№ 99
гр. Варна , 21.12.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ в публично заседание на
двадесети ноември, през две хиляди и двадесета година в следния състав:
Председател:Янко Д. Янков
Членове:Даниела П. Костова
Светослава Н. Колева
Прокурор:Анна Владимирова Помакова (АП-Варна)
като разгледа докладваното от Янко Д. Янков Въззивно наказателно дело от
общ характер № 20203000600274 по описа за 2020 година
Предмет на настоящата въззивна проверка е присъда
№260002/08.07.2020г. по нохд №1301/2019г. на Варненски окръжен съд, с
която Т. Г. Т. е бил осъден да заплати на гражданските ищци М. Ю. А., Е. Ю.
А. и П. Ю. А. сумите от по 25 000лв. за всеки един от тях, ведно със законната
лихва, считано от 28.03.2019г. до окончателното изплащане на сумата, като в
останалата си част да 30 000лв. исковете били отхвърлени. Въпросните суми
представляват обезщетение за ищците, претърпели вреди от деяние по чл.115
НК. Наказателното производство по това обвинение, образувано срещу Т. Г.
Т., е било прекратено на основание чл.289 ал.1 НПК вр. чл.24 ал.1 т.5 НПК с
протоколно определение от 08.07.2020г. по нохд №1301/2019г. на Варненски
окръжен съд. Не е било обжалвано или протестирано, и понастоящем е влязло
в сила. Поради което и съдът по реда на чл.307 НПК се произнесъл
единствено по предявените граждански искове.
Срещу така постановената присъда е постъпила въззивна жалба от
адв.СТ.Д. в качеството му на защитник на подс.Т.Т.. В нея се прави
възражение за нарушение на закона. Конкретно искане към съда не се
1
отправя.
В съдебно заседание жалбата се поддържа, като се сочи допълнително,
че подсъдимият е невменяем, поради което и не следва да отговаря за
действията си.
Повереникът на частните обвинители, както и самите те, считат
присъдата за правилна и законосъобразна, поради което и настояват за
нейното потвърждаване.
Представителят на Апелативна прокуратура изразява становище за
неоснователност на жалбата, и също настоява присъдата като правилна и
законосъобразна да бъде потвърдена.
Варненският апелативен съд на основание чл.314 ал.1 НПК извърши
проверка правилността на обжалваната присъда и като взе предвид жалбата,
както и становищата на страните, констатира:
Жалбата е неоснователна.
Установява се по делото следното:
На 26.11.2019г. по внесен от Варненска окръжна прокуратура обвинителен
акт по чл.115 НК срещу Т. Г. Т., във Варненски окръжен съд било образувано
нохд №1301/2019г. При приключване на съдебното следствие у съда
възникнало съмнение по отношение психичната годност на подсъдимия Т.
/включително и поради напредналата му възраст – роден е на 20.07.1933г./,
поради което и била назначена тройна съдебнопсихиатрична експертиза. От
изготвеното по нея заключение става ясно, че подс.Т.Т. страда от
мултиинфарктна деменция. Процесът на заболяване е необратим и при липса
на лечение може бързо да прогресира. Дементният процес е напреднал –
предвид изразения интелектуално-мнестичен дефицит и прогресиращите
затруднения в ежедневното функциониране на лицето, и по съществото си
той представлява продължително разстройство на съзнанието. Към настоящия
момент Т.Т. не е годен да възприема фактите, които имат значение за делото
2
и да дава достоверни обяснения за тях. Прието е също така, че Т. към момента
на извършване на деянието не се е намирал във физиологичен афект. Както и
че психичното му състояние понастоящем не дава възможност да се отговори
на въпроса дали е бил в състояние да разбира свойството и значението на
извършеното и да ръководи постъпките си към момента на деянието.
Заключението в този ми вид било напълно възприето от съда, и като
логическа последица от това с определение от 08.07.2020г. било прекратено
наказателното производство на основание чл.289 ал.1 НПК вр. чл.24 ал.1 т.5
НПК. С този съдебен акт страните очевидно изразили пълно съгласие, тъй
като не бил обжалван или протестиран, поради което и понастоящем е влязъл
в сила, и с него въпросът следва ли да носи наказателна отговорност
подсъдимият е намерил своя категоричен отрицателен отговор. На въпроса
пък за неговата гражданска отговорност съдът дал положителен отговор с
постановената присъда.
