Р Е Ш Е Н И Е
№ 1671 30.07.2018г.
град Бургас
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Бургаски районен съд ХХХVІ-ти граждански състав
на дванадесети юли
две хиляди и осемнадесета година
в публично заседание в следния състав:
Районен съдия:
Дарина Йорданова
при секретаря Кина Киркова
като разгледа докладваното от съдия Дарина Йорданова
гражданско дело № 989 по описа за 2016 година,
за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството по делото е
образувано по исковата молба на П.И.П., с ЕГН **********,*** от БАК срещу
Военно формирование **** – гр. Бургас, местност А., като част от структурата на
Министерство на отбраната на Република България, с която се иска осъждане на
ответника да заплати на ищеца възнаграждение за положен извънреден труд в
размер на 12545.76 лева (дванадесет
хиляди петстотин четиридесет и пет лева седемдесет и шест стотинки), формирани
от фактически отработеното служебно време над месечната продължителност
съгласно чл. 194, ал. 1 ЗОВСРБ, за периода от 01.04.2001 година до 31.12.2015
година - 177 месеца - в размер общо 354 дни или 2832 часа, за полагащи се и
неизползвани почивки след изпълнявано от ищеца дежурство по график и други в
поделения на ВМС към Министерство на отбраната на РБ, а именно поделение/военно
формирование **** - Бургас и **** - Бургас, както и мораторна лихва в размер на
общо 1000 (хиляда) лева формирана от
всяка забава по месеци от датата на падежа /1-во число на месеца, следващ
месеца, през който е трябвало да бъде изплатено съответното възнаграждение/ до
датата на завеждане на исковата молба – 23.02.2016 г. върху дължимите и
неизплатени трудови възнаграждения за извънреден труд за периода от 01.04.2001
година до 31.10.2015 година включително, с начален момент /падеж/ - 01.06.2001
година, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 23.02.2016 г.
до окончателното изплащане. При условията на евентуалност се претендира
заплащане на сумата от 21894.90 лв.
като обезщетение при прекратяване на служебното правоотношение за отработено от
ищеца и некомпенсирано с почивки служебно време над нормативно определеното
служебно време за процесния период от 01.04.2001 година до 31.12.2015 година
(177 месеца) в общ размер на 354 дни (триста петдесет и четири) или 2832 часа
(две хиляди осемстотин тридесет и два), както и мораторна лихва в размер на 335.17 лева (триста тридесет и пет лева
и седемнадесет стотинки) за периода от прекратяване на служебното
правоотношение - 31.12.2015 година до 23.02.2016 година, ведно със законната
лихва от подаване на исковата молба до окончателното изплащане.
В исковата молба се твърди,
че между страните е било налице действащо служебно правоотношение, като на
21.08.1986 г. ищецът е бил назначен на длъжност „старшина на минноторпедна
група” в поделение ****-Бургас, със звание “*******”, впоследствие е повишен в
звание и длъжност. Ищецът твърди, че поделение – военно формирование ****-
Бургас е пряко подчинено и влиза в състава на ответното поделение - военно
формирование **** – Бургас. Със заповед от 30.12.2015 г. e бил прекратен
договорът между страните и ищецът е бил освободен от
военна служба и зачислен в запаса. В исковата молба се сочи, че по време на
служебното правоотношение ищецът е бил назначаван освен на дежурства по график, отразявани в Заповедните книги и Корабния дневник,
така и на т.нар. външни дежурства, отразявани
в Заповедните книги на военното формирование **** – Бургас. Твърди, че със
заповед на Командира на поделението, по различни непреодолими причини като
некомплектованост по щат с кадрови военнослужещи и/или заболяване, участие в
планови мероприятия, свързани с бойната подготовка, ползване на полагаем
годишен отпуск на голяма част от кадровия състав и др. причини, на ищеца не е
било разрешено ползването на приблизително 354 дни почивки, след изпълнявано от
него дежурство по график. Така поради превишаване продължителността на
служебното му време ищецът счита, че му се дължи възнаграждение за извънреден
труд. Посочва, че начинът, организацията и разпределението на служебното време
на кадровите военнослужещи, включени в месечен график за изпълнение на дежурства,
се извършвала съгласно Заповед на министъра на отбраната на РБ № ОХ -313
/08.05.2001 г. Съобразно чл. 203, ал.3 от ЗОВСРБ и Наредба за определяне на
възнагражденията за извънреден труд на кадровите военнослужещи, приета с ПМС №
74/23.03.2001 година, фактически
отработеното време над месечната продължителност на служебното време по чл.
