени физически лица, на които ответната община е
възложила да поддържат в изправност пътища, намиращи се в нейните
предели и носи отговорност за бездействията на тези лица. Ответната община
като признато от правото за юридическо лице не е деликтоспособна, тъй като
тя формира и изразява правновалидна воля чрез своите органи - физически
лица и носи само обезпечително-гаранционна отговорност по чл. 49 ЗЗД като
възложител за вредите, причинени виновно от съответни физически лица при
или по повод на изпълнение на възложената им от общината работа. В този
смисъл ищецът иска да бъде ангажирана гаранционната отговорност на
общината по чл. 49 ЗЗД, вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД като собственик на процесния
път за виновното поведение на съответни физически лица, на които е
възложено да поддържат в изправност общинските пътищата.
Съгласно задължителните за съда тълкувателни разяснения, дадени в
ППВС № 7/1959 г., юридическите лица отговарят по чл. 49 ЗЗД за вредите,
причинени от техни работници и служители при или по повод на възложената
им работа и тогава, когато не е установено кой конкретно измежду тях е
6
причинил тези вреди.
За да възникне регресното притезателно право на застрахователя по
имуществено застраховане срещу възложителя за имуществените вреди,
причинени виновно от изпълнителя при или по повод на възложената работа,
трябва в обективната действителност да бъдат осъществени следните
материални предпоставки (юридически факти): 1) наличие на действително
застрахователно правоотношение между увредения и ищеца; 2) за увредения
да е възникнало право на вземане на извъндоговорно основание срещу
причинителя на вредата – арг. чл. 45, ал. 1 ЗЗД, т. е. вредите да са причинени
от делинквента чрез неговото виновно и противоправно поведение; 3)
виновното лице да е причинило вредите при или при повод на изпълнение на
възложената работа; 4) застрахователят по имущественото застраховане да е
изплатил застрахователно обезщетение за настъпилото увреждане на
застрахованата вещ. В тежест на ищеца е да установи деликтна отговорност
на ответника по отношение на увредения-застрахован по смисъла на чл. 49 вр.
с чл. 45 и сл. от ЗЗД вр. чл. 31 от Закон за Пътищата вр. с чл. 56 от Закона за
общинска собственост и да се установят следните кумулативно предвидени
предпоставки - неизпълнение на задължението на ответника по закон да
поддържа пътища, настъпили вреди, причинна връзка между вредите и
неизпълненото задължение за поддържане на пътища, валидно
застрахователно правоотношение, последвало плащане на застрахователно
обезщетение от застрахователя по валидното застрахователно
правоотношение, за които предпоставки ищецът следва да проведе главно и
пълно доказване. С плащането на застрахователното обезщетение
застрахователят встъпва в правата на застрахованото лице срещу
причинителя на вредата до размера на изплатеното обезщетение. Правото на
застрахователя да иска от третото лице, причинило вредата, след плащането
на застрахователното обезщетение, е право, произтичащо по силата на закона,
като основанието му не е само застрахователното правоотношение, а и фактът
на плащането на сумите на правоимащите лица по силата на договора за
застраховка и произтичащото от закона право на регрес - чл. 410 КЗ. Именно
с оглед на това плащане застрахователят встъпва в правата на застрахованите
лица. Встъпвайки в правата на застрахования, застрахователят не би могъл да
получи повече права от тези, които има застрахования срещу третото лице,
като застрахователят носи риска от всички възможни възражения, които може
да направи третото лице на застрахования.
Не се спори, че пътят, на който е настъпило произшествието е
общински път по смисъла на чл. 8, ал. 3 от Закона за пътищата и ответната
община е негов собственик на основание, на основание чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОС
вр. § 7, ал. 1, т. 4 от ЗМСМА. Не се спори, че е налице задължение на
ответната община за изграждането, ремонтът и поддържането на общинския
път, което се извежда от нормите на чл. 3, ал. 3, чл. 8, ал. 3, чл. 19, ал. 1, т. 2,
чл. 29, чл. 31, както и пар. 14 от Допълнителните разпоредби на Закона за
7
пътищата. Според цитираните законови норми ответникът е длъжен да
управлява общинските пътища и да осъществява дейностите по
поддържането им, като ирелевантно в случая е дали изпълнява тези
нормативно установени задължения чрез възлагането на определени дейности
на трети лица. Наличието обаче единствено на тези предпоставка не може да
доведе до ангажиране отговорността на ответната община.