В нея били приети за установени следните факти :
Т.Т. и Ю.А. се познавали - и двамата живеели в с.Китка, общ.Аврен,
обл.Варна. На 28.03.2019г. около 16,15 часа двамата се видяли в центъра на
с.Китка, и седнали да си приказват на пейката на автобусната спирка. Около
17,15 часа отишли в дома на Т., където употребили алкохол. Около 22,00 часа
Т. като видял че А. е пиян, го подканил да си тръгва. Няколко пъти А.
отказвал, но накрая станал, взел си якето и една бутилка, излязъл навън и се
спрял на площадката пред пристройката, в която се намирали преди това.
След него излязъл и Т.. А. бил ядосан, защото не му се тръгвало, обърнал се
към Т. и го напсувал „на майка“, след което и го ударил с юмрук в лицето.
След това се обърнал с гръб към Т. с намерение да си тръгва. Ядосан от
случилото се, Т. взел бастуна си и нанесъл с него поредица от удари по
главата и горната задна част на тялото на А.. А. паднал на земята като се
подпрял на левия си лакът и лявото коляно. Т. продължил да му нанася удари
по задната тилна част на главата и по горната част на гърба. А. изпаднал в
безсъзнание, поради което и паднал по гръб на площадката, при което падане
си ударил главата в бетоновата настилка. Виждайки, че А. е паднал Т. спрял
да го удря, побутнал го но последният не помръдвал. Разбрал, че е умрял, но
го оставил там. На следващия ден за случилото се разбрал кметът на селото,
след което уведомил и полицията. При последващата аутопсия били
3
установени по тялото на А. различни наранявания, като причината за смъртта
била тежка черепно-мозъчна травма. Последната се изразява в широко
лентовидно охлузване в лявата челно-теменна област, три разкъсно-контузни
рани, кръвонасядания по меките черепни обвивки, фрактури на черепни
кости на две места, кръвоизливи в костните синуси на черепната база,
кръвоизлив под твърдата мозъчна обвивка в дясно, кръвоизлив под меките
мозъчни обвивки, контузионно огнище в областта на мозъчния ствол, масивна
аспирация на кръв. Отделно са констатирани кръвонасядания по гърба над
изпъкналите части на двете лопатки, охлузвания по кожата на левите лакът и
коляно, както и тежка степен на алкохолно опиване – наличие на 3,1 промила
алкохол в кръвта , и на 4,4 промила в урината. Всички установени по тялото
травматични увреждания са получени по механизма на действие на твърдите
тъпи предмети – чрез удари с или върху такива. Характеристиката на
нараняванията сочи на действие с предмет с издължена, възможно
цилиндрична повърхност с напречен размер не по-голям от 3см. Всички
наранявания са с еднаква давност и са нанесени в кратък интервал от време в
рамките на денонощието преди смъртта.
Била назначена в хода на досъдебното производство/изслушана
впоследствие и приета от съда/ и съдебнопсихиатрична експертиза, която
дала заключение, че Т. Т. страда от органично разстройство на личността –
като последица от възрастови и съдово-патологични фактори. Към момента
на извършване на деянието е бил в състояние да разбира свойството и
значението на извършеното от него и да ръководи постъпките си.
Констатираното органично разстройство на личността и поведението би
могло да се има предвид евентуално като смекчаващо вината обстоятелство.
Така изложената фактология настоящият съд не намира основание да не
сподели – като основана на събраните в хода на съдебното производство
доказателства.
При изложената процесуална хронология и факти, твърди се в жалбата
на защитата, че след прекратяване на наказателното производство е следвало
да бъде прекратено и това по приетия за разглеждане граждански иск, като в
подкрепа на това становище се сочи и съдебна практика на касационната
инстанция от 2011 и 2012 година. Тезата, лансирана от защитата, не може да
4
бъде споделена от въззивния съд, а цитираната съдебна практика е остаряла.