152, ал.6 от ПКВС представлява
извънреден труд, който подлежи на изплащане.
На следващо място се твърди,
че некомпенсираните почивки от дежурства представляват удължено служебно време, изчислено съгласно гл. VІІ, раздел VІІІ от ЗОВСРБ, на
базата на брутното трудово възнаграждение на военнослужещия през месеца на
освобождаването му от военна служба.
Ангажирани са доказателства.
В законоустановения срок по
чл.131 ГПК е постъпил писмен отговор от страна на ответника, с който
предявените искове се оспорват по основание и по размер. На първо място се
оспорва надлежната легитимация на ответника, като се сочи, че по претенцията за
заплащане на трудово възнаграждение и извънреден труд следва да отговаря
съответното военно формирование, в което е служил ищецът и е положил съответните дежурства. Тъй като трудовото
правоотношение е възникнало с военно формирование ****-Бургас, което има
самостоятелен военнопощенски номер, именно то следва да отговаря за
претендираните задължения. По същество излага съображения за това, че съгласно
нормите на ЗОВСРБ /отм./ общата продължителност на служебното време на
военнослужещите не може да надвишава 18 часа в денонощие, като за да е налице
извънреден труд следва да са отработени часове както над съответната месечна
продължителност, така и над дневната такава. Посочва, че за всеки от дните,
през които е продължавало 24-часовото дежурство, се зачитат по 12 часа служебно
време, като се полага 1 работен ден почивка компенсация. Тази компенсация не
представлява извънреден труд, който да подлежи на заплащане. Също така се сочи,
че съгласно чл. 195 от сега действащия ЗОВС времето за дежурството е служебно
време, което не може да бъде повече от 24 часа. При полагане на дежурство от 24
часа служителят е получил трудово възнаграждение и допълнително такова за
специфични условия на труд при изпълнение на военна служба по чл. 214 ЗОВС.
Направено е възражение за погасяване на вземането по давност. Затова се иска
отхвърляне на исковете.
По отношение на евентуално
предявения иск се излагат съображения за неговата недопустимост и
неоснователност. Посочва се, че следва да намери приложение нормата на чл.
136а, ал. 5 КТ. Оспорва се методиката на изчисляване на размера на
претендираното обезщетение. Ангажирани са доказателства.
Предявените искове са с
правно основание чл. 194, ал. 3 във вр. с чл. 195, ал. 3 от Закона за отбраната
и въоръжените сили на Република България /ЗОВСРБ/ респективно чл. 203, ал. 3 от
ЗОВСРБ /отм./ във вр. с чл. 158, ал. 2 от Правилника за кадровата военна служба
/ПКВС/ и чл. 250, ал. 1, изречение 2-ро от ЗОВСРБ /отм./, чл. 212, чл. 227, ал.
1 и чл. 199 от ЗОВСРБ – по отношение на претенцията за заплащане на извънреден
труд, както и чл. 86 ЗЗД – по отношение на иска за обезщетение за забавено
плащане.
В съдебно заседание
от 12.07.2018 г. е прието изменение на претенциите по размер, като е намален
размерът на претендираната главница за заплащане на възнаграждение за положен
извънреден труд от 12545.76 лв. на 7592.98 лв.,
претендирани за периода от от
01.04.2001 година до 31.12.2015 година. Прието е увеличение на иска за заплащане на мораторна
лихва върху главницата за положен извънреден труд от 1000 лева на 8133.73 лева, претендирани за периода 01.06.2001
година, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 23.02.2016 г.
Също така е прието изменение на предявения при условията на евентуалност иск за
заплащане на обезщетение при прекратяване на служебното правоотношение от 21
894.90 лева на 14 379.81 лева, за
процесния период от 01.04.2001 година до 31.12.2015, както и по отношение на иска
за заплащане на мораторна лихва върху главницата от 14 379.81 лева - от 335.17 на
сумата от 211.45 лева претендирани за периода от
01.02.2012 година до подаване на исковата молба 23.02.2016 г.