Основният спорен въпрос пред настоящата инстанция е дали е налице
твърдяното бездействие на ответника, което да е довело до крайния
вредоносен резултат.
Настоящия съдебен състав намира, че не е установено бездействие от
страна на компетентните служби на ответната административна структура за
поддържане на пътя, както и за сигнализиране на препятствия на пътя /чл.
167, ал. 1 ЗДвП/, от което са причинени вредите по автомобила. Ето защо, не е
налице следователно противоправно бездействие, което е основание за
ангажиране отговорността на ответника - възложител на работата при
условията на чл. 49 ЗЗД.
Приетото в мотивите на ВОС, евентуално неизпълнение на
задължението на лицата отговорни за поддържане на пътните платна в
състояние, което ги прави удобни и безопасни за движение не води до извод,
че е доказано твърдението на ищеца, по реда на чл. 154 ГПК, неизпълнението
на ответника на това му задължение.
В настоящото производство не са ангажирани доказателства
установяващи по несъмнен начин неизпълнение на задължението на
ответника да поддържа процесния път.
По възражението на жалбоподателят, че поведението на водача на
л.а. „Форд Мондео“ - С.Ш. не е било противоправно, и че същата „не е
нарушила нито една разпоредба на специалния закон, в частност чл. 20, ал.1
и ал.2 ЗДвП“.
В окончателното Решение № 236 от 29.03.2018 г. на ОС - Варна по в.
т. д. № 210/2018 г., постановено в производство чл. 432, ал.1 КЗ вр.чл.429,
ал.1 и чл. 86 ЗЗД, по което ответник е бил настоящия ищец, а трето лице
помагач на страната на ответника е бил настоящия ответник, е прието
следното:
„С оглед събраните по делото доказателства и по-конкретно въз
основа на кореспондиращото съдържание на събраните по делото гасни
доказателства, които се подкрепят и от писмените такива, се установява,
че процесното ПТП е настъпило в резултат от навлизането на управлявания
от С.Ш. л.а.“Форд Мондео”, с ДК № РР6131АР, в лентата за движение на
л.а.“Пежо Експерт”, с рег.№ СС-301-МК. Съобразно чл.16, ал.1 от ЗДв.П,
когато пътно платно за движение има две пътни ленти, с двупосочно
8
движение, на водача на пътно превозно средство е забранено да навлиза и да
се движи в лентата за насрещно движение, освен при изпреварване или
заобикаляне. В случая водача на л.а.“Форд Мондео”, неправомерно е навлязъл
в насрещното платното за движение, тъй като не е извършвал маневра по
изпреварване или заобикаляне, още повече, че не са били налице условията за
това, тъй като там се е намирал правомерно движещият се л.а.“Пежо
Експерт”. Обстоятелството, че платното за движение е било непочистено
и заледено, не освобождава водача на л.а.“Форд Мондео” от задължението
по чл.16, ал.1 от ЗДв.П, тъй като чл.5, ал.1 от ЗДв.П изисква от водачите на
МПС, с поведението си да не създават опасности и пречки за движението и
да не поставят в опасност живота и здравето на хората, и да причиняват
имуществени вреди. Наред с това чл.20, ал.1 и ал.2 от ЗДв.П поставя
изискване към водачите, да контролират непрекъснато пътните превозни
средства, които управляват, като при избиране скоростта на движението
са длъжни да се съобразяват с атмосферните условия, с релефа на
местността, със състоянието на пътя и на превозното средство, с
превозвания товар, с характера и интензивността на движението, с
конкретните условия на видимост, за да бъдат в състояние да спрат пред
всяко предвидимо препятствие и са длъжни да намалят скоростта, и в
случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за
движението. Тук е мястото да се посочи, че видно от показанията на
свидетелката С.Ш., същата е била наясно с усложнената пътна
обстановка, тъй като не само процесния пътен участък е бил заснежен и
заледен, а и пътищата в цялата област, т.е. не е налице случайно събитие, а
трайно установени и отнапред известни неблагоприятни условия за
движение по пътищата. Ето защо по отношение на нея в пълна степен е
важало изискването на чл.2 на чл.20 от ЗДв.П при избиране скоростта
на движение да се съобрази с атмосферните условия и в случай на
необходимост да спре, когато възникне опасност за движението. Като
не е изпълнил гореописаните изисквания на закона водача на л.а.“Форд
Мондео”, с ДК № РР6131АР е проявил виновно и противоправно поведение,
с което е причинила имуществени вреди на ищеца.