Междувременно е прието Тълкувателно решение № 1/04.02.2013 г. на ВКС по
тълк. д. № 2/2012 г., ОСНК, с което е даден еднозначен отговор на въпроса
дължи ли съдът произнасяне по приетия за съвместно разглеждане в
наказателния процес граждански иск от пострадалите, когато в хода на
първоинстанционното разглеждане на делото настъпи някое от основанията
по чл. 79, ал. 1 от НК. Становището, възприето в него, е точно обратното на
застъпеното от защитата, и е задължително за съдилищата /въпреки, че е
подписано с особено мнение от голям брой касационни съдии/. Вярно е, че в
това решение се разглежда прекратяването на наказателното производство в
хипотезите на чл.79 ал.1 НК. Това обаче са хипотези, при които
наказателното преследване се изключва, а точно такава е и тази по чл.24 ал.1
т.5 НПК – наличието на невменяемост. Т.е. последиците от настъпването на
събитията по чл.79 ал.1 НК /основания за прекратяване на наказателното
производство по чл.24 ал.1 т.2-4 НПК/ са напълно идентични с тези,
произтичащи от констатирана последваща невменяемост на подсъдимото
лице /основание за прекратяване на наказателното производство по чл.24 ал.1
т.5 НПК/ - всички тези случаи водят до прекратяване на наказателното
производство. Затова и посоченото тълкувателно решение разпростира своя
обхват и върху хипотезата на чл.24 ал.1 т.5 НПК – макар и това да не е
указано изрично, то следва от мотивната част на този акт. Междувпрочем
точно такова становище е възприел и състав на ВКС на РБ в решение №
194/09.07.2014 г. на ВКС по н. д. № 492/2014 г., III н. о., НК, където е
разрешен случай напълно идентичен с настоящия. Прието е, че
„прекратяването на наказателното производство поради невменяемостта на
подсъдимия не може да обоснове недопустимост на разглеждането на
предявения граждански иск. Предявеният граждански иск за обезщетение
срещу невменяем не е недопустим, като при разглеждането му, разбира се,
следва да се обезпечи правото на защита на лицето чрез участие на защитник.
Освен това, съобразно възприетото в мотивите на ТР № 1/2013 г. на ОСНК на
ВКС, гражданска отговорност в наказателния процес може да бъде потърсена
и без да е установена наказателната отговорност на лицето. В случая, макар да
не могат да бъдат реализирани наказателно правните последици от
извършеното деяние, гражданско правните последици могат да бъдат
реализирани, понеже деликтът съществува и подлежи на решаване въпросът
5
за обезщетяване на причинените с него вреди, като основанията за погасяване
на наказателната отговорност не са основания за погасяване на субективното
материално право на обезщетение от непозволено увреждане. Поради това,
независимо от прекратяването на наказателното производство, съдът дължи
произнасяне по предявения и приет за разглеждане граждански иск за
обезщетение на претърпени в резултат на деликта неимуществени вреди“.
Посоченото решение се цитира не защото е задължително за съдилищата
/напротив – то е необвързващо/, а защото изразява най-точно виждането и на
настоящия съдебен състав по този въпрос.
Не е налице и твърдяното от защитата противоречие между
разпоредбите на чл.88 ал.3 НПК и чл.307 НПК. Последната вменява в
задължение на съдилищата произнасяне по гражданския иск дори и в
случаите, когато наказателната отговорност е погасена, или деецът следва да
бъде освободен от наказателната отговорност. А тази на чл.88 ал.3 НПК
визира съвсем друга хипотеза – прекратяване на съдебното производство
/докато обстоятелствата по чл.307 НПК по правило водят до прекратяване на
наказателното производство/. И в т.1 от соченото тълкувателно решение №
1/04.02.2013 г. са конкретизирани случаите, предвидени от чл.88 ал.3 НПК,
като е посочено че „от систематическото, граматическо и логическо
тълкуване на цитирания текст с нормите, предвиждащи основанията за
прекратяване на съдебното производство в глава "Съдебно производство",
Част четвърта на НПК се извежда, че това правило обхваща единствено
хипотезите по чл. 249 НПК и чл. 288 НПК.“ Очевидно е, че в настоящия
случай не сме изправени пред нито една от тях. Като допълнителен аргумент
в полза на твърдението, че съдът е задължен да се произнесе по гражданския
иск и в случаите, когато се прекратява наказателното производство, следва да
се посочи и текста на чл.289 ал.3 НПК, който предвижда мярката за
обезпечаване на гражданския иск при прекратяване на наказателното
производство да се отменя само при отпадане на основанието за нейното
вземане /а не във всички случаи – както е при мерките за процесуална
принуда/.