Съдът намира за неоснователно възражението за недопустимост на иска, по
следните съображения: Съгласно
задължителната съдебна практика ответник по искове за възнаграждения и
обезщетения, свързани с изпълнението на военната служба е поделението,
разпоредител с бюджетни кредити, в което военнослужещият е назначен от
министъра на отбраната. В настоящия случай не се спори, че поделениe №****-Созопол
e пряко подчинено и е влизало
в състава на поделение № 26590-Созопол, но след извършени организационни щатни
промени, са ликвидирани, като са влизали в състава на Военно формирование **** – гр. Бургас. Следователно последното е надлежният ответник по
делото.
Бургаски районен
съд, като взе предвид събраните по делото доказателства, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
Безспорно по делото е обстоятелството, че в периода от 21.08.1986 г. до 01.01.2016 г. ищецът е
бил военнослужещ по служебно правоотношение, както и че правоотношението между
страните е прекратено със заповед № ЛС-01-97/08.12.2015 г. на Командира на
Военно формирование ****-Бургас, считано от 01.01.2016 г.
По делото не се
спори, че в процесния период от 01.04.2001
година до 31.12.2015 година година ищецът е полагал дежурства по
график, като е било допуснато превишение на установената месечна
продължителност на работното време и за част от фактически отработеното време,
превишаващо установената продължителност, е бил компенсиран с почивки.
Основният спорен въпрос е за кои от положените дежурства работодателят е
изпълнил законово регламентираното задължение за компенсация с почивка, респ. начинът на обезщетяване на служителя и неговата
изискуемост.
В периода до влизане в сила
на новия Закон за отбраната и въоръжените сили на РБългария (ЗОВСРБ нов) – в
сила от 12.05.2009г., отношенията между страните са регулирани от предходната
уредба на ЗОВСРБ (отм.) и Правилник за кадрова военна служба (отм.
12.06.2009г.) и Наредба за определяне размера на възнаграждението за извънреден
труд на кадровите военнослужещи, приета с ПМС № 74/ 23.03.2001г. Съгласно чл. 203,
ал. 2 и 3 ЗОВС (отм.) общата продължителност на служебното време на кадровия
военнослужещ в денонощие не може да надвишава с повече от една втора
максималната продължителност на работното време, установена с трудовото
законодателство. В случаите на превишаване на продължителността на служебното
време извън посоченото, на кадровия военнослужещ
се заплаща възнаграждение за извънреден труд в размер, определен от
Министерския съвет. Този размер е установен в Наредбата за определяне
размера на възнаграждението за извънреден труд на кадровите военнослужещи,
приета с ПМС № 74 от
23.03.2001 г. Посочените норми са доразвити в действащия към този момент Правилник за кадрова военна служба, като съгласно чл. 158, ал. 2 от
същия извънреден е трудът, с който се превишава дневната продължителност на
служебното време, определена в чл.203, ал. 2 ЗОВСРБ (отм.), т.е. времето над 12
ч. дневно и над 24 часа при носене на дежурства, като извънредният труд следва
да е положен над максимално допустимата месечна продължителност на служебното
време, съгласно чл. 152 от Правилника (отм.). Посочената месечна продължителност на служебното време в
часове се определя на базата на работните дни за календарния месец и нормалната
продължителност на служебното време. От цитираните норми може да се направи извод, че дължимото
възнаграждение в случаите на превишаване на продължителността на служебното
време е различно от
възнаграждението за извънреден труд, което се дължи по силата на чл.204 ал.4 от ЗОВСРБ /отм./. В
случаите, когато кадровият военнослужещ изпълнява дежурство по график, той
получава допълнително възнаграждение по чл. 226
за часовете над служебното време по чл. 203, ал. 2 или за почивни или празнични дни. Това допълнително възнаграждение
се дължи за специфични условия
на труд и рискове за живота и здравето, които независимо от предприетите мерки
не могат да бъдат отстранени, ограничени или намалени, по ред и в размери,
определени от министъра на отбраната.
За периода след
влизане в сила на приетия нов ЗОВСРБ (в сила от 12.05.2009г.) приложение следва да намери нормата на чл. 194,
съгласно която в случаите на
превишаване общата продължителност на служебното време на военнослужещия се заплаща допълнително възнаграждение по чл. 214, ал. 1, т. 3, т.е. за изпълнение на възложени задължения “извън
установеното служебно време”. Нормалната
продължителност на служебното време е 8 часа дневно и 40 часа седмично при
5-дневна работна седмица, като общата продължителност на служебното време на
военнослужещия в денонощие не може да надвишава с повече от една втора
нормалната дневна продължителност на служебното време. Максималната
продължителност на дежурствата на военнослужещите не може да надвишава 24 часа
за деня, а общо за един месец 168 часа и времето на такова дежурство се счита
за служебно време (чл.195 ЗОВС).