/……./
Факта на евентуалното неизпълнение на задължението на лицата
отговорни за поддържане на пътните платна в състояние, което ги прави
удобни и безопасни за движение, не освобождава С.Ш. от задължението да
спазва правилата за движение по пътищата, които са създадени предвид
възможността водачите да шофират в неблагоприятна пътна обстановка,
какъвто е процесния случай.
Липсата на предприети действия за ангажиране на
административно наказателна отговорност на водача л.а.“Форд Мондео”, с
ДК № РР6131АР, за настъпване на процесното ПТП, не води до
9
автоматичния извод за липса на вина у същия. Това е така, защото
гражданската и административно наказателната отговорности са
самостоятелни и не са взаимно обусловени, като тяхната реализация зависи
от волята на легитимираните да ги упражнят лица. Ето защо избора на
контролните органи да не предприемат действия по санкционирането на
водача на л.а.“Форд Мондео”, не съставлява пречка за установяване на
вината на водачите за настъпване на процесното ПТП.
В заключение настоящия състав на съда приема, че като не е
съобразил скоростта на движение на автомобила с атмосферните
условия и състоянието на пътя, съответно не е овладял автомобила,
водача на застрахования при ответника л.а.“Форд Мондео”, с ДК №
РР6131АР, по непредпазливост е причинил имуществени вреди на ищеца,
изразяващи се в увреждане на детайли от собственият му автомобил
л.а.“Пежо Експерт”, с рег.№ СС-301-МК. Ето защо в случая са налице
елементите от фактическия състав на чл.45 от ЗЗД по отношение на
лицето ползващо се от клаузите на застраховка ”ГО”, а именно извършено
от същото виновно противоправно деяние, причинна връзка между
деянието и вредоносния резултат.“
Съгласно константната практика на ВКС, задължителната сила на
мотивите спрямо привлеченото трето лице-помагач се определя от неговото
качество на подпомагаща страна. Силата на мотивите важи даже и
приетото от съда да е незаконосъобразно. Привлеченото лице ще бъде
обвързано от установителното действие на мотивите /чл. 223, ал. 2 ГПК/,
което има задължителна сила в отношенията му с подпомаганата страна, щом
условията за привличане са налице. Обвързващата сила има за предмет
всички становища на съда намерили израз в мотивите на решението
/фактически констатации, правни изводи, становището му относно
преюдициални въпроси и т. н./ доколкото те обуславят изводите относно
спорното право. Така и Определение № 545 от 13.08.2013 г. на ВКС по т. д. №
641/2012 г., II т. о., ТК.
В т. 9 на Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк.
д. № 1/2013 г., ОСГТК, касационният съд разяснява целта на привличането на
третото лице – помагач в процеса: то е средство на защита и право на
привличащата страна, чрез което тя цели да улесни защитата си срещу
противната страна с помощта на привлеченото лице, като при неблагоприятен
за нея изход на делото да подчини привлеченото лице на задължителната сила
на мотивите. Подробно съдът тълкува правното положение на привлечената
като помагач страна в Решение № 209 от 26.02.2010 г. на ВКС по т. д. №
732/2008 г., II т. о., ТК – интересът от привличането се състои в това:
страната, искаща привличането, има регресни права против третото лице,
спрямо които правата, предмет на първоначалния иск, са преюдициални, и
материалноправните отношения между привличащия и привлечения могат да
10
са предмет на иск при неблагоприятно решение по главния иск по отношение
на привличащия. В този случай, заключава ВКС, третото лице ще бъде
подчинено на мотивите на постановеното решение съгласно чл. 223, ал. 2
ГПК. Така и Определение № 635 от 8.06.2017 г. на ВКС по гр. д. № 4835/2016
г., IV г. о., ГК.
Така страните по настоящото дело са обвързани, на осн. чл. 223, ал.2
ГПК, от установителното действие на мотивите Решение № 236 от 29.03.2018
г. на ОС - Варна по в. т. д. № 210/2018 г. както вече по –горе се посочи, в
мотивите на му е прието, че С.Ш. е нарушила разпоредбата на ал.2 на чл.20 от
ЗДв.П - при избиране скоростта на движение да се съобрази с атмосферните
условия и в случай на необходимост да спре, когато възникне опасност за
движението. „Като не е изпълнил гореописаните изисквания на закона
водача на л.а.“Форд Мондео”, с ДК № РР6131АР е проявил виновно и
противоправно поведение, с което е причинила имуществени вреди на
ищеца“.