По изложените съображения напълно неоснователна се явява жалбата на
защитата. Включително и наведеното при пренията пред настоящата
инстанция възражение, че невменяемият не следва да носи и гражданска
6
отговорност. С този въпрос се е занимал и първоинстанционният съд и
изложените от него съображения срещат пълно разбиране и у настоящия.
Съобразно текста на чл.47 ЗЗД неспособният да разбира или да ръководи
постъпките си не отговаря за вредите, които е причинил в това състояние,
освен ако неспособността е причинена виновно от самия него. Неспособни са
лицата над 14-годишна възраст, които не могат да ръководят постъпките си,
поради някакъв вид душевно разстройство или помрачение на съзнанието,
като е без значение обстоятелството дали лицето е поставено под запрещение
или не. От значение обаче е, че в това си състояние недееспособният трябва
да е бил към момента на извършване на непозволеното увреждане – това става
ясно както от цитирания законов текст, така и от практиката на касационната
инстанция в тази насока /напр. решение № 119/23.02.2010г. на ВКС по гр. д.
№ 4702/2008 г., III г. о., ГК, в което е посочено, че деликтната отговорност в
гражданското право не се покрива с наказателната отговорност и при
определени предпоставки наказателно неотговорните лица могат да носят
гражданска отговорност, ако са нарушили правилото да не се вреди другиму.
Възможността на извършителя да разбира свойството и значението на
постъпките си и да ги ръководи следва да се преценят към момента на
извършването на непозволеното увреждане/. В настоящия казус очевидно е от
заключението на вещите лица по първата съдебнопсихиатрична експертиза,
че към момента на извършване на деянието Т.Т. е бил в състояние да разбира
свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си. От
тази си способност е бил лишен впоследствие поради силно прогресиращия
дементен процес.
Не е налице и съпричиняване – вещите лица и по първата, и по втората
съдебнопсихиатрична експертиза не са констатирали наличие на
физиологичен афект. Всъщност последният би имал значение за граждански
съд само ако бе налице влязла в сила присъда за престъпление по чл.118 НК,
където съпричиняването е елемент от престъпния състав. В случая въпросът с
приноса на пострадалия следва да бъде решен на плоскостта на чл.51 ал.2 ЗЗД
съгласно който ако увреденият е допринесъл за настъпването на вредите,
обезщетението може да се намали. Според общия правен принцип виновният
причинител на вреди е длъжен да ги поправи. Той дължи обезщетение само за
вредите, които са в пряка причинна връзка със собственото му поведение.
7
Когато и поведението на пострадалия е в пряка причинна връзка с
вредоносния резултат, е налице съпричиняване. Съпричиняването обаче е
обективен факт, който се определя единствено от наличието на такава
причинно-следствена връзка, а не и от наличието на вина в действието или
бездействието на пострадалия. Т.е. за да е налице съпричиняване обективно е
необходимо за настъпването на вредите да са допринесли най-малко две лица
- деликвентът и увреденият, като тяхното поведение е част от общия верижен
процес на увреждането. Очевидно че не така е в настоящия случай - да се
приеме противното би означавало, че вследствие на нанесения му удар
подсъдимият е бил задължен да отвърне със също такъв, т.е. че неговото
поведение задължително се предопределя от това на пострадалия, което
разбира се не е така.
Затова и в крайна сметка следва да се приеме, че постановената присъда
е правилна и законосъобразна – налице е противоправно поведение от страна
на Т., причинена е вреда на ищците, налице е причинна връзка между
противоправното поведение и вредата, а също така и вина. Т.е. налице са
елементите от фактическия състав на деликта, което е дало законово
основание на съда да ангажира гражданската отговорност на Т.. При което
справедливи се явяват и присъдените на ищците обезщетения – като
съобразени както със житейската , така и със съдебната практика, и не се
налага тяхната корекция.
Предвид изложеното, и като намира че не са налице основание за
изменение или отмяна на атакуваната присъда, на основание чл.338 НПК
Варненският апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА присъда №260002/08.07.2020г. по нохд
№1301/2019г. на Варненски окръжен съд.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС на РБ в 15-дневен срок,
считано от уведомлението на страните.
8
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9