Съобразно посочените
разпоредби и установената задължителна практика на ВКС - решение № 197/24.11.2015 г. по гр.д. №
7210/2014 г. на ІІІ г.о. на ВКС и решение № 165/02.06.2016 г. по гр.д. № 6064 по описа за 2015 г. на ІV г.о. на ВКС - времето при полагане на 24-часови дежурства
от военнослужещите е удължено служебно (работно) време, а не е извънреден труд
и не се заплаща като такъв, освен когато дежурството продължава повече от 24
часа или когато, макар и да не продължава повече от 24 часа, то не е било
компенсирано с почивка до прекратяването на служебното правоотношение с
военнослужещия. С оглед горното, съдът приема, че ищецът има право да получи
възнаграждение за положения труд надхвърлящ нормалната определена от закона
продължителност, до увеличената продължителност на служебното време, който не е
компенсиран с намалено работно време до деня на прекратяване на
правоотношението и който
по съществото си не
представлява „извънреден труд”, доколкото попада в рамките на
служебното работно време. Следователно по делото следва да бъде установена
продължителността на труда, останал некомпенсиран с намалено работно време в
процесния период, или превишението
на нормалната продължителност на работното време, но в рамките на определената в чл.194, ал.2 ЗОВСРБ обща
продължителност, за което не са ползвани почивки като компенсация.
Компенсацията с
намалено работно време следва да се извърши съобразно правилата на чл. 136а КТ,
предвид наличието на непълнота в уредбата на отношенията в специалния закон,
която непълнота може да се преодолее при съобразяване с правилото на чл. 46,
ал. 2 ЗНА, чрез нормите, уреждащи подобни случаи. Това е така, предвид
изложения по-горе извод, че удълженото служебно време
до 12 часа, респ. 24 часа не е "извънреден труд" по смисъла на чл.
214, ал. 1, т. 3 ЗОВСРБ. Разпоредбата на чл. 136а от Кодекса на труда предвижда
задължение на работодателя да компенсира удължаването на работното време чрез
съответното му намаляване в един последващ период – в срок до четири месеца за
всеки удължен работен ден, а когато това не се случи в посочения срок,
работникът или служителят има право сам да определи времето, през което ще
компенсира предходното удължаване на работното си време. За това е необходимо
само да уведоми работодателя си писмено, поне две седмици предварително. В съответствие с това и съгласно чл.194 и чл.214 ЗОВСРБ е издадена Заповед №
296 от 19.05.2011 год. на Министъра на отбраната - с нея е уреден начинът за изчисляване на служебното време, полагането на
дежурства по график и почивките. Според
т.28 от цитираната
заповед, компенсирането на часовете
служебно време, положени над нормалната дневна продължителност на служебното
време за определен период, се извършва в рамките на месеца, през който се
изпълнява службата. В случаите, в които е работено в
режим на удължено служебно време, компенсирането следва да се извършва в рамките
на следващия календарен месец. В ал. 5 на чл. 136а КТ
изрично е посочено, че в случаите на прекратяване на служебното правоотношение,
преди разликата до нормалната продължителност на работното време да е била
компенсирана, тя се заплаща "като извънреден труд". Така при
съобразяване на посочената заповед и разпоредбата на чл. 136а КТ, съдът приема,
че правото на работника да бъде компенсиран с намалено работно време, се е трансформирало
в парично вземане, което е възникнало в момента на прекратяване на
правоотношението.
С оглед
направеното възражение за погасяване на претенцията по давност, съдът съобрази
на първо място, че материалноправният въпрос относно давността за вземането по
чл. 194, ал.3 ЗОВСРБ и чл. 203, ал. 3 ЗОВСРБ (отм.) е разрешен с цитираните
по-горе съдебни решения, които са задължителни за настоящия съд /виж решение № 197 от 24.11.2015 г. на ВКС по
гр.д.7210/2014 г., III г.о., ГК, Решение № 470 от 28.02.2014 г.