Ето защо, се явява неоснователно възражението на жалбаподателя, че
поведението на С.Ш. е било правомерно и не е нарушила разпоредбата на чл.
20, ал.2 ЗДвП. Както вече се посочи, в обвързващите на осн. чл. 223, ал. 2
ГПК мотиви на Решение № 236 от 29.03.2018 г. на ОС - Варна по в. т. д. №
210/2018 г. изрично е посочено, че С.Ш. е нарушила разпоредбата на чл. 20,
ал.2 ЗДвП.
С оглед посоченото не са налице предпоставките за ангажиране на
гаранционно обезпечителната отговорност на ответната община, при което
изводът на първоинстанциония съд е правилен и законосъобразен. Ето защо
искът е не основателен и доказан като решението следва да се потвърди, като
въззивният съд следва да поправи квалификацията на чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ
във вр. чл. 49 ЗЗД вместо чл. 410, ал. 1, т. 3 КЗ във вр. чл. 50 ЗЗД. В този
смисъл вж. Решение № 1510 от 9.11.2020 г. на САС по в. т. д. № 2407/2020 г.,
Решение № 2939 от 12.05.2020 г. на СГС по в. гр. д. № 658/2018 г., Решение
№ 676 от 24.01.2020 г. на СГС по в. гр. д. № 3411/2019 г., Решение № 3662 от
5.05.2016 г. на СГС по в. гр. д. № 14852/2015 г.
По разноските във въззивното производство.
Пред настоящата инстанция право на разноски има само въззиваемата
страна. С оглед изхода на спора, на същата следва да бъде присъдено
юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв., съгласно чл. 25, ал. 1
Наредба за заплащането на правната помощ, във вр. чл. 78, ал. 8 вр. чл. 81 и
чл. 273 ГПК вр. чл. 37 Закон за правната помощ.
Воден от горното, на осн. чл. 271, ал.1 ГПК, съдът,
11
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260057 от 04.06.2021г. по гр.д №
583/2020 г. по описа на РС – Кубрат, като променя правната квалификация на
иска от такава по чл. 410, ал. 1, т. 3 КЗ във вр. чл. 50 ЗЗД на такава по чл. 410,
ал. 1, т. 2 КЗ във вр. чл. 49 ЗЗД.
ОСЪЖДА "ДЗИ - ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ" ЕАД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, п.к. 1463, р-н Триадица, бул.
"Витоша" № 89Б, представлявано от Коста Христов Чолаков - главен
изпълнителен директор, Бистра Ангелова Василева, Евгени Йосифов
Бенбасат, Иван Драгомиров Ганчев, начин на представляване: главният
изпълнителен директор заедно с всеки един от изпълнителните директори, ДА
ЗАПЛАТИ на Община – Кубрат, ЕИК/БУЛСТАТ *********, гр. Кубрат, ул.
„Княз Борис I“ № 1, представлявана от кмета Алкин Неби, сумата 300.00 лв.
/триста лева/ представляващо юрисконсултско възтаграждение за
производството по в.гр.д. № 209/2021г. по описа на Окръжен съд- Разград , на
осн. чл. 78, ал. 8 вр. чл. 81 и чл. 273 ГПК вр. чл. 37 Закон за правната помощ
вр. чл. 25, т. 1 Наредба за заплащането на правната помощ.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на "ДЗИ - ОБЩО
ЗАСТРАХОВАНЕ" ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, п.к. 1463, р-н Триадица, бул. "Витоша" № 89Б,
представлявано от Коста Христов Чолаков - главен изпълнителен директор,
Бистра Ангелова Василева, Евгени Йосифов Бенбасат, Иван Драгомиров
Ганчев, начин на представляване: главният изпълнителен директор заедно с
всеки един от изпълнителните директори, за присъждане на разноски по
в.гр.д. № 209/2021г. по описа на Окръжен съд- Разград, като неоснователно,
на осн. чл. 78, ал.1 вр. чл. 81 и чл. 273 ГПК.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, на
осн. чл. 280, ал.3, т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12