на ВКС по гр. д. № 3253/2013 г., IV г. о., ГК и решение по гр.д. № 6064 / 2015 г. на ІV г.о. на ВКС/. Възприемайки
тълкуването, че преобразуващото право да се
извърши компенсация също се
погасява с нова тригодишна давност съгласно чл. 111, б. а ЗЗД, която давност започва
да тече от прекратяването на трудовото правоотношение, се налага извод, че работодателят дължи възнаграждение съгласно чл. 136а, ал. 5 КТ и заповед Заповед № 296 от 19.05.2011 год. на Министъра на отбраната за удълженото работно време на ищеца през последните 3 години и 1 месец преди прекратяване на трудовото правоотношение. Това е така, защото потестативното право на работника да извърши сам компенсацията, възниква с изтичането на крайния срок,
в който работодателят е длъжен да я извърши – до края на месеца, през който е положено дежурството. Това
право се погасява по давност, ако работникът не го упражни в продължение на 3 години, като при прекратяване на трудовото правоотношение непогасеното по давност потестативно право се трансформира в парично вземане. Т.е. крайният
падеж на паричното вземане за възнаграждение за извънреден труд по чл. 203,
ал.3 ЗОВСРБ (отм.) и чл. 194, ал.3 ЗОВСРБ настъпва на последното число на
месеца, следващ месеца на полагането на този извънреден труд. Така за възникналото на негово място
парично вземане “като за извънреден труд” от датата на прекратяване на договора
ще започне нов давностен срок, който следва да бъде преценен с оглед датата на подаване на исковата
молба, съгласно чл. 116 ЗЗД – 06.02.2015
г. (В този смисъл и решение от 14.11.2016 г. по в.гр.д. 1454 описа за 2016 година на Бургаски окръжен
съд, както и определение № 309/25.03.2016 г. по гр.д.№1137/2016 г. на VІ г.о.
на ВКС).
При тези изводи
следва, че за вземанията с падежи от прекратяване на трудовото правоотношение –
01.01.2016г. до три години назад – 01.01.2013 г., или за труда положен след м. октомври
2012г., с падеж края на м. ноември 2012 г., искът се явява основателен и
доказан. В останалата част, за периода от 01.04.2001 г. до м. октомври 2012 г. претенциите като неоснователни
следва да бъдат отхвърлени.
По отношение на
периода, в който вземането не е погасено по давност – положен труд в периода м.
ноември 2012 г. до м. декември 2015 г. съдът
кредитира заключението на вещото лице по изготвената допълнителна съдебно-техническа
експертиза и възприема същата за пълна, обоснована, обективна и съобразена с
всички представени по делото писмени доказателства. Въз основа на това
заключение по делото е установено, че в периода м. ноември 2012 г. до прекратяване
на служебното правоотношение ищецът е положил 16 часа труд повече от
нормативно установеното, което е останало некомпенсирано с почивка, а именно от
дежурство през месец септември 2013 г. и м. октомври 2015 г. Стойността на
полагаемите се компенсации е посочена в заключението в зависимост от деня, в
който е положено дежурството – делничен или празничен ден, като вещото лице е
изчислило размера на дължимото възнаграждение и съобразно съответното увеличено
заплащане на база заповед на Министъра на отбраната - в таблица на л. 31 от
заключението. Отчитайки периодът, за който претенцията е основателна, съдът
приема, че дължимото възнаграждение възлиза на общо 122,27 лв. съобразно
заключението на вещото лице (стр. 175 от делото). Следователно до посочения размер
искът се явява основателен и доказан. За горницата над тази сума, до размера от
7592.98
лв.,
претенцията като неоснователна следва да се отхвърли.
По отношение на иска за заплащане на лихва за забава, съдът намира, че в
настоящия случай следва да се приложи общото правило на чл.86 ЗЗД, като обезщетението за забава е
дължимо от месеца следващ месеца, през който е следвало работодателят да извърши компенсация. С оглед направеното
възражение за погасяване на вземането по давност съобразно чл. 111, б. а ЗЗД и
посочения момент на изискуемост следва, че законна лихва се дължи за периода от
три години преди подаване на исковата молба. С оглед на периода на претенцията
за лихва и предвид частичната основателност на иска за главницата, съдът
приема, че за установения размер на вземанията за месец септември 2013 г. и м. октомври 2015 г. искът
за лихва се явява основателен. Затова съобрази размера на дължимата лихва за
забава върху всяка месечна главница съгласно заключението на вещото лице С. и
достигна до извода за дължимост на сумата от 17.64лв. Затова за горницата до сумата от общо 8133.73лв. искът подлежи на отхвърляне като
неоснователен.
По предявения при
условията на евентуалност иск, съдът намира същия за изцяло неоснователен и
недоказан, предвид изложените мотиви относно начина на обезщетяване и изплащане
на некомпенсираното с почивки служебно време над нормативно определеното
такова.
Предвид
изхода от производството и съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК основателно се явява искането на ищеца за
присъждане на разноски, в размер на общо 10.67 лв., съобразно уважената част от
предявените искове, дължими за адвокатско възнаграждение в съответствие с
представения списък.
На основание чл.
78, ал. 2 ГПК, следва в тежест на ищеца да бъде възложено заплащането на направените от ответното Военно
формирование разноски за юрисконсултсто възнаграждение и възнаграждение за вещо
лице, в размер на 496 лв., съобразно
отхвърлената и прекратена част от претенциите.
Съгласно чл. 78,
ал. 6 вр. ал. 1 ГПК ответникът следва да заплати и дължимата по делото държавна такса в размер на 100 лв., както и сумата от 5.51 лв.
заплатено от бюджета на съда възнаграждение за вещо лице.
Мотивиран от
горното и на основание чл. 235 ГПК, Бургаски районен съд
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА Военно формирование **** – гр. Бургас,
местност А., като част от структурата на Министерство на отбраната на Република
България, да заплати на П.И.П., с ЕГН **********,*** от БАК, сумата от общо 122,27 лв. (сто двадесет и два лева и двадесет и седем стотинки), представляваща
неплатеното възнаграждение за положен труд, формирано от фактически
отработеното служебно време над месечната продължителност съгласно чл. 194, ал.
1 ЗОВСРБ, за периода от м. ноември 2012 г. до м.декември 2015 г., в следствие на полагащите се и
неизползвани почивки след изпълнявано дежурство по график, КПП, пом. дежурен
базов район, бойни дежурства и други в ответните поделения на ВМС към
Министерство на отбраната на РБ, както и сумата от общо 17.64 лв.
(седемнадесет лева и
шестдесет и четири стотинки), представляваща лихва за забава върху главницата от 122.27 лв. начислена за периода от 01.11.2013 г. до 22.02.2016 г.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване на исковата
молба – 23.02.2016 г. до окончателното изплащане на задължението, както и
сумата от 11 лв. (единадесет лева) – представляващи
направените разноски съобразно уважената част от исковете, като ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл.
194, ал. 1 ЗОСВРБ в останалата част, а именно за горницата над 122.27 лв. до
пълния размер от 7592.98 лв. и за периода от 01.04.2001
година до 31.12.2015 година г. включително, както и иска за заплащане на лихва
за забава за горницата над 17.64 лв. до пълния размер
от 8133.73 лв. и за периода от 01.06.2001 година до 01.11.2013 г., като
неоснователни.
ОТХВЪРЛЯ иска на П.И.П.,
с ЕГН **********,*** от БАК срещу Военно формирование
**** – гр. Бургас, местност А., като част от структурата на Министерство на
отбраната на Република България, град София, п.к. 1092, ул. "Дякон Игнатий" №
3, предявен при условията на
евентуалност, за заплащане на сумата от 14 379.81 лева, като обезщетение при прекратяване
на служебното правоотношение за отработено от ищеца и некомпенсирано с почивки
служебно време над нормативно определеното служебно време за процесния период
от 01.04.2001 година до 31.12.2015 година (177 месеца) в общ размер на 354 дни
(триста петдесет и четири), както и мораторна лихва в размер на 211.45 лева за
периода от прекратяване на служебното правоотношение - 31.12.2015 година до
23.02.2016 година, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до
окончателното изплащане.
ОСЪЖДА П.И.П.,
с ЕГН **********,*** от БАК, да заплати на Военно формирование **** – гр. Бургас, местност А.,
като част от структурата на Министерство на отбраната на Република България, град София, п.к.
1092, ул. "Дякон Игнатий" № 3, сумата от 496
лв. (четиристотни деветдесет и шест лева) разноски по делото съобразно
отхвърлената и прекратена част от претенциите.
ОСЪЖДА Военно
формирование **** – гр. Бургас, местност А., като част от структурата на Министерство на
отбраната на Република България град София, п.к. 1092, ул. "Дякон
Игнатий" № 3, да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по
сметка на Бургаски районен съд сумата от 100 лв. (сто лева) държавни такси и 5.51
лв. (пет лева и петдесет и един лева) – разноски.
Решението подлежи на обжалване
пред Бургаски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: Д. Йорданова
Вярно с
оригинала!
К.К.